Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (19)

Един състезателен ден

В просъница чувам особено далечно, глухо бръмчене, което се усилва и намалява, като че ли идва от пчелен кошер. Не мога да съсредоточа още мислите си, но струва ми се, че днес е неделя, значи празник, ден за отдих и почивка.

Неочаквано обаче над това задоволство се разлива странно угнетение. Изведнъж разбирам, че за мене съвсем не е празник, а работен ден, дори много тежък работен ден.

Бавно отварям очи и забелязвам един истински слънчев лъч, който веднага ми връща доброто настроение. Мигновено се отърсвам от съня — отхвърлям одеялото и с един скок се отзовавам пред отворения прозорец, за да видя внимателно какво е времето. Слънцето грее великолепно, но в далечната синева на небето се реят няколко бяло-сиви облаци, които не ми харесват.

На календара днешната дата е отпечатана с червени цифри: 27 юли, неделя.

Състезателен ден за мен!

Тук в Айфел на Нюрбургринг времето е много променливо, а за моята професия атмосферните условия са от особено значение. Изходът на дадено състезание зависи често от това, дали вали дъжд или грее слънце. Състезателят изживява болезнено бързата промяна между сух и мокър път. Тогава се налага да се пригажда към променливите условия с особено тънък усет. Но все пак този голям ден започна поне с хубаво, сухо лятно време и това беше достатъчно, за да получа необходимия подтик. Чувствувам се в „отлична форма“. А именно това е от значение, защото единствено съвършената хармония във физическото и душевното състояние би помогнала да постигна най-големия си успех, който се очакваше от мен днес.

Въпреки че стаята ми не гледа към улицата, а към градината, чувам шума от движението. Още много коли са на път към голямото състезание.

Георг, придружителят ми, който с течение на времето стана мой приятел, подготвя банята. Чудесно е човек да се отпусне в топлата вода. Георг подканя да побързам, но на мене никак не ми се иска да наруша удоволствието си и да напусна това кътче.

Навън на улицата хората се чувствуват по-добре от мен. За тях този състезателен ден е един хубав неделен ден за излет. Те се радват на великолепния летен пейзаж, на почивния си ден и на предстоящото спортно зрелище. Всеки случай те са се запасили с достатъчно сандвичи, които ще им се усладят, докато аз…

Да, в никакъв случай не е сигурно, че довечера аз ще мога да изпия чаша бира. На мене ми предстои нещо по-друго, отколкото един малък излет с приятни развлечения и вълнуващи преживявания.

 

 

Трябва бързо да изляза от банята, да отида на „старт-финала“ и да се кача в точно определената минута в състезателната си кола и в тази твърда вибрираща, нажежена до задушаване машина да навъртя с най-голямата скорост, на която е способна, 350 километра. Тази алтернатива не ми се нрави, особено в момента ми изглежда твърде неприятна. Никой не ме пита „Спахте ли добре? Чувствувате ли се добре?“ Трябва да се чувствувам в добро настроение. Никой не ме пита, дали нямам желание просто да се пошляя или пък да карам много бързо; длъжен съм да карам с бясна бързина! Ако именно днес ми липсва желание за това или ако ме боли глава, никой няма да ме извини. От мен се изисква да карам, да изстискам всичко от себе си и от колата и ако е възможно, да победя.

И ако след борбата без успех, уморен до смърт, с разкървавени ръце и може би изгорени крака се прибера, едва ли някой ще ме погледне или най-многото ще ме погледне с презрение, говорейки за победителя, който днес е станал „знаменитост“.

След това отново ще бъда в тази стая, ще лежа във ваната и ще се опитвам да се утеша с това, че и на мене най-после на другия ден ми предстои хубав излет.

А може би ще лежа през няколко къщи в болницата…

Излизай от ваната! Отвори крана на студения душ и измий от себе си тези празни мисли!

В стаята ми вече всичко е под ръка. Всичко трябва да е както трябва, защото, първо, не бива да губя време и, второ, не бива да се нервирам. Всичко трябва да протече много леко.

Краката, чорапите и обувките се напудрят старателно, краищата на яката и ципът се забождат здраво с безопасни игли. Това е важно, защото струята от движението не трябва да ги разтваря. Развяващите се краища могат да ме смутят опасно. Изпробват се още веднъж ръкавиците дали са удобни. След това идва ред на ръцете. От трептението на кормилото и от многобройните смени на скоростите по време на тренировките ръцете ми са се протрили до кръв. Върху наранените места залепвам нов лейкопласт. Очилата се намазват от вътрешната страна — разбира се, не дебел пласт — с крем, който трябва да попречи на изпотяването. Междувременно Георг е поръчал богата закуска, макар да знае, че пред състезание не ям много. Отпивам малко чай с един сухар. Това е достатъчно. И с това завърши за мен първото действие от този ден.

Излизам. Но преди да затворя вратата, поглеждам още веднъж това уютно жилище и му отправям прощален поглед. И изведнъж се сещам, че съм забравил нещо: един кестен, който ми подари вчера след тренировката едно очарователно момиче. Слагам го в джоба си. Значи все пак съм суеверен? Човек може да бъде понякога толкова непоследователен!

Готово? Да, можем да тръгнем!

Долу гаражът ми е обсаден от хора, които искат да видят тръгването ми за състезанието. Всички ме гледат в лицето, за да отгатнат настроението ми. Усмихвам се, разбира се. И да бях в лошо настроение никой нямаше да го забележи.

Ловците на автографи обаче са разочаровани. Пъхнах ръцете си в джобовете. Сега не ми е до автографи. Нямам време. Никой от нас, състезателите-автомобилисти, не изпитва желание да се подписва на снимки, бележки или каквато и да е хартия преди състезание.

Сядам в удобната си туристическа кола и се наслаждавам, че ще премина осемте километра до пистата като на разходка с бавно темпо.

Спортните коли вече са стартирали. Началото е дадено. Вятърът донася до слуха ми шума на моторите. Дано този добър вятър разпръсне и последните облачета, защото днес ми е необходима горещина и суха писта, за да постигна това, което съм намислил.

Между нас има изявени състезатели за дъждовно време, към които обаче аз не спадам. Дори и самият ми темперамент ме изключва от тяхната група. Състезателят не трябва да бъде самоубиец, а трябва да е хладнокръвен, трезвомислещ, разумен и да се движи леко като с шейна, за да може да издържа и на дъждовно време.

Но днес времето е слънчево. Предвкусвам вече борбата и съм обзет от самоувереност. Между другото мисля си с нотка на завист за ония, които вече са стартирали със своите спортни коли. Онова, което на мен все още ми предстои, те вече почти са го завършили.

Продължавам, без да бързам. Тук-там ме познават и ме поздравяват приветливо.

В състезателния лагер цари вече обикновената възбуда.

Мотоциклетистите, които ще стартират преди нас, загряват моторите си. Спортисти, които са отпаднали от борбата, се завръщат, а нашите състезателни коли биват избутани към теглилките. Наблюдатели от кръга на състезателите и други, които въпреки строгата охрана са се промъкнали тайно в лагера, зяпат любопитно наоколо. Всред тоя хаос от хора и паркираните частни и състезателни коли от най-различен вид фотографите дебнат подходящ момент за снимка.

Вьорнле, главният механик на отбора, ме очакваше с нетърпение, за да ме заведе на тихо място, където ще изчакам стартирането.

За да се предпазя от досадни наблюдатели или така наречени приятели, защото никога не може да се знае, кой след няколко часа ще отнесе вкъщи лавровия венец, лягам на задната седалка в една открита кола и за маскировка се оставям бързо да бъда покрит с шлифери. Така създавам около себе си броня, която ми осигурява спокойствие и ме запазва от общата нервна атмосфера.

След няколко минути действително се унасям, въпреки че непосредствено до мен моторите вдигат адски шум. Това не ме смущава. Благодарение на топчетата оропакс в ушите си заспивам. И по-късно, по време на 350-километровото ми препускане, те пак ще бъдат в ушите ми, и е полезно още отсега да свикна с тях, за да могат да затворят добре слуховия канал и да прилегнат както трябва.

Никой не се осмелява да ми досажда и по такъв начин мога най-спокойно да съкратя това толкова досадно време на чакане, защото това, което ми предстои, и без това поставя на изпитание цялата ми нервна система и изисква от мен една почти неподозирана от зрителите вътрешна дисциплина.

Най-накрая идва един механик, маха шлиферите и ме побутва.

— Хайде! Време е!

Ставам и вземам добре известната ми картонена кутия за шапки. Вътре има очила за дъжд, черни очила за слънце, няколко чифта стари тренировъчни ръкавици и други най-различни резервни принадлежности. С тази картонена кутия се появявам на боксовете.

И тук атмосферата е нервна и неспокойна. Затова се свивам в един ъгъл. Сядам на един бензинов варел. Претъпканата трибуна срещу мен гъмжи от хора, като мравуняк. Поглеждам нататък, но имам чувството, като че всичко това не ме интересува.

Не е лесно да се държиш настрана от всеобщата възбуда. Скоро напрежението, което е обхванало вече всички, се пренася и върху мен. Четиримата механици в бокса извършват последните приготовления. За тях сега аз съм центърът, около който всичко се върти. Не се говори много. Това не е необходимо, защото ние се разбираме и така. Известно ми е какво очакват те от мен. В състезателната атмосфера това ми дава необходимата сигурност, а в същото време и задължава. Тридесет минути преди старта — точно на минутата, се пускат моторите с електрически стартери. Оставят се да загреят. Само този, който е преживял това от непосредствена близост, може да има представа за този адски шум. Острата дразнеща миризма на горивото, смес от етер, метилов алкохол, бензол и други съставки, пропъжда всеки, който стои близо до голямото чудовище със 750 конски сили.

Напускам бокса и излизам навън в малкия, разположен отзад коридор, по който се разхождам нагоре-надолу и разменям по някоя и друга празна приказка с този или онзи приятел.

За мене ревът на моторите е истинска музика, музика, която винаги отново събужда желанието ми да укротя тази хала, да се преборя с нея и да я покоря.

Мигновено всичко стихва. Покриват грижливо всяка кола, за да не изстинат отново моторите, а след това ги избутват от боксовете до старта.

Настъпва времето, когато трябва да прегледам всичките си неща. Проверявам още веднъж подръчните си вещи и сменям бързо новите със старите си тренировъчни ръкавици, защото досега с тях всичко е вървяло много добре. С това завършвам приготовленията и преди да напусна бокса, плюя бързо три пъти.

Оставям зад себе си досегашното обкръжение на приятелите и другарите и пристъпвам в самотата на състезанието.

Посрещнат от възгласите на публиката, се отправям към колата. Пътят е кратък, но за мене е дълъг, даже ужасно дълъг. Колата стои на първа линия спокойно на слънцето, като предните ѝ колела са стъпили на бялата линия. Подреждането на колите на старта се извършва съобразно времената, постигнати в тренировъчните обиколки.

От края на пистата ни гледат с тъжен поглед резервните състезатели — младата подрастваща смяна. С какво удоволствие те биха стартирали вместо някой от нас, основните състезатели! Те едва ли не съжаляват, че по време на тренировките не се е „случило“ нищо, и понеже всичко е преминало благополучно, на първо време им е отсъдено да изпълняват ролята на статисти. Но никога не се знае какво може да се случи.

Малко преди да се кача в колата, нашите погледи случайно се срещат. Гледам заместника ми и си мисля: „Човече, добре ти е сега!“

Командата на стартера: „Още десет минути до старта!“ ми напомня за задълженията и се качвам в колата. Намествам се колкото е възможно по-удобно в седалката на гърмящата си кутия. Поставям с любов и внимание кормилото върху кормилната ос — при качването то трябва да бъде свалено, докато щракне байонетният механизъм.

Ръководителят на отбора и механиците ме потупват още веднъж по раменете. Същото правят и един-двама приятели, които са тук около мен.

— На добър час! — казват те.

Само кимвам.

Не съм вече при тях. Мисълта ми кръжи само около оставащото време до старта. Секундите вече не бързат да отминат, влачат се бавно, докато по-късно — по време на самото състезание минутите хвърчат като стрела зад нас.

Накрая се подава сигналът:

— Още една минута!

Бригадите от механиците се спускат към колите, за които отговарят.

Разразява се адски шум, който поглъща всяка мисъл и всяко усещане. Механиците отскачат встрани от пистата. Моторите заработват на високи обороти.

Всички мускули и цялото съзнание са напрегнати. С крайна съсредоточеност погледът следи скоростомера и флага на стартера.

Отново знак:

— Половин минута!

Тихо броя и аз: „29–28–27–26–25–…“, като бавно намалявам оборотите, натискам съединителя и включвам с най-голямо внимание на първа, действително на първа, а не на трета скорост.

Знакът:

— Десет секунди! — ме намира подготвен и категоричното желание да потегля точно до частица от секундата ме завладява напълно.

Светът, зрителите, приятелите вече не съществуват за мене. Ето… флагът се спуска! Като тигър се втурвам преди всички други през стартовата линия.

Борбата е започнала!

Въздухът е наситен още с изключително напрежение. Всички коли се сбиват в пакет, обаче за учудване на публиката още пред първия ляв завой се оправят без злополука от това явно опасно за живота сблъскване. Опитвайки се да се задминат, колите фучаха още притиснати една до друга и си пречеха безогледно, а тези, които по някакъв начин се бяха проврели напред, се движеха на минимално разстояние една от друга. След това неприятно и непрекъснато повтарящо се положение позволих си за пръв път да си поема дъх — имах наистина основание за това, тъй като засега водех колоната.

Сякаш черен буреносен облак е легнал върху срещуположно лежащата права и над сбитото множество от коли; въздухът е тежък, липсва свежият повей, който ще премахне тази неразбория, ще разкъса колоната, а с това ще отстрани и всички пречки, които не позволяват да проличи истинското майсторство на отделните състезатели до пълната им изява.

От само себе си и по стар навик в съзнанието ми напира мисълта: внимание с машината! Само да не направя в това лудо препускане някоя грешка, която по-късно би се оказала съдбоносна! Тази съвършена художествена творба от ламарина, желязо и стомана трябва да издържи още няколко часа на най-високото напрежение. Най-важното е да се мисли за това в началото на състезанието.

Още съм напълно спокоен и постепенно придобивам чувството за скоростта, която по-късно напълно естествено и с пълно съзнание увеличавам непрекъснато.

Засега карам според деленията на скоростомера, който, за да мога да го наблюдавам по-добре, е монтиран по средата на арматурното табло. Не мога да се доверя още напълно на онова безпогрешно чувство, на оня тънък усет, които идват по-късно.

Неочаквано забелязвам в отразяващото огледало непосредствено зад мен кола, която се готви да ме задмине. Разпознавам най-опасния си противник в това състезание: Нуволари. И като свивам рязко вдясно, на следващата права освобождавам пистата, за да мога сега аз от своя страна да се залепя непосредствено зад него.

По-добре е да гониш, отколкото да бъдеш преследван! Състезанието продължава дълго, но аз съм издръжлив и постоянно все повече се разгорещявам.

След първата обиколка със своите 176 завоя потичат и първите капки пот от челото. В общата панорама на пистата забелязвам множество от хора, които са образували гъст кордон около състезателното трасе.

Настроение! Великолепно настроение! — чувствувам го почти физически. Осъществен е онзи тайнствен контакт между зрителите и състезателя. Мисля, че всички тези хора очакват от мен необикновено постижение. Ще видят такова, като карам още по-бързо и по-прецизно. През следващите обиколки искам отново да бъда начело на колоната, да бъда като ястреб, устремил се от висините, и само да се вижда прах след мен. Да карам изящно? И дума да ме става! Ще гоня безпощадно!

Ние, двамата съперници от различни отбори, се движим все още близо един до друг. Откъснали сме се много от останалите в колоната. Стотици хиляди зрители следят с жив интерес как караме. На всички възлови места на състезателното разстояние е инсталирана високоговорителна уредба и в тия точки са застанали говорителите от радиото, които описват с вълнуващи слова борбата, така че всички зрители и радиослушатели получават ясна представа за хода на състезанието. Светкавично се предават всички нови моменти в развоя на борбата.

Междувременно се вкопчваме в борбата за секунди километър след километър и с течение на времето аз съм обхванат от безутешното чувство на безпределна самотност.

Сменям скоростите, натискам амбреажа и спирачките, занасям се по завоите, изкачвам с най-високи обороти възвишенията и се втурвам с повече от 250 километра в час в прословутата „лисича дупка“, така че изглеждам като отбрулен от вятъра лист в неспокойно мятащата се насам и натам кола.

Противника си виждам само отдалеч, но това не ми прави впечатление.

Все още никакъв сигнал от бокса, тази връзка и съединително звено между външния свят и мене. Забравиха ли ме? Започвам да нервнича. По всяка вероятност хората от бокса са се разположили удобно, хранят се, пушат и си бъбрят. Глупави мисли, естествено! Но такива преминава всекиму през съзнанието, когато се чувствува толкова изоставен!

Защо не се обаждат? Колко обиколки съм направил? — Обхваща ме безгранична ярост… Следващия път така ще им се изплезя — но сега нямам възможност да сторя това. Отдалеч забелязвам, че отгоре на бокса стои човек с черна дъска в ръка.

Най-после някакъв знак! При скорост 280 километра в час трябва да имаш добро зрение, за да можеш да разпознаеш цифрите и буквите и… дори да ги запомниш, защото веднага влизаш в следващия завой и имаш да се справяш още с толкова много неща.

Едва след минути — на по-продължителен прав участък — съм в състояние да си припомня предадените ми знаци.

Понякога това не ми се удава и всякакъв отчаян опит за размишление е напразен. Човек изобщо не може да си представи какви знаци е видял, защото те са били видими само за частица от секундата при тази съсредоточеност над машината и трасето. Едва при следващата обиколка вече всичко е наред и аз зная в коя обиколка се намирам.

Най-после те започват да разговарят чрез знаци с мен и аз чувствувам отново, че връзката между мен и механиците ми от старт-финала е желаният източник на сили, към който аз обиколка след обиколка се насочвам с нова надежда и пълна енергия.

Междувременно машината и аз сме се слели в едно цяло. Чувствувам вече първите признаци на настъпващата физическа умора. Десният ми лакът е разкървавен от ударите в каросерията. От непрекъснатата смяна на скоростите — близо четиридесет и пет пъти на обиколка — старите ми рани на ръката се възпаляват, а краката ми изгарят от нажежените педали. От азбестовата изолация на подметките няма вече никаква полза. Необходими са големи душевни усилия, за да се преодолеят телесните страдания в борбата за метри и секунди. И ето отново се показва безмилостният флаг, който държат насреща ми и който казва недвусмислено:

„Внимание! Опасност! Карай по-бързо!“

О, ти зрителю, който дъвчеш наденички, ти, който си дошъл тук за сензации — не ми се зловидят твоите наденици, — имаш ли представа изобщо, как се чувствува в своя звънкопеещ сандък този, от когото се възхищаваш? Той кара и кара и се бори срещу нарастващото чувство на слабост. Той не желае да бъде победен и затова продължава. Смята, че е достигнал вече най-доброто…, и тогава се появява отрезвяващият флаг, който просто заповядва: „Карай по-бързо! Противникът те настига!“

Със спотаена злоба събрах отново сили. Продължавай! Натискай газта!

По завоите стоят приятели. Те са се събрали на групи и ми помагат в тази борба чрез видимото си въодушевление, като например в такт повдигат и свалят окачените си на бастуните шапки, когато се появи „червеният състезател-автомобилист“ — това съм аз, с моята червена шапчица. Това стимулира страшно и много помага.

Следващият знак за зареждане с гориво ми дава нов подтик.

Още от много километри, далеч преди мястото за спиране си повтарям непрекъснато: Спирай! Намали газта! Спирай! Само да не забравиш да спреш!

Колко лесно се забравя това в опиянението на скоростта, в тази убийствена битка. Без занасяне, точно на мястото успявам да спра. С изключителна сръчност тримата механици се втурват към колата. Всяко движение е тренирано стократно. Те не се вълнуват, но вълнуващо е човек да ги наблюдава.

Мигновено покриват главата ми с голяма кърпа, за да не ми потече гориво в гърба. Подхвърлят ми нови очила и едва успявам да ги сграбча. Свалям старите очила, изпотени и полепнали с мръсотия и прах и станали всъщност непрозрачни. Изтривам с влажна гъба пламналото си лице и засъхналата ми уста. Всички тези движения се извършват светкавично, защото скоро някой ще изреве: „Готово!“

Ръката на един от механиците е поставена в готовност върху черното копче на електрическия стартер, който ще вдъхне живот на машината ми.

Затова трябва да съм готов да натисна амбреажа, да включа на първа скорост и най-важното — да включа запалването на колата. Това е ободряващата ми почивка. Тя не трае даже и 40 секунди.

Хората по трибуните са се качили с крака върху седалките, фотографите са се покатерили върху покрива на бокса зад мен и се опитват да уловят с апаратите си през ръба на покрива напрегнатата борба с времето на целия отбор.

Колко често това спиране е решаващо за изхода на състезанието. И какви ли не инциденти изникват понякога!

Многохилядното множество се взира трескаво във всяко движение на ръцете на механиците и тръпне за състезателя. Може би това е любимецът им. Обзалагат се кой от двамата състезатели, които почти едновременно са спрели за зареждане с гориво и подмяна на гумите, ще потегли по-напред от бокса. Въпреки че почивката е толкова кратка, все пак чувствувам осезаемо физическо и психическо разтоварване.

Всичките ми мускули се отпускат. За секунда се оглеждам и долавям прехласнатите погледи на хората, впити в мен с възхищение даже със завист и при все това считам, че никой не би тръгнал с мен на драго сърце.

Окрилен от желанието да не се изложа, старая се да стартирам добре — като не допусна новите, гладки и неразвласени още гуми да забоксуват.

Потеглям! През шума на моторите чувам възгласи. Те стихват зад мен и аз безумно бързо подгонвам намиращия се на осем секунди пред мен Нуволари. Публиката беснее.

Междувременно в боксовете износените гуми се преглеждат най-основно от специалистите. В кратко съвещание с ръководителя на отбора и механиците се установява степента на износването, от което зависи дали не ще е необходимо още една смяна на гумите.

От гледна точка на осторожността един член от състава на отбора получава специалната задача да наблюдава внимателно с бинокъл задните гуми при всяко преминаване. Когато гумата е износена и на отделни места вече бялото ленено платно прозира, това е повод за най-голяма тревога. В такива случаи ръководителят на отбора трябва моментално да призове при следващата обиколка състезателя на бокса за нова смяна на гумите.

Горе-долу освежен и зареден с нова енергия за борба, водя послушната ми кола през първите завои, разбира се, не със същото нахално самочувствие както преди това. Тегловните съотношения са се променили значително, след като колата е заредена с 400 литра гориво. Трябва да се има предвид, че новите гуми имат незначително триене, не лежат както трябва и на първо време не подпомагат добре спирането.

С най-голямо внимание следя всеки опит на колата ми да се отклони и всяко подхлъзване или занасяне се предотвратяват светкавично. Чувството за равновесие се осъществява посредством здраво прилепналото ми към седалката седалище и ми позволява да предугаждам предварително всяка опасност. Краката ми подскачат от педала на газта върху спирачния педал и обратно, докато амбреажът се натиска непрекъснато за включване на по-голяма или по-малка скорост. Да не говорим за прецизните движения на вкопчените в кормилото ръце, които по същия начин се прекъсват от интуитивните прихващания с дясната ръка на лоста за скоростите. Всичко се движи като часовников механизъм. Минал съм половината от състезанието. Вътрешен глас ми подсказва да атакувам противника. Забележително е, че зрителите имат извънредно верен усет за започващата гонитба. Те съпровождат предстоящата борба с окуражаващи викове, ръкомахания и най-различни сигнали.

Ето че го зървам! Най-после! Червената кола на италианеца! Той изчезва зад следващия завой.

Ако искам да победя, трябва да се впусна в решаващия спринт, за да ми остане след това достатъчно време през следващите шест обиколки, които ми предстоят, да взема за всеки случай необходимата преднина. При това не трябва да щадя себе си, камо ли машината.

Постепенно увеличавам скоростта и дори на някой завой, който досега — според мен — съм преминавал съвсем бавно, кракът ми продължава да натиска педала за газта.

Нуволари ме вижда в задното си огледало. Той приема двубоя и изстисква също всичко възможно от колата си. Скоро се приближавам на няколко метра до него. Очаквам най-подходящия момент, за да го задмина.

Най-добрата възможност се очертаваше в следващото спускане. Там той сигурно не ще може да ме задържи.

Многобройните свидетели на борбата, заели място край трасето, проточват врат, притискат се по-напред, за да не пропуснат нищо от тази борба колело до колело. Всеки предугажда сензация. Гласовете на високоговорителите почти се сливат. Отборът ми на бокса — знам това — положително няма да пропусне нито дума. Достатъчно често аз самият съм седял по време на състезания на трибуните или край бокса, когато се е провеждал подобен двубой.

И тогава всички са просто като хипнотизирани. Всички викат и реват един през друг, ръцете им правят нервни, безцелни движения, за да намалят възбудата. Този, който държи хронометър в ръка, се взира втренчено в него, струва му се, че сега секундарната стрелка се движи много бавно. Още три дълги минути и те ще се появят отново, летейки един до друг.

Занемяват дори продавачите на наденици и лимонада.

Всеки е разтревожен за своя любимец в най-висша степен. Собствениците на заводите отправят към небето кратка и гореща молитва за колата, а механиците треперят за успеха на своя човек, а заедно с това и за собствения си успех. Отговорникът Нойбауер, който се грижи за състезателите, докосва скришом шапката си, за да пропъди с това движение носещата се сега във въздуха възможност за злополука.

При намаляване на скоростта малко преди опасния завой, след който пистата продължава към Аденау в долината, изравнявам колата си почти наполовина с тази на Нуволари, като се опитвам да го задмина на завоя или при излизане от него.

Предните ни колела почти се допират, докато колата ми малко косо докосва с лявото си задно колело нахвърляния пясък по ръба на канавката.

За частици от секундата — смутен от това нахалство, противникът ми намалява за малко газта и в същия момент излизам начело.

Води кола номер 10!

Чувствувам огромно удовлетворение. Нуволари водеше в продължение на много обиколки, преди да бъде атакуван. Сега го бях изпреварил!

Нямам време обаче да се порадвам на успеха, защото цялото ми внимание е погълнато от мисълта как по-бързо да удвоя — дори да утроя спечелените метри. Трябва да натискам газта, нищо друго, освен да натискам газта. Да увеличавам разстоянието между нас и по този начин да подготвя моралната загуба на противника. Ако ми се удаде да се отърся бързо от него, борческият му устрем ще бъде тежко засегнат, нещо, което той не ще може така леко да преодолее. Това ми е известно от собствен опит.

Фуча по трасето, та прах се дига. При прелитане покрай бокса ръководителят на нашия отбор не ми дава никакъв знак. При този кръг това е излишно. Множеството веещи се кърпички, размахващите се шапки и силно жестикулиращите ръце по трибуните ми подсказват, че водя със значителен аванс.

Не се отпускам, а напрягам всичките си сили. При следващите обиколки ми се удава да увеличавам непрекъснато разликата във времето между мен и моя преследвач. С жаден поглед се опитвам да разчета цифрата на секундите на дъската за обявяване на резултатите. Разликата се увеличава. Водя пред Нуволари с 1 минута и 25 секунди. Това представлява повече от три километра преднина.

„Водиш, без да те атакуват!“, съобщава ми чрез таблото ръководителят на отбора. Имахме хубав ден колата ми и аз, в противен случай хармонията между нас след това свръхтежко изпитание би била вече помрачена. Никой не иска да признае пред другия настъпващата умора.

Поглеждам изпитателно гумите — проклятие! Откривам отзад вляво познатата ми сигнална ивица. Протекторът вече се е изтъркал и се е показало бялото ленено платно.

Мозъкът ми трескаво заработи. Защо от бокса не се подава никакъв сигнал за спиране? Те би трябвало да са забелязали това отдавна?

Още три обиколки. И още една смяна на гумите. Дори и всичко да протече нормално най-малко половин минута ще бъде загубена. Убиване на скоростта — спиране пред боксовете — отново тръгване — това означава, че през това време италианецът ще се приближи застрашително близо. С новите гладки гуми едва ли бих имал щастието още веднъж да го задмина.

Неволно карам пестеливо, влизам по-внимателно в завоите и натискам спирачката по възможност по-меко. Проклятие, всичко това струва ценни секунди. Още един мигновен поглед върху гумите. Отпред всичко е наред. А отзад вляво? Ивицата стана по-широка, но лененото платно все още държи. Отзад вдясно? Чувствувам как кръвта ми нахлува в главата. Същата гадост! Бяло ленено платно!

Размишлявам: малко повече от две обиколки. Темпото трябва да се намали доколкото е възможно, ще оставя разстоянието между двама ни да се съкрати и само с незначителна преднина през целта! Залагам всичко на карта!

Още две обиколки… Вече е невъзможно да сменям гуми. И никакъв човек не дава какъвто и да било знак от бокса. Оставен съм напълно на себе си.

Преодолях предпоследната обиколка! По мое мнение трябваше да бъда на около 20 секунди пред Нуволари. Не го виждам в огледалото.

Невероятно е просто колко са издръжливи гумите. Задната ми лява гума се върти само върху бялото ленено платно.

Съпровожда ме бушуващо ликуване, откакто започна последната обиколка. Невъобразимо напрежение е обхванало стотиците хиляди зрители. На всички е ясно, че се касае до изключително изпитание за нервите и материала.

Още само половин обиколка! Само гумите да издържат и тези няколко километра! Повтарям непрекъснато, стиснал зъби: „Само гумите…“

Внезапно последва силен гръм — колата, като че ли се изтръгна от ръцете ми. Разни парчета се разлетяват високо във въздуха край мен. За миг се намерих в лявата полоса на трасето, въртя кормилото наляво и надясно и чувам високия металически звук, идещ от стоманената джанта, която се върти по асфалта. Отново колата се занася, отзад. Обзема ме страшна енергия. Сега да не се дам!

На три гуми и по джанта продължавам упорито напред. Все пак още имам известна скорост, най-малко 140 километра в час.

В този момент ме догонва червената „алфа-ромео“, колебае се за миг, когато задницата ми се занася отново наляво, и ме задминава. От гняв се просълзявам.

„Манфред фон Браухич — вечната жертва на малшанса!“ С такива заглавия ще пишат журналистите във вестниците.

Още 5, още 4, още 3 километра — и все още съм втори. Още няколко минути и аз ще остана на три крака.

И в тоя момент гръмна за втори път!

Колата се разигра на всички страни и се устреми към края на трасето. Подхвърлян съм буйно насам-натам в седалката си и стигам до положението насмалко да изгубя властта над колата. Потребна ми е почти цялата широчина на платното. Няколко души от охраната на трасето се опитват да ме спрат, за да не поставя в опасност следващите зад мен коли. Гледам ги на кръв — и те с безумен скок през живия плет, изплашени за живота си, просто в последния момент се спасяват от мен.

В последните триста метра ме задминават още три коли, докато аз, клатушкайки се и блъскайки се като някакво конче-люлка пресичам финала пети.

Публиката не ме аплодира. В състезателната си кариера съм преглътвал смело вече много разочарования, но струва ми се, точно това е вече много.

Физически разбит и грохнал, слизам от колата. Трябва да напрегна силите си, за да не се разплача. Всички се блъскат и натискат около мене. Потупват ме по раменете, казвайки ми за утешение или пък просто вдигайки рамене: „При това не може да се направи нищо!“

Хората ме гледат втренчено, като някаква рядка птица. Какво ли не прочетох в очите им! Най-искрено съчувствие и честно изживяна мъка бяха преобладаващите, но аз не искам това. С моите предани механици си пробивам път до бокса, където сядам спокойно в един ъгъл.

Тук мога да измия потта от лицето си и кръвта от охлузените си ръце и мога да опра глава върху купа нови гуми. Тук те са в изобилие, а на мен ми трябваха само две. Още не мога истински да го проумея… Минало…

Забелязвам, че един фоторепортер се промъква отзад към мен и се опитва да ме заснеме така, както съм — привидно грохнал. Възможностите за превключване са обаче по-бързи, отколкото неговото „щракане“. Обзет от ярост за нахалството му, сграбчих светкавично стоящото до мен бирено шише, което прелетя като снаряд близо до човека с апарата. Никога не бях виждал така уплашено да отскача човек встрани!

Другарите ми имат грижата да не ме безпокои някой неканен гост в стаята ми в хотела. На първо време всички се стараят да ме разсеят. В такива часове се проявява истинското другарство. Луи Широн, големият френски шампион, с изумителна сръчност масажира вдървените ми крайници. Победителят Нуволари ми донесе в стаята цветята, които му бяха поднесли. Състезатели от други нации ме окуражават. Чувствувам закрилата на това голямо международно спортно другарство и постепенно идвам на себе си.

Но когато оставам сам и затварям очи, обзема ме изкушението да мечтая за победата. Съблазнителна илюзия! Виждам се как скачам от колата и се отправям към къщичката за измерване на времето, където се провежда първото официално чествуване на победителя. Музика, приветствия… благопожелания… и фоторепортери. И по тях не хвърлям бирени шишета.

Междувременно навън рулират другите състезатели, които са отпаднали от борбата поради повреди в мотора или други нещастни обстоятелства. Никой не се интересува за тях. Напълно изтощени, те биват посрещнати само от най-близките си, които бързо се погрижват за най-необходимото и ги оставят на спокойствие, за да могат насаме да изживеят разочарованието си.

Победителят обаче е призован от биенето на барабани за тържественото връчване на почетните награди. Сипят се благопожелания. Цветя след цветя. „Той“ седи с приятелите и познатите си, а те вдигат наздравици за големия успех.

Лежа в хотелската си стая и сънувам всичко това. Е да, този път не успях, но следващия път…

Победител или не — след всеки състезателен ден късно вечерта отивам при моите механици. Така постъпих и този ден. Известно ми е къде се намират по това време. Това е един малък, уютен ресторант близо до гаража. Те ме очакват както обикновено и затова винаги държат на масата си един празен стол за мен.

Между тях идвам окончателно на себе си. Това е истинската атмосфера на нашата чудесна професия.

Изпитвам истинско чувство на сплотеност със седящите срещу мен. С тях ме свързват здраво много общи преживявания в хубави и тежки часове. Заедно понасяме успех или поражение, добро и лошо, радости и мъка. Утешителен завършек на този толкова тежък ден.

„До четвъртък в Берлин!“ отеква на раздяла в среднощния час. И ние всички знаем, че тези няколко почивни дни ще преминат бързо и още с първия тренировъчен ден на пистата „Авус“ ще ни завладее с цялата си сериозност нашето ежедневие на състезатели-автомобилисти.

Защо описах така подробно един състезателен ден, през който не пресякох пръв финала?

Защото състезателната кариера на един спортист, дори и на най-добрия, се състои само от малко победи и много поражения. Особено състезателят-автомобилист е зависим в постиженията си не само от собствената си сила и умение, но и от коварството, което крие материалът.