Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kampf um Meter und Sekunden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2017)

Издание:

Автор: Манфред фон Браухич

Заглавие: Борба за метри и секунди

Преводач: Димитър Кацаров

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ДИ „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1973

Националност: немска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: 15.XII.1973 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Редактор: Юлиана Касабова

Художествен редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: М. Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4910

История

  1. — Добавяне

Зад кулисите

Професията на състезателя-автомобилист

С течение на времето всяка професия слага специфичен отпечатък върху човека. Колкото по-дълбоко е предан той на работата си, толкова в по-голяма степен чрез нея се оформя характерът и цялото му същество. Дори и частният му живот не остава неповлиян. Това се забелязва преди всичко при професиите, свързани с особени рискове и опасности.

Хората наоколо в повечето случаи са склонни да обграждат тези хора с романтичен ореол. Всеки би надникнал с интерес зад кулисите на такава професия. Там той може да почувствува един живот, който не познава.

Самите ние, състезателите-автомобилисти, без съмнение разбираме малко от тази романтика. Работим както всеки човек, устремен към някаква цел, и устройваме живота си на тази база — това е всичко. Смятам, че трябва да вършим работата си с по-голяма преданост и себеотрицание, отколкото много други.

Когато в неделя се качим в колите си, хората виждат само последната част от един дълъг, упорит труд, който преди това вече сме вложили, а заедно с нас и всички членове на състезателния отбор. Мнозина от тях нямат никаква представа за основната, често съпроводена с несполуки предварителна работа, която се извършва в заводите и конструкторските бюра, докато ние изобщо започнем тренировките.

Струва ми се напълно естествено при едно автомобилно състезание всеки зрител да желае да надникне по някакъв начин „зад кулисите“. Почти винаги обаче интересът е насочен към нас, състезателите. За тези, чиято дейност е предпоставката за постиженията ни — имам предвид хората при бокса и на производствените места — почти никой не говори. Много добре ми е известно какво им дължим и затова желая и други да го узнаят.

Ние, състезателите, не обичаме, когато по време на тренировки и още повече по време на състезание хората ни притесняват и ни засипват с хиляди въпроси.

И какво ли не ни питат?

Трябва да притежаваш достатъчно доброжелателство и желанието да бъдеш учтив, за да отговаряш на въпроси от този род:

— Изпитвате ли страх, когато фучите с 300 конски сили?

— Не се ли ядосвате страшно на колата си, ако тя внезапно се развали?

— Какво чувствувате, когато се случи повреда?

— От големия риск излиза ли поне нещичко и за вас?

— Колко време още ще се състезавате?

— И в частния си живот ли карате така бързо?

— Пиете ли алкохол преди старта?

— Трябва ли във вашата състезателна кола да се сменят скоростите?

— Хубавото момиче, с което ви видях напоследък, съпруга ли ви е?

— Маха ли ви винаги, когато минавате край нея?

— Наистина ли сте татуирали едно голямо кормило на гърдите си?

Задават ни такива и много други подобни въпроси. Какво трябва да им се отговаря? Често лягах в тревата зад бокса и покривах лицето си с голям вестник, което беше знак, че не желая да бъда обезпокояван от никого.

Когато влизах в някой ресторант, от любопитните погледи, с които ме фиксираха отделни посетители, имах чувството, че съм гол. Понякога ми се прищяваше да си сложа изкуствена брада, за да остана незабелязан и да мога да се движа свободно. Кариерата и успехите ми обаче ме бяха издигнали на тази стълбичка на „щастието“, че покрай многото приятни неща ми се налагаше да понасям и неприятни.

Безброй писма с всевъзможни молби и желания за автографи пристигаха непрекъснато, като всички искаха да им се отговори. Обикновено всяка сутрин преди закуска трябваше да подписвам не по-малко от сто илюстровани картички.

След поражение подобни съчувствени редове ми бяха малка утеха:

„Плаках с глас заради твоя неуспех.“

Поздрав от твоята Пюпи

„Обичам ви. Поставете, моля ви, върху приложената бележка един мил автограф.“

Или:

„Мили чичо Браухич! Тъй като стискането на палците не помогна, ние дори обядвахме със стиснати палци. И колко хубаво, че нищо не ти се случи! Все пак ти кара великолепно и беше най-бързият човек на деня.“

Илзе, Урзел, Дита

На състезателя-автомобилист не е присъщо да се самоизтъква с екцентричности под каквато и да е форма; напротив — той гледа на нещата много по-естествено, отколкото повечето хора мислят. Беше ми особено неприятно, когато някои екзалтирани запалянковци или крайно напиращи фотографи се опитваха да ме снимат малко преди старта. Почти винаги съумявах да предотвратя това.

По време на състезание е съвсем друго. Ние състезателите еднакво обичаме и се плашим от обществото. По време на борба сме истински благодарни на контакта с публиката, който за нас е едновременно и насърчение, и задължение.

Публиката има тънко чувство за готовността на отделния състезател да рискува и особено оценява силната воля на всеки състезател, който само няколко седмици преди състезанието е претърпял злополука. Тя има строг критерий спрямо нашите постижения и знае много добре, какво може да очаква от един новак и от един „ас“.

Винаги наново трябва да извоюваме благоволението на публиката, която дарява със симпатиите си най-вече упорития, безумно смелия. Всеки копнее за това признание и се стреми с всички сили да го постигне.

Професията изисква толкова големи физически и духовни усилия, че в частния си живот почти винаги трябва „да се ограничаваме“. Между върховите моменти на изнурително напрежение всеки по свой начин се опитва да намери отдушник за пренатоварената си нервна система.

Зрителите биха поклатили многозначително глава, ако узнаеха къде така бързо и незабелязано се измъквах през почивките по време на тренировка. Заменях крайно изтощаващата нервна атмосфера на пистата с тишината и спокойствието на една близка гора. Там намирах необходимия ми отдих и душевно спокойствие, откъсване от онова, което ставаше само няколко километра по-надолу. Това разтоварване ми възвръщаше необходимата увереност в собствените сили и желанието да поема отново борбата за метри и секунди.

Точно така постъпвах в почивките между състезанията. И винаги успявах да намаля възбудата и да събера нова енергия.

От прекомерното бързане при прехвърлянето от писта на писта естествено бяхме крайно изтощени за едно „нормално“ темпо на живот. Действително животът ни протича по-бързо от живота на другите хора. Строгата дисциплина и самодисциплината, на която трябваше да се подчиняваме, докато трае „сезонът“, изискваха значителни лишения. И става така, че през малкото седмици на почивка човек иска да навакса онова, което смята, че е пропуснал през изминалите месеци.