Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (8)

Глава VII

През цялата следваща седмица не можах да се съсредоточа върху занятията. Вършех всичко механично и по време на дългите преходи често откривах, че губя ритъма. Съзнанието ми непрекъснато бе заето с моето семейство.

Естествено бях много разстроена от смъртта на Бум Су, но най-вече мислех за родителите си. Сърдех се на баща си заради поведението му пред специалния агент Чунг, но дълбоко в себе си му съчувствах и знаех, че е прав. Семейството ни сега бе разпиляно, може би завинаги. Понеже ме обичаше, беше му трудно да свикне с мисълта, че ме губи.

Тази събота аз взех едно решение. Неделите бяха единственият ни свободен ден и ние можехме да ги прекарваме според желанията си. Нямаше бойна строева подготовка, уроци, проверки; ако успеех да убедя Ул Чи да не докладва за отсъствието ми, можеха и да не забележат нищо.

Когато занятията за деня приключиха и над лагера се смрачи, потърсих Ул Чи в кухнята. Посрещна ме мило, както винаги. Тя беше най-приятната сред всички служители в лагера.

— Ул Чи, трябва да видя семейството си — казах ѝ аз. — Искам да тръгна днес по тъмно. Ще се върна утре вечер. Умолявам те, не ме издавай, като не се появя за закуска.

Тя ме погледна ужасена.

— С удоволствие ще запазя тайната ти, Ок Хуа, но началниците пак могат да разберат. Знаеш какво ще се случи, ако това стане.

Знаех, разбира се. Беше ни забранено да напускаме лагера когато и да било и ако забележеха отсъствието ми и докладваха за него, веднага щяха да ме пратят в трудов лагер на север до края на живота ми. Можеха дори да ме застрелят. А семейството ми щеше да сподели моята съдба.

Въпреки всичко трябваше да направя нещо. Можеха да минат години, преди да ми дадат отпуск отново. Не можех да понеса мисълта, че родителите ми щяха да ме чакат през всичкото това време да изясним болезнените си отношения. Трябваше ми известно време, за да прозра всичко това, но сега бях убедена, че семейството ми е по-важно от Партията или правителството. В началото, когато Партията ме избра, бях изпълнена с гордост. Въпреки това, като се замислих за детството си, за годините, прекарани в Куба и Пхенян, открих, че за мен няма нищо по-важно от семейството. Все още се гордеех, че Партията ме открои и бях готова да направя всичко за обединението на Корея. Но повече нямаше да пренебрегвам хората, които обичах.

— Нямам избор, Ул Чи. Брат ми почина и баща ми е покрусен. Трябва да го видя.

Тя въздъхна, а на лицето ѝ се изписа тревога. Тя не можеше да направи кой знае какво, за да ме защити и много щеше да зависи от случайността.

— Ако си убедена, че така ще е най-добре, върви — каза тя и взе ръката ми в своята. — Но, моля те, внимавай, Ок Хуа. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Стиснах ръката ѝ и се отправих към стаята си. Съобщих намеренията си на Сук Хий и тя сподели същите страхове и резерви като Ул Чи.

— Слушай — рекох, — командирът рядко идва насам в неделя. Ако дойде, просто му кажи, че когато си станала сутринта, мен ме е нямало и не знаеш къде съм.

Тя кимна, но усетих, че не е убедена. Сигурно ѝ е минала мисълта, че и тя може да пострада, ако изпълня плана си. Седнах на нейното легло и сложих ръка на коляното ѝ. — Няма да ти направят нищо, Сук Хий — рекох с надежда, че думите ми звучат убедително. — Само кажи, че нищо не знаеш.

Тя извърна поглед за малко, въздъхна и усмихвайки се, ме погледна.

— Не се притеснявай, и дума няма да отроня.

— Благодаря ти.

Наведох се и я прегърнах, след което започнах да приготвям скромния си багаж. Тъй като щях да прекарам нощта в път, не ми бяха необходими много дрехи. И без друго не можех да си позволя да ми тежи раница. Облякох си най-тъмните дрехи, които имах, взех пари и паспорт. Вързах си косата отзад, за да не ми пада на очите, и си сложих черната армейска шапка, като нахлупих козирката над очите.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Беше съвършено тъмно и нямаше смисъл да отлагам повече.

Сук Хий се изправи и ние се прегърнахме отново.

— Късмет — пожела ми тя при раздялата — и внимавай!

— Благодаря. Ще внимавам.

Усмихнах се, шмугнах се в коридора и изчезнах в нощта.

Пред входа на лагера имаше пост, който трябваше да избегна, като се промъкна през гората и после поема по пътя. Освен това трябваше да се изплъзна на пехотинците, които патрулираха в района на лагера. Тези мъже бяха въоръжени с автомати и разполагаха с големи черни кучета. С разтуптяно сърце навлязох в боровата гора, ограждаща долината, и тръгнах, според мен, в правилната посока.

За щастие в гората имаше малко растителност и земята бе покрита с мек килим от борови иглички. Нощта беше ясна и топла, луната бе преполовена, но съвсем малко светлина се процеждаше през дърветата. Беше тъмно като в рог и трябваше да се придвижвам от дънер до дънер пипнешком. С ирония си помислих, че най-сетне имаше полза от обучението ми през всичките тези години.

Лека-полека изминах стотина метра и стигнах до оградата в тази част на лагера. Сигурно бях приблизително на два километра от портала — достатъчно далеч, за да не привлека вниманието. Трябваше да се прехвърля през оградата, но горният ѝ край бе опасан с бодлива тел.

Погледнах нагоре. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината. Боровите клонки изглеждаха черни върху фона на красивото звездно небе. Най-близкото до мен дърво имаше ниски клони и аз се закатерих по тях, докато стигнах височината на оградата. След това запълзях по един клон, който не преминаваше отвъд, но бе достатъчно близко до нея, за да мога със скок да се озова от другата страна.

След като се протегнах, колкото можах, сграбчих клона над мен и се изправих. Бях на близо метър над бодливата тел, на същото разстояние встрани от нея и на четири метра от земята. Щеше да е доста голям скок за човек с моя ръст, но колкото и да ме беше страх, бях решена да го направя.

Поех си дълбоко въздух и скочих.

Прелетях на сантиметри от бодливата тел и се приземих твърдо на земята. Като се опитвах да не обръщам внимание на болките в краката, аз се претърколих и се огледах. В този момент чух стъпки и замръзнах.

Отвъд оградата се простираше голо поле с висока гъста трева и тук-там храсталак. Скрих се в клоните на един голям храст и зачаках, като почти не смеех да дишам.

След малко се появи човек, който шареше с фенерче по земята. До него вървеше огромно куче. Сигурно ме бе чул, когато скочих, защото беше насочил фенерчето към високата трева около мен. Когато ме наближи на няколко метра, той спря и разлюля светлината ветрилообразно. Прилепих се до земята и усетих, че лъчът преминава на сантиметри над мен. Сърцето ми щеше да се пръсне и само се молех кучето да не ме надуши.

Той остана там дълго време и знаех, че ако ме види, ще трябва да се бия с него, а може би и да го убия, ако види лицето ми. Така поне щях да се върна в лагера и да избегна незабавното наказание. Възможно бе командирът да припише смъртта му на нападение отвън.

Приготвих се, затаила дъх, и погледнах към силуета на около три метра от мен. Лицето му бе слабо осветено от разсеяната светлина на фенерчето и не можах да го позная. Бях готова да скоча отгоре му, като се надявах да го поваля, преди да ме е познал. Разбира се, оставаше кучето. Нямах и бегла представа какво щях да правя с него.

Но патрулът изведнъж тръгна към портала. Изчаках да изчезне от погледа ми и едва тогава въздъхнах с облекчение.

Когато се убедих, че се е отдалечил достатъчно, се изправих и прекосих полето. Потеглих в посока 45 градуса на североизток от оградата и очаквах скоро да изляза на пътя. Внимавах да не вдигам никакъв шум и бях благодарна на изрядното си обучение. В сравнение с живота в землянки с дни наред, това бе игра.

След петнадесет минути излязох на пътя. Скрита зад храстите, се огледах и в двете посоки, но нямаше никой. Излязох и поех по дългия път към магистралата за Пхенян, която бе на двадесетина километра.

Поради сериозния тренинг, който имах, ми бе лесно да поддържам добро темпо. Захладя. Цареше пълна тишина. Тъмната грамада на планината се очертаваше на лунната светлина, а аз се надявах с цялото си същество да не срещна някой тигър. През дългите години, прекарани по тренировъчни лагери, никога не бях срещала тигър на живо, но понякога по време на планинските преходи виждахме следите им в калта. Мълвеше се за някакъв селянин от селото до лагера, който една вечер излязъл в планината на разходка и един тигър го отмъкнал нанякъде.

Изминаха часове. Продължавах да вървя. В един момент чух мотор на кола, която ме приближаваше в гръб, и побързах да потърся укритие. След миг покрай мен премина мерцедес, който вдигна облак прах след себе си. Изчаках червените стопове да изчезнат и едва тогава продължих.

Малко преди изгрев-слънце стигнах до магистралата за Пхенян. Небето бе придобило лилав оттенък, а въздухът изведнъж стана леден. Бях се изпотила и започнах да треперя. Когато излязох на главния път, продължих на юг. След два часа стигнах до покрайнините на някакъв град.

Вече бе светло и градът се събуждаше. Бръкнах в джоба си и извадих слънчеви очила. На открито трябваше да внимавам още повече.

На градския площад имаше автобусна спирка. Разбрах, че след час ще тръгне единственият рейс за Пхенян, който пристигаше там преди обед. В късния следобед потегляше обратно.

Зарадвах се, че мога да поседна, и дори задремах. Някои от жителите също чакаха рейса.

Най-накрая автобусът дойде и ние потеглихме към града. Покрай мен прелиташе вече познатият пейзаж, обработените ниви, боровите гори и планините.

Рейсът ме остави на няколко пресечки от новия апартамент на семейството ми. Бе едва 10 ч. сутринта, но аз имах само четири часа на разположение. Улиците бяха почти празни по това време и аз с облекчение установих, че няма кой да ме забележи.

Стигнах до блока и изкачих стъпалата до апартамента на семейството си. Почуках на вратата и изчаках.

Отвори майка ми и лицето ѝ веднага се изопна. Но тя бързо се съвзе и ме придърпа към себе си.

— Хюн Хий — промълви тя, като ме притискаше в обятията си — какво правиш тук? Къде е г-н Чунг? — Без да дочака отговора ми, ме пусна и се отправи навътре да извика на баща ми и брат ми. — Нашата Хюн Хий се завърна.

Баща ми излезе от спалнята, в която спяха с майка. Лицето му изглеждаше уморено и измъчено, но щом ме видя, просветна.

Все едно не бе минало време от предишната ни среща. Изкрещях първите думи, които ми дойдоха наум:

— Къде сбърках?

Той се стъписа от гнева ми. Не издържа на погледа ми и се затътри към креслото. Като се настани, рече:

— Никъде не си сбъркала, Хюн Хий. Просто ми е трудно да приема новото ти амплоа и да превъзмогна чувствата си към теб.

В гласа му имаше много мъка и усетих как гневът ми се изпарява.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега ти принадлежиш на Партията — отговори той, като най-после ме погледна в очите. — Чисто биологично, разбира се, ти си все още наша дъщеря и винаги ще си останеш такава в сърцата ни. Но би било глупаво да си затваряме очите пред факта, че на практика вече си дете на Партията, а не наше. — Той леко се засмя, като че ли това бе някаква шегичка. — Естествено аз и майката ти се гордеем, че Партията те е избрала, но страхувам се, това никак не облекчава душите ни. Ние те обичаме, Хюн Хий, а ще те виждаме все по-рядко през остатъка от живота си. Докато бяхме млади с майка ти, си мечтаехме да си намериш добър съпруг и да живееш наблизо, за да се радваме на внуците си. Това никога няма да се сбъдне. И тъй като Хюн Ок сега е вдовица и… — въздъхна той, — трудно е.

Сълзите потекоха по бузите ми. Срамувах се от предишния си гняв и отново се почувствах предател спрямо семейството си, защото бях постъпила в Партията. Сега като се връщам назад, не мога да не изпитвам негодувание срещу севернокорейските власти. За тях отделната личност бе нищо; всяка проява на човечност се жертваше в името на някакви абстрактни понятия като „социализъм“, „партия“, „общо благо“. Затова трябваше да се обръщаме един към друг с „другарю“ като първите марксисти и ленинци, та по този начин да избягваме всяка проява на интимност.

Това бе цената, която трябваше да платя. Сега бях привилегирован член на елита, член на Партията, мечтата на всеки севернокореец. Все едно че бях свещеник — призванието бе високо, но и цената не бе ниска.

Прекарах следващите няколко часа със семейството си, като разглеждахме стари албуми и говорехме за бъдещето. Поне за момента бе немислимо да изляза от Партията, това само щеше да донесе позор на цялото семейство. Знаех обаче, че ще се затрия, ако трябва да прекарам остатъка от живота си в тренировъчен лагер; не бе нищо ново агент, извършил особено опасна мисия, да се оттегли и да му бъде позволено да се завърне при семейството си.

Както обикновено, майка ми сготви огромна вечеря. Настроението вкъщи се повдигна и баща ми като че ли си бе възвърнал нормалното състояние, но лицето на майка ми бе сериозно и аз чувствах, че на нея ѝ е още по-трудно да ме изпрати от баща ми.

Разделихме се със сълзи на очи и аз тръгнах към автобуса. Чувствах се емоционално съсипана, но и успокоена. Радвах се, че си отидох у дома. Нещата се бяха оправили, поне за момента.

В автобуса дремнах. Умората от предната нощ ме налегна. Когато най-после стигнахме до градчето близо до лагера, едва успях да се събудя, за да сляза. Краката ме боляха ужасно, но не можех да направя нищо друго, освен да продължа напред.

Докато вървях, се чудех дали са забелязали отсъствието ми през деня. Ако това бе така, трябваше вече да съм арестувана. От друга страна можеха да изчакат да се върна и тогава да ме арестуват без проблеми. В мрачно настроение продължих по пътя напук на болката. Ясното сутрешно небе се бе покрило с гъсти сиви облаци.

Привечер заваля дъжд и за минути подгизнах цялата. На два пъти чувах приближаващи се коли и трябваше да се крия в храстите край пътя. Голяма пришка на десния ми крак се пукна и всяка стъпка ми причиняваше чудовищна болка. Дъждът започнал като яростен порой, се бе превърнал в постоянен ръмеж. Знаех, че скоро няма да спре.

Към осем часа забелязах поста пред портала и кривнах от пътя в полето. Понеже небето беше още сиво, не се бе стъмнило съвсем и на места трябваше да пълзя из полето, за да не ме забележат. Земята се бе превърнала в тресавище и дрехите ми бяха целите в кал. Толкова бях изтощена, че се движех чисто механично, като местех ту единия, ту другия крак. Мислех единствено за стаята си и горещата вана, която щях да си взема.

Наближавайки оградата, спрях и се огледах. В близост не се забелязваха никакви войници, така че се изправих и започнах да се катеря по оградата. Въобще не си дадох сметка, че наблизо няма дървета, които да ми помогнат при прескачането и ще трябва да си опитам късмета с бодливата тел. Като стигнах до края на оградата, хванах най-близкия до мен стълб, закривен навътре към лагера, и се закатерих, докато успях да стъпя на горната жица. Поех си дълбоко въздух и без да пускам стълба, се отблъснах с крака, изправих се на ръце, наклоних краката си към двора, като в същото време се отблъснах с ръце. Прелетях във въздуха над бодливата тел, но прекалих с изхвърлянето по време на салтото и се приземих на ръце и колене в една локва с дъждовна вода. Цяло чудо бе, че не се нараних, но мина доста време, докато се съвзема и събера сили да продължа.

Промъквах се през боровата гора в посока към светлините, проблясващи през дърветата, и скоро се добрах до крайните постройки на лагера. За щастие нямаше никого наоколо, притичах до входа на къщата и се вмъкнах вътре. Почувствах такова облекчение, че ми се искаше да викам и крещя.

Сук Хий четеше в спалнята и вдигна поглед, когато влязох. Веднага избухна в смях и запляска с ръце.

— Какво смешно има по дяволите? — изръмжах, като си свличах дрехите.

Тя сложи ръка на устата си, но продължи да се смее още по-високо.

— Ако можеш само да се видиш — изхлипа.

Вбесена отидох до огледалото, закачено на вратата и сама започнах да се хиля. Бузите ми бяха в кал, косата ми се бе разпиляла по лицето изпод шапката.

— Слушай — казах аз, като свалях последните си дрехи и се увивах в хавлиената кърпа, — някой разбра ли за мен?

Тя престана да се смее, но усмивката не изчезна от лицето ѝ.

— Не се притеснявай, в безопасност си. Цял ден беше мъртвило. Е, как беше?

— Сук Хий, трудно ми е да ти обясня. Ами… тежи ми. Понякога се чудя какво въобще правя тук.

Стоях дълго във ваната и усещах как топлата вода прониква в порите ми. Умората и парата почти ме унесоха отново. Изправих се мързеливо, излязох от ваната и се избърсах. Върнах се в спалнята в унес и видях Сук Хий да се разхожда нервно с изопнато лице.

— Ок Хуа — каза тя при влизането ми, — върна се точно навреме. Специалният агент Чунг току-що пристигна и те чака в хола.

— Чунг ли? — промълвих, обзета от паника. — Да не е разбрал нещо?

— Не, не, няма такова нещо — рече тя. — Поне така ми се струва. Изглежда става дума за някаква задача. С него е дошъл един старец, казва се Ким Сеунг Ир.

— Ким Сеунг Ир?

Тя кимна.

— Хайде, обличай се. Казах им, че няма да се бавиш.

Мозъкът ми работеше трескаво, докато се пъхах в чисти дрехи, прокарвах гребен през косите си и почти тичах към хола. Г-н Чунг седеше до масата в дъното на стаята и разговаряше с Ким Сеунг Ир. И двамата се изправиха при влизането ми.

— Ок Хуа — каза Чунг с усмивка, — спомняш си г-н Ким, нали?

Поклоних се.

— Разбира се. Радвам се да те видя, Сеунг Ир. Моля, седнете.

Настанихме се удобно. Чунг порови в джоба си за цигари, предложи една на Ким и двамата запалиха.

— Добре — каза Чунг, като изпусна дим. — Несъмнено се чудиш защо сме тук в такава нощ. Не ми е разрешено да ти казвам нищо на този етап, но се чудя дали можеш да се приготвиш за път до петнадесет минути?

— За път? — казах аз с почуда. — Разбира се. Но закъде? За колко време?

— Нека започна с втория въпрос — прекъсна ме Чунг. — Трябва да опаковаш всичко, което притежаваш, защото по всяка вероятност няма повече да се връщаш тук.

За момент кръвта ми се смрази. Реших, че е разбрал за моята „волност“, както наричахме напускането на лагера без разрешение, и ме задържа по един много учтив начин. Но страховете ми се разсеяха при следващите му думи.

— Що се отнася до първия ти въпрос, ще отбележа само, че отиваме в главната квартира на разузнаването в Пхенян. Ще ти бъде възложена задача.