Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (4)

Глава III

Към края на седмицата ни прехвърлиха във военния колеж „Кеумсунг“, където започна действителното ни обучение. Дори солидната подготовка в армията не бе достатъчна за това, с което се сблъскахме там.

„Кеумсунг“ се намираше в недостъпна долина в подножието на планината Ипбул, на мили от цивилизацията, като изключим няколкото малки села, разпръснати наоколо. Комплексът заемаше голяма територия, защото там се обучаваха хиляди студенти. Тайните агенти се подготвяха в засекретена долина извън основния комплекс на колежа.

Бяхме настанени в малка къща с кухня, мокро помещение и библиотека. Раздадоха ни стриктна програма, от която не ни се разрешаваше да се отклоняваме:

6.00 — 7.00 ч. Ставане, почистване, пране

7.00 — 7.30 ч. Закуска

7.30 — 8.00 ч. Сутрешен прочит на трудовете и постиженията на Ким Ир Сен

8.30 — 13.00 ч. Сутрешни занятия

13.00 — 15.00 ч. Обяд и почивка

16.00 — 17.30 ч. Следобедни занятия

17.30 — 19.00 ч. Упражнения

19.00 — 20.00 ч. Вечеря

20.00 — 21.00 ч. Бойни изкуства

21.00 — 22.00 ч. Нощен крос

22.00 — 23.00 ч. Учене

23.00 ч. Сън

Бяхме докарани до пълно изтощение, до крайния предел на психическата и физическата си издръжливост. Упражнявахме се по стрелба с всякакъв вид огнестрелно оръжие. Дни наред живеехме под открито небе и спяхме в землянки. По случай рождения ден на Ким Ир Сен направихме тридневен преход от 160 км, известен под името Прехода на предаността. Научихме се да шофираме бързо и да проявяваме филми в импровизирани тъмни стаи. А през цялото това време изчетохме десетки трудове на Ким Ир Сен.

Обучаваха ни по бойни изкуства. Една жена трябваше да е в състояние да се пребори с двама или трима нормални мъже наведнъж и аз придобих самоувереност, която никога не бях притежавала. Освен това имахме тренировки и по бой с нож, като използвахме 25-сантиметрови пластмасови пособия.

Тренировките с огнестрелно оръжие не се изчерпваха само със стрелбата. От нас се изискваше да разглобяваме и да сглобяваме оръжието, да го поправяме, ако се развали. Мишените ни бяха миниатюрни, поставени на 90 метра разстояние. Аз улучвах моята мишена с 90-процентова точност.

Два пъти седмично ни прожектираха пропагандни шпионски филми за упадъка на западното общество, в които подробно се разказваше за геройските постъпки на известни разузнавачи от миналото.

Неделите бяха единствените ни свободни дни, но ние обикновено бяхме толкова изтощени, че не ставахме от леглата.

Учителката ми по японски се наричаше Еун Хае и ние станахме добри приятелки. От готвачката научих за миналото ѝ, което беше истинска трагедия. Родом от Токио, тя се омъжила след завършване на гимназията. Родила момиче и момче и скоро след това се развела. Един ден, докато си играела с децата на плажа, севернокорейски агенти я отвлекли и я прехвърлили в нашия лагер. По време на заточението се разболяла много тежко и едва не умряла. Когато най-после се възстановила, отказвала да се храни и говорела единствено за мъката по децата си. Севернокорейците обаче не бързали, като ѝ обяснили, че може да я пуснат на свобода някой ден, ако изпълнява заповедите им. В края на краищата не ѝ оставало нищо друго, освен да се приспособи към новия си живот.

Съжалявах я, но си мислех, че е оправдано да се пожертва една японска жена в името на обединението на Корея, особено като се има пред вид, че Япония бе владяла и грабила Корея в продължение на четиридесет години. Сега ме е срам, като си спомня за това. Този случай е показателен за безмилостното варварство на севернокорейското правителство и неговите агенти.

Еун Хае бе много нещастна и често се напиваше, като понякога ставаше неприятна. Независимо от това бе прекрасен преподавател и с всеки изминал ден ми харесваше все повече. Често говореше за децата си и се надяваше да я върнат в Япония. Не зная дали някога го направиха.

Станахме близки приятелки и тя с нетърпение очакваше времето, през което щяхме да бъдем заедно. Нейната задача бе да ме направи истинска японка, така че когато изпълнявам мисия, никой да не е в състояние да разбере, че съм севернокорейка.

На два километра от нашата къща се намираше едно село, но на нас естествено ни беше забранено да ходим там. Еун Хае настоя една неделна вечер да го посетим, защото никога не беше виждала как живеят обикновените корейци. Открихме купчина порутени къщи, мръсни деца тичаха по улицата, някои от тях голи. Почувствах се засрамена и се опитах да отведа Еун Хае. Но тя се беше втренчила в децата със сълзи в очите. Бяха събудили майчинския ѝ инстинкт.

— Това значи е вашият нов свят, Ок Хуа — каза тя с неприкрита неприязън, — моите съболезнования.

Друга близка приятелка в лагера ми беше готвачката, жена на около 45 години на име Ул Чи, чиято история беше потресаваща. Като девойка се влюбила в един стругар, но майка ѝ я накарала да се ожени за миньор. Живеели в пълна нищета в затънтеното село Самджион. Ул Чи прекарала няколко тежки години с него, докато той ходел по жени.

Един ден количка в мината го блъснала и убила. На погребението тя срещнала първата си любов. Но той вече имал семейство и въпреки че все още я обичал, не можел нищо да направи.

В крайна сметка Ул Чи си намерила работа като преподавател по готварство в една гимназия, след което я привлекли на работа в тренировъчния лагер. Обичаше отдалечеността на Кеумсунг, защото, както казваше, нямало кой да ѝ досажда. Освен това изпълняваше ролята на наш комендант и винаги трябваше да ѝ се обаждаме, когато искахме да се разходим или да напуснем района. Но тя бе добър човек и често ни оставяше да правим каквото си искаме.

През следващите години понякога ми позволяваха да посещавам семейството си, но това бяха тъжни моменти. Родителите ми винаги ме изпращаха с нежелание, а аз до известна степен се срамувах от тяхната привързаност. Така се очакваше да се чувства всеки добре подкован севернокореец. Силната привързаност към близките не трябваше да стои над дълга към Отечеството, а и за момента най-вече се вълнувах от новия си статут на стажант-разузнавач. По това време по-малкият ми брат Бум Су заболя от рак на кожата и лекарите ни казаха, че не могат да го спасят.

Майка ми явно страдаше, че не съм си вкъщи и не го криеше. Знаех, че и на баща си липсвах не по-малко. През цялото ми детство той бе силно привързан към мен и ме наричаше Малката принцеса. Той бе затворен човек в много отношения. Знаех, че се гордее с мен, а и като партиен деец бе сред най-привилегированите севернокорейци, но долавях, че силно негодуваше срещу властите задето ме бяха откъснали от него.

За съжаление любовта не бе част от националната програма на Ким Чен Ир.