Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (4)

2.

Хонър Харингтън въздъхна, облегна се назад и пощипна ръба на носа си. Нищо чудно, че адмирал Курвозие говореше толкова уклончиво за преоборудването. Старият й наставник я познаваше твърде добре. Той знаеше как ще реагира тя, ако чуе истината, и не би й позволил в пристъп на гняв да провали първото си назначение като командир на крайцер.

Тя хвърли поглед наоколо и стана да се разкърши, а Нимиц надигна глава и я погледна. Понечи да слезе от високото тапицирано гнездо, което стюардът бе монтирал по нейна заръка, но тя му махна да си стои на мястото и тихичко цъкна с език — сигнал, че иска да поразмисли. За миг той приведе глава настрани, после отвърна с едно кротко „блийк“ и пак си легна.

Хонър набързо огледа каютата си. Това бе едно от хубавите неща на „Безстрашен“ — макар и малък за съвременните стандарти, с маса под деветдесет хиляди тона, крайцерът предлагаше далеч по-просторна капитанска каюта в сравнение с онази на „Ястребово крило“. За някой планетен жител каютата навярно изглеждаше малка и тясна, но Хонър отдавна бе престанала да преценява жилищните си помещения според планетните стандарти. Имаше дори своя собствена столова, достатъчна, за да приеме по празнични поводи всичките си офицери, а на борда на военен кораб това бе истински лукс.

Не че просторното жилище облекчаваше чувствата й относно чудовищното осакатяване, което „Хефест“ вършеше с нейния прекрасен кораб.

Тя спря за момент, за да намести златистата плочка, закачена на преградата до бюрото. Върху полираната сплав имаше отпечатък от пръст и тя се усмихна кисело, докато се пресягаше да го избърше с ръкав. Тази плочка я придружаваше вече дванайсет години от кораб на кораб и от планета на планета. Без нея би се чувствала изгубена. Плочката беше неин талисман. Неин тотем. Тя лекичко плъзна пръст по очертанията на дългото, изящно крило на планера, гравиран върху златното покритие, и си припомни деня, когато след кацането узна, че е поставила нов рекорд на Академията — ненадминат и до днес — едновременно за височина, времетраене и въздушна акробатика. Споменът я накара да се усмихне.

Но усмивката й посърна, когато погледна през отворената врата към столовата, и мислите й се върнаха към проблемите на настоящето. Отново въздъхна. Идеята за предстоящата вечеря не я вдъхновяваше. Всъщност не я вдъхновяваше и цялото предстоящо командване на крайцера, след като бе видяла засекретените данни в компютъра си. Щастието, което изпитваше съвсем неотдавна, бе помръкнало, а един от най-приятните ритуали в приемането на кораба сега й се струваше далеч не толкова привлекателен.

Беше казала на Маккиън, че възнамерява да проучи корабните документи и наистина се зае с тях, но основното й внимание бе насочено към документацията по преоборудването и подробните инструкции, които откри в секретната капитанска база данни. Описанието на Маккиън за извършваните промени се оказа съвсем точно, но той бе пропуснал да спомене, че освен смъкването на две трети от ракетните установки на „Безстрашен“, корабостроителницата унищожаваше и складовите пространства. Съхранението на ракетите винаги представляваше проблем, особено за малки кораби, като леки крайцери и разрушители, защото една ракета с импулсен двигател просто не може да бъде малка. Нямаше как да натъпчат на борда повече от определен брой, а след като бяха решили да ограничат установките на „Безстрашен“, не виждаха причина да не намалят и оръжейните складове. В края на краищата така щяха да вмъкнат четири допълнителни енергийно-торпедни системи.

Тя усети как устните й неволно се стягат в свирепа гримаса, но веднага ги застави да се отпуснат, защото Нимиц надигна глава и изцвърча въпросително. Гласовите струни на дървесните котки бяха крайно неподходящи за словесно общуване. Това не създаваше проблеми при общуването помежду им, тъй като разчитаха главно на телепатичните си способности, но караше мнозина от хората силно да подценяват тяхната интелигентност. Хонър не страдаше от подобна заблуда и знаеше много добре, че Нимиц винаги долавя нейните настроения. Подозираше дори, че той я познава по-добре от самата нея. Затова пристъпи към него и го почеса под челюстта, преди да закрачи отново напред-назад.

Всичко е много просто, помисли си тя. Беше попаднала в лапите на Страшната Хемфил и нейното обкръжение и сега трябваше по някакъв начин да представи глупостта им за мъдрост.

Тя стисна зъби. В МКФ имаше две основни школи по тактическите въпроси: традиционалистите, предвождани от адмирал Хамиш Алекзандър, и младата школа на Червената дама Соня Хемфил. Алекзандър — а покрай него и Хонър — вярваше, че основните тактически истини си остават верни, независимо от оръжейните системи, че новите оръжия просто трябва да се вмъкват в съществуващите концептуални рамки, с някои необходими корекции относно предлаганите от тях възможности. Младата школа вярваше, че оръжията определят тактиката и че при правилна употреба технологията обезсмисля историческите анализи. За жалост точно в момента Страшната Хемфил и нейните любители на универсални решения бяха яхнали политическата вълна.

Хонър потисна нетипичното за нея желание да изругае на глас. Не изучаваше, не разбираше и не харесваше политиката, но все пак схващаше пред каква дилема е изправено правителството на Кромарти. Изправен пред категоричното настояване на либералите и прогресистите за ограничаване на военния бюджет и виждайки признаци, че така наречените „Нови“ са склонни да сключат временен съюз с тях, херцог Алън бе принуден да привлече на своя страна Консервативната асоциация. Консерваторите едва ли щяха да кротуват — със своя ксенофобски изолационизъм и протекционизъм те влизаха в твърде остро противоречие с идеята на центристите и лоялистите, че войната с Народна република Хейвън е неизбежна. Засега обаче помощта им бе наложителна и те я предлагаха на висока цена. Поискаха военното министерство и херцог Алън се видя принуден да назначи за министър сър Едуард Яначек, пръв лорд на Адмиралтейството.

Някога Яначек наистина бе служил като адмирал във флота и му се носеше славата на твърд и решителен командир, но днес едва ли можеше да се намери по-реакционен стар ксенофоб. Отгоре на всичко принадлежеше към групата, която възразяваше против присъединяването на гарнизон Василиск към Мантикорския възел под претекст, че това „ще предизвика враждебност у съседите“ (с други думи, ще бъде първата стъпка към авантюри на чужда територия). Колкото и да странеше от политиката, Хонър знаеше на чия страна е. Центристите осъзнаваха, че завоевателните амбиции на Република Хейвън неминуемо ще доведат до сблъсък с кралството и се подготвяха да дадат отпор. Консерваторите предпочитаха да заровят глави в пясъка до по-добри времена, но поне подкрепяха идеята за мощен флот, който да опазва любимата им изолация.

Но в момента най-съдбоносно значение за „Безстрашен“ имаше фактът, че Хемфил беше втора братовчедка на Яначек, който пък изпитваше лична неприязън към адмирал Алекзандър. Нещо повече, новият пръв лорд се боеше от настояванията на традиционалистите, че агресивната експанзия на Хейвън ще продължава, докато не бъде спряна със сила. И накрая, Хемфил бе сред най-високопоставените адмирали на червените. На всички командни нива висшите офицери от МКФ се деляха на две групировки според възрастта им: младите адмирали от така наречената червена дивизия „Грифон“, и старите от зелената дивизия „Мантикора“. С годините всички офицери преминаваха от едната дивизия в другата, но можеха и да бъдат повишени преди връстниците си, а след като братовчед й бе станал пръв лорд, лейди Соня имаше всички шансове да се изкачи при зелените — особено ако успееше да обоснове тактическите си теории. Всичко това бе тласнало Страшната Хемфил към безмилостното решение да накълца безпомощния кораб на Хонър.

Хонър изръмжа и с един ритник прати табуретката в другия край на каютата. Краткото задоволство отмина веднага и тя отново се тръшна на креслото пред монитора.

Доколкото можеше да прецени, назначението й представляваше награда за завършения с отличие курс по авангардна тактика на адмирал Курвозие, тъй като „Безстрашен“ щеше да бъде тайното оръжие на Хемфил в предстоящите флотски маневри. Това обясняваше защо преоборудването е обгърнато в тайнственост и Хонър не се съмняваше, че Хемфил потрива ръце в очакване на бъдещата победа. Колкото до самата Хонър — ако знаеше какво я чака, тя охотно би загубила няколко стотни на изпитите, за да се отърве от назначението.

Отново потърка очи и се запита дали Маккиън вече знае каква роля им е отредена в маневрите. Едва ли. Не изглеждаше особено разтревожен нито за промяната в огневата мощ, нито за репутацията на „Безстрашен“.

Лошото беше, че на хартия всичко изглеждаше логично. Гравитационните защитни полета бяха първата и главна отбранителна линия на всеки военен кораб. Импулсният двигател създаваше две ивици повишена гравитация над кораба и под него — клин, отворен от двете страни, но предният ръб беше много по-дълбок от задния — способен, поне на теория, мигновено да развие светлинна скорост. Разбира се, подобно ускорение би превърнало екипажа в пихтия; дори при наличието на модерните инерционни компенсатори нито един кораб с импулсен двигател не можеше да развие повече от шестстотин g, но все пак това бе огромна крачка напред. И то не само в областта на задвижването; досега нито едно известно оръжие не бе успяло да пробие клина на военен импулсен двигател, а това означаваше, че самото включване на двигателите предпазва кораба от вражески огън отгоре и отдолу.

Дълго време отворените страни на клина оставаха уязвими, но най-сетне бяха изобретени страничните гравитационни полета. Носът и кърмата все още не можеха да бъдат защитени, а дори и най-мощното странично поле беше далеч по-слабо от двигателната ивица. То можеше да бъде пробито, особено от ракета с проникващи приставки, но само най-мощните оръжия, изстреляни от сравнително малка дистанция, нанасяха сериозни поражения и това ограничаваше прицелната далекобойност на някакви си четиристотин хиляди километра.

Това означаваше също, че космическите сражения проявяваха неприятната склонност да завършват с тактическо реми, колкото и важни да изглеждаха от стратегическа гледна точка. Когато командирът на някой кораб усетеше, че е в опасност, просто подлагаше на удара импулсния клин и правеше всичко възможно да се оттегли от битката. За нападателя не оставаше друга възможност, освен да се впусне в преследване, но така собствената му незащитена предница ставаше уязвима при скъсяване на дистанцията. Крайцерите по-често довеждаха сраженията докрай, но сблъсъците между тежките кораби обикновено напомняха сложен танц, при който и двете страни отлично познават всяка стъпка.

Ситуацията оставаше неизменна повече от шест века, ако не се броят някои промени в дистанцията на боя, налагани от модернизирането на защитните полета и лъчевите оръжия. Това бе непоносимо за Хемфил и нейните техничари. Те вярваха, че гравитационното копие може да сложи край на „статичната ситуация“, и твърдо възнамеряваха да го докажат.

На теория Хонър признаваше правотата им. На теория. Дълбоко в душата си дори желаеше да се окажат прави, защото като тактик по призвание мразеше идеята за тромави, чисто формални битки. Истинската цел на сражението бе вражеският флот, а не територията. Ако бойните части оцелееха след първия сблъсък, командващият се виждаше принуден да прилага стратегия на блокиране и борба за пространство — а подобна тромава схватка водеше в крайна сметка до твърде високи загуби.

И все пак младата школа грешеше. Гравитационното копие беше ново оръжие и някой ден наистина можеше да развие потенциала, който му предсказваше Хемфил, но в момента със сигурност не го притежаваше. С малко късмет едно пряко попадение можеше да предизвика хармонични колебания и да унищожи генератора на странично поле, но ставаше дума за масивно и тежко оръжие с ниска скорострелност и обсег едва сто хиляди километра, дори при най-добри обстоятелства.

И това, мрачно помисли Хонър, бе критичният недостатък. За да използва гравитационното копие, корабът трябваше да стреля едва ли не от упор срещу врагове, които щяха да го обсипят с ракети от един милион километра и да добавят лъчев обстрел от разстояние, надхвърлящо четири пъти обсега на копието. Един тежък кораб с огромна маса и издръжливост би имал някакъв шанс да го стори, но само идиот (или Страшната Хемфил) би повярвал, че това е по силите на лек крайцер! „Безстрашен“ просто не разполагаше с необходимата защита, за да издържи на обстрел от близка дистанция, а заради гравитационното копие вече нямаше и огнева мощ да отговори на удара. О, разбира се, ако успееше някак да заеме позиция и гравитационното копие си свършеше работата, мощните енергийни торпеда можеха да разкъсат дори супердреднаут. Но само ако гравитационното копие си свършеше работата, защото срещу непокътнато странично поле енергийното торпедо беше точно толкова ефективно, колкото и обикновено рохко яйце.

Планът бе истинска лудост, а Хонър трябваше да го доведе до успех.

Тя се вгледа свирепо в монитора, после го изключи и отиде да се просне на койката. Нимиц се протегна, слезе от гнездото и дойде да се сгуши върху корема й. Този път тя го посрещна с радост и го погали по козината, докато той отпускаше брадичка на ключицата й, за да й помогне да размишлява.

Помисли си да протестира. В края на краищата по традиция всеки капитан имаше правото да оспорва техническите проблеми на своя кораб, но решението бе взето, преди тя да поеме командването, а правото на оспорване не означаваше право на отказ. Хонър отлично знаеше как ще реагира Хемфил на всеки протест, а и вече бе твърде късно да се поправи стореното. Освен това имаше заповеди. Колкото и глупави да бяха, трябваше да изпълнява, и толкоз, както казваха в Академията. Така или иначе „Безстрашен“ бе неин кораб, за Бога! Каквото и да стореше Хемфил, Хонър нямаше да позволи никому да опетни репутацията на крайцера.

Усещайки мъркането на Нимиц, тя застави мускулите си да се отпуснат. Не знаеше как го прави, но онова негово тайнствено обаяние навярно си вършеше работата, защото усети как възмущението й постепенно се превръща в решителност и това определено не се дължеше само на нея.

Умът й започна да разчепква проблемите. Навярно имаше шанс да се справи поне веднъж, ако Агресорите не разгадаеха плановете на Хемфил. В края на краищата идеята бе тъй безумна, че никой нормален човек не би я очаквал.

Дали да не се включи в някой от заградителните батальони? Това беше логична позиция за един лек крайцер, а едрите риби щяха да пренебрегнат „Безстрашен“ и да се съсредоточат върху тежките кораби на неприятеля. Така би имала шанс да скъси дистанцията и да даде изстрел. Мисията щеше да е чисто самоубийство, но това едва ли би разтревожило приятелчетата на Хемфил. Те биха сметнали замяната на един лек крайцер (и неговия екипаж) срещу вражески дреднаут или супердреднаут за повече от изгодна. Хонър мразеше тяхната тъй наречена тактическа доктрина.

И все пак, ако някак успееше да атакува и да оцелее, никога не би имала шанс да повтори подобен трик — не и след като Агресорите узнаеха с какво е въоръжен „Безстрашен“. Просто щяха да изпепелят всеки лек крайцер по пътя си, защото Хемфил бе монтирала мощното си оръжие на жалка орехова черупка, неспособна да издържи тежък обстрел. От друга страна, дори един-единствен успех щеше да бъде огромна заслуга на Хонър — поне за онези, които разбираха с каква невъзможна задача е натоварена.

Тя въздъхна и затвори очи. Прекалено добре разбираше всичко. През целия си живот така и не се бе научила да отказва предизвикателство. Ако имаше начин да се разиграе гамбитът на Страшната Хемфил, Хонър щеше да го открие, колкото и да не й се искаше.