Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (20)

Щастие и несполука

С такъв „неуспех“, какъвто претърпях на онова състезание на Нюрбургринг, могат да се похвалят всички състезатели-автомобилисти. Макар и това да не е много весела хвалба. Често съм имал несполуки, но въпреки това съм склонен да мисля, че все пак предимно съм имал щастие, защото съм един от малкото шампиони, които и днес са още живи.

Толкова честото допълнение към името ми в печата „жертва на малшанса“ не ме е разколебавало, а още повече да повлияе отрицателно.

При нас, състезателите-автомобилисти, щастието е нещо много своеобразно. Всъщност ние повече се нуждаем от щастие, отколкото другите хора. Много често изобщо не съзнаваме какво щастие сме имали в някакъв случай. Всичко минава много бързо и ние сме толкова обременени, че не ни остава време, за да можем да размислим от каква опасност сме се спасили. При изпитанията, при тренировките или в състезанията това се повтаря доста често, за да осъзнаем колко много се нуждаем от щастие. Би било безумие обаче, ако смятаме да се уповаваме само на щастието.

Веднъж след завършването на сезона генералният директор ми каза между другото, че за съжаление не ще може отново да одобри такъв скъп договор като договора за току-що приключилия състезателен сезон. Не се съмнявал в готовността ми да рискувам и изобщо нямал намерение да критикува умението ми. Но една фирма купувала също и щастието на отделния състезател, а аз именно в последните състезания съм имал твърде малко щастие! Всъщност всички малки грешки в конструкцията ми се приписаха като „липса на щастие“ и ми пъхнаха под носа разноските, които аз трябваше да платя.

Ангажират се хора, които с риск за живота си са длъжни да извоюват победата за своята фирма. Отношението към заангажиралите се е напълно безлично, тъй като господата от директорските стаи изобщо не се интересуват дали състезателят Х или У печели състезанието, а единствено само от победата на марката.

Заводите са акционерни дружества, а за акционерите и директорите автомобилните състезания са само рекламно средство за увеличаване на пласмента на производството им. Всеки случай те желаят при приключване на продажбите да намерят умножени отново в графата на печалбите вложените крупни суми за състезателния си отбор.

Автомобилните състезания трябва да се разглеждат и от спортна гледна точка, което е безспорно много полезно. Те служат за изпитване на материалите и състезателите са пионерите на автомобилната техника. С риск на живота си те изпробват нововъведения, които по-късно стават от полза за обществото. Да вземем например въведените понастоящем навсякъде летни профили на гумите, благодарение на който един средно подготвен състезател и на по-мокро трасе ще държи със сигурност колата в ръцете си.

През 1933 година на състезанието на „Авус“ направихме в това отношение първите опити. В дебелия пласт на гумите с ножове и триони бяха прорязани малки каналчета, за да се избегне чрез това образуването на въздушна възглавница, поради която колата трудно спираше. Опитът се оказа сполучлив, бяха направени подобрения и нововъведението се внедри навсякъде.

Също така всеки зрител трябваше да се поучи от дисциплината ни при каране и по-специално от прецизното ни каране вдясно по време на състезанията.

Съвсем рядко — по-рядко, отколкото при нормалното улично движение! — се случваха при нас злополуки при задминаване — и то при големи скорости!

 

 

През 1931 година при тренировка на Нюрбургринг преживях следното:

Трасето беше обвито още в утринния здрач и аз карах тогавашната си спортна кола мерцедес ССК (супер спортно къса) по един наклон в планината с над 140 километра в час, когато внезапно от дясната ми страна се появи една сянка. Едър елен беше застанал точно пред колата ми! За спиране вече не можеше да се мисли. Нямаше повече и възможност да завъртя кормилото. Още по-малко имах време да схвана опасността от положението. Инстинктивно стиснах кормилото с удвоена сила, за да не бъда изхвърлен от трасето при сблъскването ми с тежкото туловище. Животното умря на място и изхвръкна като гумена топка в канавката. След изживяния страх, без да намалявам скоростта, взех още по-чисто следващия завой.

За всеки случай спрях след това на боксовете, за да установя дали колата ми не е повредена. Освен няколко следи от кръв и кичури косми в ребрата на радиатора не намерихме нищо друго; Тръгнах отново на път с твърдото намерение да прибера дивеча. Слязох на същото място от колата — еленът беше изчезнал! Претърсих цялата околност — нищо!

Загадката се изясни доста по-късно, когато бях почти забравил цялата случка. След няколко години по случай победата ми на Нюрбургринг получих с едно обяснително писмо рогата на този елен шестак (те бяха с по три разклонения). Двама младежи — свидетели на инцидента тогава, прибрали веднага животното за себе си на сигурно място. Те сметнали победата ми за подходящ случай да ми връчат като победоносен трофей рогата на този „убит“ от мене шестак.

Един класически пример на несполука преживях на състезанията за „Голямата награда на Швейцария“ през 1936 година.

Както при всяко състезателно трасе и тук трибуните бяха в непосредствена близост с пистата. В деня на състезанията духаше извънредно силен вятър. Той стана причина един вестник, невнимателно поставен върху парапета на трибуните, да бъде отнесен от вятъра на пистата.

В този момент точно исках да задмина италианеца Троси, като бях само на няколко метра зад него.

В началото вестникът лежеше спокойно на трасето и никой — най-малко аз — не подозирах какво щеше да се случи. Троси мина над вестника, който се издигна зад колата му от образувалия се вакуум и се залепи разтворен на ширина върху радиатора ми. От бързината той се наби в клетките на последния. След няколко километра разбрах от термометъра, че температурата на водата за охлаждане е превишила нормалното ниво.

Преди да съм повредил мотора, казах си аз, ще бъде по-добре да спра в депото. Там механиците установиха за мой ужас, че само за това кратко време двигателният вал е срязал водната помпа. По време на състезание тази повреда не може да бъде отстранена. Не ми оставаше нищо друго, освен да сляза от колата и да проследя по-нататъшния развой на състезанието като зрител.

Причина за всичко това беше един привидно безобиден вестник.

Какъв договор с щастието трябва да сключим ние, състезателите, преди всяко качване в колата, проличава ясно от различните ми преживявания на Нюрбургринг.

Бях изминал вече няколко тренировъчни обиколки и бях действително доволен от машината, спирачките и обтекаемостта на колата. Като специалист в спусканията се устремих решително, с пълна пара към внушаващата страх „лисича дупка“, когато във втората трета на отсечката — с приблизително 180 километра в час — видях как внезапно предното дясно колело заедно с барабана на спирачката, шенкела и част от оста се затъркаляха пред мене. Те ми прерязаха пътя вляво, завъртяха се вихрено във въздуха и изчезнаха с гигантски скок в гората.

Това беше толкова страшно и невероятно, че в първия момент си помислих: „Сега ще се занеса!“. Същевременно видях, че действително вдясно отпред нямаше вече колело. Въпреки това благодарение на скоростта колата се задържа в хоризонтално положение през следващите стотина метри, след което се наклони надясно и ме обля дъжд от искри. С даване на газ и натискане на спирачката — отново натискане на спирачката и педала на газта — успях просто с артистични движения с кормилото да задържа във властта си бясно занасящата се и мятаща се наляво и надясно по трасето кола, за да не изхвърча в канавката.

Постовият, който стоеше до един телефон на трасето, при вида на този танц побягна по насипа нагоре и се скри зад едно дърво.

Спрях колата и слязох напълно невредим от нея. Човекът зад дървото проточи врат и ме наблюдаваше, като че бях призрак. Той не се осмеляваше да излезе от скривалището си. След многократно повикване накрая той се приближи.

 

 

Куриозно е също така и едно друго преживяване, което ми се случи през 1938 година при състезанията за „Голямата награда на Германия“ на Нюрбургринг. Водейки колоната, в последната третина на състезанието получих най-накрая от бокса очаквания с нетърпение знак за зареждане с гориво и смяна на гумите. Вторият състезател след мене на пистата беше Ричард Сиймън. Той беше само на около тридесет секунди зад мене и така увеличаваше непрекъснато скоростта, че не можех да си поема дъх.

Механиците знаеха, че сега всичко зависеше от тях — да ме обслужват по възможност за ново рекордно време, та да не изгубя и една секунда от трудно извоюваната преднина. Още преди да съм напълно готов за да продължа, появи се противникът ми, за да бъде също така зареден с гориво и обслужен от отбора си.

Естествено това беше най-правилното за многохилядната публика. Ожесточеният двубой между Ричърд Сиймън и мене с всяка измината обиколка възбуждаше все повече и повече публиката.

А сега се прибави и този възбуждащ момент: състезанието между двата отбора на механиците при боксовете. С бинокли в ръка много от присъствуващите наблюдаваха протичането на тази работа.

Внезапно зрителите се разкрещяха от ужас. Дори и тия в ложите, с тяхното донякъде пренебрежително спокойствие, скочиха от възбуда от столовете си.

Колата ми гореше!

Какво се беше случило? Вкарваха горивото под налягане с маркуч в резервоара, монтиран зад седалката ми. Отговорният за тази работа механик трябваше да наблюдава през едно малко прозорче пълненето на резервоара, за да затвори навреме кранчето. Забавен от някакво нещастно обстоятелство, той извърши това за част от секундата по-късно. Гигантски фонтан от силно експлозивното гориво се изля върху колата и мене. Огнен език се извиси нагоре и в същото време всичко беше обхванато от пламъци.

Останах на седалката си, защото знаех, че винаги има в готовност пожарогасители, с които нашите хора бяха отлично запознати.

Обаче още в следващите секунди почувствувах на темето си, отстрани и в гърба пареща горещина. Опитах се с бързината на маймуна да напусна колата. Но въпреки подвижността ми, това не ми се удаде, защото в тази страшна секунда бях забравил да сваля кормилото. Бях принуден да остана на седалката си. С всички сили затеглих нервно байонетния механизъм. Здрави ръце ме сграбчиха, издърпаха ме отстрани навън и ме хвърлиха на земята. Мятах се на всички страни, сякаш че бях без кости, за да загася пламъците, обхванали състезателния ми костюм.

Докато лежах още на земята, за мой ужас видях, че Сиймън препусна отново.

Някои от зрителите, заели места върху покрива на бокса, скочиха в страха си през преградата направо върху състезателната писта. Всеки очакваше, че в следващия момент складираните в боксовете варели с гориво ще изхвърчат във въздуха заедно с колата ми, която беше заредена догоре.

Всичко това изглеждаше в края на краищата ужасно. Не се случи обаче нищо подобно. Отборът се намеси най-активно с пожарогасителите и скоро пламъците бяха потушени.

Напълно слисан, стоях малко встрани и видях как любимата ми кола изчезна под грамадна планина от пяна. Обхвана ме страшна ярост! Първо тази непоколебима сигурност, вярата, че несполуката е малка и бързо отстранима, а след това страхът, че съперникът ми действителна ме изпревари.

Обърнах се, смъкнах очилата, обгорялата ми шапчица излетя в близкия ъгъл, а опушените си ръкавици запратих с такава ярост в пяната, че те просто изплющяха. Внезапно чух зад себе си вик: „Хайде! Манфред, качвай се, продължавай!“

Едновременно няколко механици се втурнаха към мен и единият изрева в ухото ми: „Още си втори!“

Преди да се бях опомнил истински, те буквално ме задърпаха към все още покритата с пяна кола. Край седалката, кормилото и самия мен се размахваха много ръце.

Светкавично, както никога досега нашите движения се синхронизираха. Буквално надянах на главата си новата си състезателна шапчица и други очила, скочих в колата и ето че някой изрева насреща ми: „Тръгвай!“

Изхвърчах. Белите парцали от пяна прелитаха около главата ми. Хората от трибуните ревяха, крещяха и ръкомахаха.

Чух малко от всичко това, защото трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху колата. Още не знаех изобщо дали от пожара не са пострадали гумите или някои части на спирачката уредба. Малко неприятно чувство. Поради това преминах първия километър доста сдържано и на първо време изпробвах всичко. Наблюдавах напрегнато съсипаната си кола.

Всичко вървеше добре. Аз бях отново в стихията си и натисках педала за газта, за да наваксам изгубените метри и въпреки всичко да пресека финалната линия като победител.

Внезапно забелязах, че байонетният механизъм на кормилото не е затворен в обичайната му посока. Не беше ли поставен правилно? Трескаво се помъчих да премисля дали аз самият или някой друг беше поставил кормилото. За да се убедя, след един завой, който можех да премина със сравнително по-малка бързина, дръпнах няколко пъти силно кормилото.

„Здраво е!“ — Помислих си аз и сякаш камък ми падна от сърцето.

И така с колата в това състояние аз се понесох като хала със 190 километра в час нагоре по височината Квителбах.

От внезапното преминаване в равнината колата направи еднометров скок във въздуха. При това твърдо блъскане ударът откъсна кормилото от кормилната ос. Държах го свободно в ръцете си. Летях напред без управление. Моментално усетих страхотното положение, запокитих безполезното кормило на пистата и сграбчих след това с всички сили кормилната ос, която само на петнадесет сантиметра от мене беше насочена направо срещу гърдите ми.

Започнах да спирам като умопобъркан.

Колата се стрелна наляво към канавката, зад която в четири-пет редици се бяха скупчили зрители. Защитна ограда от тънка телена мрежа ме разделяше от тях. В следващия момент бях отново на трасето, изхвръкнах отзад в канавката и се блъснах в един голям камък. Чу се трясък и всичко се свърши окончателно. Цялата предница беше напълно разрушена, едно колело бе откъснато, оста — счупена, а моторът висеше печално в изкривената си рамка.

Аз обаче слязох и този път като по чудо невредим от жалките останки на колата ми.

Присъствието на духа ми ме беше спасило. С ръце върху кормилната ос бях успял да умъртвя удара.

Обхванати от ужас зрители се приближиха към мене. Като че не вярваха на собствените си очи, взираха се в мен, за да се уверят, че съм жив. Някои от тях ми помогнаха при търсенето на захвърленото кормило и непрекъснато се осведомяваха дали наистина нищо не ми се е случило.

Разбрах само, че зрителите са имали много повече щастие от мене. Защото ако канавката не бе отклонявала непрекъснато колата ми в друга посока, може би щях да връхлетя върху множеството от хора и тогава би станала невъобразима катастрофа.

Петнадесет минути по-късно се озовах — с кормилото в ръка — на старт-финала.

Никога дотогава по време на състезателната ми кариера не съм бил чествуван така, както при това завръщане. За малко щях да бъда разкъсан от зрителите от радост за ЩАСТИЕТО в НЕЩАСТИЕТО МИ!

Наистина, този път загубих „Голямата награда на Германия“, която смятах вече в джоба си; въпреки това този ден се превърна за мене в победоносен, защото на два пъти ми беше подарен животът.

През следващите дни по пощата получих множество поздравителни писма. От многото, които особено ме зарадваха, бих искал да спомена само едно. Беше написано старателно, с просто рисувани детски букви и имаше следното съдържание:

"Мили чичо Манфред!

Ти не трябва да тъжиш повече за твоето нещастие. Следващия път сигурно ще ти върви по-добре. Да, наистина ме заболя, когато говорителят каза или не — по-скоро изрева: „Манфред!“

Тогава беше станало нещастието! И тогава аз плаках.

Моля те, нали не си вече опечален?

Трябваше да напиша това писмо и да се обърна към тебе на „Ти“.

Твоята деветгодишна приятелка. "

Точно толкова щастие, както на Нюрбургринг, имах през 1936 година в Спа при тренировките за „Голямата награда на Белгия“.

Още съвсем рано състезателите навъртяха обиколките си. Бях в особено добро настроение, защото трасето ми допадаше. Струваше ми се, че не съм имал никога по-безупречен мотор в колата си. Бързи прави се редуваха с изкачвания, които бяха осеяни с тесни и свръхтесни завои. Този профил като че беше създаден само за мен.

На третата обиколка реших да постигна рекордно време. За това човек трябва особено да се съсредоточи или, така да се каже, съзнателно пред всяко отклонение да употреби спирачката с няколко метра по-късно, и също така съзнателно да взима завоите с една или две десети от секундата по-бързо. При този начин на каране в продължение на една обиколка се събират необходимите секунди за постигане рекорд на трасето.

При един остър десен завой кракът ми остана един момент по-дълго върху педала за газта. Поради това бях принуден да натисна особено рязко спирачката. Дясното ми колело попадна на неравен терен и внезапно блокира. По тази причина не ми се удаде да взема завоя чисто откъм вътрешната му страна. Попаднах на чакъла, който беше изхвърлен от колите по средата на пистата. В същия миг се завъртях, преобърнах се заднешком и полетях надолу през една четириметрова наклонена стена.

Висях в колата с главата надолу, ръцете здраво стиснали кормилото и четирите колела нагоре във въздуха. Малко преди да се ударя в земята ме спаси една здрава ограда от бодлив тел, висока около метър. Задното ляво колело докосна един железен кол на оградата и от внезапния удар колата се обърна, а мене изхвърли в широка дъга. Падах, и то падах толкова благоприятно, колкото можех да си го пожелая: свит с ръце, крака и преди всичко с главата нагоре във въздуха. Ударих се в мека, влажна още от утринната роса ливада, като се плъзнах още няколко метра и спрях.

Колата ми застана отново на четирите си колела и се плъзна още с около 30 метра в почти противоположна посока.

Скочих на крака и поздравих тичащия към мене фотожурналист с думите:

— Е, човече, поне ви помогнах да направите една хубава снимка, нали?

Той забави бягането си и се спря на няколко метра от мене, като се плесна с ръка по челото. Бедният, за мой яд, от страх беше забравил да снима с фотоапарата си!

Утеших го, доколкото ми се удаде и му дадох да разбере, че нямам желание заради него още веднъж да излетя от колата.

От боксовете помощниците ми бяха наблюдавали как съм изчезнал зад наклонената стена. Те скочили веднага в една санитарна линейка, за да съберат останките ми от ливадата.

При това неволно сгромолясване дясното ми ухо се беше откъснало наполовина, а аз се отървах с дълбоки драскотини на дясната ръка и на врата си. От мен бликаше кръв, но други наранявания нямах.

Качиха ме в санитарната линейка и ме отведоха в болницата в Малмеди. Там ме превързаха майсторски и още на следващата сутрин вече бях на тренировка. Ръководителят на отбора ме заведе до нещастната кола, която междувременно също така криво-ляво бяха закърпили.

— Качвай се! — каза той. — Провери, дали всичко е в ред!

Това беше едно доста дръзко изискване. Но… Манфред беше виновен за всичко! — Глътнах горчивия хап и с досада се качих отново на седалката.

Съвсем предпазливо, почти плахо, пропълзях по първите километри на трасето. При това раните ми пречеха повече, отколкото предполагах. Карах бавно, но с тези скорости на охлюв човек не можеше да получи представа действително в какво състояние се намира колата. Затова набрах кураж и натиснах както винаги педала за газта. Внушавах си, че карам нова и съвсем сигурна кола. От получените впоследствие времена на навъртяните от мен обиколки се установи, че съм възвърнал самоувереността си и че колата е в ред.

Въпреки лошото си състояние в неделя се явих на състезанието. Но не успях да събера необходимите ми сили за една победа.

Когато днес, след толкова години, си припомням понякога такива инциденти с подробностите им, сега ми става ясно, какво щастие въпреки всичко съм имал.

И мислите ми тогава отлитат към другарите, към които щастието се показа по-малко благосклонно и които станаха жертва на трудната ни професия.

Прекланям се пред тях, спомняйки си за съвместните ни победи и поражения — спомняйки си за нашето другарско съперничество.