Всеволод Овчинников
Корените на дъба (9) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

„Туземците са оттатък Кале“

Приведената по-горе фраза говори много за отношението на англичаните към чужденците. Тя съдържа в себе си вродената представа за всички отвъдморски народи като същества от друго качество, също както жителите на Средното царство хилядолетия наред са смятали за варвари всички, които живеели зад Великата китайска стена.

Англичанинът се чувствува островитянин и географски, и психологически. В неговите представи Дувър е отделен от Кале не само с морски проток, но и с някаква психологическа бариера, отвъд която съществува съвсем друг свят.

Докато немецът или французинът, шведът или италианецът са свикнали да смятат за своя родина една от многото страни на Европа, то за англичанина е присъщо да противопоставя инстинктивно Англия на континента. Всички други европейски страни и народи му се струват нещо отделно, извън него. За пътуването си за континента англичанинът говори също както американецът, когато ще пътува за Европа.

Срещащото се в лондонските вестници заглавие „Над Ламанш мъгла. Континентът е изолиран“ макар да е куриозно, е много показателно за английския егоцентризъм.

Ние обикновено употребяваме думата „континентален“, свързана с понятието „климат“, имайки предвид резките колебания на температурата. Англичанинът обаче влага в думата „континентален“ много по-широк смисъл. Първо, тя означава липса на уравновесеност, на умереност, мятане от една крайност в друга — с други думи нецивилизованост. Второ, „континентален“ значи нещо не като онова, което имаш у дома си, по-точно — то е нещо по-лошо. Така е например с разпространеното понятие „континентална закуска“: не е като овесената каша или бекона с яйца, а само кафе с кифла.

За англичаните Ламанш е като крепостния ров за жителите на средновековен замък. Светът отвъд тази водна преграда е чужд и непознат. Който отива там, очакват го всякакви произшествия и трудности (като „континенталната закуска“), след което е приятно да изпиташ радостта от връщането към нормалния и обикновен живот в крепостта.

Главният вододел в мисленето на островитяните минава между понятията „отечество“ и „отвъд морето“, „у дома“ и „на континента“. Тук се корени присъщата на англичаните зоркост, подозрителност и дори скритата неприязън към чужденците.

Полу на шега, полунаистина англичаните казват, че просто не са свикнали с присъствието на много чужденци, тъй като кракът на отвъдморския завоевател не е стъпвал на земята им от 1066 година. Наистина, за разлика от другите европейски народи англичаните са живели поколения наред, без да познаят врага, който би могъл периодически да се домогва до част от територията им.

Но ако през последните девет века Британия не познава чужди нахлувания, то в предходното хилядолетие тя често се е сблъсквала с тях. Ибери, келти, римляни, англи, сакси, юти, нормани едни подир други са нападали британските брегове. Всеки път задморските пришелци са си пробивали път с огън и меч, като всявали ужас сред местното население и го изтласкали във вътрешността на страната.

Войските на Вилхелм Завоевател, които преминали Ламанш през 1066 година, извършили последното морско нахлуване. Това обаче не означавало, че заплахата престанала да съществува. Макар че Британия започнала да се смята за „владетелка на моретата“ и за велика държава едва ли не от времето на потъването на Испанската армада, англичаните почти винаги са чувствували присъствието на по-голям и силен съперник отвъд хоризонта. Британия отстъпвала по сила пред Испания, на Филип II, пред Франция на Луи XIV и Наполеон, пред Германия на Вилхелм II и Хитлер.

Да вземем за пример най-близкия й съсед Франция. Макар че Лондон отдавна се опитва да спори с Париж като с равен, Британия едва в края на нашия век се изравнява с Франция по население. По времето на Луи XIV, когато френският крал имал 20 милиона поданици, англичаните били само 7 милиона. През 1700 година населението на Англия представлявало една четвърт, а през 1800 — една трета от тогавашното население на Франция. С други думи Англия и Франция били по население в такова съотношение, в каквото са днес Холандия и Англия.

И тъй, призракът на заплаха откъм морето векове наред е безпокоил англичаните. Той отива донякъде на заден план едва при кралица Виктория, когато Британия няма равна на себе си едновременно като световна работилница и като най-голяма колониална империя. От висотата на имперското величие, било лесно да се убедиш, че на света няма и не може да има народ като англичаните и че „туземците са оттатък Кале“.

Впрочем епохата на „блестящата изолация“ само задълбочила предразсъдъците, които съществували дълго преди нея. Още през 1497 година венецианският посланик Андреа Тревисано казал, като се върнал от Лондон: „Англичаните са големи почитатели на самите себе си и на своите обичаи. Те са убедени, че в света няма друга страна като Англия. Най-голямата им похвала за чужденеца е да кажат, че прилича на англичанин и да изкажат съжаление, че не е англичанин.“

При цялата им скромност, при цялата неприязън, с която англичаните се отнасят към всяка проява на самохвалство, в телевизионното интервю, което водещият взема от министър-председателя, като нещо разбиращо се от само себе си, като аксиома звучи изречената между другото фраза: „Британия без съмнение е най-цивилизованата страна в света…“

Дори самокритичността на англичаните е сякаш обратната страна на тяхната самоувереност. Първо, склонността им да се самобичуват или надсмиват на себе си съвсем не означава, че те с готовност предоставят това право на някого от околните. И второ, колкото по-добре опознаваш тези островитяни, толкова повече се убеждаваш, че дори когато на думи хулят нещо английско, в душата си те остават убедени в преимуществата му пред чуждестранното.

В основата на съжденията им за вещите и явленията е залегнал универсалният критерий: това е по английски, а това не е по английски. Англичаните се отнасят с учудваща търпимост към критичните бележки на чужденците. Готови са да признаят, че кухнята им е примитивна, че художественият им вкус не е много добър, че са скарани с географията. Но под тази самокритичност се крие твърдата увереност в собственото им превъзходство. Лондончани едва ли могат да обяснят на какво се основава тя. Въпреки всичко „Това е толкова английско!“ звучи от техните уста като най-голяма похвала.

Жителят на Британските острови исторически е ориентиран към две стереотипни представи за отвъдморските народи. Той е свикнал да вижда в тях или съперници, тоест противници, които е трябвало да победи или надхитри; или диваци, които е било необходимо да усмири и приобщи към цивилизацията, тоест да ги направи поданици на британската корона. И в двата случая британците са проявявали еднакво нежелание да се запознаят с езика и начина на живот на чужденците, с които влизали в контакт.

Разбира се, за да се създаде най-голямата колониална империя, били необходими не само завоеватели, но и изследователи. Немислимо било да управляваш една четвърт от човечеството, без да познаваш местните условия. Имперското господство се опирало на самоотвержеността на ентусиастите пионери, които можели в продължение на 20–30 години да живеят между тамили или зулуси и основно да изучат езика им, нравите, обичаите, а заедно с това и слабостите им, смятайки, че така извършват подвиг за прослава на британската корона.

Но плодовете на този подвижнически труд рядко ставали достояние на обществеността, нито пък разширявали кръгозора на жителите в метрополията. Като данните от разузнаването, те само се приемали за сведение в щабовете, които определяли стратегията и тактиката спрямо колониите.

За разлика от французите, които в Индокитай или в Алжир значително по-лесно се смесвали с местното население, англичаните живеели в отвъдморските си владения в затворени общини, не отстъпвайки ни на крачка от традиционния си начин на живот.

Когато пътувах из Индия, в началото недоумявах защо във всеки хотел ме будят още на разсъмване и в леглото под марления балдахин срещу папатаци ми поднасят чай с мляко. Едва по-късно в Лондон можах да оценя достойнствата на този английски обичай — да се пие тъй нареченият „ранен чай“, веднага щом се събудиш или поне един час преди закуска. Тази традиция и до днес съществува не само в бившите британски колонии, но и в европейските курорти, които често се посещават от англичани — от Остенде в Белгия до Коста дел Сол в Испания.

Англичанинът наистина много обича да пътува. Но за да се чувствува зад граница като у дома си, нужно му е, образно казано, да носи със себе си целия си дом, да се огражда от местната действителност с непроницаемия параван на обичайния си начин на живот. Упоритото нежелание да изучават чужди езици например не без основание се смята за национална черта на жителите на мрачния Албион.

Джентълменът от някой лондонски клуб може, искрено негодуващ, да каже на събеседника си:

„Осем години наред ходя на почивка в Португалия, всеки път купувам пури от една и съща будка в Лисабон и, представете си, този търговец не намери време досега да научи поне една английска дума…“

На всичко, ставащо зад границите на Британските острови, лондончанинът гледа като през обърнат бинокъл. Отдавна е прието Англия да се смята за най-добрият приют за изгнаници. А как да се свържат прочутата търпимост към чужденците с вкоренения навик да ги гледат отвисоко?

Англичаните наистина проявяват търпимост към другоземците, попаднали в страната им, при условие че те знаят мястото си и не се бъркат в английските работи. Тук никому няма да хрумне да се меси в частния живот на чужденците (както не се месят и в живота на съотечествениците си). Но колкото и дълго да живее другоземецът сред англичани, той винаги чувствува, че не ще го приемат за свой и с безупречна коректност го държат на лакът разстояние. От него странят инстинктивно като от непонятно същество, чийто нрав не може да се предвиди.

Англичаните например смятат, че съседите им отвъд Ламанш съвсем не се придържат свято към принципите на честната игра и че не пропускат случай да нарушат тези или онези правила, стига само да могат да го сторят безнаказано.

Жителят на Британските острови е убеден, че чужденецът винаги си остава чужденец. И щом като да се направи от него англичанин не е по-лесно, отколкото да се превърне пуделът в булдог, няма смисъл да го насърчаваме към това. На бреговете на Темза гледат иронично на онзи, който се опитва изкуствено да подражава на кореняка лондончанин. Чужденецът, който не смята за нужно да се приспособява към местните обичаи и проявява открито чертите на своя национален характер, обикновено се ползува с голямо уважение.

За разлика от повечето страни в Европа, особено в Азия, думата „чужденец“ не е означавала в Англия богат пътешественик. В чужденеца тук са свикнали да виждат преди всичко човек, когото нуждата е тласнала в чужбина; комуто плащат, когато имат нужда от услугите му. Немските и холандските художници, като се започне от Холбайн и Ван Дайк, са минавали Ламанш, за да рисуват портрети на английските аристократи. Италианските композитори съчинявали музика за тях. От само себе си се разбирало, че англичанинът пътува зад граница, за да харчи парите си, а чужденецът идва в Англия, за да спечели пари.

Докато в другите развити капиталистически страни на Западна Европа работниците имигранти, извършващи най-отблъскващия и нископлатен труд, са станали разпространено явление едва след Втората световна война, за англичанина отдавна е станало навик да се чувствува стопанин, а в чужденеца да вижда слуга. Новото е само в опитите на реакцията изкуствено да раздухва сред британските трудещи се враждебност към цветнокожите имигранти, като ги представя за виновници за недостигащите работни места, жилища, училища, болници, и по този начин да отвлича вниманието на народа от истинските причини за кризата в страната. Не може да се отрече, че тази расистка пропаганда разчита на определени национални предразсъдъци.

В черносотническия жаргон на Руската империя някога е съществувала думата „инородец“. В нея била органически вложена враждебността към населението от националните покрайнини. Нещо сходно с подтекста на тази дума англичаните несъзнателно влагат в понятието „чужденец“.

За англичаните е свойствено да считат своя начин на живот за еталон, всяко отклонение от него означава минаване от цивилизация към варварство. Представата, че „туземците са оттатък Кале“ говори за склонността им към всичко да подхождат само със своята мярка, да мерят всичко само със своя, английски аршин, не допускайки възможността да съществуват някакви други стандарти.

Природата на островитянина не е в състояние да преодолее недоверието и предпазливостта си, когато се сблъсква с друг начин на живот, с хора, които според него не се държат човешки. В основата на това предубедено отношение към чужденците е залегнал скритият страх от нещо добре познато външно, но всъщност непонятно.

Още от миналия век е известен случаят с английските туристи по Рейн, които се обидили, когато някой от местните жители ги нарекъл чужденци.

„Какви чужденци сме ние — искрено се възмущавали те — Ние сме англичани. Не ние, а вие сте чужденци!“ Може, разбира се, да се сметне, че този анекдот е остарял. Но и днес през сезона на летните отпуски често ще чуете от устата на лондончани:

„Ако ви хрумне на континента да седнете зад волана, не забравяйте, че чужденците карат неправилно по дясната страна на пътя.“

На отвъдната страна на морския проток живеят други, чужди народи, казано по-просто — варвари. Дори ако не са врагове, тези хора не приличат на нас, това са хора, които никога не можеш истински да опознаеш, за техните мисли и чувства никога не можеш да съдиш със сигурност. Чужденецът не прилича на твоите сънародници и затова е опасен като непознато животно, чиято реакция не можеш да предвидиш.

Паоло Тревес (Италия). „Тайнственият остров Англия“, 1948 г.‍

Англия и англичаните са започнали да господствуват над света от времето на Наполеоновите войни. Трудно може да се допусне, че като са доминирали толкова време, англичаните не са станали високомерни. В най-добрия случай това се проявява във формата на непринудена увереност и невъзмутимост, а в най-лошия — във формата на провинциална надменност, която няма равна на себе си… Несломимото им могъщество им позволява да си намират съюзници, но те нямат приятели. За британския лъв ще настъпят тъжни дни, когато загуби зъбите и ноктите си.

Прайс Колиър (САЩ). „Англия и англичаните от американска гледна точка“, 1912 г.‍

Как може човек да е чужденец? Чужденец изобщо не бива да бъдеш. Това е срамно, то е лош вкус. И няма смисъл да се преструваш, че не е така. От това положение няма изход. Престъпникът може да се поправи и да стане почтен член на обществото. Чужденецът не може да се поправи. Той винаги си остава чужденец. Може да стане британец, но никога не ще стане англичанин.

Тъй че по-добре е да се примирите с тази печална истина. Има някои благородни англичани, които могат да ви простят. Има щедри души, които могат да разберат, че вие нямате вина за това, че то е ваше нещастие.

Не забравяйте, че англичаните намират чужденците за ужасно забавни. Изглежда им комично, че хората говорят на чужди езици и си стискат взаимно ръце. Когато съм бивал в зоологическата градина, често ми е минавало през ум, че на маймуните и лъвовете хората им изглеждат също така забавни, както на нас зверовете. От тяхна гледна точка ние също се намираме зад решетката. За тях ние се държим странно. Затова пък те имат преимуществото да остават у дома си и да не плащат нищо за удоволствието да ни видят. Тъй че не се лъжете, когато сте в британската зоологическа градина, наречена Англия. Дошли сте да разглеждате странни живи същества, но и с вас се, развличат и то самият британски лъв.

Джордж Микеш (Англия)! „Как да бъдеш чужденец“, 1946 г.‍