Всеволод Овчинников
Корените на дъба (3) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Страната на зелените ливади

И тъй, в английския живот не можеш да се гмурнеш изведнъж. Когато след първите месеци, прекарани в Лондон, се убедиш в това, когато разбереш, че не е така лесно да се доближиш до англичаните, без да искаш, започваш внимателно да се оглеждаш наоколо: дали природата на тази страна няма да ти даде ключа за разбиране характера на народа й?

Англия се издига от морските вълни като забулена в загадъчен лек дим бяло-зелена линия на хоризонта. Такава се явила тя пред погледа на завоевателите. Именно тези тебеширени брегове накарали легионерите на Юлий Цезар да дадат на острова името Албион, тоест Бял. Но дори пристигналите от юг римляни били удивени от пищността на растителната покривка, от свойството на английската трева да се запазва яркозелена през цялата година. Дори те, дошлите от слънчевото Средиземноморие, нарекли Англия страна на зелените ливади.

Съчетанието от полагани грижи и обезлюденост, умереността и покоят — ето с какво Англия прави впечатление, когато за пръв път я видите с очите си.

Не цветовете, а оттенъците създават портрета на тази страна. Акварелът най-добре предава такава приглушена гама от полутонове. И явно не е случайно, че именно акварелът заема най-важно място в английското изкуство.

Полегати склонове на хълмове, разчертани с жив плет, самотни вековни дъбове в сочни ливади, волно пасящи стада овце, върхове на селски църкви по хълмчета, спретнати къщи, белеещи се сред зеленината на горичките.

Много са страните, които могат да се похвалят с по-величествени панорами, с по-ярки багри, с по-определено настроение на целия ландшафт — блясъка на стръмните алпийски върхове, мрачното величие на скандинавските фиорди, щедростта на слънцето на Средиземноморието.

Природата на Англия помага да се разбере такава черта на английския характер, като сдържаността, склонността към недоизказаност. В нея няма нищо биещо нарочно в очи, грандиозно, от което дъхът ти да секне. Не патетична страстност, а стаен лиризъм — това е тоналността на английския пейзаж, която по нещо го сближава с природата в средната част на Русия. И неслучайно Констебъл е така почитан от англичаните, както у нас Левитан.

Природата на Англия също не е склонна към крайности, както и самият англичанин. Липсата на резки контрасти, тоест пак умереността — ето ключовата характеристика не само на английския ландшафт, но и на английския климат.

Времето в Англия е непостоянно. То често се променя, но не с големи разлики. Такъв климат способствува за уравновесеността, дори за флегматичността на характера — струва ли си да роптаеш срещу промените, когато те, първо, не траят дълго и второ, не предвещават големи отклонения от онова, което е било до настъпването им.

„Климатът у нас не е лош, само времето да беше по-добро“ — шегуват се англичаните. Трябва да си живял в Лондон поне една година, за да осъзнаеш напълно смисъла на тези думи.

Малко преди да тръгна за Англия, в Москва гледах съветския телевизионен филм „Убийство по английски“. Действието на този криминален филм се развиваше по Коледа в една къща извън града, потънала в снежни преспи. Случи се така, че денят, в който пристигнах в Лондон беше Коледа. В английската столица нямаше и следа от сняг. Вместо сняг по зелените ливади в Хайд Парк тук и там се бяха посипали белите цветове на лайката.

— Януари при вас прилича на април или октомври — изказах учудването си в разговор с хазаина.

— Да, наистина времето през януари много прилича на това през април или октомври — съгласи се веднага старият лондончанин.

Едва по-късно разбрах, че думите ми бяха възприети не само като наблюдение на московчанин. Оказа се, че времето в Англия като че ли не зависи от календара, от годишните сезони.

Докато първата ми Коледа в Лондон беше слънчева и топла като пролет, то разгарът на календарната пролет бе ознаменуван с „бял Великден“. Въпреки че беше месец април, всичко наоколо бе засипано със сняг. Зелената площ под прозореца ми беше застлана с бял килим, от който стърчаха жълти нарциси, напудрени със сняг. Дори през късна есен, в края на ноември в Лондон може да се случи съвсем летен ден, когато на шезлонгите в парка Сейнт Джеймс хората дори успяват да получат загар. А се случва в средата на лятото да настъпи такова лошо време, с оловни облаци, пронизващ вятър и продължителен дъжд, че независимо че е юли, щеш, не щеш трябва да включиш отоплението.

Небето над Англия в редки случаи е безоблачно. Тези напоени от влагата на Атлантика, бързо пробягващи облаци, създават променливо, своеобразно осветление. Английският пейзаж винаги е обгърнат от синкаво сива мъглица, която като ретуш приглушава багрите и разлива очертанията. Може да се каже, че такава мъглявост има своя паралел в английското мислене. Избягвайки крайната яснота и категоричност, то предпочита да допусне някаква неточност, да остави простор за догадки, възможност за компромис.

Зримият образ на Англия — страната на зелените ливади — прави впечатление преди всичко със съчетанието на полагани грижи и обезлюденост. Колко трудно е да се свърже това с предварителната представа за една от най-гъсто населените държави, за родината на промишлената революция, която е била работилницата на света!

С Япония в това отношение нещата стоят точно обратно. Там новопристигналият обикновено е поразен и дори угнетен от това, колко задимена от заводските комини е страната на цъфтящите вишни и старинните пагоди. Повечето чужденци съдят за Япония само от тясната ивица на Тихоокеанския й промишлен пояс. А в Британия задименият Север е настрани от туристическите маршрути. И живописните предградия в югоизточните графства Кент, Съсекс, Серей повече се запомнят, отколкото неугледният Ийст-Енд на Лондон.

Освен това, макар Япония по територия да е по-голяма от Британия един път и половина и с два пъти повече население, пет шести от земята й е заета от планини. Затова първото, което чувствувате в Англия, е, че тя съвсем не е чак толкова пренаселена. Безкрайните й и безлюдни полета правят много силно впечатление.

Селският ландшафт на Англия с живия плет върху меките извивки на хълмовете, добре поддържаните ливади и горички, с лъкатушните като в старо време междуселски пътища, но покрити сега с асфалт и бетон — това е цивилизован ландшафт, създаден от човешките ръце.

В същото време той в съвсем малка степен служи за практически нужди. Тук рядко ще видите орач да крачи след плуга, още по-малко човек, който, превил гръб, да копае земята.

Може да се каже, че селският ландшафт на Англия е безполезен — ако употребим думата в смисъла, който е имал предвид Оскар Уайлд, наричайки безполезност един от критериите на изкуството. В тесен утилитарен смисъл от тези разчертани с жив плет грижливо запазени горички има толкова полза, колкото от добре охраняваните паркове.

След като станала родина на промишлената революция и център на най-голямата колониална империя, страната с предимно селскостопански характер се освободила от необходимостта да произвежда насъщния си. Тя е могла да си позволи да стане красива и наистина е станала. Извънградската част на Англия е станала всъщност онова, което сме свикнали да наричаме английски парк, тоест резерват не на първичната, а на облагородената от човека природа.

Тя има предназначението да бъде „наслада за окото“. И в това се убеждаваш, уви, на всяка крачка, когато в най-живописните места се натъкваш на лаконично написаните табелки: „Частно владение“. Тук не пишат: „Вход за външни лица строго забранен“. Не те заплашват с глоба. Само две думи, и сенчестата дъбова горичка или спускащата се към реката ливада стават недостъпни като мираж в пустинята.

Статистиката показва, че населението на Великобритания в по-голямата си част е градско, а не селско, заето в индустриалното производство, а не в селското стопанство. И въпреки това основополагащите черти на английския живот и до днес имат корена си в селото, а не в града.

Англичанинът не се стреми да живее в Лондон, както французинът мечтае да живее в Париж. Дълбоко в душата си той не е станал гражданин, въпреки че влечението му към земята съвсем не може да се нарече селско. Най-голямата му мечта е не да бъде земеделец, а да стане земевладелец. Именно владеенето на земя е било тук от далечни времена върхът на човешките амбиции, мерило за социалното положение. Колкото един човек е по-заможен, толкова по-упорит е стремежът му да има къща извън града. Уютните селски имения и вледеняващите душата градски покрайнини създават контраст, който няма равен на себе си от другата страна на Ламанш.

Със своите имения и паркове, ливади и земи за ловуване обликът на Англия безспорно носи следите от бита и нравите на старата земеделска аристокрация. В продължение на векове тя е била единствената управляваща класа в страната, но за разлика, да речем, от френската аристокрация, животът в столицата никога не я е привличал. Ако в съседните страни висшето съсловие обикновено се асоциира с града, а простолюдието със селото, структурата на английското общество се гради на това, че идеал за човешко съществуване и следователно привилегия на избраната класа, е животът в извънградско имение.

Лесно ще установим, че традиционните, тъй да се каже класически видове спорт — ездата, голфът, тенисът, крикетът са се родили като развлечения за обитателите на извънградските имения. Това всъщност е начинът, по който прекарват свободното си време хора, които обичат да бъдат на чист въздух, но поради характера на английския климат трябва да бъдат в постоянно движение, за да получат желаното удоволствие.

Градският живот не е станал в Англия притегателен център за управляващия елит по няколко исторически причини. Тъй като страната рано се обединила, английските провинциални градове не добили онази роля, която играели на континента Любек и Авиньон, Ваймар и Флоренция. Те не станали център на политическия, културния или поне на светския живот.

От друга страна, бързо забогатялата буржоазия, издигната на авансцената от промишлената революция, не се е сещала да прави новите индустриални градове средища на националния живот. Притежателите на фабрики и заводи, които дали облика на Манчестър и Ливърпул, на Бирмингам и Шефилд нямали желание да свързват гонитбата за печалби с някакви други съображения.

Така можем да си обясним тъжното, потискащо еднообразие или по-точно грозотата на работническите покрайнини, или миньорските селища, тези безкрайни и безрадостни редици от мизерни жилища, притиснати едно до друго като дъски на стобор, тази гнетяща душата безизходност пред вида на опушените тухлени стени.

Главатарите на промишлената революция бързали да се прехвърлят някъде извън града, по-далеч от „черните дяволски мелници“ (мелница наричали в началото всяка работилница с механично задвижване), веднага щом усетели, че са събрали достатъчно пари за това. Начинът на живот на старата земеделска аристокрация останал в Англия неоспоримият идеал. Индустриалният и търговски елит не създал и не се опитвал да създаде свои традиции. Новите градове не привличали нито ония, по чиято воля се родили, нито обитателите на извънградските имения.

Британия заплати скъпо, задето именно тя се яви родина на индустриалната революция. Къде другаде ще видите по-очебиен контраст между красотата на облагородения от труда на много поколения селски ландшафт и крещящата грозота, потискащата безнадеждност на пролетарските покрайнини!

Може да се каже, че след индустриалната революция градският живот в Англия стана съдба на потиснатите, а животът в селски имения — привилегия на потисниците. Градът и селото повече от всякъде другаде олицетворяват тук противоположните полюси на социалния апартейд.

За това ще стане дума и по-нататък. Но връщайки се към зримия образ на Англия, който се създава от първите впечатления, искам още веднъж да кажа, че тя все пак е преди всичко страна на зелените ливади, а не на „черните дяволски мелници“, страна по-красива, по-облагородена и общо взето по-малко обезобразена, отколкото сме очаквали да я видим.

Селска или по-точно казано извънградска Англия помага да се разбере същината на националната психология, подхода към живота, към природата, към съотношението между естествено и изкуствено. На англичаните не е присъщо излишното насилване на природата, прекаденото й подчинявано на човешката воля, натрапването на геометрически правилни форми. Те се стремят да запазят естествените черти на природната среда, но до такава степен, че тя в същото време да бъде удобна за живеене.

В Англия рядко ще ви се случи да попаднете в непроходим горски гъстак. Но може би по-рядко отколкото в други страни ще видите алеи, където дърветата растат в строги редици и при това подстригани по един и същ начин. Тук по-типични са малките горички, отделните дървета, пръснати сред ливадите. Защото гъстата гора е нещо много първично, а алеята — нещо прекалено изкуствено. Селска Англия представлява наистина английски компромис между природата и изкуството.

Англия е остров. Но от това съвсем не следва, че за живота в нея най-добре могат да говорят пристанищата й. Много по-изобилна храна за размисъл дават тук пътищата. Често тесни, обикновено криволичещи, но винаги покрити с асфалт и снабдени с безупречна система от пътни знаци, английските пътища — не магистралите, а местните — могат да ви окажат неоценима помощ за опознаване на страната.

Онзи, който е свикнал с бездушната праволинейност на съвременните автостради, отначало се чуди и дори се дразни, че в Англия като че ли никой няма желание да премине от една точка до друга по най-краткия път. Извивките на тукашните пътища сякаш игнорират законите не само на геометрията, но и на логиката.

Английските пътища най-често са родени не от въображението на инженери, а от историята на страната. Те рядко прорязват хълмове или се прехвърлят като надлези над долините. Те криволичат, заобикаляйки нечии отдавна изчезнали владения или съединявайки несъществуващи вече села. И по тях като по линиите на човешка длан може не само да се прочете миналото на страната, но и да се научат много неща за характера на народа.

Английските пътища предпочитат да не влизат в борба с природата, а да следват начертанията й. Те говорят по-скоро за търпимост към местните особености, отколкото за опит да се наложи някакво еднообразие. Те са свидетелство за склонността по-скоро да се приспособи онова, което вече съществува, отколкото да се създава нещо отново, да се намери компромис със старото, вместо отказ от него заради новото.

Английският път прилича на пътеката в английския парк. Той не насича естественото везмо, което времето е оставило върху лицето на земята. Той доближава пътешественика до онова изконно русло, по което открай време е текъл животът по тези места.

Ако се обърне към мен за съвет човек, който иска да опознае Англия, бих му казал: „Ходи по шосетата, по междуселските пътища и пътеки, постарай се първо да усетиш тази страна, а след това вече да я опознаеш, така ще се спасиш от предубеждения.“

За тази страна няма вълшебен ключ, тя не се поддава на единно и всеобхватно обяснение. Но можете да я почувствувате. И съм убеден, че най-лесно ще я почувствувате отвътре, там, където се коренят най-ранните й, същинските й и най-малко променени черти.

Прайс Колиър (САЩ). „Англия и англичаните от американска гледна точка“, 1912 г.‍

Англия открива лицето си не като ярко изпъстрена карта. На нея нищо не е ясно означено, границите не са очертани. Земна твърд, на която слънцето и мъглата придават неопределено очарование. Изчезне ли слънчевата светлина, всичко наоколо посивява, помрачнява, просмукано от влага. Изчезне ли напълно мъглата, земята се показва оголена в потоците слънчева светлина, настъпва краят на очарованието. Такава е и душата на англичанина, в която радостта и меланхолията трептят както слънцето и мъглата. Душа, която без тоя мъгливо златист лек дим остава без всякакъв чар, като ни показва англичанина с мрачен поглед, както го изобразяват сатириците.

Джон Б.‍ Пристли (Англия). „Английският хумор“, 1929 г.‍

Ако ви хрумне да разтворите сърцето на англичанина, ще откриете в него късче окосена поляна. Още при първа възможност англичанинът, от която и да е обществена класа гледа да седне под някое дърво, да се опъне на тревата или бавно и мълчаливо да крачи под зелената шатра на дъбовете със съсредоточен, леко печален израз на лицето.

Раят на англичаните е украсен с морави. И по тези морави се разхождат британските праведници, пушейки с лулите си, с неразделните чадъри в ръка.

Никос Казандзакис (Гърция). „Англия“, 1965 г.‍

Английският спорт, английското изкуство, английското общество имат корените си в спокойствието на селска Англия, с полегатите й хълмове, със стадата по зелените ливади, с купестите облаци, с променливото й време и осветление. Но около тази селска Англия винаги е бушувало морето и не е позволявало да го забравят.

Необходимо е било съединяването на две противоположности, за да стане Англия това, което е. Земята е идилична, но морето изисква борба и широки хоризонти. Земята би създала нация от земеделци и земевладелци, но морето, като е развивало въображението и страстта към приключения, е създало моряци, търговци, авантюристи, колонизатори, творците на империята.

Всеки англичанин носи в себе си малко от селянина и малко от моряка. Без тази комбинация не може да бъде разбран неговият характер, в който практичността и консервативността на първия се свързват с романтизма и авантюризма на втория.

Паул Кохен — Портхайм (Австрия). „Англия — непознатият остров“, 1930 г.‍