Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (16)

Глава XV

Чувствах се като празна.

След като си признах, можех само да лежа зашеметена на леглото. Бях физически и емоционално вцепенена. С признанията си бях отметнала света от плещите си, но сега плувах в празно пространство, без пристан и без посока. Почти в безсъзнание, изтощена и депримирана, чаках скоро да ме екзекутират, но тази мисъл не ми правеше особено впечатление. Вече не чувствах почти нищо, а и не ме интересуваше какво ще стане с мен.

Трябваха ми почти осем часа, за да разкрия цялата история. Сега вече те знаеха за мен почти толкова, колкото и самата аз. По часовника на един от следователите забелязах, че сме говорили до три часа през нощта без прекъсване. Атмосферата в стаята вече бе много по-лека, а и на мен ми доставяше удоволствие да говоря със следователите на корейски. Но удоволствието не бе истинско, защото един мек, но безмилостен глас от дълбините на съзнанието ми напомняше, че с мен и близките ми вече е свършено.

Два дни след признанията си започнах да се чувствам малко по-нормално. Агентите много ми помогнаха да си повдигна духа. Те ме включваха в разговорите си и си разменяхме мнения за различията в нашия начин на живот. Приятният агент, който ме бе разпитвал на китайски, се казваше Нарк Джонг, а към мен имаше прикрепен и един по-млад мъж, който се казваше Сенг Джу. Дребната, хубава жена с тях се наричаше Ли Ок.

Сеул ме бе победил, но в дъното на душата ми продължаваше да се гнезди едно съмнение. Бях видяла много внушителни сгради, много неща, които издаваха щастие. Но какви всъщност бяха хората в Сеул? Бяха ли те наистина щастливи зад фасадите на тези внушителни сгради и скъпи неща?

Същия ден попитах Ли Ок:

— Мога ли да видя как живеят обикновените хора?

— Разбира се, по всяко време — отвърна тя и предаде молбата ми на своите началници.

По време на пътуванията си до Европа имах чувството, че не съм си изградила цялостна представа за живота там. Част от нашите директиви гласяха, че специалните агенти не трябва да говорят с чужденци, освен ако това не е изрично необходимо. Поради напрежението, което предизвикваше нашата предстояща мисия, бе невъзможно да се усетят истински страните, през които пътувахме. А сега, в Сеул, исках да направя точно това. В миналото можех да правя изводи за дадена страна само от повърхностни наблюдения и от впечатленията си от разходките по улиците. Ако отидех до отрупан със стоки пазар, решавах, че страната е по-добре от Северна Корея. Ако видех много барове и кръчми, решавах, че това е упадъчна и неморална култура. Ако срещнех просяци по улиците, то явно страната бе бедна и не можеше да си изхрани населението.

Подготовката приключи за няколко минути. Ли Ок попита дали имам пред вид някое конкретно място, което искам да посетя.

— Не, едва ли бих могла да знам — отвърнах аз. — Където поискаш. Някъде… някое типично за Сеул място.

Когато излязохме, Ли Ок вървеше до мен, Нарк Джонг зад нас, а Сенг Джу бе точно отпред. Бяха ми дали около двадесет и пет хиляди вона джобни пари — приблизително двадесет долара — което ми изглеждаше огромна сума пари.

Започнахме обиколката по тесните улици на квартал „Миунг Донг“. Скоро стигнахме до един магазин, наречен „Лоте“, и ми обясниха, че името идва от немския поет Гьоте. Влязохме. Интересно ми бе да видя дали стоките са вносни. Качеството бе отлично, но имената бяха чужди, и аз посочих това на Ли Ок.

— Не, произведени са в Корея — отвърна тя. — Повечето от тези стоки се изнасят в други страни и затова имат такива етикети. Но така или иначе, защо не си купиш нещо?

Приближих с притеснение козметичния щанд. Продавачката бе приятна жена, чиято вежливост ми беше направо чужда. На север магазинерите са груби и троснати, тъй като и без това няма какво толкова да продават. Тук хората като че ли наистина искаха да ти услужат.

— С какво мога да ви помогна? — попита продавачката.

Посочих един крем за лице и се опитах да не заеквам.

— Това вносно ли е?

Тя повдигна бурканчето.

— Не, произведено е от корпорацията „Лъки“ тук, в Сеул. Струва само шест хиляди и петстотин вона.

Очаквах, че кремът ще струва цяло състояние и бях щастлива, че можех да си го позволя. Знаех, че ми е невъзможно да преценя истинската стойност на парите си, но знаех също така, че следователите не биха ми дали прекалено много. Независимо от това, бях твърде срамежлива, за да си купя крема. Не беше лесно човек да свикне с тази свободна атмосфера.

Ли Ок ми купи един шал. Бях удивена от многообразието на стоките и ме бе страх да избера каквото и да е за себе си. След това продължихме да се разхождаме. Улиците бяха пълни с хора, но те като че ли не бързаха много. Групи от мъже и жени се разхождаха свободно и се смееха. Натъкнахме се на човек, който държеше паничка и дрънкаше с камбанка. Носеше някаква странна униформа. Реших, че сигурно е просяк, но Ли Ок ми обясни, че събирал пари за Армията на спасението, за да подпомага бедните.

— Бъдни Вечер е — прикани ме тя да направя дарение. — Удобен момент за проява на щедрост.

Доброто настроение на хората обзе и мен, но все пак бях объркана. Коледа не се празнува в Северна Корея и повечето семейства въобще не са и чували за този празник. Защо трябваше Южна Корея, която не е западна страна, да почита Коледа? Естествено, възможно обяснение бе, че са марионетки на империалистическите янки, но хората сякаш бяха наистина щастливи. Носеха подаръци под мишница, а някои дори пееха коледни песни. Внезапно ми стана тъжно, че стоях настрана от общото веселие.

Изненадах се, като видях продавачите действително да стоят пред магазините в съперничеството си да привлекат клиенти. Необходимо ми бе известно време, за да разбера, че конкуренцията е силата, която движи търговията тук, и че всъщност тя прави Сеул толкова богат град.

— Гладна съм — казах аз — може ли да хапнем нещо?

— Разбира се. — отвърна Ли Ок.

Тя ме поведе по тясна уличка, пълна с ресторанти. На витрините бе изложена храна — устата ми се напълни със слюнки от изобилието на оризови питчици, темпура, кървавици и дори чоп чао, традиционно корейско блюдо, приготвено от юфка, зеленчуци и месо. Изненадах се от това изобилие и си припомних, че на Север и пача нямаше от близо десетина години. А майка ми се смяташе за щастливка, ако успееше да открие някой изгнил пъпеш.

 

Ох, защо не можех да доведа семейството си тук…

Толкова мъчно ми ставаше, когато се замислях за затрудненията им при вида на всичко това пред мен…

— Какво би искала? — попита Ли Ок. — Можеш сама да избереш къде да хапнем.

Тъй като много обичах кървавица, посочих едно малко ресторантче, където това беше специалитет на заведението. Беше пълно и повечето хора пиеха традиционната корейска оризова ракия соджу. Поръчахме си и седнахме. До нас група бизнесмени на средна възраст се оплакваха от проведените наскоро избори:

— Да не обвиняваме само правителството — каза един от тях. — Не можеш да очакваш много от хора, които мислят само за себе си.

— Лично аз мисля, че ако малките партии бяха влезли в коалиция, щяха да спечелят изборите.

Погледнах към придружителите ми, като очаквах, че веднага ще арестуват тези хора, които така свободно и критично дискутират правителството си. Но агентите, ако въобще бяха забелязали, не обърнаха особено внимание. Те се наслаждаваха на храната и като че ли не се интересуваха от нищо друго.

По-късно, на връщане към Намсан, когато се чувствах още по-зле в това твърде открито общество, попитах следователите защо всеки може свободно да критикува правителството.

Всички прихнаха.

— Това е демократична страна — каза Ли Ок, когато спря да се смее. — Тук има свобода на словото. Няма закон, който да забранява критикуването на правителството.

— Не разбирам — казах аз, тъй като въобще не се впечатлих от аргументите ѝ. — Трудно мога да повярвам, че въобще правите нещо както трябва в тази страна. Но, така или иначе, забелязах още нещо. Когато минахме покрай един строеж, видях само няколко работника. Къде бяха останалите? През нощта ли работят?

— Ами — попита Нарк Джонг, който като че бе озадачен от въпроса ми, — как строят в Северна Корея?

— Мобилизират всички — отвърнах аз. — Викат на помощ войниците, учениците, народните съвети — всички копаят, наливат бетон, носят тухли — при идеален ред — отвърнах аз с гордост. Винаги ми беше особено приятна гледката на издигаща се нова сграда, а и моя народ работеше толкова много.

— Разбирам — отвърна той — тук не се прави така. А и повечето работа се върши от машини.

Тогава разбрах, че не бих могла да оценя техническите постижения на тази страна. Почувствах се така, сякаш се намирах на друга планета. Защо Северна Корея не си бе модернизирала до такава степен строителството?

Имах толкова много въпроси и се чудех дали ще доживея да получа отговор на всичките.

 

 

Няколко дни по-късно излязохме с кола из околностите на Сеул и посетихме двореца Дуксу. Втълпено ми бе, че южнокорейците са подменили изцяло културата си с тази на американците, но дворецът бе една добре запазена реликва от корейската история. Отпред имаше статуя на крал Седжонг, бащата на корейската азбука. Приятно ми бе, че съм навън, но все още не се бях отърсила от чувството на депресия и ужас, което ме преследваше от момента, в който си признах. Но бях възхитена от статуята, защото не знаех нищо за произхода на корейската азбука.

Продължихме разходката и стигнахме до едно малко селце. Сякаш по нищо не се различаваше от малките селца в Северна Корея, въпреки че зимният пейзаж пораждаше чувство на самота. Ли Ок каза:

— Това е Вонданг. Напоследък любителите на природата го посещават често, тъй като въздухът тук е много чист.

Спряхме с колата пред една занемарена ферма. Дворът въобще нямаше врата, затова продължихме направо и се огледахме. Като че ли нямаше никой наоколо. Влязохме в къщата. Изненадах се от вида на двата хладилника и телефона в кухнята. В селския живот на север такива удобства просто липсваха.

Моите спътници, изцяло запленени от фермата, си говореха помежду си:

— Много интересно — каза Сенг Джу, — дори тук имат всички удобства — електричество, телевизия. Въобще не прилича на ферма, ако питаш мен.

— Така си е — съгласи се Нарк Джонг. — Тук вече я няма романтиката. А би трябвало сега да сме насядали около огнището и да си печем картофи.

— Все пак забеляза ли, че вратата не е заключена? — попита Ли Ок. — Колко хора в столицата биха оставили вратите си отключени?

Останахме още малко и се прибрахме в Сеул. Ли Ок предложи да посетим пазара край Източната порта, където имаше магазини и ресторанти в изобилие. Влязохме в магазин за платове, и веднага ме заобиколиха услужливи продавачки. Бяха весели, облечени в пъстри дрехи, а аз се притесних от цялото това внимание. Тогава една от тях каза нещо, което накара сърцето ми да спре:

— Чакай малко. Ти не си ли Ким Хюн Хий?

Последва дълго мълчание. Почувствах как тялото ми се смразява, докато около нас се скупчваха други клиенти, които си шушукаха.

— Коя е тя?

— Ким Хюн Хий. Нали знаеш, тази, дето взриви самолета.

Те започнаха да се блъскат помежду си край нас, за да ме видят отблизо. Моите пазачи веднага се намесиха, като ме изведоха от магазина, преди ситуацията да стане неконтролируема. Когато си тръгвахме, една от продавачките извика:

— Върни се когато поискаш, Хюн Хий. Ще ти дам безплатно, която си поискаш рокля.

Въпреки че бях изнервена, не бързах да се прибера в Намсан и предложих да продължим разходката си из пазара. Докато вървяхме, попитах Ли Ок:

— Знаеш ли, не съм видяла все още магазин за дрехи от изкуствена материя. Дефицитни ли са?

Тайничко се надявах, че Южна Корея все още не е овладяла технологията за производството на изкуствени тъкани, които бяха истински лукс за севернокорейците.

— Ние не носим изкуствени дрехи — отвърна тя, като си пробиваше път през следобедните тълпи. — Преди известно време бе установено, че тези материи вероятно са вредни за здравето. Вече използваме памучни тъкани, които са много здрави. Сега изкуствените платове се считат за долнокачествен материал.

Изкушавах се да се изсмея.

— Това е невероятно. Всичко тук е обратно на Северна Корея. Там хората въобще не могат да си позволят да се грижат за здравето си. За нас е цяло щастие да се сдобием с дрехи от изкуствена материя.

Отидохме до специализирания пазар за чирози „Джунгбу“. Имаше планини от калмари, аншоа, водорасли и други подобни. В края му имаше ресторант на открито с една дълга маса и две пейки отстрани. Приближих се от любопитство.

— Кои хора се хранят тук? — попитах аз.

— Главно работници — отвърна Ли Ок. — Улични търговци, докери, шофьори на камиони и други.

— Е, по-добре се хранят от близките ми — казах аз, като наблюдавах богатия избор от ориз, фиде, пача и „суджиби“ (корейска тестена супа). — Можем ли и ние да хапнем тук?

Ли Ок погледна към другите агенти, които поклатиха глави.

— Тук сме твърде уязвими — каза Нарк Джонг.

— Много лесно ще те разпознаят. Предлагам да седнем в близкия ресторант за „нангмюн“.

Докато се връщахме към заведението през пазара, Ли Ок ми обясни, че ресторантите за студена супа от фиде „нангмюн“ в този район са най-известните в Сеул. Първото заведение, което видяхме, сигурно беше много популярно — пред него имаше луксозни коли и опашка от чакащи. Наредихме се и май се придвижвахме доста бързо. Отново ми направи впечатление непосредствената и приятна атмосфера в Сеул. В сравнение с него, Северът изглеждаше бездушен. Там имаше по-малко хора, почти липсваха коли, а непознатите никога не се заговаряха на улицата. В ежедневието просто липсваше каквото и да е настроение, докато животът в Сеул изглеждаше много весел и изпълнен с енергия.

След няколко минути влязохме в ресторанта и келнерката ни заведе до една маса в ъгъла. Бях поразена. В Северна Корея нямаше и помен от подобно нещо. Ресторантът бе претъпкан и буквално жужеше от разговори, а навсякъде сновяха келнери с подноси храна. Всички си поръчахме супа „нангмюн“ и когато ни сервираха, лакомо се нахвърлихме върху храната.

Група добре облечени мъже седяха наблизо и разговаряха шумно. Невъзможно бе човек да не чуе за какво си говорят и аз нададох ухо, докато ядях.

— Помисли за Ли Вуунг Пюнг — каза един от тях.

— Той забогатя само защото избяга.

— Е, да, но съветският самолет, с който долетя, трябва да е струвал нещо. Така или иначе, правителството сигурно хвърля цяло състояние за тези бегълци.

— Като си говорим за Севера, видя ли снимката на Ким Хюн Хий?

— Да, като съдя по лицето ѝ, басирам се, че е страхотна нимфоманка. Казват, че може едновременно да оправи няколко мъже.

— Точно затова всички толкова ѝ съчувстват — заради красотата ѝ. Ако беше някоя грозотия, отдавна да са я екзекутирали.

— Мислиш ли, че е девствена?

— Кой знае? С това тяло — обзалагам се, че не е.

Ръката ми се вдърви и затрепери. Макароните, които висяха от клечките, започнаха смешно да се тресат. Като видяха колко ми стана неприятно, агентите се опитаха да ме успокоят.

— Е, хайде, всичко е наред, просто не трябваше да идваме тук — каза Ли Ок. — Да се махаме.

Само че бях твърде ядосана, за да се успокоя толкова лесно. Бавно оставих пръчиците си на масата и вдигнах купичката със супа. Изправих се, обърнах се към мъжете до нас и я плиснах върху тях. Те се втрещиха. Бях толкова бясна, че не можех да се владея.

— Кучи синове такива — процедих с тих и леден глас. — За кого, по дяволите, си мислите, че говорите?

— Боже мой, ама това е тя! — извика един от тях с изненада

— Да, аз съм — отсякох. — Имаш късмет, че още не съм те направила на пихтия.

Бяха загубили ума и дума. Вече бяхме привлекли вниманието на всички наоколо и Ли Ок се опитваше да ме избута към вратата, преди да направя нещо друго. Останалите агенти прикриваха отстъплението ни, а Сенг Джу остави пари на масата. Вече се бях притеснила от безбройните погледи и шушукането по мой адрес и се радвах, че сме навън.

Ли Ок спря първото такси и всички се натоварихме. Сенг Джу гледаше през задното стъкло, за да види дали не ни следят.

— Това може да стигне и до вестниците — отбеляза той, докато наблюдаваше улиците зад нас.

— Не ми пука — отвърнах ядосано, — защо ги оставихте да говорят такива гадни неща?

Ли Ок се опита да ме успокои:

— Хюн Хий, тук не сме на Север. Не можем да арестуваме хората само защото са казали нещо. Какво можехме да направим? Та ти почти предизвика скандал!

Таксито ни отведе близо до пазара на Източната врата, където бяхме оставили колата. Докато се връщахме към Намсан, тя попита:

— Е, хареса ли ти разходката днес? Беше приятна, като изключим последния инцидент, нали?

— Вече няма да излизам никъде — отвърнах аз, все още силно ядосана и готова да заплача.

— Защо? Понеже хората те разпознаха? Защото те е страх от това, което ще кажат за теб?

— Може би — отвърнах, като бършех сълзите си, — но има и нещо друго. Чудесно е да усещам чистия въздух всеки път, когато излизаме на разходка из града. Но този свят — и аз махнах с ръка към прозореца, — няма нищо общо с мен. Тези хора имат свой собствен живот. Искам да кажа, че за мен няма никакъв смисъл всичко това, след като така или иначе ще умра скоро, нали?

Започнах да хлипам нещастно.

Ли Ок се опита да ме успокои.

— Не ние ще определим съдбата ти, Хюн Хий. Това ще направи съдът. Но междувременно трябва да се опитаме да ти помогнем, за да си щастлива поне толкова, колкото е възможно предвид обстоятелствата.

— Не искам да съм щастлива — изплаках аз, — искам да ме убиете и да се свърши всичко.

В следващите дни се случиха и по-лоши неща. Ли Ок ми каза една сутрин, че на 15 януари ще трябва да направя публично признание на пресконференция.

Побеснях.

— Не ви ли казах вече всичко каквото знам? Защо трябва отново да премина през всичко това? Моля ви, просто ме убийте!

— Чуй ме — отсече Нарк Джонг. — Не от теб или от мен зависи дали ще живееш или ще умреш. Ясно ли е? Единственото, което ти остава, е да се покаеш за делата си. Ако се чувстваш виновна пред семействата на жертвите, всячески ще ни сътрудничиш. Междувременно не искам повече да чувам това „убийте ме, убийте ме“. Твърде мелодраматично звучи.

Избухването му ме отрезви, защото бе изключително неприсъщо на характера му. От Нарк Джонг, както и от Ли Ок и Сенг Джу, бях видяла само добро, затова гневът му придаде по-голяма тежест на думите.

— Да, съжалявам — промълвих тихо, — ще направя каквото мога.

 

 

Следователите бяха работили в продължение на няколко дни, за да подготвят публично изявление, в което да отразят резултатите от разследването. Изявлението трябваше да се направи в една заседателна зала на Бюрото за сигурност, където щяха да присъстват представители на пресата от цял свят.

Утрото бе студено и дъждовно и това време по никакъв начин не ми помогна да успокоя притеснението си. Когато спряхме пред сградата на Службата за сигурност, колата бе наобиколена от репортери. Заедно с тримата агенти към мен бяха прикрепени допълнително двама бодигардове, а наоколо имаше и много полицаи.

Отвориха широко вратата на колата и ме поведоха през тълпата. Бутаха ме от всички страни — почти ме събориха, и сякаш всички викаха името ми. Фотоапаратите щракаха бясно. Пазачите ми проправиха път до сградата и някак си се добрахме дотам. В този момент Ли Ок и още една жена ме хванаха плътно под мишниците, а Нарк Джонг зае позиция зад нас.

Когато влязохме в заседателната зала, бях направо заслепена от светкавиците. Почувствах моментна слабост и отново трябваше да ме избутат напред. Придружиха ме до един стол най-отпред и ми казаха да погледна нагоре. Светкавиците отново избухнаха в ослепителен блясък и аз сведох поглед.

Невъзможно ми е да си припомня подробности от пресконференцията. Задаваха ми въпрос след въпрос, а аз отговарях, доколкото можех. Нищо не скрих, макар разбира се през цялото време да ме потискаше мисълта, че с близките ми е свършено, след като съм признала публично. Когато пресконференцията завърши, бях останала без глас и се радвах, че се прибирам на спокойствие в Намсан.

Следователите се опитаха да ми повдигнат духа няколко дни по-късно с разходка до парка в Южен Сеул. За моя голяма изненада се забавлявах от сърце. „Южен Сеул“ е парк с всякакви видове развлечения и колички, и аз се въртях и бутах насам-натам, смеех се и виках от удоволствие. Това напълно ме извади от депресията ми и в продължение макар само на няколко часа забравих за всичко останало. Чувствах се като дете, докато пищях, и това бе един от малкото моменти в живота ми, когато наистина съм се забавлявала.

Следователите бяха доволни от смяната на настроението ми. След пресконференцията те бяха още по-мили, вежливи и внимателни с мен, дори ми донесоха телевизор в стаята. Многообразието и дълбочината на репортажите бяха изненадващи и аз внимателно ги следях, тъй като често се появявах в повечето от тях. От време на време новинарите съобщаваха по нещо напълно измислено за мен или раздуваха прекомерно някой незначителен факт и аз бясно протестирах срещу това пред Ли Ок, а тя се опитваше да ме успокоява:

— Хюн Хий, просто не трябва да им обръщаш внимание — казваше тя. — Не можеш да контролираш всичко, което казват за теб. Освен това в Северна Корея репортажите сигурно са още по-лоши, нали?

— Може би — отвърнах ядосано, — но на Север поне не се излъчват лъжливи компромати за разни хора.

— Да, вероятно — подметна Нарк Джонг, — там просто те арестуват и край.

— Или ти теглят куршума — предположи Сенг Джу.

Всеки път, когато чуех подобни приказки, просто инстинктивно заемах отбранителна позиция. Въпреки че Сеул ме бе покорил, не можех толкова бързо да отхвърля натрупаните за цял живот условни рефлекси и се дразнех от техните саркастични подмятания.

— Виж Ким Ир Сен — рече веднъж Сенг Джу. — Имам предвид, че това копеле е направо древно, но още не ще да гушне чимшира.

— Ами да, нали казват, че злите хора живеят по-дълго — вметна Нарк Джонг.

— Той няма вина за нищо — отсякох аз. — Причината е в неговите подчинени, които го лъжат или не следват правилно указанията му.

Това ги накара да се превиват от смях, а аз почувствах как ми кипва кръвта. Но най-тежко ми беше, когато агентите обиждаха севернокорейците като цяло. Това дълбоко ме огорчаваше. Искаше ми се да им кажа, че севернокорейците са истински хора от плът и кръв. Изглеждаше ужасно, че от двете страни има толкова много невежество. Разделянето на народ с едно и също културно наследство е национална трагедия. Ние говорехме един и същ език, имахме една и съща обща история, но се бяхме хванали за гушите.

Колкото и да бях привързана все още към Северна Корея, това чувство се изпари една сутрин, докато гледах новините. През последните дни бяха излъчили телевизионен репортаж, придружен със снимки, как като дете поднасям цветя на южнокорейска делегация. Помнех този случай много добре. Но Северна Корея този ден излъчи видеофилм за жена на име Чунг Хий Сун, която твърдеше, че тя е била момичето, което е поднесло цветята на южнокорейците. С много жлъч тя заяви, че южнокорейците разпространяват лъжлива пропаганда, като твърдят, че аз съм поднасяла цветя като малка.

Това не бе най-лошото. Южна Корея с право бе заявила, че аз, момичето на снимката, съм пораснала и съм станала жената, взривила самолета. Манипулирайки фактите, Хий Сун твърдеше с типични за севернокорейците йезуитски похвати, че Южна Корея се опитвала да набеди нея за взривения самолет. С други думи, тъй като била момичето на снимката, а момичето и терористът били едно и също лице, как би могла да взриви самолета, след като е само една гимназиална учителка в Пхенян? След като видеше тази нагласена история, обикновеният севернокореец щеше да реши, че неговата страна няма нищо общо с терористичния акт и че Южна Корея просто се опитва да набеди Северна Корея. Понеже името ми никога не се споменаваше, аз оставах измислена от южнокорейците героиня за постигане на определени цели.

Гледах телевизора втрещена. Моята страна, заради която бях убила 115 души и едва не загинах, ми обръщаше гръб. Бяха ме използвали, а сега ме изоставяха. Почувствах се опустошена. Бях твърде шокирана, за да се ядосам, и само поклатих глава пред екрана.

— Какво ще кажеш за това? — промълвих почти на себе си.

— За кое? — обади се Ли Ок,

— За тази жена.

— За нея ли? Типична за Северна Корея тактика.

— Мислиш ли, че прилича на мен?

— Прилича отчасти на момичето с цветята от снимката, въпреки че не прилича на теб сега. Не забравяй, обаче, че тя е била внимателно подбрана. Чиста пропаганда.

— Копелета такива — казах аз почти шепнешком, докато се взирах в телевизора. — Може би трябва да излъчим опровержение?

— Разбира се, че не. Те това и чакат. Стараят се да отклонят вниманието от взривения самолет, като го насочат върху нещо несъществено. Виждаш ли, те са натясно и се опитват да намерят някакъв изход. Най-добрият подход е да не им се обръща внимание. Ще видиш.

Не мога да опиша чувството, което изпитах от това, че съм предадена. Струваше ми се, че съм живяла напразно в продължение на двадесет и шест години. И наистина, за Северна Корея аз вече не съществувах. Бях се превърнала в нечовек. Моето семейство също щеше да престане да съществува.

Никога нямаше да забравя близките си, нито да се откажа от надеждата, че животът им ще бъде пощаден. Същевременно, обаче, не можех вече да се считам за севернокорейка, не и ако държах на успешното си прераждане след опита за отравяне. Трябваше да се откажа от детството си, от училищните години, всъщност от целия си живот до момента на припадъка ми на летището в Бахрейн. Въпреки че това ми причини голяма болка, независимо от всичко, обзе ме възторг, когато произнесох думите: „Ким Хюн Хий, южнокорейка“.