Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (7)

Глава VI

След всяко пътуване в чужбина агентите преминават тримесечен идеологически курс за затвърждаване на верността им към социалистическите идеали. За голямо мое учудване не успях изцяло да осъдя или забравя тънещите в разкош и безгрижие общества, които бях оставила в Европа. Спомените за добре заредените магазини и хубаво облечените хора непрекъснато ме преследваха.

Сук Хий ми завиждаше за задачата, но бе щастлива, че ме вижда отново. Скоро захванахме приятелски разговор и аз също се зарадвах, че съм се върнала при нея. Не трябваше да разговарям с никого за пътуването, но не можех да не спомена поне къде съм била.

Сега трябваше да започна да изучавам китайски, тъй като бе въведено ново изискване и всеки разузнавач трябваше да владее три чужди езика. Няколко месеца по-късно на нас със Сук Хий ни казаха, че ще бъдем прехвърлени в Гуангджоу, за да усвоим езика по-добре, след което ще прекараме шест месеца в Макао. Бяхме щастливи, че ще пътуваме в чужбина, още повече че този път щяхме да бъдем заедно.

В Гуангджоу отседнахме в дома на агент Парк Чанг Рае, който ни помагаше да преодолеем трудностите на кантонското наречие и на приобщаването ни към китайското общество. Беше изключително горещо — 40 градуса — а улиците бяха препълнени с хора. Всяка събота Чанг Рае правеше преглед на извършената през седмицата работа, за да е сигурен в нашия напредък.

Това бе хубава година. Разполагахме с известна лична свобода, домакинът ни бе мил и човечен и имахме много възможности да се срещаме с интересни хора. За пръв път се оправяхме съвсем сами. Сближихме се още повече със Сук Хий и си говорехме по-открито за детството си, отколкото началниците ни разрешаваха.

Сук Хий искаше да се ожени някой ден. Аз самата бях раздвоена по отношение на брака и не бях мислила много по въпроса, тъй като Партията бе на първо място. Но от друга страна напредвах в кариерата по-бързо от нея. Сук Хий бе умна, но не изключително. Явно добрият ѝ външен вид е бил решаващ при привличането ѝ за работа в разузнаването. Тя беше по-голяма домошарка от мен и мечтаеше за деца и дом. Често съвсем не дискретно критикуваше Северна Корея.

— Дори в Китай живеят далеч по-добре от нас — оплака ми се тя една вечер, докато лежахме в леглата, плувнали в пот от лятната влага. — Как беше в Европа? Моля те, Ок Хуа, кажи ми?

— Знаеш, че не бива.

— Е, хайде де. Кой ще разбере.

Замислих се за момент, като се разкъсвах вътрешно.

— Ами не е идеално на Запад, съвсем не е. Имат неща, за които не може и да се помисли в Северна Корея — проститутки, грабежи, убийства, просяци по улиците. И все пак ми липсва. Но какъв смисъл има да говорим за това? Нали сме вързани тук.

— Ако някога ме изпратят в Европа, ще избягам! — каза тя.

Шашнах се.

— Сук Хий!

— Наистина. Чувала съм разни истории, Ок Хуа. Имали десет пъти повече храна, всички притежавали коли и можели да си избират професията.

Почувствах се объркана и ядосана. Не знаех какво да кажа. Това, което казваше, бе вярно, но нямаше смисъл да я насърчавам.

— Искам да се оженя за европеец — за предпочитане блондин. Искам собствен дом. Не искам да съм богата. Само искам да съм свободна.

Изблиците ѝ ме караха да се тревожа за нея.

— Виж Сук Хий, истината е, че ние живеем в страна, която все още се развива. Един ден севернокорейците ще се радват на всички тези удобства, само че всеки ще притежава дял, не само богатите. Както и да е, внимавай какво говориш. Ако някой партиен функционер чуе приказките ти, сигурно ще те очистят.

Каквото и да преживяхме по време на обучението си в Китай, не бяхме подготвени за Макао.

Там ние живеехме сами в капиталистическо общество. Разполагахме с апартамент и с паричен влог в банка. Плащахме сметки и пазарувахме. Посещавахме нощни барове, за да попием местната култура. Всичко бе зашеметяващо и ново за нас. И много забавно.

Не бях научила почти нищо по време на първото си кратко посещение в Макао, но скоро придобих усет за ежедневието му. Не се сприятелявахме, защото заповедите ни бяха да не се сближаваме с други хора. Не бяхме туристи, а изпълнявахме задача. Наредено ни бе да се упражняваме по кантонско наречие и да се усъвършенстваме в представянето си за китайски граждани. Много вероятно бе други севернокорейски агенти да ни следят от време на време, така че бяхме винаги нащрек.

Това изискваше огромна самодисциплина, която понякога ни липсваше. В нощните клубове Сук Хий прекарваше по-голямата част от времето на дансинга с местни бизнесмени и обикновено ми се налагаше да я измъквам оттам. Често ми правеха предложения, но тъй като бях много срамежлива, никога не знаех как да реагирам.

Една нощ танцувах с богат финансов магнат от Хонконг, който явно искаше да се опознаем по-отблизо. Беше към четиридесетте, облечен в скъп костюм, и си разменяхме традиционните любезности — откъде съм, с какво се занимавам и така нататък. Усетих, че започвам да губя почва под краката си. Загубих дар-слово. Инстинктивно сграбчих Сук Хий, която танцуваше предизвикателно наблизо с един европеец, и я повлякох навън.

— Какво правиш? — кресна тя и си издърпа ръката, като излязохме навън.

— Сук Хий, не издържам! Как можем да се правим на местни, след като не можем да… бъдем с тях?

— Нима, Ок Хуа? — каза тя с ирония. — Странно е да го чуя от теб, нали винаги си била отличничка?

— Всичко тук е толкова различно. Не зная за какво да си говоря с мъжете.

— Трябва да кажеш: ожени се за мен, скъпи, и ме отведи оттук. Още минутка с онзи австриец и щях да направя точно това.

Погледнах я втрещена, още повече че бях склонна да се съглася с нея.

— Наистина ли?

Сук Хий затърси цигарите си. През последните няколко седмици се беше пристрастила към тях. Всмукна неуверено дим и рече:

— Точно така, по дяволите!

Естествено срещите ми не водеха до нищо, въпреки че все повече се увличах от тази динамична капиталистическа култура. Може би за мое добро скоро ни отзоваха в Пхенян.

При завръщането ни ми разрешиха да посетя семейството си. Бях купила транзистор за малкия си брат Бум Су и някои други подаръци за останалите. Когато пристигнах обаче вкъщи, настроението там бе мрачно.

Бум Су бе починал.

Когато мама ми каза новината, изпуснах радиото и избухнах в плач. Затичах се и я прегърнах. Горкичкият Бум Су! Бе такъв добър брат, винаги засмян и весел. Рак на кожата го бе отнесъл на 15 години. Въпреки че родителите ми бяха подготвени за случилото се от известно време, това ги покруси. По време на престоя ми у дома баща ми ме отбягваше, но както скоро разбрах, не защото ми бе сърдит.

Бяха изминали почти две години от последното ми посещение и през това време сестра ми Хюн Ок се бе омъжила за екскурзовод в Бюрото по туризъм. Усетих разочарованието на майка ми от това, че аз не бях сключила брак първа. Освен това разбрах, че все повече се отдалечавам от семейството си. Беше ми забранено да разговарям за обучението и работата си, така че имаше известно напрежение, защото не знаех какво да кажа. А за толкова неща искахме да си споделяме! Вместо това все повече се отчуждавахме.

Въпреки това бях напълно неподготвена за поведението на татко при пристигането на специалния агент Чунг няколко дни по-късно. Когато мама му отвори вратата, за да влезе, баща ми прекоси стаята, стисна Чунг за врата и го залепи за стената.

— Кога, по дяволите, ще ми върнете дъщерята? — изкрещя той, а сълзите се стичаха по бузите му. — Кога!?

— Татко — извиках изплашена и ужасена, убедена, че на всяка цена трябва да го спра — пусни го!

Поведението му можеше да изправи всички ни пред наказателната рота!

Баща ми разхлаби хватката. Чунг изглеждаше смутен и пророни, че ще ме чака в колата.

— Татко? — казах аз.

— Вън! — изкрещя той и ме бутна към вратата. — Ти не си ми вече дъщеря. Ти им принадлежиш. Върви си! Върни се при тях!