Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (16)

14.

Когато вратата на кабинета се отвори, Денвър Съмървейл вдигна навъсено глава от информационния терминал и жената на прага неволно преглътна. Съмървейл беше суров и опасен човек, с много трупове зад гърба си, и не обичаше да го прекъсват, но жената просто нямаше избор. Освен това в момента той работеше по счетоводството и студената му гримаса навярно се дължеше не толкова на прекъсването, колкото на омразата му към канцеларската работа.

— Какво? — попита той с леден, аристократичен тон.

— Търсят ви — каза жената. Съмървейл се навъси още повече и тя бързо добави: — Шефът.

Лицето на Съмървейл мигом се превърна в спокойна маска. Той кимна отривисто и стана. Жената се отдръпна, за да му стори път, и той мина край нея, като се извини с изненадваща любезност.

Тя го гледаше как се отдалечава по коридора към свързочния център с обичайната си котешка походка и усети познатата хладна тръпка, оставаща подир него. В този човек имаше нещо студено и змийско, съчетано с изискания акцент и вродената учтивост, която проявяваше към всички наоколо. Той беше като стар родов меч, красив и спокоен, но същевременно остър, студен и смъртоносен. Бе срещала мнозина опасни и диви мъже, но нито един не я плашеше като него. Не искаше да си го признае, но така беше.

Вратата на свързочния център се затвори зад него. Жената потръпна отново, сложи си праховата маска и мина в лабораторията да продължи работата си.

Съмървейл хвърли поглед към лицето на екрана, после рязко кимна на дежурния свързочник. Човекът безмълвно излезе и Съмървейл зае мястото му. Преди да заговори, по стар навик погледна таблото, за да види дали връзката е кодирана.

— Какво? — попита безцеремонно той.

— Може би имаме проблем — отговори предпазливо човекът отсреща.

Говореше с подчертан акцент от Сфинкс — може би прекалено подчертан, помисли си отново Съмървейл. Изглеждаше почти театрален, сякаш прикриваше нещо друго, но Съмървейл нямаше нищо против. Човекът плащаше добре за услугите; ако искаше да взима допълнителни предпазни мерки, това си беше негова работа.

— Какъв проблем?

— АЗМН е засякла новата мекоха — каза събеседникът му и Съмървейл стисна устни.

— Как?

— Не сме сигурни — нашият информатор не можа да ни каже, — но предполагам, че е страничен ефект от действията на Харингтън. Тя освободи много хора на АЗМН и те разширяват патрулите.

При името „Харингтън“ в очите на Съмървейл заиграха искри и устните му се изкривиха. Не познаваше капитана на „Безстрашен“, но това не му пречеше да я мрази. Тя символизираше твърде много неща от собственото му минало и той усети как по нервите му плъзна позната горещина. Но Съмървейл беше професионалист. Знаеше колко опасна може да бъде първосигналната реакция, макар и приятна.

— Какво знаят? — попита той.

— И в това не сме сигурни, но анализират пробите, които донесоха. Най-вероятно ще разберат, че не са производство на кокиларите. Може вече да са разбрали. Един от моите информатори казва, че Харингтън е оттеглила единия катер от митническите патрули.

— За орбитални наблюдения — изрече безизразно Съмървейл.

— Вероятно — съгласи се събеседникът му.

— Не вероятно, а сигурно. Казах ти, че е риск да произвеждаме толкова чиста дрога.

— Кокиларите я харесват така.

— По дяволите кокиларите. — Съмървейл говореше кротко, но очите му бяха безмилостни. — Ти плащаш, тъй че решението е твое, но когато някой от тия диваци изпуши лула от новата дрога, става като атомна бомба с включен брояч.

— Нас изобщо не ни засяга — каза цинично работодателят му.

— Може би. Но се обзалагам, че точно това е привлякло вниманието на АЗМН. А същите елементи, които подсилват дрогата, доказват, че не е правена от кокиларите. Тоест, че или идва от космоса, или е произведена на по-особено място. Като това тук. — Човекът на екрана понечи да каже нещо, но Съмървейл вдигна ръка. И този жест беше странно любезен. — Няма значение. Станалото — станало, а операцията си е твоя. Какво искаш от мен?

— Да внимаваш, особено с въздушния транспорт. Ако започнат да наблюдават от орбита, не можем да си позволим да привлечем вниманието им.

— Мога да задържа товарните полети. Мога дори да огранича движението из комплекса — изтъкна Съмървейл. — Не мога обаче да се укрия от армейски сензори. Енергийният ни приемник ще бие на очи като гноясал палец, а привлечем ли вниманието им, ще ни засекат по остатъчното излъчване въпреки екранирането. Знаеш го.

Предпочете да не добави, че от самото начало бе възразил срещу безжичното подаване на енергия. Допълнителните разходи на време и труд за прокарване на подземен захранващ кабел биха били пренебрежимо малки в сравнение с вече направените инвестиции, а операцията щеше да бъде далеч по-незабележима. Но отхвърлиха мнението му от самото начало. И макар че нямаше намерение да остави събеседника си да му прехвърли цялата отговорност за нарушеното прикритие, засега не виждаше смисъл да му натрива носа в предишните грешки.

— Знаем това — каза човекът от екрана. — Не очаквахме да се сблъскаме с военни сензори. — Съмървейл знаеше, че това е единственото извинение, което ще получи. — Но щом стана така, не очакваме от теб чудеса. От друга страна, едва ли ще ти се наложи. Не забравяй, имаме вътрешни хора. Може би не чак толкова нависоко, че да подслушват кабинета и комуникациите на Мацуко, но достатъчно вътрешни, за да ни уведомят, ако АЗМН започне да подготвя мащабна акция срещу теб. Ще се опитаме да проникнем в информационните канали на Харингтън и да държим под око разузнавателните й доклади, но дори да не успеем, ще можем да те предупредим поне шест-седем часа, преди местни сили да се насочат към теб.

Съмървейл бавно кимна, обмисляйки трескаво алтернативите. Шест часа бяха предостатъчни, за да измъкне хората си, но дори и цял ден не стигаше, за да отнесе поне част от оборудването. И съвсем отделно главоболие щеше да е да създаде подробната документация, за която настояваше неговият работодател. Не можеше да го упрекне, че иска да държи сметка за всеки грам мекоха, произведен в лабораторията — нищо не би вбесило Естел Мацуко по-силно от новината, че пришълци продават контрабандна дрога на кокиларите, а ако някой от неговите хора започнеше да върти търговия на черно, шансовете за провал нарастваха астрономически, — но поддържането на книжен архив беше глупост. Повишената уязвимост надхвърляше многократно предимствата, но и по този въпрос не го послушаха.

Той мислено сви рамене. Архивите бяха грижа на неговия работодател, а той бе положил големи усилия името му да не се мярка никъде в тях.

— Какво да правя с техниката? — попита след малко той.

— Ако имаш време, вземи я със себе си. Ако не… — Човекът отсреща сви рамене. — Винаги можем да я заменим.

— Разбрано. — Съмървейл потропа с пръсти по ръба на таблото, после сви рамене, този път наистина. — Нещо друго?

— Засега не. Ако научим още нещо, ще ти се обадя.

— Разбрано — повтори Съмървейл и прекъсна връзката.

Няколко минути седя замислен пред изгасналия екран, после стана и закрачи напред-назад из малкото помещение. В цялата операция имаше неща, които никак не му допадаха, а готовността на работодателя му да пожертва целия лабораторен комплекс засилваше недоумението му. О, инсталациите не бяха чак толкова скъпи — производството на мекоха не беше особено сложно, — но незабелязаното им монтиране изискваше дълга и трудна операция. Ако ги загубеха, губеха и производствената си база, поне докато успееха да изградят нова, а това пак щеше да ги подложи на риск от разкриване.

Дали?

Той спря да крачи и веждите му подскочиха. Ами ако това тук беше резервната инсталация? Напълно възможно, особено ако се вземеха предвид някои други въпроси без отговор. Например защо изобщо Организацията си даваше толкова труд да продава дрога, и то такава като мекоха, на шепа диваци. Не можеше да повярва, че Медуза крие някакви незнайни безценни богатства, които кокиларите заменят за наркотици, а всички други местни стоки можеха да се закупят с далеч по-малко разходи (и риск) по нормален търговски път. Разбира се, Съмървейл не знаеше какво става в края на търговската верига. Той и хората му раздаваха част от продукцията на местни вождове срещу услуги в охраната и разузнаването, но огромната част от стоката се изнасяше за разпределение другаде.

И щом са решили да продават дрога, защо точно мекоха? Организацията можеше да избере поне още пет-шест местни упойващи средства. Може би не чак толкова скъпи, но производството им щеше да излиза далеч по-евтино. И с по-малък риск да привлекат вниманието на АЗМН. Жестоките странични ефекти на мекоха със сигурност щяха да разярят Мацуко, и то не само защото тя искрено вярваше в мисията си да закриля кокиларите от другопланетна експлоатация. Само луд човек не би се тревожил от масовото разпространение на наркотик, способен да превърне и най-кроткия туземец в маниакален убиец.

Но както бе казал преди малко на събеседника си, това беше грижа на Организацията, не негова. Освен това (той злобно сви устни) всичко, което ядосваше местния комисар, АЗМН и Мантикорския кралски флот, заслужаваше най-висока похвала от негова страна.

Той закрачи отново и очите му станаха мрачни от разбудените спомени. Някога капитан Денвър Съмървейл от Мантикорската кралска космическа пехота би бил от другата страна на барикадата. Но днес той беше в стихията си, където трябваше да е от самото начало, защото някога космическата пехота реши, че е сбъркала да приеме клетвата му за вярност. И поправи тази грешка чрез публична церемония на военния съд.

При спомена за онзи момент той оголи зъби в хищна гримаса. Звънтящата тишина над зрителите, кортикът му върху масата пред старшите офицери, насочен с острието към него, гласът на главния съдия, който четеше присъдата. Тътенът на барабаните, когато го изведоха в парадна униформа пред полка — великолепен офицер на Нейно Величество в зелено и черно, изпънат с безстрастно лице, докато най-младият редник от неговия батальон откъсваше от мундира му ордените и копчетата под бавния, строг ритъм на барабаните. Изражението на полковника, който смъкна еполетите и нагръдните му знаци, за да ги смачка с ботуша си. Сухият метален пукот на старинния кортик, пречупен в ръцете на полковника.

О, да, спомняше си. И въпреки омразата знаеше, че бяха прави. Те бяха овце, но Денвър Съмървейл беше вълк и дори тогава си проправяше път, както умее само вълкът — със зъби.

Той пак се отпусна в креслото пред терминала и се усмихна свирепо на празния екран. Тогава присъстваше и баща му. Неговият благочестив, благороден баща, вкопчен в остатъците от някогашната слава на рода Съмървейл, въпреки бедността. Какво им бе дал могъщият и високопоставен род, та да имитират неговите маниери и да тачат името му? Техният клон не притежаваше нито богатството, нито властта на преките потомци на херцозите Кромарти!

Съмървейл стисна юмруци и затвори очи. Собствената му плът и кръв седеше в креслото на министър-председателя. Дори по онова време прехваленият херцог Кромарти беше лорд на финансите, втори човек в правителството на Нейно Величество, но вдигна ли ръка да помогне на далечния братовчед? Не и той! Не и онова благородно, благопристойно, двулично копеле.

Но и това беше правилно. Той се застави да отпусне юмруци, мислейки с наслада колко клюки и високомерни погледи е донесъл на херцога неговият позор; спомни си с удоволствие и лицето на баща си, когато кортикът изпращя. Баща му цял живот проповядваше за дълг и отговорност, за славната роля, изиграна от техния род в историята на кралството. Но дългът и отговорността не плащаха борчове. Родовата история не му донесе страха и уважението, които спечели, когато тръгна по „истинския“ път.

Не, той си спечели всичко това сам, спечели го на „полето на честта“, присмивайки се на техните претенции.

Съмървейл отвори очи, вгледа се в отражението си върху екрана и си припомни утринната тишина и тежестта на пистолета. Припомни си секундите, строгото лице на секунданта и трийсетте метра равна трева, които го деляха от пребледнелия противник. Казваше се… Булард? Не, първия път беше Скот. Съмървейл изтръпна, когато дланта му отново усети отката, а бялата риза на Скот разцъфна в червено и той падна.

Опомни се. Беше просто сделка, нищо повече, каза си той, но знаеше, че лъже. О, наистина беше сделка и парите от тайния спонсор покриха дълговете му… за известно време. Но онзи чувствен трепет да гледа как Скот се сгърчва и да знае, че куршумът е пръснал аристократичното сърце на противника — това беше истинската награда. И затова бе толкова лесно да приеме следващата поръчка, и по-следващата.

Ала в крайна сметка спечелиха хората, които мразеше от дън душа. Нарекоха го „професионален дуелист“, а всъщност имаха предвид „наемен убиец“. И бяха прави. Можеше да си го признае тук, в тихата празна стая. Но той започна да прекалява с убийствата — дори когато спонсорите бяха готови да се задоволят само с рана. Вкусът на кръв се оказа твърде сладък, ореолът на страха — твърде опияняващ, и накрая космическата пехота се намеси.

Беше убил „събрат по оръжие“ — като че имаше значение каква униформа носи един труп! Това не се случваше за пръв път в офицерските кръгове, но зад него имаше твърде много трупове, твърде много задлъжнели семейства. Не можеха да го съдят за убийство, защото дуелите бяха законни. Той заставаше срещу дулата на противниците, а те не можеха да докажат, че е взел пари. Но знаеха истината и можеха да извадят наяве цялото му досие: хазарта, жените, прелюбодеянията, чрез които подмамваше жертвите си, високомерието към старшите офицери, докато нарастваше ужасът пред репутацията му. И това се оказа достатъчно, за да го обявят за „недостоен да носи униформата на Нейно Величество“, сетне дойде онова ясно, горещо утро и бавният, унизителен тропот на барабаните.

Така стигна дотук. Тук, където печелеше добри пари, но и сега те не бяха най-важни. Просто служеха на целта му да се присмива на самозваните благородни люде и да им отмъщава отново и отново, без те да знаят това.

Ноздрите му потръпнаха гневно и той скочи от креслото.

Добре. Предупредиха го, че операцията е в опасност, а сигурността бе негово задължение. Тъй да бъде. В тази база имаше твърде много документация, твърде много доказателства, а работодателят каза, че апаратурата няма значение.

Има евакуация и евакуация, каза си той с хищна усмивка. Щом трябваше да изостави оборудването, можеше поне да го изостави така, че да си достави удоволствие.

Отвори вратата на свързочния център и бързо тръгна по коридора. Чакаше го работа.