Всеволод Овчинников
Корените на дъба (20) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

„Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“

Триетажна къща на „Пел Мел“. На високия цокъл се вижда вход с цифрата 104. Напразно ще търсите някакъв друг надпис. Смята се, че комуто е нужно, знае къде се намира „Риформ Клъб“ един от най-прочутите лондонски клубове, събрани на улиците „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“. Това е същият „Риформ Клъб“, откъдето е започнал и където е свършил околосветското си пътешествие за 80 дни познатият на читателите на Жюл Верн английски джентълмен по име Филиас Фог.

Натиснах бронзовата брава и придърпах към себе си резбованата дъбова врата, пристъпих прага и се озовах пред величествената фигура на портиера с поглед на държавен глава, който приема акредитивни писма.

— Сър?

Трудно е да се предаде сложната емоционална гама, която оцветяваше тази единствена дума. В нея имаше и любезност, и скрито високомерие към външния човек, и онази подчертана вежливост, която хората от висшите сфери са възприели тук в общуването с простосмъртните.

Стараейки се да избягна объркването, което понякога те завладява, когато трябва да покажеш шофьорската си книжка на инспектора от ДАИ, извадих визитната картичка и колкото е възможно по-небрежно произнесох:

— Чака ме мистър еди-кой си.

Все така любезен и невъзмутим портиерът наклони леко глава:

— Гардеробът е наляво долу, сър. А мистър еди-кой си ви чака в салона.

Салонът на „Риформ Клъб“ прилича наистина на дворцова зала, окръжен от два реда колонади и покрит със стъклен купол. Мраморен мозаечен под, коринтски колони, покрити с тъмно злато, тапицирани с коприна стени. Архитектът Чарлс Бъри, пресъздал успешно традициите на готиката в проекта си на днешния Уестминстърски дворец, е построил домът „104“ на „Пел Мел“ в стил Паладио. „Риформ Клъб“ бил предназначен за крепост на английските либерали. Тук се обсъждали плановете за политическа борба, която някога водели помежду си виги и тори, тъкмо тук се срещали със своите съидейници лидерите на Либералната партия от Гладстон до Лойд Джордж.

В салона се чува приглушено жужене на гласове. Няколко десетки хора важно разговарят, държейки в ръце чаши с шери. Какво ги свързва със знаменитите лиги от викторианската епоха, чиито бюстове са поставени в нишите между колоните, а портретите им са окачени по стените?

И до днес всеки, който става член на „Риформ Клъб“ е длъжен тържествено да заяви, че, първо, поддържа реформите от 1832 година и че, второ, не е банкрутирал. Иначе членуването му не е свързано с партийна принадлежност (макар ревностните тори да предпочитат „Карлтън Клъб“).

Понятието „Риформ Клъб“ трябвало да изразява идеята за бунт против консерватизма. Но колко са странни тези английски бунтари реформатори! „Умоляват се членовете на клуба да спазват правилото, че дамите, които са техни гостенки, не се допускат в галерията.“ Като прояви през XX век нечуван за улиците „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“ либерализъм, „Риформ Клъб“ реши да отвори за жените вратите на тази обител на борците за женско равноправие. Но тази отстъпка на времето била направена с известна уговорка. Жените имат право да влизат само в една от приемните и да обядват в отдалечения край на залата зад последните колони.

През високите прозорци на столовата се вижда безупречно поддържана зелена площ. Възрастни келнери с бакенбарди на велможи от XIX век разнасят шишенца с кларет. А обедът се поднася от жени. Първото им появяване тук като келнерки през 1914 година било от страна на джентълмените демонстративна жертва върху олтара на патриотизма, докато траела Първата световна война. Същото се повторило и през 1939 година, но този път жените останали тук за постоянно като принудителна жертва върху олтара на икономиката.

Друга отстъпка на времето представлява електрическата кафеварка в галерията. Джентълмените сами си наливат кафе, преди да отидат да дремят в библиотеката.

„Смята се, че това е най-добрата клубна библиотека в Лондон“ — казва ми полушепнешком моят домакин, оставяйки ме насаме с книжните рафтове и старите кожени кресла.

Докато той пуши някъде наблизо следобедната си пура, аз се оглеждам с любопитство наоколо. „Тишина!“ — предупреждава надписът на стената. В библиотеката наистина цари мълчание, нарушавано само от шумоленето на страниците на вестниците, от подрънкването на чашите о чинийките и от сумтенето на дремещите джентълмени. Книгата, която най-много се чете сред книгите върху близките полици, е справочникът за титлите. В нея можеш да прочетеш кое училище и кой колеж е завършил лорд еди-кой си, в кой полк е служил, за кого са се омъжили дъщерите му.

Такава е, оказва се, другата страна на английската коректност — като не се решават да задават на събеседника си въпроси от лично естество, членовете на клуба са принудени да черпят сведения един за друг от такива официални справочници. Портретите по степите, бюстовете в нишите, дремещите хора в дълбоките кресла — цялото това неподвижно безмълвие ме кара да си спомня чутия на масата каламбур от моя домакин:

„Клубът е място, където можеш да мълчиш или дремеш в компанията на най-интересни хора, като плащаш за тази привилегия 100 лири стерлинги годишно.“

Може ли да се приеме сериозно тази шега? Защо са толкова жизнени лондонските клубове? На какви цели служат? В последно време много се пише за залеза на тези джентълменски светилища, че за тях са настъпили трудни времена. Наистина от сто и двадесет клуба, процъфтяващи в британската столица до навечерието на Втората световна война, в наши дни са останали само около четиридесет. Останалите или са престанали да съществуват, или са се слели с другите.

Все по-трудно става да се поддържа сграда и наема работна ръка. Ако пък се повиши членският внос, ще се загуби клиентелата, което на свой ред ще доведе до ново увеличение на членския внос и до нови загуби. Както се изрази един от управителите на „Пел Мел“, „в наши дни клубовете са принудени да изразходват повече, а джентълмените се стремят към по-малко разходи“.

Работата не е само в това, че през XIX век джентълменът е разполагал с повече средства. Денят му бил подреден иначе — и във времето, и в пространството. Обикновено той живеел близо до „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“ и клубът бил за него втори дом. А днес, когато заможните хора са се преместили да живеят в околностите на града, далеч от теснотията, шума и саждите на големия град, малцина са желаещите да останат в центъра след работния ден. Потомците на някогашните постоянни посетители на клубните приемни, на билярдните зали и пушалните се разотиват по домовете си, при семействата си, градинките и телевизорите си. Тъй че днес може би само провинциалистите, дошли на работа в Лондон, поддържат обичая да се прекарват вечерите на „Пел Мел“ или „Сейнт Джеймс“ (клубовете предлагат на членовете си стаи за нощуване на много по-умерени цени, отколкото в хотелите) и мъжете, които чакат развод.

Обаче дори ако приказките за залеза на лондонските клубове не са лишени от основание, едва ли може да се твърди, че дните им са преброени. Защото всяка къща на „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“ не е само „място, където можеш да помълчиш в компания на хора, с които те свързват общи интереси“. При всички промени в следвоенните години клубовете са запазили главната си функция — да бъдат място, където се срещат, нещо повече, постепенно се подвеждат под общ знаменател интересите на различните кръгове, съставящи върхушката на британското общество.

Британия, казва английският публицист Клайв Ървинг, се управлява от разклонена мрежа от лични контакти и връзки — най-скритата система на управление в западния свят. Британците са измислили клуба на джентълмените и разните варианти клубни принципи са неотделими от тайния механизъм на властта. Докато по-очебийните атрибути на класовата система са изчезнали, клубовете просто са ги пренесли в нелегалност.

Едва ли може да се измисли по-благовидно прикритие за дискриминация, по-удобна форма за пресяване елита на обществото от лондонските клубове. Всеки от тях има право сам да определя условията за членуване. Между домовете на улиците „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“ съществува негласна, но строга градация. Всяко стъпало от тази стълба като че ли има свое решето, което пресява все по-тесен кръг от избрани. Онзи, който е удостоен за член на най-старите и почитани клубове — „Уайтс“ (1693), „Будлс“ (1762), или „Брукс“ (1764), с готовност ще го приемат в „Атенеум“ (1829), „Карлтън“ (1832), „Риформ“ (1836) — с една дума, в който и да е от трийсетината други клубове. Но преместването отдолу нагоре е къде по-трудно. Мени се решетото, мени се и калибърът на личностите, които общуват под един покрив, а следователно и кръгозорът на интересите им, мащабността на проблемите, които те обсъждат.

Понятието естаблишмънт, което днес се тълкува като устои на властта, като сбор от видимите лостове и скритите пружини на механизма на управлението, е влязло в политическия речник на Лондон сравнително неотдавна. В миналото, четири века след като Хенрих VIII в 1534 година скъсал отношенията си с римския папа, под естаблишмънт разбирали англиканската държавна църква, а онези, които не искали да се присъединят към нея, наричали дисиденти. Думата естаблишмънт има в Англия онзи смисъл, който има във Франция изразът „четиристотинте семейства“.

Управляващи кръгове на Великобритания е понятие съвсем нееднозначно. То включва родовите кланове на старата земеделска аристокрация и тясно свързания с нея чиновнически елит, финансовата олигархия и големия бизнес, професионалните политици и вестникарските магнати.

Всички тях, разбира се, ги сближава общия класов интерес. Но всяка от тези групи може да има и свои, частни интереси, свои съвсем не във всичко съвпадащи възгледи по въпросите на деня, свой подход към тях. Британският естаблишмънт е създаден на принципа на разделението на труда. При сложното преплитане на трансмисиите на властта те са освободени от твърдо взаимоподчинение и всеки е в значителна степен автономен в своята сфера.

Общата политическа линия на управляващите кръгове е нещо като равнодействуваща, която се образува от несъвпадащите понякога интереси на различните полюси на властта на основата на взаимни компромиси. Този процес на „осъществяване на политиката“ се гради в основата си от частни препоръки, които съвсем нямат задължителна сила, но в крайна сметка дават добри резултати.

Докато обядва в клуба с редакторите на два неделни вестника и с директора на телевизионната компания, управителят на Английската банка може да сподели, че лекомислената сензационност, с която пресата рисува поредния пристъп на валутната треска, нанася големи вреди на финансовите интереси на Британия. Това, разбира се, не е директива, а само частно мнение. То едва ли веднага ще промени тона на коментарите, но по всяка вероятност ще доведе до постепенно преместване на акцентите.

Хората често забравят — казва лорд Чандос — че зад думата естаблишмънт се крие огромна размяна на информация. Например някой се приближава към мен в клуба и ми казва: „Какво става с назначаването на еди-кой си за председател на еди-какво си?“ А аз отговарям: „М-м, вероятно…“ „Благодаря, приятелю — ще ми кимне той. — Само това исках да знам.“

Макар че на „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“ като че ли не е прието да се говори по делови въпроси, именно в такива набързо подхвърлени фрази се решават понякога много политически и делови въпроси, уговарят се важни назначения и премествания.

„Няма нищо, което да не може да се реши в продължение на час пред чаша шери в клуба «Уайтс» — се казва в британските коридори на властта“.

Като удобен и изпитан канал за събиране сведения за различни мнения, от които се очертава една равнодействуваща, клубовете играят много съществена, макар неподдаваща се на точно отчитане роля в политическата система на Великобритания. Именно в неофициалната, но добре защитена от външни хора атмосфера на клубните приемни, между протърканите кожени кресла и старинните портрети влизат в съприкосновение помежду си разнородни сили, които образуват сложната молекула на естаблишмънта. Именно в клубовете, включително главния от тях — Камарата на лордовете — аристократи се срещат с банкери, индустриалци с министри, собственици на вестници с парламентаристи. Разбира се, подобни контакти стават и на други места, но именно клубовете са най-удобният за тази цел, проверен традиционен канал. Където и да се вземат окончателните решения, те най-често предварително се обсъждат, съгласуват и шлифоват именно тук. Ето защо „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“ са станали в британската политическа система нарицателни понятия, както Уестминстър и Уайтхол, както Сити и Флийт Стрийт.

В страната, която се смята за образец на демокрацията, кормилото на управлението съвсем не се намира в ръцете на хората, които са избрани за това. Властта на Парламента непрестанно се подкопава — истинската власт се намира вън от него, в ръцете на други сили, които пронизват с влиянието си цялата страна, но като че ли нямат определена форма. Взаимодействието им е загадка: те се сливат, разделят се и отново се сливат. Единственото осезаемо звено на тези контакти са аристократичните клубове „Атенеум“, „Карлтън“, „Брукс“ и „Уайтс“ на улиците „Пел Мел“ и „Сейнт Джеймс“. Точно там се намира пултът за управление, от който идват сигналите.

Клайв Ървинг (Англия). „Истинският британец“, 1974 г.‍

В клубовете, на обеди при светлината на свещи завършва пълното въртене на спиралата на „разделението на труда“ в управлението на Британия, тук се синтезира онова, което е тръгнало по отделните канали на властта: решеното в „Уайтс“ потвърдено в залата за заседания на кабинета в къщата на Даунинг Стрийт, одобрено от Уестминстър и изпълнено от Уайтхол, отново се връща в ръководните среди на Сити и в клубовете като нов проблем, отново се обсъжда и приема формата на политически курс.

Разбира се, всичко това става съвсем не така примитивно и гладко, както изглежда на схемата (схемите на обществените отношения изобщо са много примитивни и приблизителни). Властниците излизат като единна и монолитна класа само в борбата си с другата класа — класата на работниците. А вътре интересите на групировките са различни и често противоречиви, процесът на съгласуването им е процес на намиране на някакви общоприемливи за тези групировки компромиси, а той е криволичещ, сложен и капризен, като руслото на река в почти гладка равнина, която изведнъж остро завива и се връща назад, като през годините оставя по пътя си плитчини, обрастващи с острица, но понякога изведнъж за известно време отново става русло и отново набира сила.

В.‍ Осипов (СССР). „Британия — 60-те години“, 1967 г.‍