Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (9)

Глава VIII

Мерцедесът се носеше плавно из празните улици на Пхенян. Продължаваше да вали и капките леко барабаняха по покрива на колата. По това време почти целият град спеше, а навън нямаше жива душа.

Рядко някой се обаждаше. Чунг седеше отпред при шофьора си, набит човек със сипаничаво лице и малки черни очички, който не обели дума, а чертите му бяха застинали във вечно навъсена гримаса. Аз седях отзад със стария Ким Сеунг Ир, който само рееше поглед навън, потънал в мислите си.

Най-накрая паркирахме в подземния гараж на разузнавателната централа. Нищо не отличаваше тази сграда от другите наоколо. За да използваме парадния вход, обаче, трябваше да преминем през малък вътрешен двор, наблюдаван посредством видеокамери, след което минахме през фоайето, охранявано от две въоръжени лица.

Но тази нощ в гаража ми показаха една стълба, която водеше нагоре. Дори в този час тук бе пълно със служители; разузнаването е работа, която се върши денонощно. Чунг ни отведе до асансьор и ние влязохме вътре. Той натисна копчето за шестия етаж и се отпусна, а асансьорът запълзя нагоре.

— Предстои ти среща с много важен човек — каза той, докато наблюдаваше електронното табло, обозначаващо етажите. — Г-н Ким се е виждал с него няколко пъти, но за теб това ще бъде първа среща. Вярвам, ще направиш добро впечатление.

— Да, другарю — отговорих аз, като изгарях от любопитство да разбера каква ще бъде новата ми задача.

Стигнахме шестия етаж и излязохме. Чунг ни поведе по безинтересен коридор, боядисан в бяло, към една стая в дъното на коридора, където до едно бюро седеше охрана. Зад него имаше затворена врата. При влизането ни пазачите се изправиха и Чунг извади карта за самоличност. Охраната кимна, отвори вратата и ни направи жест да влезем.

Кабинетът бе обширен, в единия ъгъл имаше огромно бюро и малка масичка в другия. Нямаше прозорци и стаята се къпеше в призрачна неонова светлина — като в лаборатория. Посрещна ни висок мъж на средна възраст, който се придвижваше грациозно, като котка, и аз реших, че има многогодишен опит като оперативен работник.

— Ок Хуа, Сеунг Ир, — каза Чунг — това е директорът и вие сте тук по негово искане.

Поклоних се на директора. Той размени няколко думи със Сеунг Ир, с когото явно се познаваха добре, след което ни покани да седнем около масичката. Агентът Чунг обаче тръгна към вратата.

— Успех, другари! — каза той. — Тази мисия е строго секретна и аз не трябва да зная за нея. Така че желая ви късмет.

И излезе.

Седнахме около масичката. Бавно и внимателно директорът извади пакет цигари от горния джоб на сакото си и предложи една на Сеунг Ир, който прие. След това предложи на мен, но аз отказах. Никога не съм била пушач. Освен това бях толкова нервна, че само исках да седна върху ръцете си, докато приключи тази среща.

Директорът запали своята цигара, после тази на Сеунг Ир и се облегна назад в стола.

— Другари — каза той, — първо ще започна с крайната цел. Вашата задача е да унищожите един южнокорейски самолет. — Последва пауза, за да възприемем думите му. Всичко в корема ми се обърна, но го гледах втренчено. — Може би ще ви е интересно да научите, че заповедта е подписана лично от Любимия Вожд Ким Чен Ир. Тоест написана е саморъчно.

Отново направи пауза, за да е сигурен, че сме усетили тежестта на казаното. Щях да падна от стола. Това, че Ким Чен Ир бе написал заповедта саморъчно, означаваше, че мисията е от изключително значение.

— Цялата тази мисия всъщност е идея на самия Любим Вожд — продължи директорът. — Бих могъл дори да добавя, че това е най-важната задача, предприемана някога от външното разузнаване. Бъдещето на цялата нация ще зависи от нея.

И така — трябва да унищожите южнокорейски самолет. Както знаете, в тази страна има сериозни безредици напоследък. Политическият климат там е по-взривоопасен откогато и да било от войната насам. Преработват конституцията си и към края на годината ще се провеждат избори. Като взривим самолета, ние се надяваме да нажежим тази обстановка на хаос и в крайна сметка да провалим Олимпийските игри в Сеул. Другите страни няма да искат да рискуват живота на своите спортисти, опасявайки се, че полетите ще бъдат саботирани или че веднъж пристигнали в Сеул, спортистите ще бъдат изложени на терористични нападения.

Но това е само началото. Ако успеем да провалим провеждането на Олимпийските игри и задълбочим политическата нестабилност, съществува вероятност да обединим двете корейски държави. А както знаете, това е върховната цел на нашето поколение. Ако вие, другари, успеете в тази мисия, ще се превърнете в национални герои.

Не можех да повярвам на ушите си. Изпитвах смесица от чувства — възторг и ужас. Бях потресена, че ми се възлага такава задача. Трябва да си призная, че и за миг не си помислих за моралната страна на въпроса, за последствията от избиването на може би стотици хора, за личната или обществената драма от нравствена гледна точка. Този саботаж бе чисто техническа операция, стъпка към постигане на великата цел — обединението на Корея. Като се има пред вид обучението, на което бях подложена през целия си живот, едва ли можеше да се очаква да мисля по друг начин. Сега обаче се замислям дали носим по-малка отговорност за действията си, дори когато не съзнаваме какво вършим.

— В момента не е необходимо да се впускаме в подробности — продължи шефът, — но мога да ви запозная с плана в най-общи линии. От Пхенян ще заминете за Москва, след това за Будапеща и Виена, където ще прекарате няколко дни в ролята на японци — баща и дъщеря по време на отпуска. След това ще продължите за Белград, където отново ще се преструвате на туристи. Наличието на толкова много печати от различни градове в паспортите ви ще спомогне за по-голяма достоверност на прикритието ви.

От Белград ще заминете за Багдад. Оттам ще излети и самолетът. На летището ще ви посрещнат двама оперативни работници, които ще ви доставят взрива, необходим за унищожаване на самолета. Преди излитането ще поставите бомбата в багажното отделение над главите си, като нагласите часовниковия механизъм да задейства след девет часа. Маршрутът на самолета е Абу Даби — Бангкок — Сеул. Ще слезете в Абу Даби, като оставите бомбата на борда, и ще се прехвърлите на полета за Рим през Аман. От Рим ще се отправите обратно към Виена, където ще останете няколко дни в корейското посолство, преди да се завърнете в Пхенян.

Поех си дълбоко въздух и погледнах Ким Сеунг Ир, който пък гледаше мен. Стори ми се, че видях в очите му спокойствие, което идва само с натрупания опит от много мисии и здрав разум, трупан с години. Почувствах се малко по-добре при мисълта, че той ще ми бъде партньор. В този миг ми се струваше, че двамата бихме сме справили с всичко.

— И още нещо — каза директорът, — поради строгата секретност и значението на мисията тя ще е последна за двама ви. След нея би било опасно да действате като оперативни работници, а освен това ще сте извършили най-великото дело за своята страна. Като герои ще се оттеглите и наслаждавате на всички удобства, които Партията може да ви осигури. А вие, Ок Хуа, ще можете да се завърнете при семейството си. — Той замълча и ме погледна странно по начин, който не успях да изтълкувам. — Нали точно това искате?

Издържах на погледа му. Искаше ми се да скоча от стола от радост, въпреки че бях малко притеснена от неговата прозорливост. Тази мисия, освен че беше най-голямата надежда за моята страна, бе и най-голямата надежда за мен самата. В този момент почувствах, че имам сили да извърша всичко. Изпитвах неописуема гордост и чест, че бях избрана от нашия Велик Вожд за подобна мисия. Въпреки че имах съвсем мъглява представа как точно тази мисия ще доведе до обединението на Корея — и до ден-днешен не съм наясно с въпросния политически механизъм — приех всичко, което той каза, за чиста истина. С един удар щях да услужа на Родината си и да възстановя семейството си.

— Можете да разчитате на нас, другарю директор! — отсякох уверено, като го гледах право в очите. — Няма да се посрамим.