Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (10)

Глава IX

Понякога ми се струваше, че следващите дни се изнизваха с бързината на охлюв, въпреки че сега в съзнанието ми те се сливат в един кратък период от време. Бях нервна, напрегната, съсредоточавах се с усилие. В самолета за Москва преговарях за кой ли път плана на мисията, защото нямаше какво друго да правя. Докато кацнем, вече знаех наизуст всяка стъпка от дългия ни маршрут:

 

 

Цел: Да се унищожи полет №858 на Корейските авиолинии, който излита на 29 ноември от Багдад за Сеул през Абу Даби и Бангкок.

Оперативна група: Ръководител — специален агент Ким Сеунг Ир; помощник — агент Ким Ок Хуа.

Подпомагаща група: Ръководител — специален агент Чой Джунг Су; помощник — агент Чой Хонг-Нарк.

Бойни указания: Излитане от летище Сунан, Пхенян, в 8.30 ч. на 12 ноември, 1987 г. за Москва. Престой в Москва — в севернокорейското посолство за две нощи. Закупуване на два билета от „Аерофлот“ за самолета от Москва за Будапеща, който излита в 9.00 ч. на 15 ноември.

15 ноември: Излитане от Москва за Будапеща, пристигане в 11.04 ч. Престой в Будапеща — четири денонощия в тайна квартира на външното разузнаване и отпътуване за Виена, като се влезе без паспорти с помощта на местни оперативни работници. Във Виена оперативната група ще отседне в хотел „Ампак“ и ще бъде потърсена с парола „Накаяма“. При престоя си във Виена оперативната група ще използва японски паспорти за самоличност и ще закупи два чифта билети:

 

1. Първият чифт — за маршрута Виена — Белград — Багдад — Абу Даби — Бангкок — Сеул.

2. Вторият чифт — за маршрута Виена — Белград — Багдад — Абу Даби — Бахрейн. Тези билети да се използват само в краен случай като прикритие.

 

Билети за връщане до Рим през Аман ще бъдат закупени допълнително в Абу Даби. След като първите билети бъдат закупени, оперативната група да се обади на специален агент Чой в Багдад. През останалото време оперативната група ще остане във Виена под прикритието на японски туристи.

24 ноември: Излитане от Виена в 11.00 ч. и пристигане в Белград в 14.00 часа. Престой — четири денонощия в хотел „Метрополитен“. Оперативната група отново ще използва версията за японски туристи.

28 ноември: Излитане от Белград в 14.30 ч. и пристигане в Багдад в 20.30 часа. Оперативната група изчаква полет №858 на Корейските авиолинии. През това време се среща с подпомагащата група и получава взрива, необходим за унищожаването на самолета. След срещата часовниковият механизъм на бомбата се настройва така, че да се задейства след девет часа, но това може да се промени, ако обстоятелствата го изискват. Бомбата да се нагласи от Ким Сеунг Ир. Ако по някакви причини той не може да го направи, работата да се свърши от Ким Ок Хуа.

В 23.45 ч., след като се качат на полет №858, агентите да поставят бомбата в багажното отделение над главите си. Оперативната група да напусне самолета в Абу Даби, като остави взрива в самолета. Ако бомбата бъде открита преди слизането, оперативната група да твърди, че не е тяхна.

29 ноември: В 02.50 ч. след пристигането си в Абу Даби агентите да се качат на полета за Рим през Аман. При пристигането си в Рим да отседнат за няколко дни в хотел като японски туристи.

1 декември: Излитане от Рим за Виена и укриване в корейското посолство за няколко дни, преди да се завърнат в Пхенян с помощта на служители от посолството.

 

След като наизустих маршрута, се зачетох в упътването за настройване на бомбения механизъм:

 

Упътване за задействане на взривно устройство в радиотранзистор „Панасоник“, модел RF-082.

 

Настройване на часовниковия механизъм за задействане след девет часа:

1. Натиснете четирите копчета в долния край на часовниковия механизъм на взривното устройство.

2. Нагласете копчето за звънеца по средата на думата „радио“, за да се задейства девет часа след настройката.

 

Настройване на механизма за избухване по друго време:

1. Следвайте инструкциите, описани в точка 1 от предходното упътване.

2. Сверете часовника към часа в момента, като натиснете трите копчета под електронния часовник.

3. Натиснете копчето за брояча отдясно на електронния часовник.

4. Настройте го на желания час за задействане с помощта на трите копчета отдясно на електронния часовник.

5. Следвайте точка 2 от предходното упътване.

 

В самолета се намираше и друг таен агент от външното разузнаване, който в един момент ме повика със Сеунг Ир към носа на самолета и обсъдихме мисията в детайли. Тъй като летяхме с чартърен полет, самолетът беше почти празен и разполагаше с изискан салон до пилотската кабина с бар и видео.

Агентът се казваше Чеон и беше нисък, тантурест човек на петдесетина години, с рядка коса и смешен тик, от който изглеждаше вечно усмихнат. Няколко минути правихме преглед на маршрута, който току-що бях изчела. Тогава той ни обърна внимание върху един критичен момент, свързан с мисията, за който дотогава не ни бяха казали.

— Правителството разчита на вас напълно — рече Чеон. — Независимо от това не бива да изключваме вероятността от провал, колкото и малка да е тя. — Той извади две кутии „Марлборо“ и подаде едната на Сеунг Ир, а другата на мен. — Ще забележите, че в двата пакета има по една цигара белязана леко с черно мастило, филтрите на тези цигари съдържат ампула с втечнена циановодородна киселина. Ако захапете ампулите, цианидът ще изтече, ще се изпари и ще бъде усвоен от кръвоносната ви система. Смъртта настъпва мигновено. — Чеон ни изгледа поотделно и ако се съдеше по тика му, всичко това бе една хубава шега. — Ако някой от вас бъде заловен, трябва да приеме отровата преди да са го разпитали. В крайна сметка тайната на тази мисия трябва да бъде запазена на всяка цена. Това ясно ли ви е?

Изведнъж започна да ми се повдига, като гледах маркираните цигари, криещи светкавична смърт. Ким Сеунг кимна на Чеон, който безчувствено продължи с инструктажа.

— Другари, давам ви десет хиляди щатски долара за разходи. Харчете ги разумно. Ти, Ок Хуа, ще отговаряш за финансовите въпроси, свързани с операцията. Дръж парите на сигурно място и ги обменяй според нуждите.

Той бръкна в дипломатическото си куфарче, което стоеше отворено на масата, и измъкна дебела пачка със стодоларови банкноти. С разтреперани ръце поех пакета и го сложих в чантата си.

— Най-накрая — каза Чеон, — искам Ок Хуа да внимава дали Ким Сеунг си взема редовно лекарството. — Той се усмихна топло и погледна стария боец. — Зная, че не ти харесва, Сеунг Ир, но не мога да разчитам само на теб. А си ни нужен здрав.

Ким повдигна рамене безучастно. Обърна се към мен и рече:

— Ок Хуа, би ли ни оставила насаме за малко?

— Разбира се — отговорих аз. Станах и отидох до мястото си. До мен започнаха да долитат отделни фрази от спор в салона. Доколкото можах да схвана, Сеунг Ир бе недоволен от маршрута.

— Глупости! — чух го да крещи. — Ще се озовем в центъра на кървави бойни действия. Иран и Ирак са все още във война и ще бъде невъзможно да се пренасят нелегално взривни вещества през летището в Багдад. Ако стане нещо, проблеми ще имаме не само ние с Ок Хуа. Цялата ни нация ще стане за смях. Това не го ли разбирате?

— Виж какво — озъби се Чеон, — аз изпълнявам заповеди. Ако не ти харесват, предлагам ти да се свържеш с директора.

— Глупаци! — промълви тихо Ким. — Обърнах внимание на това в щаба. Но всички там мислите със задниците си в случая.

След миг влезе сърдито при мен. Преди заминаването ни му бяха правили операция на стомаха. Говореше се, че е болен от рак. Лицето му бе болезнено бледо и като вървеше, се олюляваше. Отиде към опашката на самолета и влезе в тоалетната, като тресна вратата.

Появи се Чеон. Седна до мен и каза тихо:

— Твоята най-важна задача по време на тази мисия, е да се грижиш за неговото здраве. Ако се случи нещо, ще трябва да поемеш нещата в свои ръце.

— Той вече има вид на човек, който всеки момент ще колабира — прошепнах аз.

— Това се дължи до известна степен на лекарствата — обясни ми той. — Другарят Ким може да живее още дълго, но напрежението от мисията вече започва да му се отразява. Това може само да влоши физическото му състояние. Грижи се за него, Ок Хуа. Той ще има нужда от теб.

Кимнах в знак на съгласие.

— Не се притеснявайте. Ще се справя. — Казах това с далеч по-голяма увереност, отколкото изпитвах в действителност.

Той ме измери с поглед, докато тикът играеше по лицето му, след това стана и се върна в салона. Ким се появи след малко още по-блед от обикновено и потъна в креслото от другата страна на пътеката.

— Тъпи идиоти — промърмори той, като се облегна назад и затвори очи.

Опитах се да заспя, но до края на полета така и не успях. Хванах се, че мислено се връщам в Пхенян преди полета, когато двамата с Ким дадохме тържествен обет за вярност в навечерието на официалния старт на мисията:

„Целият народ е преизпълнен със социалистическо вдъхновение. Наближава времето на социалистическата революция в Южна Корея и текат най-отчаяните часове за нашите врагове. Преди да потеглим за тази мисия, ние се заклеваме, че:

При изпълнението на мисията нито за миг няма да забравим доверието, което Партията ни е гласувала, и грижите, които е положила за нас. Кълнем се да спазваме революционните закони и да си сътрудничим всеотдайно за успешния край на мисията.

Ще запазим неопетнено името на Любимия Вожд с цената на живота си.“

Аз и Ким трябваше да повторим тези думи и да се подпишем под документ със същото съдържание.

Отворих очи и го погледнах. Сякаш бе заспал — дишаше тежко с отворена уста. Изпитах нежност към него и непреодолимо желание да докосна бузата му.

Ким Сеунг имаше седем деца. Най-голямата му дъщеря бе над тридесетте и беше женена. През 1984 г. се бе пенсионирал от разузнаването, но в началото на годината го бяха поканили да се върне. От много години страдаше от камъни в жлъчката, но по време на първата ни задача през 1984 г. изглеждаше добре здравословно. През последните няколко дни непрекъснато си спомняше с какво удоволствие е ходел за риба рано сутрин по време на пенсионерския си период край един язовир близо до дома му. Знаех, че също като мен жадуваше тази история да приключи, колкото се може по-скоро.

Замислих се за неочакваното си отпътуване от тренировъчния лагер. Опаковах се набързо и нямаше време за дълго сбогуване. Пожелах всичко най-хубаво на Сук Хий, като се надявах пак да я видя, и отидох да си взема сбогом с Ул Чи. Беше дошла в хола и най-напред задуши в прегръдка Сеунг Ир.

— Да се върнете живи и здрави! — каза тя със сълзи на очи. Обръщайки се към мен, тя дълго време ме гледа и каза:

— Дано да те очаква хубав живот, Ок Хуа. Ще ми липсваш.

Малко ме стреснаха тези думи.

— Ул Чи — рекох, — не заминавам завинаги!

Тя ме поведе обратно към кухнята и помоли мъжете да почакат отвън. Когато останахме сами, ме прегърна и каза:

— Ок Хуа, предполагам, че щеше да ти е по-лесно, ако не беше толкова хубава. Но комбинацията от хубост и ум е била твърде привлекателна за тях, за да се откажат от теб. Надявам се някой ден да ти позволят да се установиш на едно място и да се омъжиш. — Тя се отдръпна и ме погледна в очите. — Няма да се видим вече. Късмет!

Сега и моите очи се напълниха със сълзи. Успях само безмълвно да кимна, преди да изляза. Знаех, че ако се забавя само за миг, напълно ще загубя самообладание.

Но да се върнем към пътуването в самолета. Въздъхнах дълбоко. Толкова хубави хора бях срещала през годините! Усещах, че това удвоява силите ми за изпълнението на задачата. Имах чувството, че по този начин ще оправдая доверието им в мен. Струваше ми се, че целият ми живот, от раждането ми до този момент, зависеше единствено от новата ми мисия.

 

 

Следващите дни се нижеха убийствено бавно. Презаредихме посред нощ, някъде във вътрешността на СССР. Земята бе покрита със сняг и няколкото светлинки, които блещукаха из града, само подсилваха усещането за пустота. Продължихме към Москва, където прекарахме един задъхан ден, преди да отлетим за Будапеща.

Будапеща, както и Москва, бе вече в очакване на зимата. Пристигнахме късно през нощта и открихме, че никой в посолството не бе уведомен за нашето пристигане. Явно мисията ни бе толкова поверителна, че само няколко души знаеха за нея. Ким позвъни в посолството и благодарение на специална парола се свърза с оперативен работник. Половин час по-късно пристигна шофьор от посолството, който трябваше да ни откара в тайната квартира. Там щяхме да прекараме следващите няколко дни. Човекът положи усилия, но накрая си призна, че е нов и не познава Будапеща много добре. Валеше слаб сняг и се лутахме из празните улици с часове, докато открием тайната квартира. Беше вече три часа сутринта и ние с Ким заспахме моментално.

Няколкото дни, прекарани в Будапеща, бяха невероятна скука. Ким Сунг Ир бе твърде слаб и уморен, за да отидем където и да било. Тъй като все още не бяхме влезли в ролята си на туристи, нямаше нищо интересно за правене. Понякога се разхождах из квартала, за да добия представа за града, но времето бе ужасно и се чувствах потисната. Телевизията не беше изход, защото не разбирах нито дума от това, което говореха.

Агентът, който стопанисваше тайната квартира, бе мъж на средна възраст на име Чун. Имаше красива жена, която непрекъснато ни готвеше екзотични западни ястия. Прекарах повечето време в разговор с нея, въпреки че бе невъзможно поради съображения за сигурност да си кажем нещо повече от общи приказки.

Основният проблем за решаване бе как да влезем в Австрия без визи. Трябваше да го сторим, за да не могат да ни проследят, макар че до този момент никой не ни беше обяснил как ще стане това. Тъй като началниците в Пхенян не бяха изготвили приемлив план за действие, специалният агент Чун трябваше да открие изход.

В деня преди планираното ни отпътуване, той излезе рано от къщи, като каза, че трябва да направи някои проучвания. Почувствал се по-добре, Ким предложи да разгледаме града и съпругата на Чун — Ляо, ни придружи. Ким настояваше да влизаме във всяко кафене по пътя с оправданието, че е жаден. Вбесена, аз му казах, че е трябвало да си носи шише с вода и че човек с неговите стомашни оплаквания не би трябвало въобще да пие кафе.

— Млъкни — тросна ми се той, — достатъчно дълго съм живял. Ще пия каквото си искам, преди да умра.

Скоро Ким се умори и се наложи да се върнем в тайната квартира. Чун бе вече там и тържествуващо ни съобщи, че е открил как да ни преведе в Австрия.

— Но за това ще мислим утре — каза той, — днес ще се почерпим със западна вечеря в хотел „Хилтън“.

По пътя за хотела поразгледах Будапеща. Въпреки че Унгария бе комунистическа страна от години, напоследък беше направен завой към капиталистически вид икономика благодарение на Перестройката. Имаше много повече храна, дрехи и луксозни стоки, отколкото в Северна Корея и може би най-невероятното ми преживяване бе посещението на битпазара. Направо загубих ума и дума от разнообразието на стоките, опипвах ги една след друга — само и само да се докосна до тях. Ким усети настроението ми и ми купи рокля, а аз копнеех да изпратя по една на мама и на Хюн Ок. Ляо сякаш прочете мислите ми и предложи да купи още една рокля и да изпрати двете обратно в Пхенян. Прегърнах я силно и започнах да си мечтая за деня, в който и Северна Корея щеше да постигне такъв жизнен стандарт.

Вечерята бе превъзходна, на такова ниво не се хранеха и висшите функционери в Северна Корея. Започнах да се забавлявам, както при първото ми посещение в Европа.

Следващият ден бе студен и дъждовен. Чун ни обясни, че лично ще ни преведе през австрийската граница със служебната кола, като използва дипломатическия си паспорт. По този начин имахме всички шансове да преминем границата без усложнения.

На път за границата пътувахме през селскостопански район и спряхме чак пред унгарския контролно-пропускателен пункт. Чун подаде на униформения служител трите паспорта, като постави собствения си най-отгоре и служителя ни направи знак да продължим. След малко достигнахме австрийския пропусквателен пункт и след минути бяхме вече в Австрия.

Почувствах невероятно облекчение. Чун ни подаде японските паспорти, с които щяхме да пътуваме отсега нататък. Бях впечатлена от западните къщи покрай шосето. Бяха по-големи и изглеждаха по-масивни от корейските. Пейзажът бе прекрасен, а аз все още помнех от първото си пътуване величествените Алпи.

С пристигането си във Виена отидохме в едно туристическо бюро и Ким влезе вътре, за да потвърди резервациите за хотел „Ампак“. Забави се повече от половин час и двамата с Чун започнахме да се тревожим. Дали не беше припаднал? Да не го бяха арестували? Чун вече бе решил да влезе вътре, но точно тогава Ким излезе и бавно се понесе към колата. Дори и дума не обели за дългото си отсъствие, а някак грубо нареди на Чун да кара към хотела.

Докато уредим формалностите, Сеунг Ир едва стоеше на краката си. Щом влязохме в стаята, той се хвърли на леглото и мигом заспа. Разопаковах си багажа и запрелиствах едно списание, което си носех от Пхенян. Ким спа около час, а когато се събуди, беше време да си приберем билетите.

Това бе най-критичната точка от престоя ни във Виена. Билетите за самолета бяха закупени предварително от човек от външното разузнаване и по-късно този ден щяхме да се срещнем с определен агент. Излязохме от хотела, но навън леко ръмеше и ние отворихме чадърите си. Повървяхме малко и попаднахме на уличен телефон, а Ким започна да рови в джоба си за списъка с телефоните. Преди да си тръгне, Чун ни бе оставил зашифровани тайни телефонни номера в Европа, благодарение на които можехме да се свържем с външното разузнаване на различни места. Ким набра специалния номер на севернокорейското посолство във Виена, говори съвсем кратко и затвори.

— Имаме половин час — каза той и излязохме от телефонната кабина. Посочи един парк отсреща. — Там тече поток през средата на парка. Ще се срещнем с оперативния работник на пейката, която е най-близо до мостчето.

Пресякохме улицата и навлязохме в парка. Листата на дърветата отдавна бяха опадали, а наоколо нямаше почти никой. Скоро попаднахме на потока и тръгнахме по течението, докато стигнахме до малко каменно мостче между двата бряга. Наблизо имаше пейка, седнахме на студа и влагата и зачакахме.

След двадесетина минути от другата страна на потока се появи добре облечена жена с шапка с широка периферия и тръгна към нас. Премина по мостчето и щом приближи, видях, че има вид на корейка. Мина покрай нас, без да спира, но я чух да произнася думата „накаяма“. Сунг Ир повтори думата, без да я погледне. Проследих я с поглед и забелязах, че пусна нещо в кошче за боклук. Скоро изчезна от погледа ми.

Ким изчака няколко минути и ми каза, че можем да тръгваме. Тръгнахме по стъпките на жената, когато стигнахме до кошчето за боклук, Ким бързо се огледа, бръкна ловко вътре и измъкна голям кафяв плик. Ходом той отвори плика и надникна вътре.

— Отлично — каза той, — все пак ще си свършим работата!

* * *

През следващите няколко дни разглеждахме Виена. Където и да отидехме, правехме снимки и се държахме като примерни туристи. Не го правехме само за заблуда — началниците ни в Пхенян щяха да проявят интерес към снимките, а така доказвахме, че следваме точно указанията им и не си губим времето из луксозните магазини, подмамени от загниващия капитализъм!

Един следобед обядвахме в китайски ресторант и аз се наслаждавах на липсата на европейски ястия. Не че не ми харесваха, но от една седмица се хранех само с тях и ми бе приятно да опитам нещо по-познато.

По време на обеда Ким изведнъж се хвана за стомаха и едва не падна от стола.

— Маюми — обърна се той към мен, защото ни беше забранено да използваме корейските си имена — не мога да вървя.

Заобиколих масата и отидох да му помогна.

— Ще трябва, Шиничи. Нали не можем да извикаме линейка.

Помогнах му да се изправи на крака. Платих сметката и го придружих до хотела. Почти го носех, а той дишаше на пристъпи. Изведнъж се уплаших, че може да умре, но той каза, че се чувства по-добре, щом пристигнахме в хотела.

Мина през фоайето сам, защото не искаше да привлича вниманието върху двама ни. Влязохме в стаята и той се свлече на леглото. Извадих лекарството и го накарах да го изпие. Скоро заспа. Щях да припадна, такова облекчение изпитах.

Целия следобед гледах австрийска телевизия и също задремах. Сунг Ир се събуди привечер и излязохме да хапнем нещо леко за вечеря. Върнахме се и известно време се упражнявахме върху фалшиво взривно устройство, за да придобием рутина.

Последният ден във Виена бе за пазаруване. Както обикновено, от нас се очакваше да купуваме подаръци за високопоставени държавни служители, които да връчим при завръщането си. Аз и Ким разполагахме с по две хиляди долара за лични нужди, но скоро открихме, че не може много да се купи с такава сума във Виена. Разглеждахме магазин след магазин и в сравнение с добре облечените европейски жени, с техните палта от норки, се почувствахме неадекватни, още повече че се правехме на богати японски туристи, които в действителност бяха не по-малко заможни от европейците. Повечето от дрехите бяха прекалено големи за мен и в крайна сметка накупихме безсмислени дрънкулки, като например батерии за часовника на Сеунг Ир и пет чифта чорапи за мен.

Не съжалявах, че напускаме Виена. Бе хубав град, но след като си взехме самолетните билети, имах чувството, че си губим времето там. Просто убивахме дните си и тъй като идвахме от социалистическа страна, колкото и да ми бе интересно, този престой в Западна Европа ми се стори прекалено дълъг.

Белград обещаваше да бъде по-различен. Въпреки че Югославия бе низвергната от държавите от социалистическия лагер, тя все пак беше социалистическа страна и се говореше, че била по-богата от Северна Корея. (Всъщност, където и да отидех, все беше по-добре от Северна Корея). Малко се притеснявах от японските ни паспорти в една социалистическа страна — мислех си, че ще ни следят по-внимателно. Някакъв учен във външното разузнаване в Пхенян бе установил, че японските туристи действително посещават Белград, но в ограничен брой. Дори и началниците ни си признаха, че може да възникнат проблеми.

Страховете ми се засилиха, след като установих, че бяхме единствените японски пътници в самолета за Белград. Във Виена се опитвахме да избегнем контактите с азиатци, а сега пък бяхме лесно забележими. Споменах това на Ким Сунг Ир, който каза, за кой ли път, че маршрутът ни е грешен още от самото начало.

Пристигнахме в Белград без никакви проблеми и на летището ни обкръжиха десетки шофьори на таксита, които се надпреварваха да спечелят нашето благоволение. По пътя за хотел „Интерконтинентал“, където щяхме да отседнем, установих, че Белград бе по-мръсен, по-неугледен и много по-потискащ от Виена. Времето беше мрачно, в града цареше някакъв хаос и нито пейзажът, нито архитектурата събудиха интереса ми.

Престоят ни бе по-скучен дори от този във Виена. Ким се чувстваше зле почти през цялото време, но всеки ден успяваше да събере сили, за да излезем за няколко часа. Един ден влязохме в универсален магазин и Ким прекара около час, като пробваше шапки. Отидох на щанда за бельо и бях удивена от разнообразието на пищни, романтични и секси стоки. Бях на двадесет и пет години, девствена, без никакви изгледи да се омъжа в скоро време, ако това въобще се случеше някога.

Сексът в общи линии бе странна дилема за мен. Както аз, така и всяка една от жените, с които бях израснала, усещахме половото привличане между мъжете и жени, но от деца ни учеха, че сексът извън брака е забранен. Дори в университета мъжете и жените бяха разделени. Чак след бракосъчетание една двойка можеше да си позволи да прави любов, но само за продължаване на рода, тъй като при социализма това се считаше за нещо безполезно. На севернокорейското общество определено липсваше душевност и моите възгледи бяха отражение на това. Смешното бе, че началниците ни очакваха от нас, жените оперативни работници, да съблазняваме мъжете и да ги използваме при изпълнение на поръченията си. Независимо от пуританското обучение, през което бях преминала, бях наясно със сексуалното привличане между мъжете и жените и понякога ме обземаше силно желание за близост и чувство на самота.

Купих си дантелено бельо, което бе невъзможно да се намери в Северна Корея, и тръгнах да търся Ким Сеунг Ир. Нямаше го никъде. Докато се шляех покрай закачалките с дрехи, ме спря окъсан, стар шизофреник, който започна да ми крещи мръсотии (така поне ми се стори) и дори се опита да ме удари с чадъра си. Моментално се ужасих от вниманието, което това можеше да привлече към нас, и инстинктивно тренингът влезе в действие. Мушнах крак между краката му, хванах го за ръката с чадъра и забих коляно в слабините му. В същото време извих ръката му и го метнах на мокета. Наведох се над него, готова да го ударя през лицето, но той се бе свил на две с ръце на слабините и нямаше нужда да продължавам. За щастие бяхме прикрити от закачалките с бельо и явно никой не бе забелязал станалото. Грабнах торбите си и изчезнах от магазина, като отчаяно се питах къде, по дяволите, бе Ким.

Всичко бе възможно, мислех си аз, докато тичах към хотела. Сърдечен удар, арест — можеше и да ме е изоставил! Бях бясна и притеснена, а мисълта, че ще трябва да продължа изпълнението на задачата сама, ме ужасяваше.

Върнах се в хотела и там в стаята открих Ким, който разгъваше пакети с храна. Изпитах огромно облекчение при вида му, но радостта ми бързо премина в гняв.

— Къде, по дяволите, беше? — изкрещях аз, като хвърлих пакетите в леглото и застанах пред него. — Търсих те навсякъде! Защо, по дяволите, ме остави там сама?

Избликът ми на гняв като че ли го забавляваше и вместо да отговори, посочи към масата.

— Купих наденица и хляб. Предлагам да я изядем, докато е топла. Какво ще кажеш?

Стоях с пяна на устата. Бях потресена от факта, че ме бе изоставил. Бях втрещена и от това, че гневът ми въобще не го впечатляваше. Той се усмихна и вдигна ръце, за да ме умилостиви.

— Маюми, и аз те търсих, но когато свърших с шапките, не можах да те открия никъде. Реших, че си достатъчно съобразителна и ще се върнеш в хотела, което направих и аз самият. Пътьом видях наденицата, която ще изстине, докато се наприказваме.

Предложи ми филия хляб, която грабнах и натъпках в устата си. Той продължи да ме гледа с любопитство и след миг избухнах в смях. Престорих се, че ще го ритна по лицето и въпреки възрастта си той веднага отскочи и застана в изходна позиция.

— Идиот такъв — промърморих аз, докато се смеех и дъвчех хляба — притеснявах се за теб.

 

 

Остатъкът от престоя в Белград уплътнихме в подготовка за пътуването до Багдад. Двамата с Ким непрекъснато се упражнявахме в зареждането на взривното устройство. Когато дойде време да тръгваме, можех да го правя и насън. В деня на заминаването внимателно опаковахме куфарите си и на два пъти проверихме стаята да не би да сме оставили някаква следа, която да води към нас.

— Маюми — каза Сунг Ир, докато затваряхме вратата и вървяхме към асансьора, — време е. В атака!