Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (32)

30.

— Боя се, че не знаем много за въоръжените им търговски кораби, кептън.

На мостика беше прохладно, но Маккиън гневно избърса капка пот от челото си, докато зареждаше данните в тактическия дисплей на Хонър.

— Нямаме никакви данни да са модифицирали кораби от клас „Астра“ като „Сириус“, но някои бежанци от Звездата на Тревър са описали кораб-примамка, изграден върху корпус от клас „Тръмбъл“. Бил е с милион и половина тона по-малък от „Сириус“, но с друго не разполагаме.

Хонър кимна, опитвайки да прикрие тревогата си. Корабът-примамка от клас „Тръмбъл“ имаше по-мощно въоръжение от повечето съвременни тежки крайцери. Тя превъртя данните, докато не откри описание на въоръжението. Три ракетни батареи и по един лазер на носа и на кърмата. Ако се съдеше по тонажа, „Сириус“ можеше да има двойно по-голяма мощ от „Безстрашен“.

Тя се облегна назад и усети напрежението на екипажа. Това не беше учение, а дори и да беше, нямаше гениален план да издебнат „Сириус“ от засада. Преследването ограничаваше възможностите за действие и единственото нищожно предимство на „Безстрашен“ беше в по-малките му размери. Дори и то губеше много от факта, че предният отвор на импулсния клин беше двойно по-голям от кърмовия отвор на „Сириус“, а въпреки ниското ускорение огромната маса на „товарния“ кораб му осигуряваше много по-мощни силови ивици.

Тя хапеше устни и търсеше отговор, но мислите й буксуваха. Щом започнеше да догонва целта, можеше да се опита да криволичи. При разстояние над два-три милиона километра нямаше как да извърти напред страничните стени, без да загуби предимството в скоростта, но поне можеше да се спаси от преки попадения, като се движи на зигзаг. Не беше кой знае какво, но нищо друго не можеше да направи. Устните й горчиво се изкривиха. Всички тия блестящи маневри в Академията, всички коварни планове да издебне флагманския кораб на адмирал Д’Орвил, а сега можеше само да се гърчи като червей в гореща пепел, за да избегне унищожението.

Тя се озърна към Маккиън, опитвайки да разчете мислите му. Той също беше тактически офицер. Дали си мислеше, че просто трябва да прекъснат преследването? „Безстрашен“ беше преследвач, не преследван. Ако оставеха Коглин на мира, „Сириус“ просто щеше да изчезне в хиперпространството, а „Безстрашен“ щеше да оцелее.

Но нямаше такъв вариант. Може и да грешеше за мисията на „Сириус“. Рискуваше кораба и екипажа си в преследване на враг с поне пет пъти по-мощно въоръжение, когато бе напълно възможно той да не представлява заплаха за кралството. Но не можеше да го знае.

А това означаваше, че няма избор.

Тя отново погледна хронометъра. Шейсет и три минути от началото на преследването. Бяха изминали трийсет и шест милиона километра, а дистанцията бе спаднала до седем милиона и шестстотин хиляди. Още тринайсет минути, докато навлезе в ракетен обсег. Тя погледна светлата точка на дисплея и се запита какво мисли противникът.

 

 

— Дистанция, Джамал?

— Две-пет-точка-три-пет светлинни секунди, капитане.

— Време до хиперграницата?

— Девет-четири-точка-шест минути.

— Скорост на догонване?

— Четири-пет-осем километра в секунда, сър.

— Полетно време на ракетите?

— Приблизително едно-осем-девет секунди, сър.

Коглин кимна и се почеса по долната устна. Ракетите му щяха да изчерпят заряда си девет секунди преди да достигнат „Безстрашен“, и една част от него искаше да изчака. Да скрие факта, че е въоръжен, докато „Безстрашен“ се приближи. Шансът за попадение щеше да е мъничко по-голям, ако можеха да следват маневрите на „Безстрашен“, но не кой знае колко на такава дистанция. А откровено казано, нямаше да има значение.

Но от друга страна, кисело си помисли той, не беше изключено Харингтън вече да подозира, че „Сириус“ е въоръжен. Тя определено се бе досетила за всичко останало. В такъв случай нямаше смисъл да бави огъня, но дори и да подозираше, тя едва ли осъзнаваше с колко мощно въоръжение разполагат. Коглин искрено я уважаваше за смелостта, но сега тя се превръщаше в мишка, преследваща котка.

Той обмисли вариантите. Неохотно призна, че най-умно би било да се подчини на заповедта. Ако бе спрял и изчакал приближаването на крайцера, преди да взриви облицовката, можеше да унищожи противника с един залп. Сега му оставаха много по-непривлекателни варианти.

„Сириус“ имаше десетократно превъзходство в огневата мощ, но мантикорските крайцери бяха далеч по-издръжливи, отколкото изглеждаха. Ако се обърнеше срещу нея, тя не само щеше да има по-висока относителна скорост, но и далеч по-добра маневреност в близкия бой. Елиминирането на куриерския кораб подсказваше, че Харингтън не е за подценяване, а главните й импулсни ивици бяха също тъй непроницаеми като неговите. Ако влезеше в близък бой с по-маневрен противник, тя можеше да извади късмет и да нанесе няколко точни удара, преди да загине. Ако например го лишеше от платна на Варшавски, нямаше да има значение дали ще се добере до хиперпространството. Рано или късно щеше да се прибере, но нямаше да стигне навреме, за да предотврати нападението. Не и само с импулсни двигатели и ако трябваше да заобиколи Телерман, вместо да го използва.

От друга страна, при сегашния курс й подлагаше уязвимата си кърма, а така тя пак би могла да му нанесе тежък удар. Не изглеждаше вероятно ракетите да успеят при такъв ъгъл, но и не беше напълно изключено. Но кърмовата му огнева мощ беше тройно по-голяма от носовото въоръжение на „Безстрашен“, а той разполагаше с предостатъчно ракети — много повече, отколкото можеха да се натъпчат в един лек крайцер. Следователно можеше да започне рано обстрела и да се надява на щастлив удар, докато ограничените боеприпаси на Харингтън я принуждаваха да открие огън едва когато има надежда за успех. А теоретичната по-добра маневреност нямаше да й помогне при непрестанен обстрел.

Единственият проблем беше, че тя можеше да отстъпи, когато видеше с какво си има работа, и тогава той щеше да е принуден да прекрати боя. Никак не му се искаше. Откриеше ли огън, тя щеше да има доказателство, че е въоръжен. Това не само щеше да разкрие факта, че Хейвън е въоръжил търговски кораби от клас „Астра“, но и присъствието на кораб-примамка в системата щеше да докаже, че Хейвън има пръст в бунта на Медуза. А ако откриеше огън пръв, Хейвън щеше да е виновен и за открити военни действия. От друга страна, единствените доказателства щяха да са данни от приборите, а всички знаеха, че те могат да се фалшифицират. Можеше да се окаже неприятно за някои едри риби, но нямаше да е катастрофално за Хейвън. И най-важното, нямаше да е катастрофално за „Сириус“ и капитан Йохан Коглин.

Не. Трябваше да унищожи „Безстрашен“, преди да съобщят на Мантикора — и на цялата галактика, — че „Сириус“ е въоръжен. И точно това щеше да стори, ако Харингтън не отстъпеше или ако се появеше възможност да я унищожи, без да рискува основната си мисия. А засега щеше да продължи да бяга… макар че имаше много по-мощен кораб.

— Съобщи ми, когато полетното време на ракетите спадне до едно-осем-осем секунди, Джамал — каза той. — И имай готовност за заглушаване по мое нареждане.

— Да, сър.

 

 

Дистанцията продължаваше да намалява, докато по-голямото ускорение на „Безстрашен“ увеличаваше относителната му скорост спрямо „Сириус“. Отначало предимството не беше голямо, но нарастваше непрестанно и Хонър усети как я обзема странно спокойствие.

Беше решила. Още нямаше изстрел — всъщност дори не знаеше дали „Сириус“ е въоръжен, — но знаеше какво ще стане.

— Господин Кардонес — тихо каза тя.

— Да, госпожо?

— Вероятно ще бъдем известно време под обстрел, преди да можем да отвърнем, стрелецо — каза тя и го видя как се изчерви от удоволствие, а раменете му се поотпуснаха. — Не искам да разкривам подозренията ни, че „Сириус“ е въоръжен, докато не открие огън — може да ни допусне по-близо, ако смята, че не знаем за заплахата, — но бъдете готов да задействате носовата защита веднага щом нещо се насочи към нас. Не чакайте моя заповед.

— Слушам, капитане.

— Господин Пановски.

— Да, капитане?

Навигаторът изглеждаше доста по-разтревожен от Кардонес, може би защото беше по-стар и разбираше, че е смъртен.

— Щом наближим на два милиона километра, искам да започнете маневри на зигзаг, за да подлагате страничните ни стени, колкото се може по-често. Подгответе курса и поддържайте връзка със старшина Килиън.

— Слушам, госпожо.

Пановски се обърна към таблото с подновена енергия, сякаш се радваше, че има какво да прави. Или може би просто се радваше на мисълта, че могат да оцелеят, докато се приближат на два милиона километра. Тя се усмихна и за нейно учудване усмивката беше съвсем истинска.

Преследването продължаваше вече шейсет и шест минути.

 

 

— Полетно време едно-осем-осем секунди, сър.

— Много добре. — Коглин се отпусна в креслото и кръстоса крака. — Започнете да заглушавате и открийте огън с батареи двайсет и двайсет и едно.

 

 

На „Безстрашен“ прозвуча тревожен сигнал.

Хонър отвори уста да даде заповед, но Рафаел Кардонес вече бе реагирал с младежка бързина. Тактическото табло припламна, когато активната защита премина в работен режим и две петдесеттонни примамки изскочиха от страничните си гнезда. Буксирни лъчи ги придържаха до крайцера, за да прикриват фланговете, пасивни сензори подслушваха идващите ракети и търсеха честотите на прицелните им системи, а заглушителите се опитваха да ги заслепят.

Кардонес посегна към бутона за изстрелване на антиракетите, но спря и се озърна през рамо.

— Още не, господин Кардонес — тихо каза тя. — Нека да се насочат. Стреляйте на половин милион километра, когато двигателите им се изтощят.

— Да, госпожо.

Младият тактически офицер въведе командата в компютрите и зачака напрегнато, а Хонър се озърна към Уебстър точно когато той ядно се отдръпна от пулта си. Тя въпросително вдигна вежди и той кимна.

— Заглушават ни, госпожо. Векторът е твърде неудобен, може да улуча с лазера някое корито в орбита около Медуза, а те покриват всичко останало.

— Разбрано, господин Уебстър.

Тя отново насочи вниманието си към тактическия дисплей. Сега! Антиракетите на Кардонес се стрелнаха с ускорение над деветдесет хиляди g, а двигателите на идващите ракети вече изгасваха. Те продължаваха, неспособни да маневрират, и антиракетите настроиха векторите си с убийствена точност. Нямаха бойни глави, оръжията им бяха техните малки, но мощни импулсни клинове.

Ракетите на „Сириус“ изчезнаха от екрана.

Но след тях идваха още две, а пред очите й излетя нова двойка. Кардонес затрака с клавишите, настройвайки носовите лазери. Хонър се застави да погледне спокойно тактическите данни пред себе си.

Още десет минути до възможността да отвърне на огъня с надежда за успех, а в носовите й батареи имаше по-малко от шестдесет ракети. Не можеше да ги прахосва като „Сириус“ в очакване на случайно попадение и тя злобно изруга лейди Соня Хемфил. Ако Хемфил не беше изкормила въоръжението й, сега щеше да се извърти и да отправи към „Сириус“ залп от седем ракети просто за да провери защитата му. Но седемте бордови батареи ги нямаше, а и нямаше боеприпаси за подобна стрелба.

Тя вдигна глава тъкмо когато Кардонес унищожи още две ракети и отклони третата двойка с примамките.

 

 

Йохан Коглин изсумтя, когато сензорите отчетоха какво е станало на двайсет и пет светлинни секунди зад него. Бързината, с която влязоха в действие примамките и заглушителите на „Безстрашен“ отговаряше на въпроса дали Харингтън е подозирала за въоръжението на „Сириус“. А отбраната им се оказваше по-добра, отколкото предполагаше разузнаването.

Той мислено отбеляза хладния професионализъм, с който „Безстрашен“ се въздържа от контрастрелба, докато ракетите не загубят маневреност, и прибави това към досегашните данни за способностите на капитан Харингтън. Опасна, много опасна жена, каза си той, когато две от ракетите му бяха отклонени от курса и избухнаха безрезултатно край страничните стени на „Безстрашен“. Но не толкова опасна, че да компенсира разликата в огневата мощ.

— Премини на бърз огън с двайсет и двайсет и едно, Джамал — нареди той.

 

 

Хонър трепна, когато корабът пред нея почна да бълва двойки ракети на всеки петнайсет секунди. Самото изобилие на този поток от смъртоносни снаряди бе ужасяващо. При това темпо „Сириус“ щеше само за седем минути да изстреля повече ракети, отколкото имаше тя в носовите батареи, и това едва ли се дължеше на паника. Досега Коглин действаше хладно и целенасочено. Знаеше точно какво върши, а това означаваше, че има достатъчно боеприпаси, щом си позволяваше да ги хаби по такъв начин.

— Отбранителна маневра Ехо-седем-едно, старшина Килиън — каза тя.

— Слушам, госпожо. Маневра Ехо-седем-едно.

Ехо-седем-едно беше най-простата отбранителна маневра, която Хонър бе отработила с Килиън — хаотичен зигзаг по един и същ вектор. Отклоняваше ги само на няколко десетки километра от основния курс, но нямаха друг начин да избегнат стрелбата на „Сириус“. Освен ако Хонър се отдалечеше достатъчно, за да подложи страничната стена, но така щеше да загуби предимството в ускорението. И все пак маневрата не беше чак толкова безполезна, защото включваше Кардонес и Маккиън. Кардонес продължаваше да контролира активната защита, а Маккиън пое пасивната и раздвижи фланговите примамки. Те се мятаха в пълен кръг около крайцера, а първият помощник внимателно променяше енергийните им нива, създавайки впечатлението, че корабът също се мята. Имаше вероятност тактическият офицер на „Сириус“ да изхаби още ракети, за да покрие предполагаемите промени в курса им, защото не можеше да бъде сигурен, че това е измама.

Хонър се надяваше хитрината да успее. Вражеските ракети все още оставаха без двигател, преди да долетят до целта, но времето между залповете бе твърде кратко, за да може Кардонес да ги изчаква. Трябваше да изстрелва ракетите по-рано, с по-малка точност и ускорение, за да имат повече мощност за клиновете. Лазерите също откриха огън, когато няколко ракети се промъкнаха през антиракетите. Хонър вдигна очи към главния визуален дисплей и видя как сред звездите избухват ослепителни блясъци. Ако правилно преценяваше бойните им глави, не биваше да ги допуска на по-малко от двайсет хиляди километра, а изглеждаха ужасно близо.

Но нито една ракета не стигна по-близо от сто хиляди километра… засега.

 

 

— Дистанция две-нула-четири светлинни секунди, капитане — рапортува капитан втори ранг Джамал. — Повишаваме точността, но онези техни примамки са страхотно добри.

Коглин изсумтя, без да откъсва очи от тактическия дисплей. Джамал беше прав. Защитата на „Безстрашен“ се оказваше далеч по-добра, отколкото предполагаше разузнаването, и жестоко объркваше задачата на Джамал. Освен това прахосваха прекалено много боеприпаси и не му се мислеше колко струва всяка ракета. Знаеше, че някой щабен идиот ще го хока за разходите, но ракетите струваха много по-малко от „Сириус“.

 

 

Хонър изтръпна, когато Кардонес най-сетне пропусна една от идващите ракети. Тя се приближи на двайсет и две хиляди километра, после изчезна сред ослепителен блясък и Хонър прехапа устни. Потвърждаваха се най-лошите й страхове. „Сириус“ използваше лазерни бойни глави, които превръщаха всяка ракета в батарея от рентгенови лазери, захранвани с ядрен взрив.

Скоростта на сближаване беше над седемдесет и седем хиляди километра в секунда, което не позволяваше особена точност на насочващите системи, особено след като срещнеха заглушителите на Маккиън, но един лъч улучи дясната примамка. Маккиън я замени, без да чака нареждане или коментар, но нямаше нужда от коментари. „Безстрашен“ носеше само още три примамки; когато свършеха, отбранителната способност щеше да спадне наполовина, а още бяха далече от зоната на ефективен обстрел.

 

 

Капитан Коглин се усмихна, когато първата бойна глава се приближи достатъчно до целта, за да експлодира. Не личеше да е нанесла щети, но и това щеше да стане.

 

 

— Дистанцията спадна на две-три-точка-четири светлинни секунди.

Гласът на Кардонес издаваше напрежението на тринайсет минути под обстрел, но в него се долавяше и ликуване.

— Много добре, стрелецо.

Хонър усети в гласа си същото нетърпение. Бяха изгубили още една примамка, но дотук имаха невероятен късмет. „Безстрашен“ оставаше невредим — и най-сетне навлизаше в зоната за стрелба.

— Огневи план „Танго“ по моя заповед — каза тя.

— Слушам, госпожо. Зареждам огневи план „Танго“. — Лейтенантът въведе командата. — Огневи план „Танго“ зареден.

— В такъв случай давай, стрелецо.

— Откривам огън.

 

 

— Насрещен огън! — кресна Джамал.

Коглин изруга. Дявол да го вземе, как да удари онзи проклет кораб? Досега бе изстрелял над деветдесет ракети; шест минаха през антиракетите, но пасивната отбрана на крайцера беше адски ефективна и нито една не улучи. Сега Харингтън отвръщаше на стрелбата и въпреки огневото предимство той усети тръпка на страх. Но ако намалената дистанция й даваше повече шансове, същото се отнасяше и за него.

— Господи!

Коглин рязко завъртя глава към смаяния Джамал. Запищя сигнал за повреда, мостикът се разтърси и той панически се наведе над дисплея, но след миг си отдъхна. Лазерна бойна глава бе разпорила трюм номер четири като огромен нокът, но номер четири беше празен и нямаше жертви.

Коглин вдигна студен поглед към тактическия офицер.

— Е, Джамал?

— Измамиха ме, сър — призна Джамал. По челото му се стичаше пот, но пръстите му танцуваха по таблото. — Изстреляха две лазерни бойни глави с малка разлика. — Той въведе нова програма за отбранителните компютри и пак се обърна към капитана. — Интервалът беше под половин секунда, но първата ракета носеше някакъв заглушител. Не знам какъв точно, но прикриваше разликата във времето. Компютрите решиха, че идват едновременно, и пропуснаха разликата. Унищожихме първата, но втората мина. Няма да се повтори, сър.

— Надявам се — изръмжа Коглин. — Инак ще се прибираме пеш.

Той яростно погледна дисплея и стисна зъби. Значи капитан Харингтън искаше да си играе на изненади? Е, и той имаше какво да покаже.

— Бърз огън с всички кърмови батареи — хладно нареди Коглин.

 

 

— Попадение, госпожо! — извика Кардонес.

Потокът излитащ въздух се виждаше ясно като кървяща рана върху животински хълбок и над мостика се надигна вълна от одобрителни възгласи.

Хонър не сподели радостта. Гледаше други сензори и не виждаше промяна в енергийния профил на „Сириус“. Разбираше възторга на Кардонес — подобен удар би нанесъл тежки щети на „Безстрашен“, — но беше забравила колко голям е „Сириус“. Можеше да понесе тежки удари и въпреки това…

Тактическият дисплей просветна и Хонър ахна от изненада. „Сириус“ вече изстрелваше по шест ракети едновременно.

Двата кораба летяха напред и „Безстрашен“ се мяташе под жестоките удари на противника. Хонър усети по слепоочието си струйка пот и раздразнено я избърса, като се надяваше никой да не забележи. Губеше малка част от предимството в ускорението, но нямаше избор; налагаше се да маневрират. Бяха загубили още една примамка. Оставаше само една в резерв, а ракетната градушка от „Сириус“ беше невъобразима. Един тежък кораб би могъл да даде и по-мощен единичен залп, но дори супердреднаут не можеше да се похвали с толкова боеприпаси, че да поддържа тъй дълго подобна стрелба! Тя можеше да си позволи само по един залп на минута, а на всяка нейна ракета „Сириус“ отговаряше с дванайсет.

Потната коса прилепваше по главата на Кардонес, лицето на Маккиън бе изопнато от напрежение. Двамата отблъскваха жестокия обстрел и се мъчеха да отвърнат на удара. Силите бяха неравни. Хонър го знаеше, всички офицери го знаеха, но тя вече не мислеше за отстъпление. Трябваше да спре този кораб.

Изведнъж „Безстрашен“ подскочи като ранено животно. Раздаде се вой на сирени и Килиън рязко вдигна глава.

— Предните импулсори извън строя!

В сектора за контрол на щетите Доминика Сантос пребледня, когато фокусиран рентгенов лъч се вряза в носа на „Безстрашен“. Сирените зареваха като осъдени души, докато накрая лейтенант Манинг не ги изключи.

— Носовият трюм разхерметизиран. Влекач едно извън строя. Тежки загуби в реактор едно — кресна Манинг. — О, Господи! Изгубихме алфа-две, госпожо!

— По дяволите!

Сантос заграка по клавиатурата, провери в централния компютър и пак изруга, когато пред нея светна в червено схема на носовите импулсорни възли. Вгледа се за момент, после натисна бутона за свръзка.

— Тук мостикът. Говори капитанът — раздаде се в ухото й почти спокоен сопран.

— Кептън, тук Сантос. Целият носов двигателен сегмент се изключи автоматично. Загубихме алфа-възел две, а изглежда и три след него.

— Можеш ли да ги възстановиш?

В гласа на капитана прозвуча напрежение. Сантос затвори очи и отчаяно се замисли.

— Няма начин, госпожо — процеди тя през зъби. Отвори очи и проследи с пръст примигващата схема. — Главният пръстен прекъсва при алфа две и бета три. Мисля, че има повреди и в бета четири, но останалата част от пръстена изглежда наред. Вероятно мога да заобиколя повредените възли, после да включа бета две и четири — ако четири още е в строя, — за да възстановя клина, но ще ми трябва време.

— Колко?

— Десет, може би петнайсет минути. Най-малко.

— Добре, Доминика. Захващай се незабавно.

— Действам, госпожо! — Сантос свали ремъците и скочи от креслото. — Алън, отивам отпред. Замествай ме, докато се върна.

— Ами реактор едно? — попита Манинг. — Разхерметизиран е и загубихме две трети от дежурните енергетици!

— По дяволите!

Сантос се наведе над таблото, видя данните и лицето й посърна. Не само повечето й хора бяха загинали, но и вече имаше дисбаланс в температурата на реактора. Тя заграка по клавишите и изпъшка от облекчение, когато данните се промениха.

— Реакторът ще издържи — бързо каза тя. — За всеки случай го изключи от системата — номер две ще поеме товара — и дръж под око температурата. Ако започне да се покачва, повикай ме.

— Да, госпожо.

Манинг се приведе над таблото, а Сантос изтича към люка.

 

 

— Пряко попадение, сър! — обяви Джамал и Коглин рязко кимна.

Най-сетне! Крайно време беше; обстрелваха „Безстрашен“ от седемнайсет минути.

— Ускорението им пада, сър. — Джамал се ухили. — Трябва да сме ударили носовите импулсори.

— Добре, Джамал. Много добре. Сега го направи още веднъж — изръмжа Коглин.

— Слушам, сър!

 

 

Хонър прехапа устна до кръв. Току-що мощността бе спаднала наполовина и това беше зле, но загубата на алфа-възела можеше да е катастрофа. Въпреки загубата на ускорение продължаваха да догонват „Сириус“, макар и по-бавно, защото скоростта им надвишаваше с хиляда и петстотин километра в секунда тази на кораба-примамка. Но сега „Сириус“ имаше предимство в ускорението. Ако Сантос не успееше да възстанови носовите възли, след по-малко от седемнайсет минути щяха да започнат да изостават.

Но това бе най-малката грижа на Хонър. Тя гледаше пламъчетата по дисплея, разкриващи как претоварената отбрана на „Безстрашен“ отблъсква градушката от ракети, и се бореше с отчаянието.

Без алфа-възел „Безстрашен“ не можеше да преобразува носовите импулсори в платна на Варшавски. Ако „Сириус“ навлезеше в хиперпространството и стигнеше до Телерман, щеше да избяга с десетократно по-високо ускорение… а Хонър можеше да го преследва във вълната само с импулсори.

Разполагаше с четирийсет и три минути, за да унищожи врага; иначе всичко щеше да бъде напразно.