Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kampf um Meter und Sekunden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2017)

Издание:

Автор: Манфред фон Браухич

Заглавие: Борба за метри и секунди

Преводач: Димитър Кацаров

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ДИ „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1973

Националност: немска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: 15.XII.1973 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Редактор: Юлиана Касабова

Художествен редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: М. Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4910

История

  1. — Добавяне

Детство

Спомените от детството напомнят отдавнашен филм, от който сме запомнили само някои отделни епизоди: Опитваме се да ги свържем, но не намираме никаква връзка помежду им. Човек се взира смутен в снимките, които прехвърля, разглежда ги учуден, отчужден, смаян, понякога даже с недоумение или с гузна съвест и… поклаща глава.

Друг свят, друго време и други, съвсем други хора. Често човек не може дори сам да се познае.

Пред очите ми възкръсва един летен ден в Берлин към края на м. юни 1914 година. Седнали сме около масата на чаша кафе: баща ми, „кралският пруски“ майор, срещу него майка ми, до нея брат ми Харалд, две години по-голям от мене, и аз осемгодишният Манфред.

Харалд ми хвърля през масата поглед, на който отвръщам. Не произнасяме нито дума: първо, защото сме дресирани по военному — в присъствието на по-възрастни хора да говорим само ако ни попитат, и второ, защото имахме неприятното чувство, че във въздуха се носи нещо заплашително.

Родителите ни разговарят помежду си на френски. Това е означавало винаги нещо особено, в повечето случаи не предвещаващо добро за брат ми и за мене. Ние не бива да разберем темата на разговора им. И наистина не разбираме нито дума, въпреки че Харалд учи вече френски език в училище.

Мисля си, може би ще долови някои откъслечни думи, за да схванем дали разговорът се отнася до нас. Поглеждам го въпросително, за да разбера от изражението на лицето му дали не ни очаква нещо неприятно. Но неговото изражение е така глупаво като моето, отгатвам само, че е с гузна съвест. И аз съм гузен: впрочем за нас това е състояние, в което се намираме непрекъснато.

Разговорът на френски между родителите ни означаваше, че той или се отнася до нещо, „което не е за деца“ — и това ни дразнеше изобщо, — или че се отнася до някоя от глупавите ни момчешки лудории, която те са подушили. Непосредствено след завършването на разговора в такива случаи върху главите ни се изсипваше страхотна караница.

Затова наостряме уши със свити сърца. В онзи следобед именно особено ни измъчваше гузната ни съвест. С остатъка от оскъдните си джобни пари бяхме купили детска бомбичка, която закрепихме изкусно на скована от летви врата в едно мазе. Закрепихме също и измайсторен от нас механизъм, задействуващ бомбичката, щом вратата се отвори.

Това мазе е сега на домоуправителката ни, която не можем да понасяме, защото доносничи, клюкарствува, лицемерничи и не обича децата.

От близо три часа очакваме взрива, но до този миг не сме чули никакъв трясък. Не е изключено жената да е открила „адската машина“ и вече да се е оплакала на мама. Навярно баща ми също е научил за лудорията ни. Лицата и на двама ни придобиват сериозен и загрижен вид. Не ни удостояват дори с поглед, от което се поуспокояваме. Въпреки това съвсем не се чувствуваме добре.

Следобедният час минава. Нищо не се случва. Трябва да дадем отчет на баща си какво сме учили или какво не сме учили в клас. Имаме готови отговори. След едно стегнато „кръгом“ можем да офейкаме. Бурята, от която треперехме, се е разминала.

Когато оставаме сами с Харалд, прошепвам.

— Разбра ли за какво разговаряха?

— Не — казва той — не съвсем точно, но от време на време разбирах по някоя дума. Мисля, че разговаряха за някакво убийство.

Вторачвам се изумен и лицето ми пламва.

— За убийство ли?

— Да, два-три пъти разбрах съвсем точно. Думата беше „assassinat“. А „assassiner“ означава „убивам“.

— Човече — процеждам през зъби ужасен. — Да не би нещо долу в мазето… домоуправителката?…

Погледнах го и разбрах, че и той е обхванат от същата тревога. Може би нашата бомба е експлодирала, без да сме я чули, и жената е загинала.

Промъкваме се веднага в мазето, очаквайки да видим ужасна гледка. Но всичко изглеждаше тихо и спокойно както преди. Бомбичката се намираше точно там, където я бяхме закрепили за скованата с летви врата. Задвижващият механизъм стоеше непокътнат. Домоуправителката не е загинала, а мете двора с метла от вършина.

Тя ни поглежда недоверчиво и ни изгонва. Демонтираме адската си машина и тихомълком се опитваме още същия ден да я взривим на открито. Тя изсъсква замалко, ала не гръмва. Ядосваме се, че сме пожертвували последните си джобни пари за такова жалко „плякало“.

Сигурно Харалд беше разбрал погрешно, че докато пиеха кафе родителите ни са разговаряли за убийство. И без това познанията му по френски език не бяха особено големи.

 

 

И все пак Харалд не бе разбрал погрешно. Действително бе извършено убийство. Жертвата обаче не беше жената на домоуправителя ни, а австрийският престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд. Беше застрелян заедно със съпругата си в Сараево. И понеже случката бе станала някъде далече на Балканския полуостров, за който в училище не бяхме учили още много, станалото почти не ме засегна.

Изглежда обаче това беше голямо събитие, защото на следващия ден преди започването на занятията дори класният ни наставник говори за убийството. Изражението на лицето му придоби сериозен вид. Гласът му се извиши както винаги, когато изливаше гнева си върху някого. Краткото му слово звучеше яростно и заплашително. Той говореше за „нахално предизвикателство“, за „посегателство над немската ни чест“, за „сръбска сган“ и за „старогерманската вярност на Нибелунгите“.

Това бяха гръмки думи, но аз ги слушах с половин ухо, защото усърдно преписвах под чина от тетрадката на съседа ми задачата по смятане за следващия час. Учителят ни по смятане — истински проклетник — ни преподаваше аритметика с бамбукова пръчка и едно не направено домашно упражнение имаше неизбежно най-болезнени последствия.

Точно затова австрийският ерцхерцог в случая не беше толкова важен. Но така или иначе той като че ли беше тясно свързан с нашия кайзер и затова „честта“ ни налагаше да отмъстим на убийците за смъртта му. Думата „чест“ се повтаряше непрекъснато в словото на класния ни ръководител — и най-накрая повлия и на мене.

Наистина нямах много точна представа какво е в действителност „чест“, но въпреки това знаех, че на всичко, което е свързано с честта, трябва да се гледа извънредно сериозно. За „честта“ човек трябваше да пожертвува дори живота си. Това слушахме в училище, това слушахме вкъщи, това слушахме навсякъде. Следователно трябваше да бъде така.

През следващите дни убийството, извършено на Балканския полуостров, стана тема на разговорите на всички възрастни. Все по-често в тях се промъкваше един друг израз, който звучеше още по-внушително от думата „чест“: „Война!“.

Ние, децата, го слушахме и не можехме да не се заразим от възбуждението, въодушевлението и засилващия се крясък за отмъщение в редовните и извънредните издания на вестниците. Играехме вече на „война“, преди тя да беше избухнала в действителност.

В съзнанието ми се е запечатило още едно събитие от онези летни месеци на 1914 година. И тази случка даде повод на родителите ми да разговарят на френски език.

Свободният апартамент под нас беше нает от нови наематели. Това научих случайно от жената на домоуправителя. Тя не знаеше нищо повече за тях. Спомена само, че хората имали син приблизително на моите години.

Един ден пътеките по стълбите до първия етаж бяха вдигнати. Това беше сигурен признак, че новите наематели ще се пренасят същия ден. На масата заговорих за това и се учудих, че родителите ми не проявиха никакъв интерес. Те се спогледаха някак странно един друг, заговориха тихо и смръщиха лица, като че ли яденето имаше неприятен вкус. След това баща ми даде да се разбере, че „тези хора“ не бяха „подходяща среда“ за нас.

— Но те имат момче на моите години — забелязах аз.

Баща ми отговори укоризнено, че и аз трябва да бъда сдържан към момчето. Не ми обясни защо. Не повдигнах повече въпроса, защото от изражението му заключих, че той не желае да продължава разговора на тази тема. Касаеше се отново до въпрос, който „не беше за деца“.

Естествено интересът ми към „новите“ наематели се засили още повече. Недомлъвките и препоръките да не дружа със сина им обвиха тези хора с тайнственост. За да задоволя любопитството си, след обеда задебнах зад пердетата на един прозорец.

Отказах се даже и от следобедната разходка с колелото. За Коледа бях получил подарък един велосипед, към който скоро се пристрастих. Всеки свободен час използувах, за да изляза с него, опитвайки се да постигна рекордни скорости. В онези години колоездачният спорт беше по-популярен, отколкото сега, и знаменитите състезатели естествено бяха мои кумири. Когато успявах да карам по-бързо от по-големите момчета, преживявах най-гордите и щастливи часове на осемгодишната си възраст.

Този ден се лиших от това удоволствие и зачаках „подозрителните нови наематели“. Тогава ме бяха научили да съдя за достойнството на хората по големината на фургоните за мебели, които те използуваха при сменяне на квартирата. Понеже родителите ми се бяха изказали неласкаво за новите наематели, очаквах да видя някакъв жалък фургон.

Оказа се, че съм се излъгал. „Те“ пристигнаха с три грамадни фургона, теглени от по четири грамадни коня. Никак не можех да си обясня защо тези хора не бяха „подходяща среда“ за нас. Нали друг път винаги заможните хора са били „подходяща среда“!

Носачите, снажни здравеняци, с фланели на напречни синьо-бели черти, скочиха от колите, разпрегнаха конете и извадиха тарга бира, преди да се заемат с разтоварването на фургоните. Мебелите бяха тежки и будеха уважение. Намерих ги дори за по-луксозни от нашите. Дойдоха и наемателите, а с тях и едно момче на моята възраст.

Изтичах до мазето, грабнах идеално излъскания си велосипед и го изнесох на улицата. Колелото ми беше необходимо, за да завържа по-лесно запознанство с момчето и същевременно, за да му направя веднага впечатление. Действително колелото му хареса и ние незабавно поведохме разговор.

Той се казваше Курт Алтман и беше симпатичен хлапак. Допадна ми веднага, а очевидно и аз на него. Сприятелихме се от пръв поглед. Още същия следобед му обещах да го науча да кара колело. Той се надяваше, че така баща му ще му купи по-бързо велосипед. Помислих си, че е чудесно да имаш в същата къща партньор за тренировки и му разказах за досегашните си разходки.

Съвсем бях забравил казаното от родителите ми, че това момче не е подходящо за мене. Нищо съмнително и тайнствено нямаше у него. Според мен то беше момче като всички други.

Съвсем чистосърдечно, без да подозирам нищо, преди да си легна, заговорих с родителите си за него. Лицето на баща ми обаче сякаш се вледени. Той се изкашля и погледна майка ми. После размениха най-напред няколко изречения на френски помежду си, след което баща ми се обърна към мен и каза:

— Хората от долния етаж са евреи.

Отправих недоумяващ поглед към баща си и попитах:

— Че какво от това?

Точно обяснение обаче не можах да получа. От опит знаех, че не бива да поставям повече въпроси. Ако упорствувах, щяха да ми се скарат. Това винаги беше най-простото средство на възрастните да избягнат обяснение, особено когато не бяха прави. Не биваше да се дружи с евреи! Достатъчно! Трябваше да се примиря, въпреки че не проумявах забраната.

В тези правила ние, децата, трудно се ориентирахме. Имахме само смътна представа за принципите, по които хората биват строго разграничени на отделни среди, класи и съсловия. Едно съсловие можеше да гледа отвисоко или да поглежда нагоре към другото, защото съществуваха „висши“ и „низши“ съсловия. От само себе си се разбираше, че офицерите принадлежаха към най-висшето съсловие. Въпреки това между самите тях имаше значителни различия, които не зависеха от офицерския чин. Гвардейските офицери, които почти всички произхождаха от дворянството, съставляваха съсловие само за себе си и гледаха с пренебрежение на офицерите от строевите полкове. Кавалеристите бяха „най-надутите“ и се отнасяха към всички останали с високомерие като към хора от по-долен ранг, изобщо не им обръщаха никакво внимание. Офицерите от сапьорските части и от тила стояха на най-ниското стъпало и нито един гвардейски офицер не дружеше с тях извън служебните им отношения.

Съществуваха различия и между университетските преподаватели, дипломатите, висшите и низшите служители в зависимост от това, дали бяха или не бяха запасни офицери. След това идваше ред на индустриалците и търговците. Особено търговците не се радваха на особена почит.

— Баща му е бакалин — шегувахме се даже в училище. — Търгува със стафиди или със стари панталони.

С малко по-голямо уважение се гледаше на индустриалците. Но даже някой да беше собственик на фабрика, от която димяха десетина комина, пак притежаваше само „тенекеджийница“.

Цялата тази система се усложняваше още повече от обстоятелството, че дори в самите тези многобройни групировки съществуваха подразделения. Един истински протестант с пруска закалка не общуваше с баварския католик, мекленбургският земевладелец се отнасяше към берлинския собственик на големи сгради с наематели като към човек от по-долна класа.

Съществуваше естествено и „народът“, масата, „малките хора“. Те бяха родени за работници, занаятчии или слуги. Но с тях никой не дружеше, всеки ги избягваше. Колкото по-високо стоеше някой в тази йерархия, толкова по-пренебрежително се отнасяше към масите. Но в това пренебрежение тлееше и искра подозрение или даже страх. Човек не можеше да има доверие. Трябваше да ги държи строго и да внимава да не им подава даже и малкия си пръст.

Съвсем изолирана от всички други съсловия и групировки съществуваше напълно самостоятелно една специална група — евреите. Много от тях бяха постигнали нещо. За съжаление това не можеше да се отрече. Но всеки, който що-годе се самоуважаваше, предпочиташе да ги избягва. И именно с един такъв евреин аз се бях сприятелил! Ужасно!

Все пак майка ми се престори, че не забелязва и прие със задоволство нашите безобидни радости.

Научих Курт да кара велосипед. Наскоро след това баща му му подари колело и двамата имахме възможност да правим заедно чудесни излети из по-далечните околности на Берлин.

Като другар за тренировка Курт не беше много подходящ. На него му беше безразлично кой от двама ни е по-бърз. Издържаше на дълги разстояния, но големите скорости не му се отдаваха. Напротив, аз още тогава бях обзет от демона на скоростта.

Първите пърпорещи мотоциклети, които започнаха да внасят несигурност по шосетата, се превърнаха в моя съкровена мечта, въпреки че често се случваше тези изключително сложни на вид машини да стоят повредени на пътя, а ние с нашите „колела-долапи“ гордо да минаваме край тях. Естествено да мечтая за лека кола дори и не дръзвах. С автомобил се возеше само кайзерът или други богопомазани.

Връхната точка всяко лято беше за мене 15 август, рожденият ми ден. Разбира се, щеше да ми бъде по-приятно, ако бях се родил един месец по-рано, тъй като щях да празнувам този голям празник през лятната ваканция. Но това вече не можеше да се промени. Този 15 август 1914 година се запечати в съзнанието ми не като някакъв по-особен празник, а със съвсем друго нещо. От няколко седмици по-рано знаех, че няма да се зарадвам истински на този ден, тъй като майка ми, на която се бях доверил, се противопостави решително да доведа у нас новия ми приятел Курт. Тя категорично отклони това ми желание, с което твърде много ме огорчи. Не помогна нищо, даже и обясненията ми, какъв прекрасен другар беше той. Курт не подхождаше за средата ни! Особено при празнуването на един рожден ден, когато на масата ни щяха да седнат лели и вуйчовци, братовчеди и братовчедки с високо обществено положение. Всъщност на рождения ми ден тази година не дойде никой, понеже две седмици преди това беше избухнала войната и при събитията, които следваха бързо едно след друго, на никого не му беше до празници.

Война — това беше едно от понятията, за които нямах ясна представа. Думата война се срещаше в книгите, които получавахме като подарък при особени случаи, в учебниците ни по история се говореше почти изключително за войни. Войнствено настроени бяха и онези приключенски романи, които бях започнал по онова време тайно да чета и в които се разказваше за „Ситинг Бул“, героичния вожд на апахите, и за още по-героичния каубой „Бъфъло Бил“. Каквато и да беше войната, тя криеше във всички случаи нещо тържествено и възбуждащо, нещо авантюристично и величествено. Маршируваше се под развети знамена, убиваше се неприятелят — за това се раздаваха ордени, завладяваха се чужди страни, а след това се чествуваше победата и се откриваха паметници.

Приблизително така си представях войната и действително тя започна точно така. Победоносни тържества се устройваха предварително, когато полковете, изпращани с ликуващи викове и китки, с цветя на пушките и сивите островърхи каски маршируваха към гарите. Скоро последваха и първите победи във Франция и извънредните издания на вестниците заваляха като дъжд. Окачихме на стените големи географски карти, а след това свалихме портретите на Гьоте, Шилер и Лесинг, за да направим място за картите на бойните действия. Забодохме черно-бяло-червени знаменца в малките назъбени кръгчета, които представляваха крепостите, завладени от нашите „победоносни войски“.

Дори самият аз при всички тези грандиозни събития почти забравих рождения си ден. Вкъщи влизаха и излизаха хора; идваха роднини и познати, за да се сбогуват. Аз съвсем не проумявах какво търсеха те още на бойното поле, защото победите бяха толкова много, че за тях едва ли вече беше останало нещо да вършат. Освен това кайзерът беше обещал на войниците: „За Коледа ще си бъдете отново вкъщи!“.

През тези две първи седмици на месец август между приятеля ми Курт и мене настъпи известно отчуждение. Той не беше въодушевен. Не идваше с нас да изпраща войските, когато маршируваха към гарите, и не крещеше като нас: „за французите — щик, за англичаните — приклад, за русите — куршум“. Родителите му не окачваха черно-бяло-червеното знаме на жилището си, когато се празнуваше нова победа.

Веднъж, ядосан от това, поисках да ми обясни защо постъпват така. Той каза:

— Баща ми не позволява.

И направи такава гримаса, сякаш искаше да каже, че победите, които толкова ни въодушевяваха, са само злодеяния, от които фактически би трябвало да се срамуваме. Той не се изказа гласно — това не беше допустимо, ако човек не искаше да го смятат за предател. Имах чувството, че баща му го беше посъветвал да не разговаря по тези въпроси с мене.

В навечерието на рождения ми ден, след като си бях вече легнал и си представях масата с подаръците, която ме очакваше на сутринта, както обикновено майка ми влезе още веднъж при нас в детската стая. Тя седна на крайчеца на леглото ми и аз се учудих, че изглежда така опечалена. Тя дори ме погали и ми каза, че за съжаление утре сутринта няма да има маса с подаръци. Трябваше да потърпя до следобед, а и баща ми нямаше да може да присъствува. Тъй като той също заминаваше за фронта, налагаше се естествено да го изпратим.

Точно на рождения ми ден! Бях жестоко разочарован и за пръв път изпитах озлобление срещу войната. Но бях възпитан така, че не се оплаквах. Трябваше да се подчиняваме, особено по време на война. Най-напред трябваше да бъдат сразени неприятелите. Не можеха да се съобразяват с рождения ден на едно момче.

Трябва да съм погледнал майка си много тъжно. Тя си помисли сигурно, че мъката ми се дължи на раздялата ни с баща ми.

— За Коледа ще си бъде отново вкъщи — каза тя успокояващо. — Кайзерът е обещал — и тогава всичко ще бъде още по-хубаво.

Аз обаче си мислех по-малко за баща ми, отколкото за проваления ми рожден ден. Вестта, че баща ми също заминава на фронта и ще победи врага, ме изпълваше с гордост.

Почувствувах се особено горд, когато на другия ден видях баща ми, яхнал лъскавия си вран кон, да излиза начело на дружината си от парадния вход на казармата. Военната музика изпълняваше бодър празничен марш и под неговия такт възбуденото животно пристъпваше грациозно. Хората пред вратите на казармата с въодушевление поздравяваха и хвърляха цветя върху сивите колони, които преминаваха край тях. Бях застанал най-отпред и чувствувах ръцете на майка ми върху раменете си. Махах и приветствувах възторжено баща си, който заминаваше, за да срази неприятелите, да завладее чужда земя и да победи.

Върнахме се вкъщи без баща ни и жилището ни изведнъж стана странно празно. Погледнах майка си и видях, че е плакала, но се направих, че не съм забелязал. Не разбирах защо тя трябваше да плаче след такова величествено събитие.

По-късно обаче през деня ми идваше по-скоро да зарева, отколкото да се смея. Наистина масата за рождения ми ден беше наредена, както бях свикнал. Върху нея намерих също всички дреболии, които баща ми беше оставил за мене; но не дойдоха никакви официални гости с подаръци. Майка ми мълчеше, вглъбена в себе си. Бях поканил няколко от съучениците си, но и те скоро си отидоха. Останах сам, вторачих се в масата с подаръците и се чудех защо не можех истински да се зарадвам.

Измъкнах се от къщи и слязох у Алтманови. Имах желание през този нещастен ден да бъда заедно с приятеля си, когото не можех да поканя на гости. Както винаги посрещнаха ме приветливо и седнах с тях на масата. Баща му ми подари един шоколад и кесия бонбони с малинов пълнеж. Разказах им чистосърдечно за своето разочарование и намерих пълно съчувствие.

За войната изобщо не стана дума, а и аз нямах желание да заговарям за нея. С по-голямо удоволствие слушах по-късно разказа на бащата на Курт за неговите пътешествия. Той беше пътувал много по света и разказваше за хората, които живееха отвъд нашите граници, като за приятели, които бяха сполетени от същата беда като нас. Разказът му ме накара да се замисля дълбоко. И това може би беше най-добрият подарък за мен на този паметен рожден ден през първата година на войната.

 

 

Беше ми трудно да проумея защо множеството първоначални успехи не ни донесоха все пак окончателната победа и мира. Празненствата със спуснати знамена от прозорците и извънредните издания на вестниците оредяваха все повече. Учителите все още ни държаха кратки и пламенни слова, но по големите карти на военните театри не можехме вече да преместваме напред забодените с карфички черно-бяло-червени знаменца и класният ни ръководител не сочеше вече към Париж, който нашите войски трябваше да превземат най-късно до Коледа.

Вместо това се наложи да закачим по стените нови карти, защото изникнаха нови театри на военните действия. Ставаше все по-трудно да се запомнят всички държави, на които Германия междувременно беше обявила война.

Войниците, които маршируваха сега към гарите, за да бъдат откарани на бойното поле, нямаха вече цветя по пушките и каските си. Не ги предвождаше военна музика, пеенето на военни маршове ставаше по заповед и без каквото и да е въодушевление.

Годината се изтърколи и изобщо не ставаше повече дума за обещанието на кайзера, че до Коледа всичко ще бъде свършено. И баща ми също не се завърна. Той пишеше писма, които майка ми ни четеше. Но понякога настъпваха паузи, когато тя трябваше да прескача някои пасажи, неподходящи за нас. В тези случаи именно изражението на лицето ѝ ставаше особено загрижено.

Близо година след триумфалното му и възторжено изпращане баща ми се завърна вкъщи; представях си посрещането му съвсем другояче: още по-тържествено, отколкото заминаването му, с още по-бодри маршове и повече цветя. Ала нямаше и следа от всичко това. Той се завърна болен, унил, мълчалив. Наистина пак сядаше на обичайното си място на масата, но не беше същият както по-рано.

За преживяванията и геройствата си по време на войната не говореше много. Накрая престанахме да го разпитваме. Войната, която беше започнала с толкова много надежди, постепенно се превърна в нещо зловещо. Ту за един, ту за друг познат или роднина слушахме, че е загинал „за кайзера и за Райха на полето на честта“. Жените ходеха в черни дрехи и само във вестниците или в думите на учителите ни взаимното изтребление се величаеше както в началото.

За нас, децата, всичко това беше странно и трудно за разбиране. От една страна; все още знамената се развяваха, все още се побеждаваше и войниците заминаваха въодушевено за фронта, а, от друга — цареше глад и лошо настроение, знамената бяха прибрани и стояха свити зад печките, войниците — съвсем млади или съвсем възрастни — маршируваха вече само нощем към гарите, където ги „товареха“. Мнозина говореха разпалено за „прибиране по домовете“.

Хлябът, който ни се раздаваше все по-оскъдно, изглеждаше още по-възкисел в изгладнелите ни стомаси, когато учителите ни произнасяха високопарни слова. Никакви обещания за победа не можеха да направят супата ни от алабаш по-гъста. Маргаринът, който често миришеше на риба, не ставаше по-вкусен, ако прочетяхме някое възторжено съобщение за военните действия.

Вместо да посещавам „извънредните часове по отечествознание“, предпочитах да стоя вкъщи и да се занимавам с резбарство. В тези извънредни часове учителите ни деляха териториите на Европа, които все още бяха окупирани от нашите войски. Научихме, че кайзерът има навсякъде „интереси“. От тази „подялба“ нямах никаква полза, докато за изработените предмети получавах от жената на бакалина пакетче маргарин или някой друг продукт, които тя изваждаше изпод тезгяха. Едно пакетче маргарин беше по-ценно за мене от цялата плячка на бъдещето.

С всяка измината година храната ни ставаше все по-оскъдна, недоволството сред хората растеше. Избухнаха стачки в муниционните фабрики; при раздаването на недостигащите дажби от хранителни продукти все по-често избухваха размирици. Хората не можеха и не желаеха да живеят повече при тези обстоятелства.

И един ден — през ноември 1918 година, — когато една нова още по-тежка военна зима се бе надвесила заплашително като страхотна сянка, — се разнесе новината: кайзерът избягал, армията напълно се е разпаднала.

По улиците минаваха тълпи от хора — такива, каквито никога досега не бяхме виждали: колони със знамена, червени знамена. Всред тях се виждаха моряци с червени ленти на ръкавите, работници с пушки, които маршируваха с матросите. Те бяха излезли от фабриките, които внезапно замряха. По улиците се разнесоха изстрели…

Революция! Войната беше свършила.

Ние, момчетата, разбрахме, че светът не беше разделен така, както разправяха учителите ни.