Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (5)

Глава IV

След като прекарах три години в лагера, трябваше да взема така наречената матура, чиято цел бе да даде оценка на усвоеното от мен дотук. Това бе най-изнервящият и изнурителен период от обучението, защото провалилите се два пъти курсисти ги изключваха от Партията и изпадаха в немилост до края на дните си.

Цяла седмица бе отделена за изпита, състоящ се от три основни части — физическа, писмена и практическа. Всяка от тях се оценяваше взискателно с бележки от едно до сто. За да преминеш, трябваше да набереш по деветдесет точки във всяка от трите дисциплини.

Седмици наред преди изпита изпитвах постоянна тревога. Същото важеше и за всички курсисти, които щяха да се явяват на изпита. Всичко, заради което се бяхме бъхтили през последните три години, щеше да бъде подложено на проверка. Бяха ни казали, че само една трета от явилите се обикновено успяват. По този начин Партията привличаше само най-добрите за оперативни работници.

Утрото на първия изпитен ден бе хладно и сиво. Беше септември и на земята вече имаше скреж, предвещаващ скорошната зима. Според изискванията станах в 6.30 със свит стомах. Облякох се в анцуг и се опитах да закуся, но бях толкова притеснена, че ръцете ми трепереха и трудно улучвах устата си. Освен това гърлото ми се бе свило от напрежение и преглъщах с труд.

Сук Хий се явяваше на изпита с мен и бе също толкова притеснена. Разменихме си няколко думи по време на закуска и всяка се опитваше по някакъв начин да преодолее страховете си. Припомних си някои от уроците по трансцендентална медитация и се опитах да повтарям мантрата Ом наум. Но след няколко минути се разсейвах и започвах да треперя от нервно напрежение, чувствайки се по-зле и отпреди.

В 6.30 чухме изсвирване навън, което беше сигнал за началото, и ние се изсипахме на плаца. Бяхме около 15 души, една трета от които жени. От едната страна стояха двама инструктори, един мъж и една жена, облечени в бойни униформи и зелени военни кепета. Когато всички се събраха, мъжът — висок мускулест човек на име Рае Хонг, плесна с ръце за тишина.

— Другари! — извика той и дъхът му се понесе в студения въздух на облачета. — Вече сме готови да започнем с първата част от изпита. Тя ще се състои от петнадесеткилометров пробег в района на лагера по няколко планински пътеки в източната част на долината. Маршрутът е отбелязан с оранжеви флагчета и заедно с др. Миюнг — тук той посочи жената — ще ви придружаваме като наблюдатели. Другите инструктори ще ви чакат на финала от другата страна на лагера и ще записват постиженията ви. Колкото по-бързо пробягате разстоянието, толкова по-високи оценки ще получите. Който не завърши пробега, няма да получи никакви точки и ще отпадне от по-нататъшно участие в изпита. Ясно ли е?

— Да! — изревахме в хор.

— Пригответе се! — извика той и се обърна по посока към пътя. Когато бяхме готови, наду свирката и побягна в тръс надолу по пътя, последван на минутата от нас.

Бягаше прекалено бързо за мен. Вместо да се тревожа, че изоставам, аз си наложих собствено темпо и насочих вниманието си към поддържане на еднакъв ритъм както при всяко друго състезание. Някои от другите се впуснаха напред с темпо, на което не можеше да се издържи дълго време. Опитах се да не им обръщам внимание и да се съсредоточа върху собственото си бягане. Не трябваше да спирам в никакъв случай и си мислех, че това ще ми се случи само ако колабирам.

Първият километър бе истинска агония. Мислите ми се бяха разпилели и изпитвах желание да забравя цялото състезание, да седна и да си почина. Пропъдих ги и се опитах да мисля за нещо друго — за разговора предната нощ със Сук Хий, нещо прочетено наскоро от мен. Така успях да пробягам първия километър и след това поддържах спокойно темпо.

Пътеката се виеше нагоре в планината, а това правеше прехода още по-изтощителен. Долината долу бе много красива през ранната есен и на места вече се забелязваха цветни петна. Планините наоколо бяха притихнали. Някак спокойно и отдалече долиташе песента на птици. Температурата постепенно се покачваше и скоро започнах да се потя обилно.

С напредването на състезанието първоначалната ни група започна да се разпада. Някои от бегачите изостанаха, докато други имаха голяма преднина. Сук Хий и аз общо взето бягахме заедно през цялото време, като от време навреме взаимно се окуражавахме.

След като бяхме пробягали две трети от разстоянието, пътеката започна да слиза надолу по склона и това доста улесни поддържането на избрания от мен ритъм. Но след вече пробяганите десет километра краката ме наболяваха. Ала това не бе основната ми грижа. На всяка цена бях решила да запазя постоянно дишането си, като си взимах въздух на всеки четири крачки. Знаех, че ако наруша този ритъм, почти със сигурност няма да стигна до финала.

Към края на бягането попаднахме на няколко жертви. Един мъж и една жена бяха паднали на различни места покрай пътя и хлипаха безпомощно в тревата. Обзе ме съжаление към тях, когато ги подминах, но не можех нищо да направя. Молех се следващия път да вземат изпита.

По време на последните два километра дробовете ми започнаха да парят и трябваше да си поемам дъх на всеки три крачки, а след това на всеки две. Сук Хий се препъваше до мен с мрачна решимост в погледа, с очи, вперени напред в очакване на финала. Дишаше тежко, с хрипове, и в един момент аз ѝ подвикнах:

— Хайде, Сук Хий! Още малко! Почти стигнахме!

Тя ми отговори с въртене на очи, но разбрах, че думите ми са свършили добра работа.

Никой от нас не знаеше къде точно е краят и това правеше психическия тормоз по време на бягането още по-непоносим, защото нямахме определена цел. Но най-накрая, когато вече имах чувството, че не мога повече, видях група финиширали бегачи, които бяха наобиколили инструктора Рае Хонг и разговаряха с него. Другите инструктори чакаха с хронометри. Преминах финалната линия и се строполих моментално на земята, последвана от Сук Хий.

— Два часа, четири минути и 27 секунди за другарките Ок Хуа и Сук Хий! — извика един от отчитащите, като си водеше записки в тефтера. — Добро постижение, другарки! Това ще ви донесе 93 точки и половина!

— По дяволите! — изпухтя Сук Хий, — ако не беше ти, Ок Хуа, никога нямаше да успея. Имам чувството, че ще умра.

— Аз също — отговорих, като едва си поемах дъх. Претърколих се по гръб и зареях поглед в небето, което бе станало наситено синьо. Главата ми пулсираше, гадеше ми се. За момент ми се стори, че ще загубя съзнание, но Рае Хонг дойде при мен и ме изправи на крака.

— Трябва малко да се поразходиш — каза той. — Най-лошото, което можеш да направиш в случая, е да лежиш. Не е добре за сърцето ти. Скоро ще се оправиш.

Кимнах и пообиколих плаца. Шест бегачи вече бяха финиширали — пет мъже и една жена — със Сук Хий и мен ставахме осем. През следващия половин час се довлякоха още няколко, а само трима трябваше да бъдат напълно дисквалифицирани. Беше едва девет сутринта, а още много неща предстояха този ден.

Рае Хонг ни нареди да вземем душ и да си сменим униформите, преди да се явим във физкултурния салон в десет часа за подновяване на изпита. Гледах след него удивена. Току-що бяхме пробягали петнадесет километра, а той дори и не се беше задъхал.

Двете със Сук Хий се довлякохме до къщата си и се съблякохме. Оставих душа за нея, а аз си взех една гореща вана, от която се почувствах освежена и изтощена едновременно. Облякох си друг анцуг и изпих чаша портокалов сок, преди да отида в гимнастическия салон.

Той представляваше продълговата тясна сграда с два салона, зала за вдигане на тежести, плувен басейн и една квадратна стая с огледални стени и уреди за бойни изкуства. Инструкторите бяха в залата за вдигане на тежести и тъй като беше малко преди десет, няколко минути загрявах заедно с другите курсисти, докато чакахме да продължи изпитът.

— Така! — каза Рае Хонг точно в десет. — Да продължим. Ще започнем в залата за вдигане на тежести. Всеки един от вас ще трябва да вдигне на пресата максималната тежест, на която е способен. След това ще направите колкото можете повече набирания на висилка. Ще започнем с вас, другарко Ок Хуа.

Притеснена станах и тръгнах към пресата, където двама мускулести помощници ме очакваха, за да ми помагат. Опитах се да се сетя с какви тежести обикновено тренирах — около 50 килограма.

— Ще опитам със седемдесет и пет килограма — казах аз, като седнах на пресата. Помощниците сложиха допълнителни тежести на щангите и ги върнаха на поставката. Легнах под тях. Тежестта бе доста голяма за жена с моята конструкция. Никога преди това не бях вдигала такава тежест — най-високото ми постижение бе 70 килограма, освен това бях вече уморена от пробега. Независимо от това реших да се целя високо, тъй като имах право на още един опит, ако се проваля.

Няколко пъти учестено си поех дълбоко въздух и изпратих колкото може повече кислород в кръвоносната си система. Сграбчих желязната щанга и се опитах с все сила да я повдигна от поставката.

Надавайки вик, я отлепих и тежестта застрашително се издигна във въздуха. За момент щангата се залюля и с мъка я задържах. След това я спуснах до гърдите си, според изискванията. Като събрах всеки грам сила, аз издишах и я изтласках нагоре. На половината път тя замря. Изкрещях с изкривено лице и продължих да изтласквам още по-мощно. Цяло чудо бе, че успях да изправя ръцете си и да завърша упражнението. Помощниците взеха щангата от ръцете ми и я сложиха на поставката.

Зяпачите ме аплодираха. Позамаяна станах от пресата и седнах.

— Отлично! — избоботи Рае Хонг, — 96 точки за Ок Хуа! Искате ли да опитате още веднъж?

— Не — казах аз.

— Добре. Следващият!

Когато дойде ред на Сук Хий, тя вдигна 65 килограма. Впечатляващ резултат, който ѝ донесе 92 точки. Най-добър резултат постигна набит, мускулест мъж на име Ким Бонг, който в изблик на животински екстаз изтласка над 200 килограма и спечели десет допълнителни точки, което му даде сбор от 110 точки за положените усилия.

След това се заехме с набиранията. Бях тренирала за това всеки ден през последните три години и обикновено достигах до петнадесет. В този ден направих седемнадесет и спечелих 94 точки. Сук Хий направи шестнадесет, а Ким Бонг отново бе отличник с 46.

— Във втория салон! — изкомандва Миюнг, след като свършихме със залата за вдигане на тежести.

Следващият тест бе измислен за проверка на бързината ни. Салонът беше близо 50 метра дълъг и всеки курсист трябваше да пробяга разстоянието от единия край до другия и обратно. Даваха ни право на три опита.

Чувствах се уверена. Бях доста бърза за момиче с моя ръст, а по мен нямаше и грам тлъстина след трите години усилено обучение. Най-доброто ми постижение бе 19,4 секунди, доста добро, като се има пред вид, че щом стигнехме противоположната стена, трябваше да намалим скоростта, преди да хукнем обратно. Сук Хий се справи дори по-добре, като финишира с 19,1 секунди. Тя получи 95 точки на това упражнение, а аз — 94,8.

Денят вече бе преполовен и ни разрешиха обедна почивка, като повечето от нас бяха напълно изтощени. В този ден получихме двойни порции от всичко, но когато приключих, бях все още гладна. Следващото упражнение щеше да започне чак в един и половина, затова двете със Сук Хий се излегнахме за двадесет минути в леглата, за да се опитаме да възстановим силите си.

— Не мога да повярвам, че така ни изцеждат — каза тя, като масажираше краката си.

— Все още не е свършило — добавих аз. — Само мога да кажа, че доста сме напреднали в сравнение с времето, когато навършихме 18 години и започнахме военното обучение. Тогава и един километър не можех да пробягам.

— Че и за мен един километър бе непосилен — засмя се тя.

В 13 ч. се върнахме в гимнастическия салон, в „дожунг“ или залата за бойни изкуства. Трябваше да се облечем в „гис“ — белите, подобни на пижами униформи, носени от бойците.

Тренировките ни по бойни изкуства се опираха на няколко стила, всичките корейски, включително таекуондо, тунк су до и хапкидо. Тези сходни, но все пак разнородни стилове бяха използвани за създаването на хибриден вид бойно изкуство, използван при обучението на тайните агенти. Нашата градация на коланите бе, както следва: бял за начинаещи, след което следваха жълт, зелен, син, червен, кафяв и след това десет категории на черен колан. Имаше няколко живи специалисти по бойни изкуства, които бяха признати за притежатели на най-висшата степен на черния колан, но нашият инструктор Кай Чеон притежаваше пети дан и по трите корейски бойни изкуства. Сред тригодишно обучение ние всички бяхме стигнали до първи дан, след което обикновено бяха необходими години за получаване на всеки следващ дан.

Кай имаше двама помощници — те притежаваха трети дан черен колан. Казваха се Юнг Дуй и Канг Кхил. След като направихме някои упражнения за загряване, Кай седна в единия край на стаята, а Канг Кхил до него с тефтер в ръка. Юнг Дуй стоеше наблизо, Рае Хонг и Миюнг, които притежаваха втори дан черен колан приседнаха до него.

— Ще започнем с бой невъоръжени — каза Рае Хонг. — Всеки от вас, другари, ще се бие в продължение на пет минути с Юнг Дуй. Поради точността, която се изисква по време на изпита, ще се биете с пълен контакт, без подплънки. Мъжете ще носят само защитни подплънки на слабините. Повечето техники са позволени — можете да нанасяте ритници от краката надолу и по главата, освен това можете да събаряте противника и да прилагате хватки, но освен техниката ви ние ще оценяваме и способността ви да фиксирате ударите си. Най-висока оценка ще получат безупречно приложените техники, обаче трябва да ги изпълните така, че да причинят минимални наранявания. Ако счупите някому кост ще бъдете незабавно дисквалифицирани. Ясно ли е? Добре. Да започваме.

Добре, че този път не бях първа. Никога не се бях била с Юнг Лий и бях благодарна, че мога да наблюдавам стила му. Беше висок и жилав човек, който движеше ръцете и краката си с невероятна бързина и изпълняваше най-сложните възможни техники. Веднъж го видях да чупи циментова плоча, поставена вертикално на около два метра от земята. Той скочи във въздуха, извъртя се и ѝ нанесе такъв въртелив удар с пета, че тя се разпиля на парчета.

Някои от бойците са специалисти по контраатака, но Юнг Лий се биеше агресивно и сам нападаше. Той направи прекрасен финт и нанесе серия от удари по първия курсист с такава лекота и скорост, че аз веднага се усъмних в способността си да направя каквото и да било срещу него. В края на петте минути курсистът беше целият в рани и кръв, но получи 90 точки за това, че е устоял срещу такъв професионалист.

Минаха още трима курсисти и дойде моят ред. Станах, изтичах до средата на тепиха, поклоних се на Юнг Лий, след което и двамата се поклонихме на инструкторите. Кай кимна и ни даде знак да започваме.

Юнг Лий веднага ме атакува. Това че бях жена, не означаваше нищо при тези обстоятелства, а аз бях виждала също толкова жени със счупени носове и спукани ребра, колкото и мъже. Той ми отправи серия от удари с крак, които с усилие избегнах. Не си правех никакви илюзии, че скоро ще започна контраатака. Просто се опитвах да остана права.

В крайна сметка той се оттегли, като изчакваше. Тъй като бях с по-нисък ранг, трябваше незабавно да го атакувам или да рискувах да бъда наказана за пасивност. Като изнесох напред левия си крак, насочих няколко удара към лицето му. Той вдигна ръце, за да ги блокира, като в същото време увих левия си крак около глезена му и изпълних съвършен помитащ удар, като издърпах крака му и го проснах на земята. Другият му крак веднага се повдигна, готов да нанесе силов удар в стомаха ми, и аз бях отхвърлена назад. Той скочи на крака и ми нанесе юмручен удар в ребрата и още един по брадата. Изплашена, бясна и отчаяна, аз пренебрегнах болката и сграбчих водещата му ръка, като го придърпах, за да мога да го ритна в корема. Той залитна за миг, хванах го за рамото, минах зад него и го проснах на земята. Както и очаквах, той замахна с крак, но този път бях подготвена. Сграбчих крака му във въздуха и насочих удара си към слабините му.

— Край — извика Кай — преждевременно приключване на рунда в полза на Ок Хуа.

Юнг Лий се изправи. Вече беше сърдит и последвалите му атаки бяха все по-остри и бързи. Нанесе ми няколко бръснещи удара в стомаха, които не съумях да блокирам, и само след миг щеше да ме довърши. Успях да избегна удара и контраатакувах с лакът в гърдите, след което сграбчих крака му и го тръшнах на земята. Той реагира професионално, като се завъртя и с другия крак ми направи клопка — приклещи краката ми и ме събори долу. Заключил краката ми в своите, той вече бе седнал и се готвеше да ме удари в лицето. Хванах китката му и я извих назад, а хватката му около краката ми инстинктивно се отпусна.

— Край! — извика Рае Хонг.

И двамата се изправихме, поклонихме се на Кай и след това един на друг. Последва кратка пауза, докато инструкторите уточнят бележките и ги усреднят. Седнах и зачаках.

— Другарката Ок Хуа… 98 точки!

Кратко ми изръкопляскаха. Бях зашеметена. Бях се справила с един завършен боец, но бях наясно, че в условията на истинска битка бих била доста неравностойна. Независимо от това този път бях победила Юнг Лий и сведох поглед, страхувайки се да го погледна.

Като ужилен от провала си с мен, Юнг Дий започна безмилостно да размазва всички други курсисти на тепиха, като ги приклещваше в болезнени хватки, премяташе ги във въздуха и ги посрещаше със съвършено изпълнени ритници. След като се изредиха всички курсисти, Юнг Лий седна и Канг Кхил стана прав.

— Сега ще започнем с второто упражнение — каза Кай.

— Всеки курсист ще се бие с др. Канг Кхил, който ще размахва 25-сантиметров пластмасов нож. Ще имате право на три опита, за да го обезоръжите и да използвате ножа след това или да го победите посредством някоя друга техника. Има ли въпроси? Няма. Да започваме.

Бях трета по ред. След взаимните поклони започнахме внимателно да се въртим в кръг. Пластмасовото острие на ножа бе направено така, че да може да се прибира в дръжката. Така можеше да се измери колко дълбоко би проникнал истински нож. Канг Кхил финтира с вторачен в мен поглед. Очите могат да се превърнат в мощно оръжие от един добър специалист по бойни изкуства, затова аз се опитах да се съсредоточа върху ръката, която държеше ножа. Изведнъж той се втурна напред, бърз като котка, и насочи ножа към стомаха ми. Бях така изненадана, че не успях да блокирам ръката му. Той заби ножа в корема ми и острието потъна изцяло в дръжката.

— Първият рунд печели Канг Кхил! — извика Кай.

— Хайде, Ок Хуа! Съсредоточи се!

Покрусена застанах в позиция и започнах да се движа в кръг с Канг Кхил. Този път наблюдавах очите му, като се надявах, че ще издадат намеренията му. Той прехвърляше ножа от ръка в ръка, като подсмърчаше леко и печелеше време. Аз се изправих инстинктивно на пръсти и като се завъртях, му нанесох удар в лицето. За моя изненада улучих. Канг Кхил залитна назад с вик и едната му ръка се вдигна към лицето. Нанесох му два силни боксови удара в гърдите и можех да го довърша още тогава, ако бях действала разумно. Но вместо да нанеса удар с коляно в слабините му или с отворена ръка по гърлото, което щеше да накара съдиите да отсъдят преждевременно прекратяване на рунда, аз грабнах ножа и пъхнах другата си ръка зад лакътя му. Натискът го накара да пусне ножа и аз веднага го хванах. Но Канг Кхил се бе съвзел след атаката ми и ми нанесе удар по гърдите, докато се бях навела. Поех цялата сила на удара и отхвръкнах на три метра назад, преди да се приземя безславно на задните си части. Той веднага се понесе към мен, но поне бях задържала ножа. Изправих се с труд на крака и замахнах към него с ножа. Той спря рязко, избегна удара и застана в положение за атака. Започнахме отново да се въртим в кръг, но преимуществото вече бе на моя страна.

Той ме атакува, принуждавайки ме да отстъпя, като в същото време държеше единия си крак готов за нанасяне на удар. Канг Кхил бе ужасяващ противник, здрав като скала и се чудех дали ще успея да го накарам да си свали гарда. Реших да изпробвам друг номер. Подхвърлих ножа към него и за секунда погледът му се насочи нагоре. В този кратък миг аз забих ходилото на крака си в слабините му и му нанесох едно кроше по брадата. Изненадан, Канг Кхил сам се приземи на задните си части!

— Край! — извика Кай. — Ок Хуа печели.

Помогнах на зашеметения Канг Кхил да се изправи. Поклоних се и седнах в очакване на оценката.

— Деветдесет и четири — извика Рае Хонг.

Вече бе късен следобед и програмата за деня бе изпълнена. Със Сук Хий се прибрахме вкъщи и в 19 ч. вече бяхме заспали. Успях да изненадам дори себе си. Може би все пак бях подходяща за таен агент.

* * *

Вторият ден не бе така напрегнат, както първият, защото бе почти изцяло посветен на боравене с оръжие.

Първото упражнение се състоеше от стрелба с пушки голям калибър по мишени на 100 метра разстояние. Можехме да направим 50 изстрела и аз улучих мишената 47 пъти. Сук Хий всъщност получи всичките 50 точки, както и много от другите курсисти. Всички се представиха добре.

След това провериха стрелбата ни с пистолет, само че този път на 25 метра разстояние. Улучих мишената 46 пъти, резултат, надминат единствено от Сук Хий, която отново улучи и 50-те пъти.

— Мисля, че си намери призванието — казах ѝ аз по време на обеда.

— Радвам се, че поне нещо правя, както трябва — отговори тя. — След пердаха от Юнг Лий вчера не изпитвах особено самочувствие. А как ме болят краката!

— И моите — казах с усмивка. Всъщност едва се бях вдигнала от леглото сутринта, така ме болеше. Без да броим синините, които бях получила по време на изпита по бойни изкуства предния ден.

Остатъкът от деня протече по същия начин с изпит по стрелба с лък, бой с нож и хвърляне на гранати. Справих се добре с всички дисциплини, като изключим стрелбата с лък, за която получих само 82 точки. Но средната ми оценка за физическа подготовка бе доста над 90-те, така че не се притеснявах особено.

Умениетр ни да управляваме автомобил също бе подложено на проверка. Трябваше да караме мерцедеси с висока скорост по трасе с препятствия, които включваха дупки, заледени участъци и серпантини. Всеки имаше право на два опита, а времето се измерваше прецизно. Карането на кола винаги ми доставяше удоволствие, защото те бяха лукс в ежедневието на Северна Корея. Хората на Запад си карат без проблеми навсякъде, но за мен автомобилите все още бяха новост. Трите години шофьорски курсове за професионалисти си казаха думата и аз постигнах 96 точки, второ най-добро постижение в класа.

Това беше краят на изпита за физическа подготовка и средната ми оценка бе 94,63. Само двама курсисти бяха получили по-високи оценки и само 11 от първоначалните 15 се класираха за писмения изпит.

* * *

В много отношения той бе по-труден от този за физическа подготовка. Изпитът щеше да се проведе на два етапа от по четири часа в два последователни дни, а темите бяха доста разнородни.

През първия ден се занимавахме с трудовете и биографията на Ким Ир Сен. Не съществуваха въпроси с няколко отговора. Трябваше да се отговори на 200 чисто фактологични въпроса, чиито отговори можеха да се дадат с една дума или изречение. Следваха три съчинения за социалистическата идеология на Северна Корея. Това бе ефектен начин да се прецени доколко добре сме попили родната пропаганда, а въпросите бяха от рода на: „Опишете в не повече от десет страници някои от многобройните белези, благодарение на които севернокорейското правителство превъзхожда капитализма“.

През втория ден ни изпитваха по различни предмети — математика, чужди езици и така нататък. Цяла секция бе отделена за въоръженията, като например следните въпроси: „Кой е любимият пистолет на КГБ и с колко патрона се зарежда?“ или „Назовете военните самолети, използвани от Северна Корея, и опишете техните технически параметри“.

Бях напрегната по време на целия изпит и на много от въпросите не можах да отговоря. Освен това не бях наясно как се формираше минималната оценка от 90 точки, тъй като бе невъзможно да се прецени колко точки даваха инструкторите за различните части на изпита. Когато приключи и вторият ден от писмения изпит или четвъртият от изпитите въобще, аз се чувствах и психически, и физически изцедена. Бяхме освободени от всякакви други занятия през седмицата на изпита и аз спях по десет часа на денонощие. Сук Хий бе в същото състояние.

Тъй като бяха останали само 11 курсисти, материалите бяха проверени по-бързо. Трима отпаднаха, а от останалите осем аз се класирах на второ място — 93 точки. Сук Хий получи 92,18. И двете стискахме палци. Два рунда спечелихме, остана още един.

Последната част от изпита бе може би най-трудната. Говореше се, че тази част се изготвя индивидуално за всеки курсист в съответствие със задачата, която въпросният човек щеше да изпълнява в разузнавателната служба. Тестовете се провеждаха индивидуално на различни места. Наричаше се практически изпит, защото целта бе да се симулира възможно най-точно конкретна ситуация, в която тайните агенти биха могли да попаднат по време на мисия.

Моят практически изпит щеше да се проведе в петък вечер и сутринта Рае Хонг ми разясни какво се очаква от мен.

— Мисията ти ще започне преди залез-слънце — започна той. — На десетина километра северно от лагера, отвъд планината Кеумсунг, сред борова гора Партията е построила двуетажна вила, направена така, че да наподобява чуждестранна резиденция. Кодовото ѝ название е „Посолството“. Ще ти дадем карта на местността, а също така и архитектурен план на сградата. Около нея има ограда, която се охранява. След като разгледаш плана, ще видиш стая, с обозначение на каса в нея. Вътре в касата има документи на японски. Твоята задача е да проникнеш в посолството, да запаметиш документите и да се завърнеш, преди да са те хванали, до шест часа сутринта на другия ден.

Имитацията ще бъде почти съвършена. В спалните на посолството ще има агенти, които ще се правят на дипломатически служители. Охраната не знае кога ще се появиш. Агентите, които ще изпълняват ролята на охрана и дипломатически служители, ще оценяват работата ти. Всичко ще бъде максимално автентично, ще трябва да внимаваш за жични алармени инсталации, скрити камери, микрофони и прочие.

За този изпит ще ти бъдат предоставени: два пистолета, автомат АК-47, три ножа, спрей, въже с куки, фенер, слушалки, резци за стъкло, компас и шперц. Ножовете ще бъдат пластмасови, а патроните за огнестрелното оръжие ще бъдат пълни с боя, която причинява временна болка, но не предизвиква контузии. Охраната ще бъде въоръжена със същото оръжие. Ако те улучат, ще бъдеш оценена добре, но ако те ранят смъртоносно, оценката ти ще бъде съответно намалена. За пистолетите ще ти дадем заглушители и осем пълнителя, а за автомата — два пълнителя. Тъй като това ще бъде изпит и за охраната, позволено ти е да ги обезвредиш, като ги приведеш в безпомощно състояние, освен ако преди това не са се предали. Искаме всичко да бъде възможно най-близо до действителността.

Щом се добереш до документите, ще трябва да ги изчетеш и запомниш, след което ще ги върнеш на мястото им. Когато се върнеш, ще те разпитаме за съдържанието им. Въпроси има ли?

В действителност исках да задам много въпроси, но само го гледах втрещено и объркано. Не можех да повярвам, че ме изпращат на такава мисия. Усърдността на инструкторите ми ме учудваше. Най-накрая успях да кажа:

— Предполагам, че и другите курсисти са били подложени на този изпит?

— Разбира се — каза той, — или поне на нещо подобно. Като оперативен работник трябва да си подготвена за всичко и само чрез тези изпити ние можем да решим кои действително имат качества за работа във външното разузнаване. Именно заради това правим разходите за поддръжка на тази иначе ненужна сграда.

— А какво трябва да направя — опитах се да формулирам колкото може по-невинно въпроса си, — за да мина? Всичко?

Той се засмя.

— Това не мога да ти кажа. Най-добре ще е, ако се опиташ да изпълниш задачата изцяло. При оперативната работа не съществуват така наречените минимални изисквания, Ок Хуа. Или изпълняваш задачата, или не успяваш да го сториш.

Кимнах, за да покажа, че съм разбрала. Не исках да проявявам твърдоглавие пред него, но стомахът ми се бе събрал на топка при мисълта за този „изпит“. Чудех се дали ще намеря сили в себе си, за да изпълня поръчението успешно. Имах ли избор? Да откажа да го направя и да ме изхвърлят от Партията? Не! Трябваше да стисна зъби и да намеря сили, за да дам най-доброто от себе си.

Рае Хонг стоеше прав.

— Ако нямаш други въпроси, ще те оставя насаме този следобед. След няколко часа ще ти донесат всичко необходимо — оборудването, дрехите и всичко друго. Около шест часа ще се върна, за да те изпратя официално. Междувременно ти предлагам да си починеш. И още нещо, не казвай на никого за това. Ясно?

Отново кимнах и Рае Хонг излезе. Върнах се в спалнята и се хвърлих на леглото. Не можеше и дума да става да заспя. Толкова бях нервна, че цялата треперех и зъбите ми тракаха. Увих се в одеялата и няколко часа стоях нещастна и сгушена на кълбо, като отброявах всеки час с ужас. Предните дни изпитвах увереност в себе си, но вече не бе така. Цялото ми бъдеще в Партията зависеше от тази единствена нощ и аз се ужасявах от мисълта за евентуален провал.

Сук Хий не се върна цял следобед, което май беше за добро. Едва ли щях да запазя страховете само за себе си и по всяка вероятност щях да ѝ разкрия всичко. Тя сигурно вземаше своя изпит в това време. Надявах се, че ще се справи.

Следобедът преваляше и аз успях да поспя добре, преди да стана към пет и половина. Отидох в хола, където бе оставен огромен куфар. Вътре намерих всичко, от което се нуждаех — оръжие, дрехи и дреболии. С въздишка на досада отнесох дрехите в спалнята и ги облякох.

Бяха ми пратили черен гащеризон, черни обувки и черна маска за лицето с дупки само за очите, като някой нинджа. Имаше кобур за през рамо за един от пистолетите и за кръста — за другия. Имаше и колан, в който можех да прибера ножовете, фенерчето и няколкото пълнителя.

Освен това разполагах с раница за въжето, слушалките и останалите муниции, а също така и спрей с пяна за скритите камери.

В 6 ч., когато Рае Хонг дойде да ме изпрати, бях напълно екипирана и готова. Той ме огледа одобрително и каза, че съжалявал, задето не носел фотоапарат.

Не ми беше до шеги. Дрехите бяха удобни, но се чувствах смешна с маската и автомата АК-47 през рамо.

— Е, др. Ок Хуа — каза Рае Хонг, като си погледна часовника — разполагате с 12 часа за изпълнение на задачата. Успех!

— Благодаря — промърморих през маската и излязох навън.

Бе ясна, безлунна вечер и сенките бяха започнали да се удължават. Тръгнах към постройката в добро темпо, като следвах пътеката през планината Кеумсунг и боровата горичка. Бях запаметила пътя до посолството, но си носех и двете карти за всеки случай. Вече бях определила къде се намира сейфа. В библиотеката.

В гората бе по-тъмно и можех да разчитам само на компаса за ориентир. Заслушвах се в познатите звуци на притъмнялата гора — хоровото изпълнение на косовете, топуркането от крачката на дребните гризачи, излезли на лов. Освен това се ослушвах и за тежките стъпки на тигрите. Не беше изключено да срещна някой екземпляр.

Скоро съвсем се стъмни. Вървях колкото може по-безшумно, защото бях сигурна, че някои от оперативните работници на Рае Хонг са се притаили в гората наоколо и следят как напредвам. Използвах фенерчето, но прикривах лъча с ръка, освен когато бе абсолютно необходим. Гората потъна в тишина и мрак.

Стори ми се, че вървях така цяла вечност. Притесняваше ме зловещата тишина на гората, нарушавана единствено от вятъра по върховете на дърветата. Знаех, че до голяма степен тестът бе за психическа издръжливост и няколкокилометров нощен преход през гората сам по себе си бе вече постижение. Няколко пъти ми се приискваше да побягна, но накъде? Наблизо нямаше никакво укритие и единствената алтернатива бе да се върна. За това не бях готова.

Изведнъж през клоните на дърветата забелязах светлини в далечината. Изключих фенерчето и го пъхнах в колана. Прибрах компаса и внимателно се придвижих напред, като се криех зад стволовете на дърветата. След като изминах десетина метра, стигнах до края на гората и се изправих пред вратите на дипломатическия комплекс.

От двете страни на портите имаше вградени лампи и до всяка лампа стоеше стража. Освен това имаше и малка будка за постовите, осветена отвътре. Стените, боядисани в бяло, бяха близо три метра високи. Отвъд тях, доколкото си спомнях от предоставената ми карта, се простираха цветни лехи и дълга полегата алея, която водеше към къщата в дъното.

Известно време наблюдавах охраната. Освен двамата на пост имаше още един вътре в будката, в която със сигурност имаше телефон, свързан с посолството. След известно време мина патрул, състоящ се от трима души, които разговаряха помежду си и помахаха на охраната, когато минаха покрай нея.

Като се придвижвах в сянката на дърветата, излязох отдясно на портите. На ъгъла завих покрай другата стена и притичах към къщата. Мина още един патрул и аз залегнах в сянката, докато изчезнат от погледа ми. След това прикрепих куката към въжето, излязох от гората и прехвърлих куката от другата страна на стената. Тя се закрепи. Набрах се нагоре, изкачих се върху оградата, събрах въжето и скочих от другата страна.

Бях на алеята пред посолството, на двадесетина метра от самата сграда и четиридесет от портите. Залегнах. Покрай чакълената алея, която водеше от портите до главния вход имаше фенери, а освен това светлина струеше и отвътре. Забелязах друг патрул близо до къщата, който се отдалечаваше от мен. Като се придържах към стената, притичах напред, докато се изравня с къщата.

Тя бе построена в неокласически стил, с гръцки колони и голяма тераса отпред. Между мен и нея се простираше около 20 метра гола поляна. Огледах прозорците и видях добре осветена стая — библиотеката. Извадих плана на къщата и го изучих внимателно, клекнала в мрака. Над библиотеката имаше тераса с каменна балюстрада към една от допълнителните спални. Като погледнах нагоре, видях, че прозорците на всички спални бяха тъмни. Тъй като сейфът бе в библиотеката, тази тераса можеше евентуално да ми осигури най-добър достъп до целта.

Погледнах отново към библиотеката. Беше влязъл някакъв слуга и сервираше чай на някого или на някои, които не виждах. Да изчакам, докато библиотеката се освободи или да проникна в къщата сега и да се скрия вътре? Реших да вляза. Започна да ми става студено. Освен това по-късно спалнята сигурно щеше да бъде заета. От друга страна би било глупаво да проникна в библиотеката отвън дори и след като се освободи, защото бе почти сигурно, че вътре е монтирана камера.

Как обаче да се добера до терасата? Приближих се още, като внимавах за електрически аларми и забелязах тръба за поливане до задната стена на къщата. Огледах се и като не видях никого, се стрелнах през поляната, приведена ниско до земята, докато се добрах до стената. Прилепих се до нея и се огледах за охраната още веднъж. Приближаваше се патрул откъм фасадата на къщата от противоположната страна; чувах стъпките и тих говор. Веднага сграбчих тръбата и се набрах бавно нагоре, докато стигнах края ѝ. След това се прехвърлих през парапета в момента, в който охраната се появи. С разтуптяно сърце се прилепих към богато украсената балюстрада и изчаках да отминат. Ако се бях забавила макар и за миг, щяха да ме забележат.

Погледнах към прозорците на спалнята. Все още бяха тъмни и аз се прокраднах натам през терасата, като внимавах стъпките ми да не бъдат чути долу в библиотеката. Като стигнах до първия прозорец, се опитах да го отворя. Или беше заключен, или беше заял, затова подминах вратата и опитах другия. Той също бе заключен.

Най-накрая опитах вратата. Тя не само че бе заключена, но успях да забележа и издайническите ленти на алармената инсталация по стъклата. Вратата не бе моят шанс.

Върнах се на първия прозорец откъм задната част на къщата. Извадих ножовете за стъкло от раницата и изрязах дупка точно над мястото, където предполагах, че е райберът. Махнах стъклото, проврях ръка и напипах райбер, който свалих. Прозорецът се плъзна леко нагоре. Вече имах достъп до къщата.

Вмъкнах се вътре и затворих прозореца. Внимателно нагласих изрязаното стъкло на мястото му, докато се закрепи що-годе добре. След това огледах обстановката.

Не можах да видя почти нищо, освен че спалнята бе празна. До едната стена имаше изискан креват с колони, а също така и камина с украса. От тавана висяха плюшени завеси. Не можех да преценя дали спалнята се използва или не. Имаше три врати, които водеха съответно към гардероба, банята и коридора на втория етаж. Последната врата бе леко открехната и през процепа надникнах навън. Коридорът бе добре осветен и се простираше на около 25 метра, чак до другия край на къщата. Някъде по средата се намираха стълбите. Поотворих вратата още малко, като се опитвах да си представя плана на къщата. В съседство имаше още две врати за спални от двете страни на коридора и още две няколко метра по-надолу. След това идваха стълбите и още пет врати, по две от двете страни и една право срещу мен, в края.

Затворих вратата и погледнах часовника си. Беше 22 часа. Към полунощ служителите на посолството вероятно щяха да си легнат. Междувременно трябваше просто да чакам.

Отворих вратата на гардероба и запалих фенерчето. Беше много широко и пълно с вечерни рокли и западни костюми. Промуших се към дъното, наместих се зад перде от скъпи материи и изгасих фенерчето. Ако в стаята действително живееха хора, трябваше да изчакам да заспят и тогава да сляза на първия етаж. За момента не можех да намеря по-добро скривалище, тъй като беше твърде рисковано да се движа по коридора.

Мина цял час. Започнах да осъзнавам абсурдността на положението, в което се намирах. Ето ме тук, млада жена на двадесетина години, която се прокрадва из бутафорно посолство, за да вземе изпит по международен шпионаж. Това се различаваше толкова много от обикновения живот преди, от майка ми и домашната ѝ кухня, от баща ми, който си почива в креслото след вечеря, и шумните ми братя и сестра. Какво ли правеха сега? Дали и те си мислеха за мен в този момент?

Мислите ми бяха прекъснати от отваряща се врата и запалване на лампа. Чух стъпки и гласове — женски и мъжки. Говореха на японски, въпреки че не можех да различа думите. Стегнах се, сърцето ми заби лудо и се опитах да се свра в дъното на гардероба, а автоматът се удари в стената. Гласът на жената се чуваше все по-ясно и изведнъж лампата в гардероба светна. Дори иззад дрехите светлината прободе очите ми. Жената се разсмя и каза нещо, стори ми се, за ужаса да прекараш шест седмици в Кайро. Закачалките се плъзнаха към мен и аз усетих как дрехите ме притиснаха. Чу се шумолене, докато жената си събличаше роклята и след това я закачи. После, като че ли взе нещо от друга закачалка и изведнъж лампата отново угасна, като ме остави в мрак. Гласът ѝ заглъхна. Чудех се дали мъжът ще я последва, но минутите минаваха и той явно нямаше такова намерение. Едва улових загасянето на лампата в стаята и няколко минути по-късно се възцари тишина.

Пулсът ми все още препускаше. Трябваше да изчакам още около половин час, преди да тръгна накъдето и да било, за да може двойката да заспи. Затворих очи и подпрях глава на стената. Като че ли се уповавах на случайността, но какво друго можех да направя при тези срокове? Можех да размишлявам до момента, в който трябваше да действам.

След като мина видимо достатъчно време, внимателно отместих дрехите и се изправих. Вратата на гардероба зееше и след като се ослушах за миг, я бутнах навън. Очите ми вече се бяха приспособили към тъмнината и съвсем ясно виждах очертанията на леглото на около пет метра от мен. Двамата в него представляваха неясни силуети в сумрака, мъгляви петна. Мъжът хъркаше силно. Прокраднах се по килима към вратата в коридора.

Изведнъж някой ахна. Завъртях се и видях жената да седи в леглото. След миг лампата бе запалена и аз болезнено запремигвах на ярката светлина.

— Млък! — изсъсках на японски, като се придвижих към нея с изваден пистолет. Тя бе азиатка на средна възраст, с модерно накъдрена коса по западен маниер. Носеше нощница от скъпа материя с цвят на банан. Беше зяпнала с ръце на лицето. Като приближих на няколко метра, тя изведнъж се усмихна и отпусна ръце.

— Всичко е наред — каза на корейски. — На този етап вече сме или мъртви, или в безсъзнание. Смятай ни за обезвредени.

Поколебах се.

— Не се притеснявай, Ок Хуа — продължи тя нежно. — Очаквахме те рано или късно. Много съм впечатлена, че не ме застреля.

Усмихнах се под маската.

— Надявам се поне да изгасите лампата и да не вдигате шум.

— Разбира се — каза тя — успех!

През цялото това време мъжът продължаваше да хърка и с нищо не показа, че е чул нещо. Отпуснах ръката с пистолета и тръгнах към вратата. Лампата изгасна.

Прокраднах се в коридора. Слабо светеха само няколко нощни лампи. Притичах до стълбището, което правеше плавна чупка надолу към първия етаж. Стъпалата бяха мраморни, но обувките ми бяха с меки подметки и не издаваха никакъв звук. С пистолет в ръка се придвижих надолу до широко антре — право срещу пазача, който седеше зад едно бюро до главния вход.

Видяхме се едновременно, но преди да успее да помръдне, бях вече насочила пистолета и стрелях няколко пъти в него. Боята от патроните опръска гърдите и бузата му. След миг той се ухили и се килна на една страна.

В края на стълбите се огледах. Слабо осветени коридори се разклоняваха наляво и надясно с ред врати. Библиотеката се намираше в дъното на коридора отляво, а вратата ѝ бе затворена. Не виждах светлина да се процежда под вратата и предположих, че е празна. Тогава погледнах нагоре и видях камера да оглежда стаята и да се насочва към мен. Веднага се проснах под линията на обсега ѝ и се претърколих към стената. Щом спрях, забелязах електронна светлина в стената на няколко метра над мен. Сърцето ми отново заби лудо. Не подхождах методично и следващата ми грешка можеше да се окаже последна. Когато камерата се завъртя в другата посока, се изправих и хукнах по коридора към библиотеката. Вратата бе заключена и се заопипвах за шперца. Измина една дълга минута, докато се справя с вратата, вляза вътре и затворя след себе си.

Запалих фенерчето. Сейфът трябваше да се намира зад една картина близо до вратата. Лъчът пробяга по стената, докато стигна до пейзаж с акварел, който отговаряше на описанието. Отместих картината и сейфът действително се показа.

Свалих си раницата, извадих слушалките и ги долепих до вратичката на сейфа. Въртях шайбата, като се заслушвах в механизмите и дръпвах всеки път, щом чуех издайническото прещракване. След минута сейфът бе отворен.

Бръкнах вътре и открих един-единствен лист хартия. Грабнах го и се зачетох.

„Ок Хуа — пишеше на японски, — изминала си половината път до финала. Когато видиш инструктора Рае Хонг тази сутрин, трябва да повториш възможно най-точно тези думи. Успех!“

Обзе ме опиянение, докато връщах листа, затварях сейфа и превъртах шайбата, за да заключа. Отново закачих картината. В края на краищата може би щях да изпълня шантавото поръчение.

Точно в този момент чух хрущенето на чакъл и като погледнах надолу, видях, че към посолството с висока скорост се приближава военен джип. Уплашена загасих фенерчето и притичах до прозореца. Как бяха разбрали толкова бързо?

Изведнъж ми просветна. Бях избегнала камерата, но ме бе издало неподвижното тяло на отстранения постови.

Джипът спря със скърцане и двама мъже изскочиха отвътре. Чух да се отваря входната врата и се впуснах в действие. Трябваше веднага да изчезна.

Бързо опитах прозорците. Всички бяха заключени и като че ли боята бе засъхнала, а дървените черчевета не можех да строша. Единственият изход бе коридорът, по който бях дошла.

Вече чувах тропот от крака по коридора и след миг вратата се отвори с трясък. Приклекнах и зачаках. Стаята беше тъмна и все още не ме бяха забелязали. Стисках пистолета, готова за стрелба.

Изведнъж лампата светна, веднага дадох няколко изстрела и улучих двамата от охраната отвън. Те хвърлиха оръжието и се строполиха на земята, обагрени в червено. Изправих се и претичах покрай тях, като заредих нов пълнител в пистолета.

Помнех за електронното око в антрето и се претърколих под него, но това не си струваше труда. Двамата от охраната явно бяха вдигнали всички на крак, защото чувах гласове на втория етаж и тропот от крака навън. Изхвръкнах през входната врата и прибягах през терасата към моравата. Със сигурност портите все още се охраняваха и единствената ми надежда бе да се измъкна по пътя, по който бях дошла, като се прекатеря през стената някъде другаде. Бях изминала едва няколко метра, когато иззад къщата се появи патрул от трима души. Те се хвърлиха на земята, като се претърколиха по корем с готови за стрелба автомати. Прикрих се зад една дорийска колона, преди порой от патрони с боя да се посипе по съседния камък. С една ръка свалих автомата и изстрелях един пълнител по тях, като продължавах да държа пистолета в другата ръка. След това се спуснах през терасата, като стрелях от време навреме, и чух викове на изненада и болка. Сигурно бях улучила един от тях. В края на терасата се прехвърлих през парапета, скочих на тревата и хукнах. Преследваха ме двама от охраната, като стреляха с автомати и няколко откоса попаднаха на земята до краката ми. Обърнах се и като продължавах да тичам, изстрелях целия пълнител по тях. Не ги улучих, но трябваше да залегнат и спечелих време. Стигнах до стената, която хвърляше голяма сянка върху земята и като се придържах към нея, бягах известно време, се надявайки се, че тъмнината ще ме скрие. Най-накрая спрях и заредих отново автомата. След това извадих въжето, преметнах го през стената и дръпнах, докато куката захване. Преметнах автомата и раницата през рамо. Тогава чух нещо, от което кръвта ми се смрази: неистов и непрестанен лай на очевидно много разлютени кучета.

Бяха ги пуснали от къщата. И те приближаваха.

Ужасена започнах да се катеря по стената. Страхът бе направил ръцете ми безсилни и меки като гума, а краката ми се пързаляха по камъка. Чух вик — бяха ме открили. Кучетата уверено напредваха. С последни усилия се покатерих на оградата, като се задъхвах. Прехвърлих се от другата страна и тупнах тежко. След миг чух кучетата да лаят точно от мястото, където бях допреди малко.

Поех си дъх и се затичах покрай стената към боровата гора. В дясната ръка държах пистолет и очаквах първата среща с охраната. И наистина, на десетина метра от югоизточната страна се появи друг патрул. С крясък дадох седем или осем изстрела, без да спирам. Опитаха се да отстъпят, но аз продължих да стрелям, докато изпразних целия пълнител. Охраната лежеше на куп, облята в боя.

— Много добре! — чух да казват, щом минах покрай тях.

Мушнах се в гората, като държах фенерчето в свободната ръка и го запалих. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне, и разбрах, че бе наложително да спра и да почина, но трябваше най-напред да се отдалеча малко от дипломатическия комплекс. Въпреки че не ми се искаше да използвам светлина, нямах друг избор. Иначе след секунда щях да се блъсна в някое дърво.

Изминах тридесетина метра и спрях. Смъкнах се до дънера на едно дърво и угасих фенерчето. Никога през живота ми не се бях задъхвала така, а пулсът ми биеше в гърдите и гърлото, като пневматичен чук. Замаяна заредих пистолета и се чудех кога ще трябва пак да стана.

Нямах много време за чудене. Отново дочух далечен лай и интуитивно разбрах, че бяха насъскали кучетата по моите следи.

Залитайки, се изправих и продължих. Кучетата трябваше да бъдат с каишки, така че щяха да се движат с бързината на преследвачите ми. Отново запалих фенерчето, като се промъквах покрай дънерите. Имах още няколко минути, преди да попаднат на следите ми — достатъчно време да се отърва от тях, ако направех всичко както трябва.

На около триста метра течеше поток близо метър широк. Скочих в него и тръгнах нагоре по течението, като краката ми се смразиха от ледената вода. След като изминах няколкостотин метра, изскочих на брега и продължих през гората. Сега търсех дърво, на което да се покатеря, а за щастие в една борова гора такива има в изобилие.

След пет минути вече бях кацнала на върха на една огромна борика. Все още чувах лай в далечината и дори виждах проблясъци от фенерчета; но моите преследвачи, ако въобще бяха попаднали на следите ми, като че ли ги бяха загубили при потока. Докато чаках и си оправях дишането, те се насочиха към дипломатическия комплекс. Бяха се отказали.

Въздъхнах с облекчение и дори си поплаках малко. Бях напълно изтощена и психически изцедена. Погледнах часовника си — 22.20 часа. Трябваше да измина още няколко километра, а разполагах с по-малко от четири часа, за да го направя. Слязох от дървото и извадих компаса и фенерчето. Време бе да тръгвам.

Движех се механично, като поставях единия крак пред другия по навик. Бях плувнала в пот и сега тялото ми бе студено и влажно от мразовития нощен въздух. Не мислех за нищо конкретно и вече бях загубила усещането за време. Главата ми бе празна. Можех единствено послушно да вървя и да се надявам, че ще стигна до лагера.

Беше 5 часа сутринта, когато най-после стигнах до планинската пътека през Кеумсунг. Краката ми и най-вече коленете и глезените пулсираха от болка и започваше да ме тресе. Продължих да влача крака, спуснах се надолу по пътеката и влязох в двора. Вече почти ридаех от облекчение и единственото ми желание бе да се пъхна в леглото и да спя ден-два. Отворих вратата на къщата и като се препъвах, влязох.

Рае Хонг и Миюнг ме чакаха вътре и дремеха на дивана. Стреснаха се и се събудиха, когато влязох и широко отвориха очи в очакване.

Ден по-късно, когато бяха анализирани всички доклади, бе взето решение да ми дадат 98 точки за практическия изпит, една от най-високите бележки, която някога някой беше получавал. Единственото нещо, което ми беше попречило да получа отличен, бе необходимостта да застрелям толкова много хора от охраната и всеобщата бъркотия, която бях предизвикала.

Но тогава можех само да повтарям, като робот думите, врязали се по някакъв начин в мозъка ми няколко часа по-рано:

— Ок Хуа, изминала си половината път до финала! Когато видиш инспектор Рае Хонг сутринта, трябва да повториш възможно най-точно тези думи. Успех!

Последното, което видях, докато падах на земята и преди да изгубя съзнание, бе усмивката на Рае Хонг.