Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (34)

32.

Капитан Хонър Харингтън от Мантикорския кралски флот отново стоеше в галерията на космическа станция „Хефест“. Държеше ръцете си зад гърба, а Нимиц гордо стърчеше на рамото й. Едната му лапа леко докосваше баретата й — обикновената черна барета на работната униформа, — а зелените му очи отразяваха чувствата й, докато се взираше през бронирания пластик.

„Безстрашен“ висеше в пустотата като разбита играчка, настъпена от небрежно дете. Зеещият отвор, където бе загинала Доминика Сантос, се разстилаше по корпуса като дълга черна рана. Още рани обезобразяваха някогашния строен и безупречен корпус. Някои изглеждаха малки, прикривайки вътрешното опустошение, и Хонър усети как очите й парят при спомена за хората, загинали под нейно командване.

Тя гневно примига, въздъхна дълбоко, после вирна глава и се върна назад — към онзи зашеметяващ момент, когато тя и оцелелите от екипажа осъзнаха, че са спечелили. Ако се съдеше по скоростта и въоръжението, „Сириус“ трябва да бе имал на борда хиляда и петстотин души, но нито един не оцеля. Дори и сега тя можеше да затвори очи и да си спомни съвсем ясно онзи врящ казан от светлина и енергия, да почувства отвращение от деянието си… и възторга от победата.

Победа, но на каква цена. Тя отново прехапа устна. Сто и седем души от екипажа, над една трета от онези, които започнаха ужасяващата гонитба. Още петдесет и осем бяха ранени, но военните болници щяха да върнат на служба повечето от тях.

Цената в кръв и болка беше ужасна. Оставаха й едва сто и двайсет човека за ремонтните работи, а „Безстрашен“ беше развалина. Предните импулсни възли престанаха да работят секунди след унищожаването на „Сириус“ и този път нямаше начин да ги поправят. И още по-лошо — кърмовият импулсен пръстен не пожела да спре и се изключи едва след четирийсет и пет минути, през които изминаха още деветдесет и четири милиона километра, а към мостика продължаваха да идват доклади за повреди.

Отначало Хонър си мислеше, че ще последват „Сириус“ в гроба. Почти цялата животоподдържаща система беше унищожена, три четвърти от компютрите не работеха, гравитационното копие бе повредило три от кърмовите бета-възли, инерционният компенсатор излезе от строя и седемдесет на сто от инженерния персонал бяха мъртви или ранени. Мнозина бяха блокирани в пострадали сектори из целия кораб. Собствената й каюта беше улучена и остана без въздух шест часа. Нимиц оцеля само благодарение на спасителния модул и при спомена колко близо е бил до смъртта, тя вдигна ръка да го погали.

Но Алистър Маккиън и Илона Райърсън, единствената оцеляла сътрудничка на Доминика Сантос, работиха като луди сред руините, а подофицер Харкнес и неговата работна група бяха намерили спасение в батарея едно. Те оцеляха и Харкнес, без да чака заповед, отиде да потърси Маккиън и Райърсън. С общи усилия те не само възстановиха компенсатора, но дори успяха да върнат в строя два от повредените кърмови възли и да осигурят възможност за намаляване на скоростта с два и половина километра в секунда.

На ранения кораб му трябваха още четири часа, за да сведе до нула скоростта си спрямо Василиск, но екипажът използва добре това време. Маккиън и Райърсън продължиха работата, възстановявайки все повече контролни системи, а лейтенант Монтоя (слава Богу, че се бе отървала от Съчън) и неговите медицински екипи работеха до припадък. Монтоя изгуби прекалено много от пациентите си и никога нямаше да си прости това, но благодарение на него оцеляха хора като Самюъл Уебстър и Сали Макбрайд.

После дойде дългото завръщане. Дългото бавно пътуване, когато сякаш пълзяха, защото комуникациите бяха унищожени. Нямаше начин да съобщят на мадам Естел или на Адмиралтейството какво е станало, кой е победил и на каква цена. Чак до момента, когато разбитият „Безстрашен“ влезе в орбита около Медуза тринайсет часа след потеглянето си и пребледнелият Скоти Тремейн спря катера си до ужасната развалина.

Ремонтните кораби на флота трябваше да работят два месеца, докато възстановят кораба дотолкова, че Хонър най-сетне да го поведе през Възела към „Хефест“. Два месеца, през които целият флот, призован от нейния отчаян сигнал Зулу, провеждаше в гарнизона „незапланувани военни игри“ — и посрещна трите хейвънски бойни ескадри, които дойдоха на „приятелско посещение“ шест дни след като хората на капитан Пападопулос и Барни Исварян унищожиха въоръжените медузански номади.

Скръбта на Хонър за мъртвите никога нямаше да избледнее докрай, но си струваше да преживее всеки миг на убийствен труд, съмнения и решителност, за да види това. Да чуе скритото униние в гласа на хейвънския адмирал, докато отговаряше на любезното приветствие на адмирал Д’Орвил. Да гледа лицата на хейвънските офицери при безкрайните срещи с колегите им, докато най-сетне получиха разрешение да си тръгнат с подвити опашки.

И накрая пътят към дома с почетна стража в състав цяла ескадра, докато всички флотски предаватели в системата излъчваха националния химн. Хонър имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, когато колосалният „Крал Роджър“ на Д’Орвил включи сигналните си светлини, за да приветства „Безстрашен“. Но под гордостта и горчиво-сладката радост се криеше страх, който не смееше да си признае. През цялото време, докато техниците работеха по разбития корпус, Хонър си повтаряше, че „Безстрашен“ ще се върне на служба, но инспекцията в корабостроителницата уби тези надежди.

„Безстрашен“ беше твърде стар. Твърде малък и твърде пострадал. Ремонтът изискваше буквално да бъде построен отново и щеше да струва колкото нов, по-голям кораб. Така се стигна до решението. След една седмица щяха да го изтеглят за скрап на някоя от орбиталните станции.

Заслужаваше повече, помисли си Хонър, усещайки как сълзите напират отново, но поне загина като боец. Победи и върна оцелелия екипаж, вместо да издъхне в съня си след няколко десетилетия в нафталин. А дори и когато изчезнеше, нещо щеше да остане, защото „Безстрашен“ бе включен в почетния списък на МКФ.

Тя пак въздъхна, обърна гръб на прозореца и тъгата й се разсея, когато погледна тримата мъже пред себе си. Алистър Маккиън изглеждаше променен, но някак далеч по-естествен с трите златни капитански нашивки на ръкава и бялата барета на командващ унищожителя „Трубадур“, който вече го чакаше със заповед да отпътува към новата, подсилена охрана на гарнизон Василиск.

Тя му се усмихна и той отвърна на усмивката. После Хонър погледна другите двама. Капитан втори ранг Андреас Венизелос беше все тъй спретнат и фатално хубав, както винаги, а до него старши лейтенант Рафаел Кардонес вече не изглеждаше толкова млад. Те нямаше да потеглят с Маккиън. Имаха назначение на друг кораб, както и Хонър. Щяха да минат няколко месеца, докато Хонър смени черната си барета с бяла, но тогава Венизелос щеше да бъде неин първи помощник, а Кардонес тактически офицер. Хонър настоя за това въпреки малкия стаж на Кардонес и никой не посмя да й възрази.

— Е, Алистър. — Тя протегна ръка. — „Трубадур“ извади късмет с теб… и на флота му трябва един ветеран от Василиск да ги държи под напрежение. Не ги оставяй да се разкиснат.

— Непременно, госпожо. — Маккиън се усмихна широко, стисна ръката й и веднага се намръщи, защото комуникаторът му записука. — Това е совалката ми, госпожо. Трябва да бягам.

— Знам. Успех, капитан Маккиън.

— И на вас, капитан Харингтън.

Маккиън козирува и изчезна по коридора. Хонър се усмихна след него, после се обърна към Венизелос.

— Оправи ли проблема със списъка на екипажа, Андреас?

— Да, кептън. Беше грешка на корабостроителите. Обещаха да я поправят до утре.

— Добре. — Тя замислено наведе глава, после сви рамене. — Тогава по-добре иди да нагледаш кораба. Тия техници винаги се нуждаят от надзора на истински офицер.

— Да, госпожо.

Венизелос весело кимна на Кардонес и двамата изтичаха към корабостроителницата в края на „Хефест“, където вече привършваха работите по новия тежък крайцер „Безстрашен“. Хонър погледа след тях, после с въздишка се обърна към стария „Безстрашен“.

В крайна сметка всичко свършва добре, помисли си тя малко тъжно. Мнозина добри хора загинаха, за да поправят грешките, алчността и глупостта на други, но постигнаха своето. Картелът „Хауптман“ бе оправдан от обвинението за съзнателен заговор, но кралският съд реши, че картелът би трябвало да знае какво вършат подчинените му, и го плесна през ръцете с няколко милиона долара. А адмиралтейският съд обяви „Мондрагон“ за конфискувана контрабандна стока — решение, което по една случайност превърна капитан Хонър Харингтън в милионер. И най-важното, опитът на Хейвън да заграби Медуза и Възела разгорещи политическата ситуация. Страхът, че Хейвън може да опита отново, обърна консерваторите срещу дългата борба на Яначек да омаловажи ролята на гарнизон Василиск, а либералите и прогресистите преминаха в отстъпление. Всъщност Актът за анексия бе коригиран по начин, какъвто графиня Ню Киев не бе виждала и в най-лошите си кошмари.

И, разбира се, Павел Йънг.

При този спомен Хонър си позволи злорада усмивка и Нимиц измърка доволно. Политическите връзки на семейството му го спасиха от военен съд и дори от съд на честта, но нищо не можеше да го спаси от съда на офицерите. Нямаше униформен офицер, който да не осъзнава какво се е опитал да стори на Хонър, и удивително малко от тях криеха мнението си. Не стига, че бе използвал властта си, за да забие нож в гърба на подчинен, но и бе занемарил положението на Медуза. Пак лорд Павел Йънг не си бе дал труда да провери „Сириус“ и лично бе потвърдил фалшивия рапорт за авария. Никой не се съмняваше как биха завършили плановете на Хейвън, ако лорд Павел Йънг бе останал старши офицер на гарнизон Василиск.

Той и „Магесник“ бяха изпратени да охраняват търговски конвои по маршрута към Силезийската конфедерация. Дори и първият лорд Яначек не успя да му спести това. Имаше късмет, че го оставиха на действителна служба.

Колкото до Народна република Хейвън, флотът и правителството на Нейно Величество още не бяха достатъчно силни, за да започнат война, особено след като опозицията изтъкна — съвсем основателно, — че всички доказателства за връзка между Хейвън и пушките на Медуза са косвени. Беше крайно подозрително един сътрудник на консулството и полковник от хейвънската армия да снабдява армията на шамана, но той беше мъртъв, а републиката представи удивително пълна документация, че полковник Уестърфелд е бил уволнен няколко седмици преди злощастния инцидент. Без съмнение още тогава е имал връзки с мантикорските престъпници, които в действителност са снабдявали местните жители. Въпросните престъпници, заловени от пехотинците на Пападопулос, не успяха да докажат, че са получавали пари от Хейвън, и вече никога нямаше да докажат каквото и да било. Последният бе разстрелян преди около месец.

Не че някой се съмняваше в участието на Хейвън. Опозицията можеше да твърди, че хейвънитите са постъпили така само поради страх от война, но и те знаеха истината не по-зле от Хонър.

С прокламация на Короната всеки хейвънски кораб, минаващ през Възела, подлежеше на пълна проверка, преди да продължи пътя си. Нещо повече, на хейвънски военни кораби не се позволяваше преминаване при никакви обстоятелства. Не подлежеше на обсъждане — Хейвън можеше да приеме или да откаже… и да добави месеци към пътуванията на своите кораби.

Републиката прие целенасоченото унижение, защото отказът щеше да има катастрофални последствия за търговията й. Но тъй като липсваха доказателства, Хейвън продължаваше да прокламира невинност и да се оплаква на галактичното обществено мнение от дискриминация и опорочаване на доброто му име.

Никой на Мантикора не вярваше в това, както не вярваха и в протестите срещу непредизвиканото нападение на капитан Харингтън над невинен търговски кораб и пълното му унищожение. Всъщност нямаха избор — трябваше да протестират, ако не искаха да признаят какво са подготвяли, но дори стигнаха до искане Хонър да бъде екстрадирана и изправена пред хейвънски съд за убийство. Това я развесели, докато един експерт от министерството на външните работи не й обясни пропагандната теория за „голямата лъжа“. Колкото по-голяма е една лъжа, толкова по-лесно се приема, защото хората не могат да повярват, че едно правителство ще разправя такива неща, ако не са верни.

Но кралството отвърна недвусмислено на претенциите на Хейвън. Хонър се усмихна и подръпна ръкавите си, на които блестяха четирите пръстена на капитан от адмиралтейския списък. Повишиха я предсрочно и адмирал Кортес едва не се извини, че не са й дали благородническа титла.

Хонър нямаше нищо против. Тя наведе очи към панделката на Мантикорския кръст, най-високата награда за храброст. Беше я получила в знак на благодарността на флота и Нейно Величество, както и новия си кораб. Твърдо бе стъпила на стълбичката нагоре и никой — дори Павел Йънг, Република Хейвън, графиня Ню Киев или сър Едуард Яначек — нямаше да я събори оттам.

Тя въздъхна, притисна ръка към прозореца, сякаш за да се сбогува с „Безстрашен“, и се обърна, но някой я повика по име.

— Капитан Харингтън?

По галерията се задаваше пълничък комодор. Виждаше го за пръв път, но той спря и се усмихна широко, сякаш се канеше да я прегърне.

— Да, сър? — попита озадачено тя.

— О, извинявайте. Не ме познавате. Аз съм Андрю Еренски.

Той протегна ръка и Хонър я стисна.

— Комодор Еренски — каза тя, като все още се чудеше защо я търси.

— Исках да поговорим за действията ви на Василиск — обясни Еренски. — Разбирате ли, аз съм от комисията за разработка на нови оръжия.

— О…

Хонър кимна. Сега разбираше. Крайно време бе някой да отбележи допуснатата глупост с въоръжението на „Безстрашен“.

— Да, така е — усмихна се лъчезарно Еренски. — Четох рапорта ви. Блестящо, капитане. Просто гениално сте го подмамили, за да го унищожите. Всъщност надявах се идната седмица да изнесете пред комисията кратка лекция за вашата тактика. Както знаете, наш председател е адмирал Хемфил и тя предложи обсъждане на демонстрираната ефективност на гравитационното копие.

Хонър примига. Адмирал Хемфил? Не може да бъде!

— Възхитени сме от резултата на вашите действия — бъбреше Еренски. — Блестящо доказателство на новата оръжейна концепция! Помислете само — вашият стар, малък крайцер унищожи кораб-примамка с маса осем милиона тона. И като си помисля, че крайцер със стандартно въоръжение не би успял…

Хонър го гледаше изумено, а той бъбреше за „ново мислене“, „оръжейни системи за модерни военни кораби“ и тъй нататък. Нещо горещо и първобитно кипна в нея. Очите й заблестяха сурово, а Нимиц оголи зъби и се надигна, готов да забие нокти в самонадеяния глупак. Това „ново мислене“ бе погубило половината й екипаж и не „нови оръжейни системи“ спасиха остатъка от „Безстрашен“, а хората, тяхната кръв и помощта на Всевишния!

Ноздрите й се разшириха, но комодорът дори не забеляза. Просто продължаваше да бъбри и да се перчи.

Ъгълчето на устните й затрепери.

Да говори с комисията? Той искаше тя да говори с комисията и да каже какво гениално хрумване е било преоборудването на „Безстрашен“? Тя го изгледа свирепо и пое дъх да му каже къде точно да си завре поканата, но й хрумна нова мисъл. Тикът изчезна. В очите й заблестяха искрици и тя потисна желанието да се разкиска, когато той най-сетне млъкна.

— Извинявайте, комодор — чу Хонър собствения си глас, — но да видим дали съм ви разбрала. Искате да застана пред комисията за разработка на нови оръжия и да кажа мнението си за бойната оценка на оръжейните системи на „Безстрашен“?

— Именно, капитане! — възкликна Еренски. — Нашите най-прогресивни членове — всъщност целият флот — ще са ви вечно задължени. Личното свидетелство на офицер, доказал способностите си в истинска битка, ще има огромна тежест пред най-реакционните и назадничави членове на комисията. Бог ми е свидетел, че се нуждаем от помощ. Някои от тези ретрогради дори отказват да признаят, че вашите оръжия… и умения, разбира се… са били залог за победата!

— Потресаващо — промърмори Хонър. Тя наведе глава настрани и на устните й цъфна широка усмивка. — Е, комодор Еренски, не виждам как мога да ви откажа. Изпитвам много силни чувства към новите оръжия — усмивката й стана още по-широка — и на драго сърце ще ги споделя с адмирал Хемфил и нейните колеги.