Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (15)

13.

— Насочвам се към последната цел. Готовност за стрелба.

Младши лейтенант Рафаел Кардонес говореше тихо и гледаше с присвити очи прицелния монитор. Дясната му ръка се плъзна напред и показалецът леко докосна големия квадратен бутон в средата на стрелковия пулт, а лявата увисна над резервното табло.

— Откривам огън… сега.

Пръстът рязко натисна бутона и на монитора лумна ярка светлина. След секунда се появи оценка на попаденията.

Лейтенантът се облегна назад и избърса потта от челото си. Раменете го боляха от напрежението на последните четирийсет и пет минути тактическо учение. Не смееше да провери резултатите, но събра воля, застави се да погледне… и зяпна от изненада. Божичко, осемдесет и три процента за лъчевите оръжия! И почти същият резултат за ракетите — три попадения от пет изстрела!

— Добра работа, господин Кардонес — изрече мек женски глас.

Кардонес се завъртя в креслото и откри, че капитанът стои зад него. Все още не бе свикнал с тихата й походка и дори не подозираше за присъствието й. Но тя беше тук и кафявите й очи блестяха замислено, когато натисна бутона на оценъчната система. Сложните спирални вектори на курса към целите се очертаха стремително върху екрана и капитанът кимна.

— Наистина много добре, стрелецо — каза тя и Кардонес едва се удържа да не вирне глава от гордост. За пръв път капитанът го наричаше с неформалното почетно звание и това си струваше всяка минута напрежение, както и дългите часове тренировки. Със сигурност беше голяма крачка напред от онзи злощастен ден, когато трябваше да признае, че е объркал програмите на сензорните роботи.

— Но какво ще кажете за тази маневра? — продължи капитанът, връщайки записа назад. Тя спря изображението, почука с пръст по екрана и дървесният котарак изпъна шия, сякаш за да проучи преплетените светещи линии, после любопитно се вгледа в Кардонес.

— Госпожо? — предпазливо отвърна лейтенантът.

— Тук правите с ускорение триста g рязка промяна на курса — каза тя. Кардонес се поотпусна. В гласа й нямаше агресивност; говореше по-скоро като инструктор от Академията. — Така стигнахте до целта, но погледнете тук. — Пръстът й се насочи към символите в горната част на монитора. — Виждате ли накъде е насочена главната батарея?

Кардонес погледна, после преглътна и се изчерви.

— Точно срещу моя клин, госпожо — призна той.

— Именно. Трябваше да се завъртите по надлъжната ос и да смените плоскостта, за да се прикриете, нали?

— Да, госпожо — каза той и част от възторга му се изпари. Но капитан Харингтън докосна рамото му и се усмихна.

— Не се измъчвайте. Вместо това ми кажете защо компютърът не ви засече.

— Госпожо? — Кардонес погледна дисплея и се намръщи. — Не знам, госпожо. Имал е широко поле за лъчев обстрел.

— Може би да, може би не. — Капитанът отново почука с пръст по данните. — Човешкият фактор, лейтенант. Никога не забравяйте човешкия фактор. Тактическият компютър е програмиран да включва време за реакция на въображаемия противник и този път — този път, стрелецо — извадихте късмет. Разстоянието беше доста голямо, противникът имаше по-малко от три секунди, за да види възможността, да я осъзнае и да стреля. Компютърът реши, че не е реагирал достатъчно бързо. Смятам, че беше прав, но не разчитайте на това в истинска битка. Разбрано?

— Разбрано, кептън!

Кардонес пак се усмихна широко и Хонър лекичко го потупа по рамото, преди да се върне в командирското кресло.

Не му бе казала, че преди малко тя разиграваше едновременно с него същата задача на своя монитор, само че в ролята на противника… и успя да го простреля. През последните седмици младокът имаше страхотен напредък и заслужаваше да се порадва. Освен това съвсем не беше сигурна, че в истинска бойна обстановка би реагирала толкова бързо.

Тя се настани удобно и остави Нимиц да се плъзне на любимото си място в скута й. В астронавигаторския сектор лейтенант Пановски също се бореше с компютъра и по навъсената физиономия на лейтенант Бригам личеше, че не се справя твърде добре. Тя се усмихна. Маккиън беше прав за навика на помощник-навигатора да се скатава. Младежът прие едва ли не като личен удар нареждането на Хонър „Безстрашен“ да продължи редовните тренировъчни занятия, макар и на постоянна орбита и с намален екипаж. Трудно й беше да се отнася към Пановски с цялата нужна строгост, защото осъзнаваше собствените си слабости в математиката. Знаеше, че е калпав астронавигатор, но Маккиън и Бригам умело компенсираха тази нейна слабост.

Тя обърна очи към главния маневрен монитор и замислено огледа корабите в орбита около Медуза. „Безстрашен“ беше на пост вече почти цял мантикорски месец и корабите бяха много по-малко, отколкото при пристигането им преди пет седмици — Хонър подозираше, че това е пряк резултат от кампанията на мичман Тремейн срещу контрабандата. Медуза вече не беше удобно място за размяна на забранени стоки и новината се разчуваше бързо. Не бе подозирала какъв ужас ще вдъхва Тремейн — той сякаш притежаваше шесто чувство за контрабандата, — а орловият поглед на Стромболи върху орбиталните маневри бе насочил мичмана към три прехвърляния на стоки направо в космоса, на стойност над половин милиард долара. Беше се погрижила и двамата да получат официална похвала, а лейтенант Венизелос също бе поощрен многократно за дейността си около Възела. Ако се съдеше по тона и количеството на протестите, те и хората им нанасяха болезнени удари по нечии интереси, и Хонър се постара да го научат.

Надяваше се екипажът да е научил за похвалите, които получаваха не само от нея, но и от мадам Естел, от АЗМН и от Астроконтролната служба. Вече не се налагаше да притиска хората, за да си вършат работата. Сплотяваше ги идеята, че за разлика от всичките си предшественици в гарнизон Василиск, те наистина променят нещо. Бяха претоварени, уморени до смърт и отлично разбираха, че с успехите си всъщност играят против системата, но това само ги караше още повече да се гордеят.

Заслужаваха го. Тя самата се гордееше с тях, а чрез чувството за успех започваше да печели уважението им. Разбира се, допринасяха и премиите за разкритата контрабанда. Традиционното възнаграждение от половин процент за всяка конфискувана стока не изглеждаше кой знае колко голямо, но досега бяха хванали пратки за над милиард и половина. Ако санкциите бъдеха потвърдени от Адмиралтейския съд, както очакваше Хонър, екипажът щеше да си подели седем и половина милиона долара — и то при условие, че собствениците на „Мондрагон“ успееха да се отърват с глоба. Ако корабът им бъдеше конфискуван, стойността му щеше да се добави към общата сума. На капитана се полагаха шест процента от печалбата, тоест някъде към половин милион (Хонър бе открила, че дори и тя лесно може да направи подобна сметка), което се равняваше на заплатата й за осем години, а седемдесет процента се поделяха между подофицерите и редниците. Тоест дори и последният от тях щеше да получи поне дванайсет хиляди долара, а по древна традиция и въпреки редовните възражения на финансовия министър този тип премии бяха необлагаеми.

Излишно е да се казва, че мичман Тремейн и лейтенант Венизелос бяха станали любимци на екипажа, но те заслужаваха всеки цент от премиите си и Хонър знаеше, че ценят честта си далеч по-високо. Всъщност те смятаха премиите по-скоро за признание за усилията им и доказателство за тяхната ефективност, отколкото за обикновена парична награда, и това им личеше. Помощник Сантос първа я нарече „кептън“ — неофициалната почетна титла, която никой не желаеше да изрече след катастрофалните флотски маневри, но сега все повече офицери започваха да я използват.

Да, все повече, но не всички, помисли си тя и леко се намръщи. Лоис Съчън все още излъчваше неприязън и Хонър бе стигнала до извода, че това никога няма да се промени. Докторът просто спадаше към онези за щастие редки личности, които по рождение не притежават таланта да действат в екип.

Отделно стоеше въпросът с Маккиън. Той си вършеше работата. Нещо повече, заслужаваше най-висока похвала заради времето, което отделяше за обучение на Кардонес и Пановски, както и заради умелото жонглиране с намаления екипаж, за да покрие изискванията на службата. Но въпреки всичко преградата помежду им не падаше. Тя виждаше колко мощна опора може да бъде помощникът. Самият факт, че постига толкова много, без да се сближи с капитана си, подчертаваше неговите способности. Но сякаш не можеше да направи последната крачка към сътрудничество с Хонър и гледайки каменното му лице, тя подозираше, че това го дразни не по-малко, отколкото нея. Той като че изгаряше от желание да превъзмогне това положение, а не можеше, и тя напразно се питаше какъв е проблемът. Едно беше сигурно — имаше нещо далеч по-дълбоко от смътната неприязън, която обхвана целия екипаж, когато ги пратиха тук и…

Тих звън прекъсна мислите й. Хонър обърна глава към Уебстър, който потвърждаваше приетото съобщение. Лейтенантът каза нещо, после кимна и завъртя креслото си към нея.

— Търсят ви от планетата, госпожо. От кабинета на местния комисар.

— Прехвърлете сигнала към моя екран — каза Хонър, но свързочният офицер поклати глава.

— Мадам Естел моли да разговаряте насаме, госпожо.

Хонър усети как веждата й се надига неволно и я застави да се отпусне, после взе Нимиц от облегалката на креслото и стана.

— Ще приема разговора в заседателната зала, Самюъл.

— Да, госпожо.

Хонър кимна, мина през люка и го затвори зад себе си. Отпусна се в капитанското кресло, включи терминала и се усмихна, когато на вградения екран изникна мадам Естел.

— Здравейте, капитане — каза комисарят.

— Приятно съм изненадана, мадам Естел. Какво мога да сторя за вас?

— Боя се, че май ще ти плача на рамото, Хонър — отвърна кисело Мацуко.

— Точно затова са ме пратили тук, госпожо — каза Хонър и комисарят изпръхтя.

Хонър премълча, но не пропусна да забележи, че мадам Естел сякаш не я приема като представител на военния флот. Личеше си по обръщението на „ти“, като че комисарят искаше да я отдели от истинските флотски офицери, тоест тъпите некадърници, с които си бе имала работа досега.

— Много добре — каза след малко Мацуко. — Откровено казано, започвам да си мисля, че имаме по-сериозен проблем, отколкото предполагах.

— Как така?

— Откакто изпрати лейтенант Стромболи и хората му да поемат космическия контрол, моите хора от въздушния контрол намериха време да се насочат към някои местни задачи. Благодарение на твоите наблюдателни спътници успяха да запушат доста пробойни в обзора на въздушното пространство над Покрайнините — не всички; все още остават няколко — и засякоха малък брой неидентифицирани полети в забранени зони.

— О? — Хонър надигна глава и се намръщи. — Какви полети?

— Не можем да кажем. — Мадам Естел изглеждаше възмутена. — Когато опитваме да се свържем с тях, транспондерите им не отговорят, а като добавим и факта, че не са подали полетни планове, явно вършат нещо, което няма да ни хареса. Опитахме да ги прехванем, но нашият антиграв е конструиран за надеждност и издръжливост, а не за бързина, и те просто ни се изплъзват. Ако не знаех как здраво държиш космическия транспорт, бих предположила, че са контрабандисти.

— Може и така да е — промърмори замислено Хонър. — Работим едва от месец. Може да преразпределят каквото е дошло по-рано.

— Помислих за това, но дори стоката да е тук, нали ще трябва повторно да мине през теб. Освен това не ми се вижда вероятно да търгуват толкова надалече из пущинака.

— Хм. — Хонър потърка върха на носа си и се намръщи. Повечето летателни апарати на АЗМН не се отдалечаваха от анклавите. — Може ли да се срещат толкова далече само за да избегнат вашите хора?

— Съмнявам се. О, резултатът е точно такъв, но доколкото можем да преценим, те действат поединично и трябва да пренасят много малки пратки, освен ако имат таен склад някъде там. И дори товарите да са малки и леки, те изчезват от радарите ни в Бесозверските планини и над Мъхови хълмове. Ако само се срещат с други машини, защо изобщо напускат планините, където не ги виждаме? Могат да се срещат в някоя долина и няма как да ги засечем, ако не прелетим право отгоре. Освен това започват да ме мъчат много неприятни подозрения.

— Какви, госпожо?

— Помниш ли как при първата ни среща ти споменах за мекоха? — Хонър кимна и мадам Естел сви рамене. — Е, както казах тогава, изработката на мекоха е твърде сложна за местните технологии. Медузанците са удивително добри алхимици импровизатори, но това е много сложен — и мощен — аналог на алкалоидите със съставка, подобна на ендорфина. Не е ендорфин, или поне така си мислим, но ние едва започваме да опознаваме медузанската биохимия, тъй че може и да грешим. Така или иначе — тя се нацупи и поклати глава — важното е, че производството представлява дълъг, сложен и опасен процес за местните алхимици, особено при финалните етапи на изсушаване и смилане, при които рискуват да вдишат отровен прах. Затова систематичната му употреба е достъпна само за местните богаташи — просто поради цената.

Тя помълча и изчака Хонър да кимне.

— Добре. Другата важна подробност за мекоха е, че тя има много грозни странични ефекти. Много бързо води до привикване, а смъртоносната доза силно се различава за отделните индивиди, особено при ниското качество, което могат да осигурят алхимиците, тъй че обикновено пушачът на мекоха сам си докарва смъртта. Наркотикът предизвиква краткотрайна еуфория, веселие и леки — понякога не тъй леки — халюцинации, но в дългосрочен план води до тежки увреждания на дихателните и двигателните центрове, постепенна загуба на нервните функции и видим спад на вниманието и интелекта. Отгоре на всичко, ако е достатъчно чист, наркотикът предизвиква реакция, напомняща прилив на адреналин, и буквално блокира рецепторите за болка, а еуфорията може абсолютно ненадейно да се превърне в психоза, вероятно заради халюциногените свойства. Медузанците обикновено не се увличат от насилието. О, агресивни са като всяка друга слабо развита култура, а някои от номадите са грабители по рождение, но произволното или истерично групово насилие, което виждаме в упадъчните общества, не е характерно за тях. Освен когато се появи мекоха. Намеси ли се мекоха, никой не знае какво ще стане.

— Опитвали ли сме се да я ограничим или контролираме?

— И да, и не. Тя и бездруго е незаконна в повечето градове държави на Делтата — макар и не във всички — и силно ограничена на останалите места. От друга страна, точно градовете произвеждат традиционно наркотика, който се консумира извън Делтата, и дори местните съвети не смеят да се закачат с търговците на мекоха. Тя носи много пари, а търговците не подбират средства, за да си защитят занаята. Освен това дрогата е намерила място в няколко медузански религии.

— О, Господи! — въздъхна Хонър, а мадам Естел направи гримаса.

— Именно. АЗМН не може да се меси в религиозните практики, както защото уставът ни го забранява изрично, така и защото, колкото и да ми е неприятно да го призная, по този начин гарантирано ще унищожим добрите взаимоотношения, постигнати досега. Някои от жреците в Делтата — и мнозина шамани в Покрайнините — вярват, че пришълците от космоса носят зло и поквара. Опитаме ли се да им отнемем свещената дрога, окончателно ще ги убедим в това. Принудени сме да водим разяснителна работа, която не е най-прекият път към умовете на същества от бронзовата епоха, и задкулисно притискаме производителите.

Мадам Естел замълча. Хонър кимна, но умът й работеше трескаво. Комисарят едва ли щеше да се впусне в тази лекция, ако това нямаше връзка с неидентифицираните полети, но…

— Мадам Естел, да не би да намеквате, че някой от пришълците доставя мекоха на медузанците?

Мацуко мрачно кимна.

— Точно това намеквам, Хонър. Знаем, че употребата се засилва в контролираните от нас области. Откакто ти се зае с контрола на орбиталния транспорт, аз използвах освободените хора, за да изпратя патрули по-надалече из Покрайнините, и изглежда, че там е още по-зле. Нещо повече, получих образци мекоха от Мъхови хълмове и те не са същите като тукашното производство. Пропорциите леко се различават и съдържанието е по-чисто. Което, според моите хора, означава, че новият вариант вероятно има и по-силно действие.

— И смятате, че се произвежда на друга планета — спокойно довърши Хонър.

— От това се боя. Не можем да го докажем, но както казах, търговията носи големи печалби. И колкото и да е трудно да се произвежда мекоха при местни условия, всяка що-годе прилична другопланетна лаборатория може да бълва промишлени количества, стига да има достъп до суровината — мъх, наречен „мек“.

— Но първо трябва да си доставят мъх от Медуза — каза Хонър. — А след като произведат наркотика, трябва да го доставят обратно на планетата.

— И едното, и другото не беше проблем, докато не се появи „Безстрашен“ — вметна Мацуко.

Хонър поклати глава.

— Не знам… звучи ми твърде сложно, за да бъде изгодно, освен ако продажната цена не е по-висока, отколкото предполагате. Колко от този мъх… „мек“ ли го нарекохте… трябва за производството, да речем, на един грам рафинирана дрога?

— Много. Един момент. — Мацуко заграка по клавиатурата пред себе си, после кимна. — Необходими са около четирийсет килограма мъх за производството на един килограм суров концентрат и около десет килограма концентрат за един килограм краен продукт. Значи съотношение четиристотин към едно.

— А най-често прилаганата дозировка?

— Господи, знам ли… — Мацуко въздъхна. — Може би трийсет грама за начинаещ, но за привикнали дозата се увеличава. Разбира се, при повишената чистота на този нов продукт началната доза може да е по-ниска, но предполагам, че медузанците просто поддържат нормалните количества и се радват на по-силно опиянение.

— Значи за всяка продадена доза трябва да изнесат от планетата… колко? — Хонър пресметна наум и се намръщи. — Над дванайсет килограма мъх или килограм и двеста грама концентрат. Права ли съм?

Мадам Естел бързо направи същата сметка. Когато тя кимна, Хонър пак тръсна глава.

— Твърде трудоемко, за да е практично, мадам Естел. Освен това, ако е имало значителна контрабанда, по каналите би трябвало да има достатъчно дрога, за да я открием при първоначалните проверки, дори ако Исварян и хората му са я пропуснали. Ако не самата дрога, то мъхът и концентратът са трудни за укриване, а мичман Тремейн държи под око както излитащите, така и кацащите совалки, уверявам ви.

— Значи не вярваш да са замесени пришълци?

— Не казах това. Казах, че суровините са твърде обемисти, за да бъдат пренасяни тайно. Барни Исварян и хората му може да не са обучени митничари, но съм сигурна, че щяха да забележат износа на толкова много мъх и да ви докладват. Но… — Хонър присви очи — това не означава, че някой не е докарал лаборатория, за да организира производство на място. Достатъчен е само един пробив в охраната на Исварян — или нашата, — а доколкото разбирам, не е необходима чак толкова сложна апаратура.

— Да — каза замислено мадам Естел. — Да, права си. И в такъв случай онзи въздушен транспорт не разпределя вносна мекоха, а местно производство и пресичането на контрабандата изобщо не може да им попречи.

— Точно от това се боях — отговори Хонър. — Не бягам от отговорност, мадам Естел, но ми се струва, че наркотикът не идва от космоса.

— В такъв случай това е отговорност на АЗМН — съгласи се Мацуко и въздъхна дълбоко. — Иска ми се да грешиш, но не вярвам.

— Може би. Може да е отговорност на АЗМН. Но моята отговорност е да подпомагам Агенцията по всички възможни начини. — Хонър пак потърка носа си. — От колко енергия се нуждае една лаборатория за мекоха?

— Не знам. — Мацуко се позамисли. — Вероятно зависи от количеството продукция, но процесът е доста сложен. Предполагам, че е и доста енергоемък. Но не прекалено, защото при местното производство медузанците използват водна енергия, мускулна сила и сушене на слънце. Те обаче произвеждат много малки количества в малките си „лаборатории“. Не вярвам пришълците — ако сме прави в предположенията си — да разчитат на такава технология, особено ако произвеждат тъй големи количества, както предполагат моите хора. Защо?

— Обадете се на Барни Исварян — посъветва я Хонър. — Ако пресметнете колко енергия е необходима, можем да проучим централното разпределение и да видим дали някой не прекалява с енергийните разходи. Знам, че много анклави имат собствени генератори и орбитални слънчеви колектори, но така поне ще можете да стесните кръга на заподозрените.

— Добра идея — съгласи се мадам Естел и бързо натрака бележка на терминала си.

— И… вижте дали вашите техници могат да дадат някаква обща преценка за нормалните енергийни разходи в анклавите, които не са свързани с общата мрежа. За генераторите не можем да направим нищо, но аз мога незабелязано да сложа датчици на орбиталните колектори.

— Дори да откриеш високо енергопотребление, това няма да е доказателство — изтъкна Мацуко.

Хонър кимна.

— Да, няма да е доказателство. Но, както казах, поне ще елиминираме част от невинните и евентуално ще знаем къде да търсим. — Тя кимна замислено. Междувременно ще поръчам на мичман Тремейн да направи орбитални измервания за енергийни източници извън анклавите. — Изведнъж тя се усмихна. — Не бихме искали да скучае, след като контрабандата намаля, нали?

— Ти си ужасна личност, капитан Харингтън — усмихна се на свой ред мадам Естел.

— Нямате представа колко ужасна, мадам Естел — отвърна весело Хонър. После усмивката й изчезна. — Не е много, но само толкова мога да предложа. Ако ви хрумне някакъв друг начин да помогнем, веднага се обадете.

— Благодаря — каза искрено мадам Естел. — Приятно е да видя нещо по-различно от…

Без да довършва, тя сви рамене. Хонър кимна отново.

— Винаги на ваше разположение, госпожо — каза тя и изключи връзката.