Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (6)

4.

Всеобщият възторг след унищожаването на флагманския кораб на адмирал Д’Орвил бе забележимо спаднал, докато Хонър гледаше как стюардът налива кафе. Великолепният аромат на напитката изпълни малката заседателна зала, но чашата, която стюард първи клас Макгинес постави пред Хонър, съдържаше горещо какао. Тя открай време се чудеше как може нещо с тъй чудесен аромат като кафето да има толкова гнусен вкус, и сега отново се запита дали мантикорските кафеени храсти не са мутирали в новата си среда. Ставаха подобни неща, но в случая едва ли беше така, ако се съдеше по удивителната наслада, с която повечето офицери се нахвърляха върху напитката.

Днес обаче личеше, че не са в настроение.

Тя въздъхна мислено и с безизразна физиономия отпи глътка какао. Във флотските маневри всичко мина далеч по-добре, отколкото смееше да се надява, но сякаш за компенсация последвалите катастрофални проблеми надхвърлиха и най-лошите й страхове. Както можеше да се очаква, Д’Орвил и неговите подчинени разбираха какво им е причинил „Безстрашен“ и щяха да се погрижат вече никога да не бъдат подложени на подобно публично унижение. Нещо повече, те изпитваха лична омраза към кораба на Хонър (въпреки всички приказки на Д’Орвил колко се възхищава от нея), особено след като дреднаутите от подкрепленията на Хемфил връхлетяха и подгониха оцелелите Агресори в позорно бягство с четирийсет и два процента загуби.

При следващите учения капитаните на Д’Орвил дебнеха Хонър. Всъщност тя подозираше, че държат повече да ударят „Безстрашен“, отколкото да спечелят ученията. От общо четиринайсет сблъсъка лекият крайцер беше „унищожен“ тринайсет пъти, а тя успя да повлече противник със себе си само два пъти (без да се брои „Крал Роджър“, разбира се).

Моралният ефект от това върху екипажа й беше жесток. Подобен пердах би смачкал настроението на всекиго, но загубите изглеждаха особено мъчителни след възторга от победата срещу флагманския кораб, а отношението на адмирал Хемфил влошаваше ситуацията още повече. Лейди Соня позеленя от яд, когато разбра колко лесно се противодейства на нейното тайно оръжие (а без съмнение и на надеждите й за преждевременно повишение), след като врагът знае за него. Приветствените й послания до капитана на „Безстрашен“ скоро станаха заядливи и гневни. Тя несъмнено знаеше, че вината не е на Хонър, но това, явно, не я радваше особено.

Екипажът на „Безстрашен“ също не се радваше на своя нов капитан. Уважението, породено от първоначалния успех на Хонър, бързо отслабна, а гордостта на хората от кораба (и от собствените им постижения) спадаше застрашително. Да бъдат „убити“ толкова пъти бе потискащо само по себе си, а екипажите на Агресора влошаваха положението с нескритите си подигравки в интервалите между ученията. Загубата на самочувствие би била критична за всеки кораб с нов капитан, а сега можеше да прерасне в катастрофа. След онзи пръв ден капитан Харингтън не изглеждаше чак толкова гениална. Ами ако големият удар бе резултат не на умение, а на обикновен късмет?

Хонър разбираше какво си мислят. На тяхно място и тя би мислила същото; но ако те се смятаха за нещастни, как ли биха се чувствали, ако можеха да седнат за малко в капитанското кресло?

— Добре, дами и господа — каза най-сетне тя, остави чашката и обърна поглед към събраните офицери. Всички побързаха да последват примера й.

Хонър държеше да се среща всеки ден със старшите офицери. Уставът не го изискваше и мнозина капитани предпочитаха да оставят тази дейност на първия си помощник, тъй като беше негова работа всичко на кораба да върви гладко. Хонър обаче предпочиташе да получава пряко редовните рапорти. Това изискваше допълнителни усилия, за да не породи впечатлението, че подкопава авторитета на първия си помощник, но тя смяташе, че по принцип корабните офицери постигат по-добро взаимодействие, когато имат възможността да обсъдят с капитана проблемите, успехите и потребностите на своите сектори. Този подход й послужи добре на борда на „Ястребово крило“, където възторженото сътрудничество на офицерите допринесе значително за успехите на разрушителя. Сега обаче методът не даваше резултат. Новите подчинени на Хонър се бояха, че ще бъдат скастрени за неуспехите на кораба, и поради това не проявяваха желание за конструктивни разговори с командира.

Тя ги огледа и усети собствения си провал в техните вдървени пози и безизразни лица. Свързочният офицер, лейтенант Уебстър беше на вахта, но всички други присъстваха… не че от това щеше да има някаква полза.

Първият помощник Маккиън я наблюдаваше напрегнато от отсрещния край на масата. Зад спокойното му лице се криеше някаква лека враждебност, която едва ли се дължеше само на катастрофалните резултати от ученията. Помощник Сантос — главен механик и втори по ранг след Маккиън — седеше вдясно от нея и гледаше втренчено празния екран на електронния си бележник, сякаш за да не забелязва обстановката в заседателната зала. Астронавигаторът лейтенант Стромболи — едър, възпълен и тъмнокос — седеше прегърбен като обидено хлапе. Срещу него пъргавият и строен лейтенант Венизелос очакваше с примирение предстоящото обсъждане. Но в примирението му се долавяше и примес на дързост, сякаш тактическият офицер я предизвикваше да го обвини за слабото представяне на „Безстрашен“ — и същевременно се боеше, че това наистина може да стане.

Капитан Никос Пападопулос седеше до Стромболи, облечен с безупречно спретната зелено-черна униформа на космическата пехота. В сравнение с останалите, той изглеждаше удивително спокоен и безметежен. Но в това нямаше нищо чудно — космическата пехота живееше по свои закони и пехотинците винаги щяха да си останат чужденци на военните кораби. Те бяха армейски части във флотска рамка и отлично разбираха положението си. За разлика от останалия екипаж, пехотинците на Пападопулос нямаха за какво да се упрекват. Те се качваха на борда и изпълняваха каквото им се нареди; ако женчовците от флота се издънеха, корпусът нямаше нищо общо.

Главният лекар Лоис Съчън седеше срещу Пападопулос и Хонър се опита да потисне личната си неприязън към нея. Не беше лесно. Собствените й родители бяха медици и баща й бе стигнал до ранга на Съчън, преди да се пенсионира, поради което Хонър знаеше много добре колко полезен може да бъде един способен лекар. Съчън обаче се държеше по-отчуждено дори от Пападопулос. Лекарите бяха специалисти, които не се подчиняваха пряко на командира, а костеливата и сприхава Съчън сякаш не проявяваше интерес към нищо извън лечебницата. Дори по-лошо, тя сякаш приемаше отговорността си за здравето на екипажа като някакво досадно неудобство, а за Хонър бе много трудно да прости на един лекар подобно отношение.

Погледът й се плъзна покрай Съчън към офицерите от двете страни на Маккиън. Лейтенант Ариела Бландинг, отговорник по доставките и най-младша по чин сред присъстващите, изглеждаше готова всеки момент да поеме порой от упреци въпреки факта, че нейният отдел се справяше безупречно със задълженията си. Бландинг беше дребничка, с приятно овално лице и руса коса, но непрестанно шареше с поглед насам-натам като мишка, обкръжена от котки.

Лейтенант Мерседес Бригам седеше срещу Бландинг, сякаш сложена там специално за да подчертае контраста между двете. Бландинг беше млада и белолика; Бригам спокойно можеше да е майка на Хонър и имаше тъмна, загрубяла на вид кожа. Тя беше щурман на „Безстрашен“ — пост, който напоследък се срещаше все по-рядко във военния флот, но това сякаш изобщо не я вълнуваше. Така и не бе привлякла вниманието, за да се издигне по-високо, но нейното спокойно, уверено лице излъчваше усещане за компетентност, макар да знаеше, че след като толкова дълго е била лейтенант, никога няма да стане нещо повече. И тя се държеше отчуждено като останалите, но поне не личеше да се бои от капитана.

И това не е малко, помисли си Хонър, докато приключваше огледа на присъстващите и едва удържаше желанието да им кресне да се стегнат. Крясъкът нямаше да помогне, само щеше да затвърди убеждението, че страховете им са основателни. Освен това знаеше на какво се дължи отбранителното им поведение; самата тя бе виждала капитани, склонни да изливат безсилния си гняв върху подчинените. В края на краищата някой трябваше да е виновен за безнадеждната ситуация и страхът им, че Хонър ще търси виновника, бе тъй осезаем, че напоследък тя оставяше Нимиц в каютата си, преди да отиде на съвещание. Дървесният котарак беше прекалено чувствителен към емоциите, за да го подлага на подобно мъчение.

— Докъде стигна молбата ни за презареждане? — обърна се тя към Маккиън.

Първият помощник погледна към Бландинг, после се поизпъчи.

— Имаме разрешение да започнем презареждането в понеделник, дванайсет и трийсет, госпожо — съобщи той отсечено. Прекалено отсечено. Маккиън свеждаше личните си контакти с нея до абсолютния минимум, издигайки около себе си непробиваема стена. Беше лаконичен, изпълнителен и очевидно способен — но между двамата нямаше и следа от реално общуване.

Тя прехапа език, за да устои на желанието да го скастри. Теоретично първият помощник трябваше да е главната връзка на капитана с офицерите и екипажа, негово второ „аз“ и втори по власт на борда. Но Маккиън не изпълняваше тази задача. Той беше прекалено добър офицер, за да насърчава сред подчинените си открити разговори за провала на „Безстрашен“ — или на новия капитан, — но мълчанието също може да бъде красноречиво. Мълчанието на Маккиън говореше по-изразително от всякакви думи и не само допринасяше за нейната изолация от офицерите, но се предаваше и на целия екипаж.

— Някаква вест за онези допълнителни снарядни контейнери, които поискахме? — попита тя, опитвайки отново да пробие бронята на ледената му учтивост.

— Не, госпожо. — Маккиън бързо натрака нещо в електронния си бележник. — Пак ще попитам снабдителите.

— Благодаря. — Хонър потисна напиращата въздишка, отказа се от по-нататъшни опити и погледна Доминика Сантос. — Докъде стигнахме с ъпгрейдването на гравикопието? — попита тя с хладен и безизразен глас, прикриващ отчаянието й.

— Мисля, че до края на вахтата ще приключим с монтирането на новите концентриращи схеми и можем да пристъпим към тестове на място — отговори Сантос, включвайки електронния си бележник. Вгледа се в екрана, без да вдига очи към Хонър. — След това ще трябва…

 

 

Алистър Маккиън слушаше доклада на Сантос, но вниманието му беше насочено другаде.

Гледаше профила на капитана и в гърлото му се надигаше тъпа, парлива обида. Харингтън изглеждаше спокойна и сдържана както винаги, слушаше и говореше с неизменна любезност, и това само засилваше раздразнението му. Той самият беше тактически офицер. Знаеше колко невъзможна е задачата на Харингтън, но не можеше да се отърве от упоритото подозрение, че би се справил по-добре от нея. Във всеки случай по-лошо нямаше как да стане, помисли си презрително и веднага се изчерви.

По дяволите, какво му ставаше? Та той беше професионален офицер от космическия флот, а не някакъв си ревнив гимназист! Работата му бе да помага на капитана си, да осъществява идеите й, а не да злорадства, когато те се провалят. Неспособността да преодолее личните си чувства го караше да се срамува. Което, разбира се, само влошаваше положението.

Сантос приключи доклада и Харингтън се обърна със същата любезност към лейтенант Венизелос. Това също би трябвало да е работа на Маккиън. Той трябваше да поддържа ритъма на съвещанието, предлагайки на обсъждане най-важните точки и подкрепяйки тихомълком авторитета на капитана. Но вместо това Маккиън отбягваше тази задача и дълбоко в душата си знаеше, че сам се е притиснал до стената. След време навикът щеше да направи невъзможно завръщането към занемарените задължения, а щом Харингтън стигнеше до основателния извод, че не може да разчита на него, щеше да го лиши и от шанса да докаже обратното.

Алистър Маккиън знаеше накъде води това. Един от двамата трябваше да напусне и това нямаше да е капитанът. А и не би било редно, каза си той.

Отново огледа заседателната зала и усети как го обзема чувство, близко до паниката. Отдавна знаеше, че не може да се надява на командирския пост, но сега собствените му действия — и бездействия — можеха да го лишат дори от това. Разбираше го, но само разбирането не беше достатъчно. За пръв път в своята кариера знаеше какъв е дългът му и все пак не го изпълняваше. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да отхвърли обидата и породената от нея неприязън.

Внезапно усети ужасното изкушение да изповяда пред капитана чувствата и провалите си. Да я помоли да му посочи изхода. Нещо му подсказваше, че тия тъмнокафяви очи ще го изслушат без упрек и спокойният звучен глас ще отговори без високомерие.

И разбира се, точно това правеше идеята невъзможна. Подобен ход би бил безусловна капитулация — признание, че Харингтън заслужава командването, за което той от самото начало знаеше, че никога няма да бъде негово.

Маккиън стисна зъби и мълчаливо докосна корицата на бележника си.

 

 

Прозвуча сигнал за внимание и Хонър натисна бутона за вътрешна връзка.

— Свързочният офицер, госпожо — рапортува отсечено часовият от космическата пехота и тя неволно вдигна вежди.

— Да влезе — нареди тя и люкът с тихо съскане се отвори пред лейтенант Самюъл Хюстън Уебстър.

Хонър посочи отсрещното кресло, а Нимиц се понадигна с приветствено „блийк“, докато върлинестият лейтенант прекосяваше каютата. Както винаги дървесният котарак отразяваше безпогрешно чувствата на Хонър. Тя презираше капитаните, които си подбират фаворити сред офицерите, но ако можеше да си позволи нещо подобно, би избрала най-напред Уебстър.

От всички офицери на „Безстрашен“ той беше най-веселият и проявяваше най-малко боязън от капитана. Или, помисли си кисело тя, просто не се плашеше, че ще бъде засегнат от нескрития гняв на адмирал Хемфил към въпросния капитан. Уебстър беше млад и червенокос дангалак с твърде малко месо по костите, но отлично владееше работата си… а освен това беше трети братовчед на херцога на Ню Тексас. Хонър често се притесняваше при общуване с подчинени от висшата аристокрация, но не изпитваше нищо подобно пред Уебстър и му се усмихна, докато сядаше.

За нейна изненада той не отвърна на усмивката. Нещо повече, върху симпатичното му лице (с типичната за рода Уебстър мощно издадена челюст) бе изписана дълбока печал, когато остави пред капитана инфоплочката, която носеше.

— Току-що получихме заповед от Адмиралтейството, госпожо — каза той. — Прехвърлят ни към нов гарнизон.

Нещо в тона му — и фактът, че носеше новината лично, вместо да я прати по куриер или по корабната връзка — изпълни Хонър с тревога. Тя с мъка запази изражение на спокоен интерес, взе плочката и прехапа устни, докато четеше кратката, строга директива.

Гарнизон Василиск. Господи, адмиралът явно бе много по-разярен, отколкото бе предполагала!

— Разбрах — каза спокойно тя. Остави инфоплочката и се облегна назад. Нимиц пъргаво скочи върху рамото й, грижовно обгърна с опашка гърлото й и Хонър вдигна ръка да го погали.

Уебстър мълчеше. Всъщност нямаше какво да каже.

— Е, поне вече знаем. — Хонър въздъхна дълбоко и притисна палец към плочката, потвърждавайки приемането на заповедта, после я върна на Уебстър. — Предайте това на командир Маккиън, ако обичате. И го уведомете любезно, че бих искала да обсъдя с него, лейтенант Стромболи и лейтенант Бригам данните за Василиск.

— Да, госпожо — тихо каза свързочният офицер.

Той стана, козирува и излезе. Люкът се затвори зад него и Хонър болезнено примижа.

Системата Василиск не беше гарнизон, а изгнание. Пълна забрава.

Тя стана и закрачи напред-назад. Държеше Нимиц на ръце и усещаше мъркането му до гърдите си, но този път дори неговите усилия не можеха да прогонят мрачното униние. Офицерите се бояха от нея, първият помощник бе по-недостъпен от леден сфинкс, екипажът я обвиняваше за провала, а сега и това.

Хонър прехапа устна, докато очите й се насълзиха от болка, и си спомни колко щастлива и горда беше в деня, когато пое командването. Сега това радостно нетърпение бе станало нереално и недосегаемо дори в спомена.

Тя рязко спря, пое си дълбоко дъх, погали Нимиц за последен път и го сложи на рамото си. Добре. Значи замитаха „Безстрашен“ — и неговия капитан — под килима, отърваваха се от тях, защото напомняха за позора на адмирал Хемфил. Нямаше какво да направи, освен да преглътне горчивия, макар и незаслужен хап, и да изпълнява по най-добрия възможен начин възложените й задължения. А освен това, каза си тя, фактът, че гарнизон Василиск се бе превърнал в чистилище на военния флот, не означаваше, че позицията е маловажна.

Като опитваше да не мисли как ще реагира екипажът, когато узнае за новата заповед, тя се върна на бюрото и изтегли от информационния терминал данните за Василиск. Не че й трябваха за момента, просто се надяваше да открие нещо, което поне малко да намали огорчението.

Изпращането на Василиск не би трябвало да е позор. Системата имаше голямо и все по-нарастващо икономическо значение за кралството, както и военностратегическа стойност. Тя беше единственото външно териториално владение на Мантикора и това само по себе си правеше назначението престижно.

Мантикора беше далечна система от две звезди клас G0/G2, уникална за цялата изследвана галактика с факта, че притежава три планети от земен тип: Мантикора, Сфинкс — родното място на Хонър — и Грифон. При наличието на толкова жизнено пространство кралството дълго време не бе изпитвало необходимост от експанзия към други системи. Вероятно нямаше да я изпитва и днес, ако не трябваше да се справи с напрежението около Мантикорския хиперпространствен възел и заплахата от страна на Хейвън.

Хонър сви устни и лекичко разклати креслото наляво-надясно, слушайки мъркането на Нимиц.

Мантикорският възел беше уникален като самата система, с цели шест допълнителни направления. Тоест с едно повече от всички други известни възли и астрофизиците твърдяха, че трябва да има поне още едно неоткрито направление, макар че тепърва трябваше да се направят необходимите изчисления.

Именно на Възела се дължеше до голяма степен богатството на Мантикора. Скоростта на най-добрите търговски кораби в хиперпространството надхвърляше светлинната само хиляда и двеста пъти. При подобна скорост пътуването от Мантикора до Старата Земя би отнело над пет месеца; но направление Беовулф на Възела отвеждаше за неизмеримо кратък миг всеки кораб до Сигма Драконис, на малко повече от четирийсет светлинни години от Слънцето.

Търговските предимства бяха очевидни и далечните направления на Възела се превърнаха в магнит за търговците, които трябваше да преминават през централната точка (и мантикорското пространство), за да ги използват. Пътните такси на Мантикора бяха сред най-ниските в галактиката, но носеха огромни приходи и кралството постепенно пое функциите на търговски и складов център за стотици други светове.

Но успехът на Възела криеше и заплаха. През него можеха да минават както мегатонни товарни кораби, така и супердреднаути, а икономическата му стойност привличаше алчните погледи на съседите. Мантикорците знаеха това от векове, но не се тревожеха прекалено, докато Народна република Хейвън не се превърна в заплаха.

Заплахата обаче бе налице. След като почти два века бе трупал дефицит, за да изгражда една все по-несъстоятелна държава на всеобщото благоденствие, Хейвън реши, че няма друг избор, освен да завладее необходимите ресурси, за да поддържа досегашния жизнен стандарт на своите граждани — и през последните пет десетилетия Народният космически флот доказа, че е напълно способен да изпълни тази задача. Хейвън вече контролираше едно от направленията на Възела — Звездата на Тревър, завладяна преди двайсет земни години — и Хонър не се съмняваше, че „републиката“ жадува да се докопа и до останалите. А най-вече, помисли си тя с лека тръпка, до централното ядро, защото без самата Мантикора направленията ставаха почти безполезни.

Ето защо кралството бе анексирало Василиск след откриването му преди двайсетина мантикорски години. Единствената обитаема планета на тази звезда от клас 05 усложни решението, защото можеше да се похвали с местен разумен вид и либералите изпаднаха в ужас при мисълта Мантикора да „пороби“ туземното население. Прогресистите пък възразяваха срещу анексирането, защото вече предвиждаха, че някой ден Хейвън ще хвърли око на Силезийската конфедерация, а пътят натам минаваше точно покрай Василиск. Бояха се, че мантикорската власт над тази система ще бъде сметната от Хейвън за пряка заплаха — и дори провокация, — а според техните идеи за външна политика Хейвън трябваше да бъде подкупван, но не и провокиран. Колкото до Консервативната асоциация, тя заклеймяваше всичко, което застрашаваше да замеси Мантикора в галактическите дела извън уютните предели на системата.

Всичко това обясняваше защо Василиск се превърна в камък на раздора между основните политически партии. Центристите и престол-лоялистите едва успяха да прокарат анексирането в Камарата на лордовете въпреки явните признаци, че Камарата на представителите (включително и мнозина от най-верните съюзници на либералите) енергично подкрепя това решение. Но за да преодолее съпротивата на лордовете, правителството бе принудено да приеме всевъзможни ограничения — включително извънредно глупавото (според Хонър) условие в системата да не се изграждат постоянни бази и укрепления, и дори подвижните флотски части да се сведат до минимум.

При тези ограничения би могло да се очаква, че там ще бъдат изпращани най-добрите кораби, тъй като търговията по новооткритото направление нарастваше скокообразно. Но на практика ставаше точно обратното, особено откакто сър Едуард Яначек стана пръв лорд на Адмиралтейството.

За жалост Яначек не бе първият държавник, пренебрегващ значението на Василиск, но неговите предшественици поне основаваха отношението си на нещо повече от личната политика. Доколкото знаеше Хонър, преди Яначек теорията гласеше, че след като не могат да разположат военна сила, способна да удържи системата, няма смисъл да си правят труда. Дори мнозина от привържениците на анексирането виждаха заградителните части само като далечна сигнализация, като челни разузнавачи, чието унищожаване ще бъде сигнал за пряка реакция на космическия флот от Мантикора. Накратко, те твърдяха, че ако някога се стигне до сериозна атака, няма смисъл да бъдат жертвани ценни кораби заради честта на флага.

Разбира се, Яначек имаше много по-сериозни възражения. Откакто пое контрола над Адмиралтейството, той съкрати загражденията на Василиск далеч под разрешената численост, защото ги смяташе не за преимущество, а за заплаха. Ако зависеше само от него, би загърбил изцяло системата, но тъй като не можеше да го стори (напълно), поне имаше грижата да не прахосва корабите си там. И тъй Василиск се превърна в наказателен гарнизон на Мантикорския кралски флот. Там пращаха най-некадърните или нещастниците, привлекли гнева на Адмиралтейството.

Тоест хора като Хонър Харингтън и екипажа на „Безстрашен“.