Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (7)

5.

„Безстрашен“ плавно намали скоростта, прекоси вътрешния периметър на отбраната на Възела и спря. Намираше се само на един ден полет от орбитата на Мантикора. Основната звезда G0 и нейната спътничка G2 се виждаха като бледи светлинки сред милионите други звезди, защото Възелът беше на почти седем светлинни часа от тях.

Дежурната смяна изпълняваше безупречно задълженията си и външен човек едва ли би усетил унинието, изпълващо мостика на „Безстрашен“. Но един външен човек, помисли си Хонър, докато галеше разсеяно челюстта на Нимиц, не би познавал тия хора от седмици насам. Не би забелязал нито тяхното унижение, че са заточени в гарнизон Василиск, нито как постепенно се затварят в черупките си, докато служебните им задължения останат единствената реална връзка с капитана.

Прикривайки зад привидно спокойствие изкушението да въздъхне печално, тя се облегна назад и погледна тактическия монитор. Векторът на „Безстрашен“ го прекосяваше и спираше точно на половин светлинна секунда от Възела, където минаваше вътрешната охранителна граница. Зелената точица на лекия крайцер плавно пълзеше по тънката линия през колосалните защитни системи и дори в сегашното си потиснато състояние Хонър усети позната тръпка при мисълта за огневата мощ, ограждаща невидимата врата между звездите.

Най-малката от тия крепости имаше маса почти шестнайсет милиона тона — двойно повече от супердреднаут — и далеч по-добро съотношение маса-въоръжение. Фортовете не можеха да се движат в хиперпространството, защото вместо хипергенератори и платна на Варшавски притежаваха допълнителни оръжейни системи, но в никакъв случай не бяха неподвижни стрелкови платформи. И не биваше да бъдат.

Всяка от тези крепости поддържаше денонощна бойна готовност и пълна кръгова защита, но никой не можеше да предвиди кога врагът ще изскочи от Възела… и никой не е в състояние да остава вечно нащрек. Затова една коварна атака — например от Звездата на Тревър — би имала предимството на изненадата: нападателят щеше да дойде в пълна бойна готовност, търсейки цели за оръжията си, докато бранителите все още се мъчат да реагират на неговата поява.

Затова нито един стратег не разполагаше постоянните защитни системи на по-малко от половин милион километра от хиперпространствен възел. Ако вражески части изскочеха в обсега на лъчевите оръжия, бранителите щяха да бъдат унищожени, преди да отвърнат на удара, но при минаването през хипервъзел корабите пристигаха със скорост едва няколко десетки километра в секунда — твърде бавно за внезапна атака. Но ако и най-близките крепости бяха далече от него и не разполагаше с време за набиране на скорост, нападателят трябваше да разчита на ракетните си системи, а дори най-усъвършенстваните ракети се нуждаеха поне от трийсет и пет секунди, за да достигнат целта. Така дежурната смяна във фортовете — поне на теория — разполагаше с време да премине към пълна бойна готовност, докато вражеските оръжия се носят насреща. Хонър подозираше, че повечето от тях още ще се мъчат да задействат системите, докато ракетите ги унищожават, и именно затова основното отбранително въоръжение (за разлика от нападателното) беше проектирано за аварийна намеса на компютъра дори в мирно време.

По време на война фортовете щяха да бъдат подкрепени от огромен брой автоматични лазерни платформи — старомодни лазерни спътници, използващи ядрен взрив, — разположени много по-близо и програмирани да атакуват всеки обект, който не е идентифициран като приятелски, но подобни мерки не се прилагаха в мирно време. Винаги можеха да се случат грешки, а едно неволно унищожаване на неразпознат пътнически лайнер би било, меко казано, неприятно. Нападателят пак щеше да разполага с предимството на изненадата, за да унищожи с батареите си голям брой спътници, но и при това положение щяха да оцелеят достатъчно лазери, за да му окажат много горещо посрещане.

И все пак, дори в най-добрия случай се очакваха тежки загуби за вътрешния укрепен кръг, затова фортовете от външните пръстени трябваше да могат да се придвижват и да запълват пробивите в отбраната. Максималното им ускорение беше ниско, доста под сто g, но първоначалните им позиции бяха планирани много грижливо. Дори с това ускорение можеха да пресрещнат насочените към системата вражески части, а мощните им двигатели осигуряваха защитни клинове и странични стени.

Заплахата за нападение през хипервъзела не беше единствената причина за съществуване на укрепленията. Двайсет и трите часа, необходими на „Безстрашен“, за да стигне до Възела, подчертаваха още един проблем на отбраната. Възлите и звездите създаваха зони, където нито един кораб не можеше да влезе или излезе от хиперпространството. За хиперкръстовищата ограничението беше по-малко от един милион километра; за звезда от клас С0 — около двайсет и две светлинни минути. Но всеки възлов терминал и свързаната с него звезда създаваше конично пространство на взаимно въздействие, смъртоносно за всеки кораб, минаващ през него в ниските хиперпространствени слоеве. Формата на този конус не беше идеална и всеки възел генерираше своя уникална рискова зона, която най-често имаше и отклонения. Тъй като системата Мантикора имаше две звезди, всяка с отделно забранено пространство, навигацията около Възела беше особено сложна, но по външния периметър винаги се намираха чисти зони, където да се излезе от хиперпространството. А това означаваше, че докато военният флот, разположен на орбита около Мантикора или Грифон, би трябвало да пътува цял ден през нормалното пространство, за да достигне Възела, един външен нападател можеше (поне на теория) да изскочи от хиперпространството съвсем близо и да открие огън.

Всъщност нещата далеч не бяха толкова прости. Прекъсването на хиперпространствен полет толкова близо до границата беше буквално невъзможно, тъй че нападателите почти със сигурност щяха да маневрират в нормалното пространство, за да достигнат на разстояние за обстрел, а това би дало на фортовете време да ги засекат и да заемат нови отбранителни позиции.

Ала въпреки цялата си численост, огнева мощ и подвижност крепостите бяха твърде слаби, за да отразят атака с множествен преход на един тъй могъщ враг като военния флот на Хейвън. И това, каза си мрачно Хонър, докато „Безстрашен“ погасяваше скоростта и спираше, беше истинската причина Мантикора да анексира Василиск.

Централното ядро беше ключът към всеки възел. Корабите можеха да се придвижват от ядрото към всяко вторично направление и от всяко вторично направление към ядрото, но не можеха да се прехвърлят от едно вторично направление към друго. В икономическо отношение това даваше на Мантикора огромно предимство, дори срещу сили, способни да контролират два или три терминала на нейния възел; във военно отношение беше точно обратното.

Всеки възел имаше непреодолим максимум на пропускателния капацитет. За Мантикора ограничението възлизаше на около двеста милиона тона и това определяше горната граница на възможностите на Мантикорския кралски флот да атакува някой от терминалите. Но всяко използване на определен маршрут от терминал до терминал създаваше „транзитен прозорец“ — временно дестабилизиране на този маршрут за период, пропорционален на квадрата на преминаващата маса. За търговски кораб с маса четири милиона тона транзитният прозорец беше едва двайсет и пет секунди, но атакуващ флот от двеста милиона тона би затворил маршрута за над седемнайсет часа, през които нападателят не можеше нито да получи подкрепления, нито да се оттегли по същия път. Режисирането на подобна атака изискваше педантично планиране и пълен синхрон — тежка задача за военни флотилии, разпръснати на стотици светлинни години, дори и при отлична дейност на щаба, — но ако все пак можеше да се осъществи, щеше да донесе тъй мощен удар, че никакви укрепления на света нямаше да го спрат.

Дори укрепленията на Мантикора, помисли си Хонър, докато „Безстрашен“ застиваше неподвижно спрямо Възела. Макар че тукашните крепости поглъщаха почти трийсет процента от бюджета на военния флот, сигурността — или поне неутралитетът — на другите терминали просто трябваше да се поддържа на всяка цена.

— Имаме разрешение за готовност от централата на Възела, госпожо — обяви лейтенант Уебстър. — Транзит номер осем.

— Благодаря. — Тя погледна към маневреното табло, където до курсора на „Безстрашен“ се появи алена цифра 8, после насочи очи към дежурния пилот. Маккиън седеше мълчаливо до лейтенант Венизелос в тактическия сектор, но погледът й не се спря на него. — Поемете курса, старшина Килиън.

— Слушам, госпожо. Поемам курса. — Килиън помълча, после добави: — Движим се в изходящата колона, госпожо.

Хонър кимна доволно и вдигна очи към визуалния монитор точно когато от Възела изскачаше колосален товарен кораб. Гледката беше невероятна и никога нямаше да й омръзне, а оптическото увеличение я приближаваше на една ръка разстояние. Корабът имаше маса над пет милиона тона, но изникна от нищото като някакъв безплътен призрак, като сапунен мехур, който само за миг придоби плътността на мегатонове сплав. Огромните му нематериални платна на Варшавски бяха като кръгли лазурни огледала, проблясващи ярко за част от секундата, докато лъчистата енергия на прехода бързо спадаше до нула. После невидимите платна се сгънаха и преобразуваха в импулсни ивици, товарният кораб бавно набра скорост и се отдалечи от ядрото, за да поиска разрешение от централата за пренасочване към крайната дестинация.

„Безстрашен“ се движеше бавно напред заедно с другите кораби. В мирно време военните машини нямаха предимство пред колосалните цивилни грамади и Хонър се облегна удобно назад, за да се наслади на оживената гледка около Възела.

При нормални обстоятелства Възелът обслужваше средно по един пристигащ или заминаващ кораб на всеки три минути — ден след ден, година след година. Товарни, изследователски, пътнически, колониални, частни и пощенски куриери, съюзнически военни машини — обемът на трафика беше невероятен и изискваше непрестанното внимание на контрольорите, за да не се допуснат сблъсъци в нормалното пространство. Целият възел представляваше сфера с диаметър едва половин светлинна секунда и макар че пространството изглеждаше предостатъчно, всеки терминал имаше свой входящ и изходящ вектор. Преминаването към търсеното направление изискваше тези вектори да се спазват извънредно прецизно (особено когато дори централата не можеше да знае с точност във всеки момент кой пристига от външните дестинации), а това означаваше, че движението се ограничава до много малка част от обема на Възела.

Старшина Килиън поддържаше мястото на „Безстрашен“ в изходящата колона и когато наближиха маяка за потегляне, Хонър се свърза с инженерния сектор. На малкия свързочен екран изникна лицето на капитан втори ранг Сантос.

— Сантос, имайте готовност да разгърнете платно на Варшавски по моя заповед.

— Слушам, госпожо. Готовност за разгръщане.

Хонър кимна, гледайки как товарният кораб пред тях бавно се носи в пространството, после трепва за миг и изчезва. На маневреното табло се появи цифрата 1, Хонър се обърна с вдигнати вежди към Уебстър и изчака няколко секунди, докато той най-сетне кимна.

— Имаме разрешение за транзит, госпожо.

— Много добре. Предайте на централата моята благодарност — каза тя и отново погледна старшина Килиън. — Пилот, насочете кораба.

— Слушам, госпожо.

„Безстрашен“ плавно се носеше напред само с двайсет g ускорение, следвайки невидимите релси на Възела. Хонър следеше напрегнато таблото пред себе си. Слава Богу, че имаше компютри. Ако трябваше сама да прави изчисленията за подобни маневри, сигурно би си прерязала гърлото преди години, но компютрите не се интересуваха дали пред тях стои математически гений или идиот. Нуждаеха се само от точни данни и за разлика от някои нейни инструктори в Академията, не чакаха с демонстративно търпение да ги получат.

Светлинният код на „Безстрашен“ проблесна в яркозелено — знак, че крайцерът е заел точна позиция — и Хонър кимна на Сантос.

— Разгърнете предното платно за преход.

— Слушам, госпожо. Разгръщам предното платно… сега.

Никой не би забелязал видима промяна в крайцера, но инструментите на Хонър показваха, че мощността на импулсния клин рязко е спаднала наполовина. Предните възли вече не генерираха своята част от ивици изкривено пространство; вместо това се бяха преобразували в кръгъл диск от фокусирана гравитация, разпрострян на повече от триста километра около корпуса на кораба. Платното на Варшавски, безполезно в нормалното пространство, беше ключът към хиперпространственото пътуване, а Възелът представляваше просто фокусиран въртоп от хиперпространство, нещо като окото на ураган, застинало завинаги спрямо нормалното пространство.

— Готовност за разгръщане на задното платно по мой сигнал — прошепна Хонър, докато „Безстрашен“ продължаваше да пълзи напред, тласкан само от кърмовите импулсни двигатели. Светна нов индикатор и числата на него започнаха да растат равномерно, докато предното платно навлизаше все по-дълбоко във Възела. Имаше безопасна граница от плюс-минус петнайсет секунди, но никой капитан не искаше да изглежда немарлив при подобна маневра и…

Потрепващите числа надхвърлиха границата. Предното платно вече извличаше достатъчно енергия за движение от деформираните гравитационни вълни, които прелитаха безконечно през Възела. Хонър рязко кимна на Сантос и отсечено нареди:

— Разгърнете задното платно.

— Разгръщам задното платно — отвърна механикът и „Безстрашен“ се разтресе, когато импулсният клин изчезна напълно и около другия край на корпуса се разтвори второ платно на Варшавски.

Хонър гледаше втренчено старшина Килиън, защото преходът от импулсни двигатели към платна беше една от най-сложните маневри, но дребничкият пилот дори не трепна. Пръстите му уверено се движеха по пулта, водейки крайцера съвсем плавно през прехода. Хонър кимна доволно, после пак насочи вниманието си към маневреното табло, докато „Безстрашен“ продължаваше напред.

Килиън водеше кораба безпогрешно и Хонър примижа, когато я връхлетя познатото замайване. Малцина успяваха да привикнат с неописуемото усещане при прекосяването на стената между нормалното пространство и хиперпространството, а то бе още по-лошо при възлов преход, защото нарастваше далеч по-бързо. Затова пък и приключва по-скоро, напомни си тя и положи усилие да изглежда невъзмутима, макар че стомахът й се бунтуваше.

Маневреното табло примига отново, после за миг, който нито хронометър, нито човешко сетиво можеше да измери, военният кораб „Безстрашен“ престана да съществува. В един миг беше тук, в пространството на Мантикора, в следващия се озова там — на шестстотин светлинни минути от звездата, наречена Василиск, и на двеста и десет светлинни години от предишната си позиция в Айнщайновото пространство. Хонър въздъхна от облекчение, усещайки как призляването отслабва и отминава заедно с енергията на прехода, излъчвана от платната на „Безстрашен“.

— Преходът приключен — рапортува старшина Килиън.

— Благодаря, пилот. Добро изпълнение — отговори Хонър, но вниманието й отново беше насочено към датчиците за платното, където показателите падаха още по-стремително, отколкото бяха нараснали. — Инженерен сектор, преминете на импулс.

— Слушам, госпожо. Преминаваме на импулс.

Платната на „Безстрашен“ пак се преобразуваха в импулсни клинове, корабът се понесе с нарастващо ускорение по маршрута към Василиск и Хонър кимна доволно. Пилотирането бе една от малкото области, в които се смяташе за отлично подготвена, и според нея рутинната маневра беше минала превъзходно. Надяваше се това да е добър знак за в бъдеще.

Забеляза, че светлинните кодове на тактическото табло са много по-малко, отколкото в пространството на Мантикора. Нямаше никакви укрепления, само няколко навигационни маяка и (относително) неголемият масив на диспечерския център, почти изгубен сред гъмжилото от търговски кораби, изчакващи преход.

— Свързочен офицер, уведомете център Василиск за пристигането ни и помолете за инструкции.

— Слушам, госпожо — отговори Уебстър.

Хонър се облегна назад и отпусна ръце върху подлакътниците на креслото. Ето че пристигнаха. Бяха ударили дъното, защото във флота не съществуваше по-малко престижно назначение — но може би имаше начин да превърне това в предимство. Със сигурност вече нямаха друг път, освен нагоре! И въпреки всичките унижения гарнизон Василиск щеше да им даде време да оставят провала зад гърба си и да заживеят като задружен екипаж, както й се искаше от самото начало.

Тя усети около шията си опашката на Нимиц и се запита дали не се самозалъгва.

— Съобщение от център Василиск, капитане.

Хонър се сепна и кимна на Уебстър да продължи.

— Имаме разпореждане да влезем в орбита около Медуза за среща с командващия кордона на борда на „Магесник“, госпожо.

— Благодаря.

Хонър се постара да не допусне в гласа си нотки на презрение, но „Безстрашен“ чакаше вече четирийсет минути на първоначалната си позиция, на две светлинни секунди от станцията. Намираха се в пространството на Василиск от цели четирийсет и три минути, което говореше за доста калпава свързочна организация в центъра. Инструкциите за маршрута на „Безстрашен“ трябваше да са получени в център Василиск много преди пристигането му, като се имаха предвид десетте часа закъснение на сигнала между станцията и Медуза, единствената обитаема планета на Василиск. Фактът, че от центъра бяха загубили почти цял час, за да се свържат с тях, не подсказваше нищо добро за неговата ефективност.

— Благодарете им за информацията — добави след малко тя и завъртя креслото си към лейтенант Стромболи. — Имате ли подготвен курс към Медуза, лейтенант?

— Ъъъ… не, госпожо. — Пълничкият Стромболи се изчерви под строгия й поглед, после усърдно се зае да въвежда данни на таблото пред себе си.

Тя търпеливо изчака, макар че той трябваше да е подготвил курса към Медуза почти автоматично, тъй като това бе най-вероятната им цел. Усетил накъде вървят нещата, астронавигаторът побърза да се хване за работа и се изчерви също като Стромболи. Прехапал устни, той се приведе над таблото, без да смее да я погледне, сякаш очакваше всеки момент да му откъсне главата.

Тя обаче мълчеше. Ако някой от нейните офицери се нуждаеше от порицание, щеше да го получи задължително насаме — също както похвалите се получаваха задължително на всеослушание. Това поне би трябвало вече да са го разбрали! Потисна поредната въздишка и издържа на изкушението да потропва с крак по палубата.

— Курсът е нула-осем-седем на нула-едно-едно с четиристотин g и завой в петнайсет-нула-седем часа, госпожо — съобщи най-сетне Стромболи.

— Благодаря, лейтенант — рече сериозно Хонър и той се изчерви още повече.

Няма нужда от порицание, реши тя. Стромболи едва ли щеше да се изложи повторно. Погледна към Килиън.

— Действайте.

— Слушам, госпожо. Курс нула-осем-седем на нула-едно-едно. Ускорение четиристотин — рапортува звънко Килиън и „Безстрашен“ се устреми към целта с нарастващо ускорение. Над мостика надвисна тревожна тишина, също като в класна стая преди внезапно препитване от нов учител.

— Тактически отдел, дайте данни за „Магесник“. Да разберем кой е старшият офицер — каза Хонър по-скоро за да разсее тревожната тишина… макар че, помисли си тя, център Василиск вече трябваше да е подал информацията. Пак небрежност. Може да беше страничен ефект от приемането на тукашната служба като заточение, и тя твърдо възнамеряваше да не допусне подобна зараза на своя кораб.

Тъкмо посягаше към термочашата с какао, когато Венизелос докладва:

— Ето, госпожо. Военен кораб „Магесник“, СА-277, триста килотона, клас „Звезден рицар“. Капитан лорд Павел Йънг.

Ръката на Хонър застина на три сантиметра от чашата, после продължи напред. Колебанието й трая не повече от секунда, но Маккиън рязко вдигна глава и присви очи, като видя изражението й.

Промяната бе почти незабележима — съвсем леко стягане на устните. Високите й скули за миг се очертаха още по-ясно, ноздрите й потрепнаха. Това бе всичко… но дървесният котарак върху облегалката на креслото изведнъж се надигна в цял ръст и изви устни, разкривайки два реда остри зъби, а от предните му лапи изникнаха дълги закривени нокти.

— Благодаря, лейтенант — гласът на Харингтън бе любезен и сдържан както винаги, но имаше и някаква студена горчивина, тъй нетипична за нея.

Маккиън я гледаше как отпива от чашата и внимателно я оставя на място, а умът му трескаво се мъчеше да си припомни какво е чувал за лорд Павел Йънг. Не си спомни нищо и разочаровано прехапа устна.

Дали не е имало нещо между нея и Йънг? Нещо, което да засегне „Безстрашен“? Нейното секундно вцепенение и яростната реакция на дървесния котарак подсказваха подобна възможност. С всеки друг капитан Маккиън би потърсил начин да поразпита насаме. Не от празно любопитство, а защото работата му бе да знае тия неща, да предпазва кораба и командира от всичко, което би засегнало ефективната им работа.

Но преградата между него и Харингтън бе станала твърде дебела. Той я усещаше как се издига и го удържа в креслото. После Харингтън стана от мястото си — привидно без да бърза, но Маккиън долови в резките й движения някаква скрита припряност.

— Капитан Маккиън, поемете вахтата. Аз ще бъда в каютата си.

— Слушам, госпожо. Поемам вахтата — отвърна машинално той.

Тя кимна и го прониза с тъмен, странно заплашителен поглед, после взе дървесния котарак и тръгна към асансьора на мостика. Вратата се затвори зад нея.

Маккиън стана, настани се в командирското кресло и усети топлината, оставена от тялото й. Застави се да отмести поглед от вратата на асансьора, облегна се назад и се запита какво ли ново нещастие предстои на „Безстрашен“.