Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (2)

Глава I

Когато се замисля за милионите деца, които се раждат в Северна Корея всяка година и си представя всички деца, родени там през последните четиридесет години след освобождението от Япония, ме обзема ярост. На всяко едно от тях са били преподавани и ще бъдат преподавани същите неща, като на мен, и то ще вярва в същите лъжи. Какво ужасно разхищение на човешки живот се извършва, след като всичко продължава и до днес. Това донякъде обяснява подбудите за моята постъпка.

Родена съм на 27 януари, 1962 г. Тъй като съм първото дете на майка си, всички — особено баба и дядо, се надявали на момче. Естествено, били разочаровани, когато съм се появила от утробата.

Родила съм се в къщата на родителите на майка ми в Гесунг. Баща ми не бил там по това време, та баба и дядо помагали при отглеждането ми. Скоро разочарованието им се стопило; по-късно мама ми разказваше, че всички се влюбили в мен от първия миг и се отнасяли към мен като към ценна играчка.

Баща ми заемал важен пост в Министерството на външните работи, за който останалите членове от семейството не знаели почти нищо. Когато се завърнал от назначение в чужбина и ме видял за пръв път, се отнесъл към мен със същото уважение и нежност, както баба и дядо, и продължи да се държи така допреди четири години, когато се видяхме за последен път.

Според южнокорейските стандарти едва ли можеше да се наречем средна класа, но за севернокорейци ние се считахме за привилегировани. Беше лукс, например че вкъщи винаги имахме олио и си пържехме храната. По-късно научих, че готварското олио е нещо обичайно на Юг и всеки може да си пържи храната.

Живеехме в столицата на Северна Корея Пхенян, в малък апартамент, който имахме късмет да притежаваме. На повечето хора от ранга на баща ми бяха предоставяни собствени резиденции, но за работническата класа беше обичайно няколко семейства да делят един апартамент и понякога десетина семейства да използват една баня.

Около година след раждането ми татко го изпратиха на работа в Куба и през следващите няколко години аз живеех на улицата на севернокорейското посолство в Хавана. Правителството току-що беше поставило на поста президент Фидел Кастро и независимо от това, че малко или много цареше политически хаос, Куба процъфтяваше в сравнение с Корея. Заедно с други семейства на дипломати обитавахме огромно имение, собственост на буржоазно семейство преди революцията. Къщата беше опразнена и ремонтирана, защото в миналото била пълна с много скъпи скулптури и пищно обзавеждане, например с кристални полилеи и позлатени мебели. Те били премахнати, за да се очисти къщата от буржоазния разкош!

По това време в Куба имаше по-голяма свобода, отколкото в Северна Корея, и ние се чувствахме сравнително заможни. По-късно майка ми сподели, че счита времето, прекарано в Куба, за най-хубавия период от живота си. Обичаше да пазарува в супермаркетите, където самото разнообразие от храни ни изумяваше. Тъй като познанията ми бяха ограничени, реших, че всички деца по света живеят така.

Всеки ден по обед сладоледаджията минаваше покрай дипломатическия комплекс и аз изтичвах с няколко монети, като крещях:

— Heladero! Heladero! (Продавачо на сладолед! Продавачо на сладолед!)

Майка ми измисли прякора Шоколадовия генерал заради фанатичната ми пристрастеност към шоколада.

Често присъствахме на дипломатически вечери и аз проявявах огромно любопитство към чернокожите и белите чужденци. Особено силно впечатление ми правеха русокосите, които изглеждаха така далечни и екзотични. От друга страна кубинските секретарки в нашето посолство ме обожаваха и обсипваха с прегръдки, и винаги ме взимаха в своя скут.

На първия етаж в резиденцията имаше пиано и майка ми даваше уроци всеки ден. Беше се научила да свири като дете и бе доста талантлива. По-късно, когато се завърнахме в Северна Корея, открих, че е немислимо за обикновено семейство да държи пиано у дома. Това беше позволено само на хора с разрешително за професионално обучение.

Дните, прекарани в Куба, се сливаха в един хубав сън. Често си играех с други деца, а най-незабравимият сред тях беше синът на нашия посланик Ким Йе Бонг. Биеше ме за забавление и непрекъснато ме тормозеше за нещо. Спука гумения пояс, ценен подарък за рождения ми ден, като го надупчи с пръчките за хранене. Когато се преструвах, че не го забелязвам, той заставаше пред нашата къща и започваше да крещи:

— Хюн Хий, хайде да си играем!

Беше като котка; повтаряше виковете си по сто пъти, докато не се предам и не изляза навън.

Странно, но по-късно го срещнах в Северна Корея в прогимназията. Един ден се забелязахме на улицата, но преди да успея да реагирам, той ме погледна засрамено и се отдалечи. Разбрах, че ме е познал, и бях донякъде възмездена, че помни какво страшилище е бил.

Един от най-хубавите ми спомени от онова време е как един ден намерих люка на покрива отворен. Извиках по-малката си сестра Хюн Ок и няколко други деца да си играем горе. Седяхме там с часове, клатехме крака и реехме погледи над покривите в далечината. В края на краищата един от кубинските общи работници ни видял и уведомил родителите ни, които пристигнаха пребледнели и ни прибраха на по-безопасно място.

Дори и в онези безоблачни дни мозъците ни бяха промивани с учението на Ким Ир Сен. Първите думи, които научавахме, бяха „Благодаря ти Ким Ир Сен, Велик Вожд ти наш“. Внушаваше ни се омраза към думата Америка и антиамериканизмът беше силно проявен дори сред малките деца. В Северна Корея към Америка се отнасят като към „вечния враг, с който животът под едно небе е невъзможен“. По време на нашия престой в Куба баща ми често говореше за „скорошна атака на американските империалисти“. Веднъж, когато бяхме на плажа (който с безбрежните си пясъци и води ми изглеждаше като приказен свят), той ми посочи едва видимо на хоризонта парче земя.

— Това е Америка, Хюн Хий. Най-лошото място на Земята.

Думите му ме уплашиха и аз започнах да се страхувам, че гуменият ми пояс ще се изплъзне и вълните ще го отнесат в Америка. Боях се и от празните бутилки и консервените кутии, изхвърлени на брега, за които ми казаха, че също са от Америка. След всичко това ме бе страх отново да отида на плажа. Докато отзоват баща ми обратно в Пхенян, ние прекарахме в Куба пет години и през това време се роди братчето ми Хюн Су. Преди да си заминем, мама ме заведе да ми накъдрят косата, като ми обясни, че това в Корея е невъзможно. Тогава не подозирах, че животът ми е на път да се промени коренно.

Когато се върнахме в Пхенян, постъпих в основното училище „Хашин“. Всъщност там започна сериозната идеологическа обработка. На практика учебните предмети ни отнемаха не повече от половината от времето. През по-голямата част от деня изучавахме живота на Нашия Велик Вожд Ким Ир Сен. Научихме песничката „Тиквена глава“, в която се разказваше как Ким Ир Сен сразил японците преди години. Уж така ги натупал, че те не били в състояние да се върнат цели, та се прибрали по домовете само с глави. Всички ученици бяхме въвлечени в извънучебни мероприятия с идеологическа насоченост и те бяха толкова интензивни, че понякога не можехме да се приберем вкъщи преди 10 часа вечерта.

Една зима — бях вече третокласничка, избраха десет от нас да пеят на младежкия фестивал, на който щял да присъства самият Ким Ир Сен. Два месеца репетирахме песничката си, която се казваше „Ние обичаме униформата, дадена ни от Нашия Велик Вожд Ким Ир Сен“. Някъде тогава, след една от поредните репетиции, ми се наложи да чакам късния автобус и в резултат на това ми измръзнаха краката. По време на практическите занимания, въпреки че ми бе мъчно за вкъщи, аз не се оплаквах, защото знаех, че за мен е голяма чест да пея пред Нашия Обичан Вожд.

Същата година имаше голямо наводнение и всички семейства от приземния етаж на нашата кооперация се преместиха при нас, на по-горните етажи. За нас, децата, това бе голяма веселба и ние прекарвахме нощите на покрива, за да можем да наблюдаваме как водата лека-полека спада.

Скоро след наводнението плъзнаха зловещи слухове за възможна война със САЩ, породени от потъването на американския кораб „Пуебло“. Атмосферата в Пхенян бе напрегната, някои семейства дори започнаха да опаковат храна и дрехи, като се подготвяха за евакуация. Улиците бяха осеяни с плакати с лозунга „На конфронтацията ще отговорим с конфронтация! На нападението — с нападение!“ Възрастните работеха до припадък в очакване на войната, но на нас, малките, ни беше много весело. Отмъквахме си храна от приготвените запаси и с жив интерес наблюдавахме суетнята. Понякога през нощта се будехме от воя на сирените, покатервахме се на покрива и съзерцавахме Пхенян, потопен в мрак. Друг път, обикновено към 4 часа сутринта, включваха сирените за въздушно нападение, ние скачахме от леглата и се втурвахме към близкия хълм, където бяха противобомбените скривалища.

По това време чистка по върховете помете двама близки съветници на Ким Ир Сен — Хо Бонгхак и Ким Чангбонг.

Правителството издаде заповед имената им да бъдат заличени от учебниците. Точно като в роман на Оруел, в съзвучие със събитията, ние задрасквахме имената им с черно мастило или ги изстъргвахме с джобните си ножчета. Те се бяха превърнали в „нечовеци“.

Понеже груповите мероприятия бяха по-важни от учебните часове, ние прекарвахме по-голямата част от времето си в Младежката организация, заети с най-различни неща. Когато Ким Ир Сен издаде заповед жените да не носят панталони през лятото, децата трябваше да патрулират по улиците и внимателно да проверяват облеклото на минувачите. Ако отделни жени още бяха с панталони или пък някой беше забравил да си закачи на ревера значката с лика на Ким Ир Сен, ние малките трябваше да вземем имената им, които веднага попадаха при контролните органи по месторабота.

Казваха ни, че за да разгромим американските империалисти, нашата страна трябва да закупи оръжия от чужбина. Затова всеки ден ни изпращаха да търсим с часове старо желязо, бутилки и други вторични суровини, които можеха да бъдат продадени за чужда валута. Всеки от нас си имаше определена норма и ако някое дете не успееше да я изпълни, биваше порицавано публично. Непрекъснато се състезавахме помежду си кой ще събере по-голямо количество.

Бяхме инструктирани също така да събираме кожи от зайци и кучета, както и (до ден-днешен не знам защо) бели червеи. Белите червеи най-често намирахме в септичните ями на обществените тоалетни без течаща вода. И в това начинание конкуренцията беше свирепа… Що се отнася до изпражненията и тях трябваше да събираме! Когато се натрупваха огромни купища, в крайна сметка ги откарваха на селскостопанските работници, за да ги използват за торене, като всеки от нас получаваше точки в зависимост от количеството и качеството на събраните изпражнения. После, когато се раздаваха купони, събраните точки се взимаха пред вид.

И все пак най-трудно се оказваше събирането на цветя. Те бяха необходими за поставяне пред многобройните паметници на Ким Ир Сен в квартала. Тъй като в Северна Корея нямаше цветарски магазини, единственият начин да си изпълним нормата, бе да подкупим пазача на местната оранжерия.

Това бяха дейностите, които изпълваха нашите дни. Дори по време на ваканцията беше немислимо да заминем на почивка със семействата си. Вместо това трябваше да използваме свободното си време за мероприятията на Младежката организация.

По това време се роди вторият ми брат, очарователно бебе, което родителите ми нарекоха Бум Су.

Едно от най-необикновените и неповторими неща за мен като дете беше превръщането ми във филмова звезда. Без да знам, ме бе забелязал и избрал филмов продуцент, който посетил училището ни един ден в търсене на момче и момиче за бъдещ филм. Филмът трябваше да се казва „Йънг Су и Йънг Ок откриват социалистическата си родина“. По западните стандарти названието несъмнено е странно за филм, но аз бях очарована от възможността да изпълня ролята на Йънг Ок.

Това бе пропаганден филм във всяко отношение, неумело маскиран като драма. В него се разказваше за двама съпрузи, далеч един от друг поради разделянето на Северна и Южна Корея. В крайна сметка жената бива отвлечена от американски войници и изтръгната от семейството, като наказание за това, че е укривала севернокорейски войници. Когато размишлявам за подобни филми се сещам за Оруел, когото по-късно прочетох — като се връщам назад, те ми напомнят за ритуала в романа „1984“, наречен „Две минути омраза“. Обикновено след края на подобни филми цялата публика масирано освиркваше американците и дори хвърляше различни предмети по екрана.

Бях все още твърде млада, за да си дам сметка за всичко това, така че се наслаждавах на изключителния прием, оказан ми при завръщането в училище. Всъщност след пускането на филма по екраните станах доста известна. Хората ме разпознаваха на улицата и се обръщаха към мен с името на героинята Йънг Ок. Майка ми се хвалеше с мен пред гостите, както правеха и учителите в училище. Само баща ми беше недоволен и се намръщваше всеки път, щом се споменеше за филма.

Играх в още един филм, историята на младо момиче, спасено при пожар от Народната армия при изтеглянето ѝ в Северна Корея по време на Корейската война. Играех второстепенната роля на най-добрата приятелка на главната героиня. Вместо заплата, получих нова ученическа чанта и десет тетрадки — трудно можем да наречем това хонорар на звезда.

По-късно получих и други предложения, но баща ми не позволи отново да се снимам. Вместо това съсредоточих усилия върху дейността си в Младежката организация. Всяка сутрин в седем сутринта единствената радиостанция в Пхенян излъчваше песента на Младежката организация, чийто текст гласеше:

Ние сме младите герои на републиката,

Раснем ний авангард на комунизма,

Приятели на младежката организация,

Вдигнете знамето високо!

Ний сме синове и дъщери на нашия Вожд,

Бодро напред да вървим!

Бях привлечена като ръководител в Младежката организация и отдавах по-голямата част от времето си в превръщането на моята група в модел за подражание. Въпреки че постигнахме известни успехи, никога не можах да се справя с дисциплината и така и не се научих да критикувам приятелите си, освен ако не ме принудеха да го сторя.

Когато станеше въпрос за точки, резултатите се огласяваха публично. В училище се изучаваха четири предмета: революция, академични занимания, труд и морал. В часовете по революционна дискусия, например, учителят поставяше фотография на Ким Ир Сен на младини и караше някой ученик да я разяснява. Детето излизаше напред с вдигнати ръце, с очи, вперени в портрета, и обясняваше със страхопочитание: „На тази фотография виждаме Великия Вожд, който дава наставления за активизиране на борбата в целия свят. По това време Великия Вожд е говорил на конференция на Избраната народна революционна армия в Карун през 1930 г.“

Ако отговорът беше точен, му поставяха червена точка в графата „Революция“ на стенното табло.

Тъй като бях ръководител в Младежката организация, учителите често ме викаха да помагам за подобряване на дисциплината на зле представящите се ученици. Спомням си как веднъж един ученик беше порицан за неизпълнение на нормата. Всеки негов съученик трябваше да му отправи някакъв упрек в очите. Когато дойде моят ред, се разтреперих, защото мразех да накърнявам достойнството на съучениците си, но стоманеният поглед на учителя беше прикован върху мен и аз казах, колкото се може по-сурово:

— Твърдиш, че не си изпълнил нормата си, защото не ти стигнало времето, но аз те видях вчера да играеш с другите деца. Трудно ми е да повярвам, че имаш време за игра, но не и за работа. Това извинение показва, че си погазил напътствията на нашия Велик Вожд, който ни учи да бъдем верни на колективния живот.

Ръкопляскаха ми, а учителят кимна одобрително. Но не се чувствах щастлива, когато седнах и продължих да слушам вцепенено следващата ученичка, едно момиче на име Сун Йънг, което обичаше да порицава:

— Другарю ученик, ти не заслужаваш да се учиш в прегръдката на Бащата Вожд. Трябва незабавно да бъдеш изключен от училището.

Тези уроци се провеждаха два или три пъти седмично. В крайна сметка започнахме да търсим в семействата си нещо за критикуване. Липсата на обект за критика ни се вменяваше като най-ужасното престъпление.

В последния клас на гимназията ме приеха в биологическия факултет на университета „Ким Ир Сен“. Това е единственият севернокорейски университет, който въобще може да се сравнява с американските си събратя, и само деца на висшестоящи държавни служители можеха да следват в него. Както при всички други видове обучение в Северна Корея, учебната програма наблягаше предимно на идеологията и през по-голямата част от времето изучавахме учението на Ким Ир Сен.

Преди матурата прекарах шест месеца във военен лагер, който бе задължителен за всички ученици. Когато занятията започнаха, с изненада открих, че университетът е организиран по военному. Групите се наричаха взвод, катедрите — роти, студентите последна година сформираха батальон и т.н. Груповият отговорник беше лейтенант, а отговорникът на студентския катедрен съвет — капитан.

Завършилите университета „Ким Ир Сен“ можеха да разчитат на добра работа, докато са живи, и само най-привилегированите можеха да се запишат там. Независимо от всичко, трудно се справях с учението, тъй като през по-голямата част от свободното си време полагах задължителен селскостопански труд в околностите. Баща ми предложи тогава да се прехвърля в Пхенянския колеж за чужди езици, който също така осигуряваше хубава работа след завършване, особено за една жена. Той уреди да се явя на приемен изпит, който взех, и се записах в катедрата по японски език.

Това бе съдбовно решение. Ако не се бях прехвърлила в Пхенян, за да уча японски, никога нямаше да ме вербуват. По това време, разбира се, не си давах сметка какви последствия щеше да има тази промяна…

Според изискванията продължих и с военното си обучение. Водеха ни на полеви лагери в провинцията, където в продължение на дни се учехме да стреляме с пушки и да маршируваме в редици. Беше особено трудно за жените, които при комунизма се считаха за равни на мъжете и трябваше да преминат през еднакво тежка военна подготовка. За съжаление лагерите въобще не бяха пригодени за жени. Трябваше да се преобличаме в тесните килери и често ни свършваха дамските превръзки.

Ежедневието беше изтощително. По цели дни марширувахме из планините. Научихме се да различаваме и използваме различни видове оръжие и моторизирани военни коли. Хранеха ни зле и много от нас отслабваха чувствително. Често при дългите преходи изоставах. Лейтенантът — комендант на лагера, който беше красив мъж в средата на двадесетте, изоставаше и ме подканяше:

— Хайде, Хюн Хий, не изоставай. Това, че си жена, не е извинение. Към жените и мъжете тук се отнасяме еднакво.

Независимо от това забелязах, че нас, жените, ни имаха по-скоро за ненужен баласт, отколкото за нещо перспективно. В резултат на това ученията с нас се провеждаха по-строго и по-често. Негодувах срещу двойния стандарт, но в края на краищата се чувствах също толкова смела, колкото и всеки мъж.

В края на обучението ние бяхме в състояние да правим двадесеткилометрови преходи на един дъх, при това с бойно снаряжение, тежащо петнадесет килограма. Бяхме усъвършенствали стрелбата с автомати, пистолети и можехме да управляваме дори танк. Хвърляхме ръчни гранати, направлявахме противозенитни оръдия при фалшиви въздушни нападания и се научихме да изстрелваме противотанкови снаряди.

Завърнах се в колежа в Пхенян с огромно облекчение и положих големи усилия да наваксам учебния материал. На мъжете и жените беше забранено да ходят на срещи, но някои смелчаци понякога рискуваха. Ако ги хванеха, ги изключваха, някои дори ги изпращаха в трудови лагери далече на север. Редовно се правеха медицински прегледи, които за жените включваха и гинекологичен преглед. По този начин властите се подсигуряваха, че все още сме девствени.

Като се връщам назад, се чудя кога съм намирала време за сън. В почивните дни отивахме да помагаме във въгледобивните мини, а имаше и безброй революционни събрания, на които трябваше да присъстваме… Цяло чудо е, че въобще научих японски, но всъщност го усвоих перфектно и имах високи оценки.

През втората година в колежа, когато бях на 18 години, един ден ме извикаха в кабинета на декана. Там се запознах с един мъж със значка във формата на знаме на гърдите, което означаваше, че е от ЦК.

— Другарко Хюн Хий — каза той, когато влязох в стаята, — надявам се, че сте запознати с многобройните достойнства на нашия Любим Вожд, Ким Чен Ир. Защо не ми кажете първото, което ви идва на ум?

Поколебах се за момент съвсем объркана, но след това бързо се сетих за планината Паекту, където Ким Чен Ир отишъл, за да посети бойното поле, свидетел на голямата победа на баща си Ким Ир Сен. Там той наредил на работниците да се трудят с повече ентусиазъм при възстановителните работи, след което им дал полезни наставления, за да им помогне.

Когато свърших, той ме попита:

— Къде работи баща ви и какъв пост заема?

Казах му.

— Чудесно. Още нещо. Добре ли се справяте с учението?

Той вече знаеше отговора, защото бях член на Центъра за исторически изследвания на Ким Ир Сен, в който влизаха десетте най-добре представили се жени в колежа.

— Разбира се! — казах с известно раздразнение.

Пуснаха ме да си вървя. Към края на седмицата от студентките се изискваше да се строят в редица в гимнастическия салон, за да могат група гостуващи мъже да ни огледат. Водеха си бележки, докато ни оглеждаха, и щом стигнеха до някое хубаво момиче, го питаха за името.

Когато напускахме салона, един от мъжете ме дръпна настрана и ми нареди да докладвам в Секция I в Главната квартира на партията през следващата седмица.

Нямах избор и трябваше да се явя, както ми бе наредено. Цяла група офицери ме чакаха за да ме разпитат. Чувствах се неудобно и бях притеснена, но се поклоних учтиво и анкетата започна.

— Кои са четирите основни партийни принципа? — попита ме един от тях.

— Обожествяване, Вяра, Субординация, Безпрекословно подчинение — отговорих автоматично.

— Защо изучавате японски?

— Изучавам японски, за да помогна на нашия народ да победи японците и Корея да се обедини отново.

— Какво ще правите, след като завършите?

— Ще правя това, което ми нареди Партията.

— Много добре. Сега изрецитирайте по памет първа глава от „Спомени за Ким Юнг Сук, жената на Ким Чен Ир“.

Успях да изрецитирам редовете без запъване. Те сякаш се впечатлиха от паметта ми.

— Какви са ви бележките?

— Отлични.

Един от тях ми подаде откъс от „Спомените на Ким Ир Сен“ на японски и ме помоли да го преведа бързо и без поправки. Сторих го без грешка.

— Отлично, отлично. — Помълча известно време, след което стана сериозен. — Ким Хюн Хий, готова ли сте да умрете за Партията? Вие си давате сметка, че едно поръчение на Партията би могло да ви донесе не само най-високи отличия, но и смърт.

Дъхът ми спря, така ме изненада въпросът, но бях решена да не се издам.

— Разбира се! — казах уверено. — Ще направя всичко, което Партията изиска от мен, дори да трябва да отдам живота си.

Той записа нещо в бележника пред себе си.

— Имате ли приятел?

— Не.

— Добре. Сега ще минете на медицински преглед.

Заведоха ме в лекарския кабинет, след което ме оставиха да чакам известно време в преддверието. Скоро ме извикаха отново.

Провеждащият интервюто, който се казваше специален агент Чунг, стоеше прав, когато влязох, и ми подаде ръка:

— Поздравления, другарко Ким Хюн Хий. Вие сте избраница на Партията.

Знаех, че трябваше да съм щастлива, но бях объркана и уплашена. Всичко стана толкова бързо. Независимо от това, поех ръката му. Опитах се да се усмихна и да изглеждам благодарна, но честно казано не разбирах какво става.

— От вас се иска веднага да си опаковате багажа — продължи той. — Можете да прекарате нощта със семейството си, а утре сте на път.

Придружи ме обратно до колежа, където разполагах само с миг, за да се сбогувам с професорите си. Те като че ли се чувстваха горди, след като научиха за големия ми късмет, и ми пожелаха всичко хубаво. След час бях у дома, придружена от специалния агент Чунг, и споделях невероятната новина с майка си.

Когато ѝ казах за поръчението, веднага разбрах, че е шокирана, въпреки че се опита да го скрие. Любезно предложи на специалния агент Чунг да остане за вечеря, но той отказа. Каза, че ще ме вземат на другия ден, и напусна.

Когато сестра ми и брат ми научиха новината, изпаднаха в екстаз. Майка ми мълчеше и приготвяше вечерята. Най-накрая ме попита без да ме гледа:

— Това означава ли, че никога няма да се върнеш?

Поколебах се, преди да ѝ отговоря.

— Не зная, мамо.

Тя продължи да кълца зеленчуци, след което ги изсипа в тигана.

— Надявам се баща ти да приеме това добре. — каза и повече нищо не промълви.

Тогава баща ми се върна няколко часа по-късно. Цяла вечер си опаковах багажа и попаднах на бродерия, изработена от майка ми, когато е била в гимназията. Беше ми дала модела, щом постъпих в колежа, и той бе скъп спомен за мен.

Реших да дам бродерията на Хюн Ок. Когато ѝ я подавах, имах чувството, че ѝ предавам своето място на първородна дъщеря на семейството и че никога няма да се върна.

— Грижи се добре за него — ако някога се завърна, ще си го поискам!

В този момент и двете избухнахме в плач и останахме здраво прегърнати, докато майка не ни повика за вечеря.

Баща ми се върна в полунощ и едва тогава разбра какво се е случило. Бе зашеметен и непрекъснато ми задаваше едни и същи въпроси, като че ли не можеше да схване отговорите ми. Дълго време мълча, след което каза с примирение:

— Седни, Хюн Хий, и слушай. Винаги съм си мечтал да станеш обикновена домакиня и добра майка на своите деца. Но не по-малко достойно е да посветиш живота си на своята родина. Моля те винаги помни това — дори в леговището на тигър да те хвърлят, можеш да оцелееш, ако запазиш самообладание. Дай най-доброто от себе си. Много се гордея с теб.

Майка ми започна да плаче и се почувствах виновна, когато се върнах в стаята си. Постоях известно време с брат си и сестра си, като разглеждах семейния албум и си спомнях дните, прекарани заедно. Въпреки че ми бе мъчно заради заминаването, знаех, че е голяма чест да бъдеш избран от Партията. Казах си, че всяко дете в един момент напуска родния дом и че едва ли можех да си представя нещо по-добро.

На следващата сутрин станах рано. Никой не говори много по време на закуска. Видях подутите от плач очи на мама.

В десет часа пристигна специалният агент Чунг. Размени си поздрав с баща ми и каза:

— Не се тревожете за Хюн Хий. Партията ще се погрижи да не ѝ липсва нищо. Дори и мъж ще ѝ намерим. Оставете всичко на нас.

— Благодаря — каза баща ми мрачно, — тя донесе слава на нашето семейство и ние няма да се притесняваме. Ще бъда вечно признателен на Партията.

Как мога да забравя деня, в който напуснах семейството си. Баща ми ме гледаше с тъга в очите, майка ми и сестра ми плачеха; само братята ми се държаха безгрижно, макар да виждах, че се преструват.

— Довиждане — казваха те един след друг, като ехо.

И до ден-днешен все още чувам тези гласове. Все още отеква ехото.