Всеволод Овчинников
Корените на дъба (6) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Кучетата, котките и… децата

Бихме могли да наречем лондонските паркове места на ненаплашените птици. Многобройното им пернато население съвсем не се бои от човека. Най-добре това се забелязва в делнични дни, когато хората тук са малко — гордите лебеди се устремяват от всички краища на езерото към случайния минувач, а патиците дори излизат от водата и клатушкайки се, ги следват.

Едва сте седнали на пейката, и при нея тутакси долитат вездесъщите космополити — врабците, жълтоклюнестите скорци и много други пернати, които тук, в центъра на Лондон, съвсем, без да се стесняват, се угощават направо от ръцете на човека. Активна конкуренция по просия им правят белките, те могат да се качат върху коленете на човека, дори върху рамото му и нахално и очаквателно да го гледат в очите.

Не само птиците в парковете, а всяка живина в Англия е свикнала да вижда в човека не враг, а приятел и благодетел. Пухкавата сива котка от съседната къща, покатерила се върху перваза на кухнята ни, беше явно учудена, когато не я нагостихме с нищо, а я прогонихме да се маха. Дори непознатото куче, което срещате в гората, вместо да залае, започва приятелски да върти опашка.

Ако е вярно, че никъде по света няма да намерите по-зелена трева от английската, още по-сигурно е, че никъде по света кучетата и котките не са така страстно обожавани, както сред англичаните, минаващи за безстрастни. За тях кучето или котката е най-обичаният член на семейството, най-преданият приятел, а понякога си мислиш, че са и най-приятният им компаньон.

Когато лондончанинът нарича териера си любим член на семейството, това съвсем не е метафора. Френските или немските студенти често се учудват, че в английските семейства домашните животни заемат по-високо положение от децата. Същото се наблюдава и в морален план (защото тъкмо кучето или котката са център на всеобщи грижи), и в материален.

Дошлата от континента девойка, гостуваща в английско семейство за изучаване на езика, с учудване установява, че докато на булдога или сетера се дава хубава вечеря от месо, на децата, които обядват в училище, вечер се дава само парче хляб с бобена консерва и чаша чай.

Австралийските чиновници не могат да проумеят защо семействата на британските имигранти са готови да влязат в невероятни разправии относно карантината на котките и кучетата им, вместо да ги оставят в Англия, а в Австралия да си вземат нови. На англичанина обаче такава мисъл дори не му минава през ума. За него това е все едно да хвърлиш на произвола на съдбата собствените си деца.

За да не смаже някое кученце или коте, лондонският шофьор, без да се колебае, ще насочи колата си към електрическия стълб или рискувайки живота си, ще се блъсне в стената. Когато се разхожда в дъждовно време, често англичанинът носи чадъра не над главата си, а го държи с протегната ръка, за да не се мокри кучето.

Човек, който не обича домашните животни или, не дай боже, те не го обикнат, трудно ще завоюва симпатиите на англичаните. И обратно — ако огромният дог се хвърли радостно с лапите си на раменете ви, когато сте отишли някъде на гости, не бива да съжалявате за изцапания си костюм. Англичаните са убедени, че кучето е способно безпогрешно да определя характера на човека, когото вижда за пръв път. Можете да не се съмнявате, че домакинът ще сподели както симпатията, така и антипатията на своя пес. Ако същият дог прояви враждебност към някого от гостите в този дом, с него започват да се държат резервирано.

Попаднали за пръв път в Англия, забелязвате как добре са възпитани тук децата и как безцеремонно, дори нахално се държат кучетата и котките. И щеш, не щеш, трябва да се примириш с това. Ето един назидателен пример, разказан от един японски говорител от Би Би Си. Поканил веднъж колегите си по случай получаването на нова квартира и след това с учудване забелязал, че английските му колеги започнали да се отнасят към него по-студено, отколкото преди. Причината, изяснила се много по-късно след това, била най-неочаквана — като предложил някому да седне, японецът най-безцеремонно изгонил котката, която дремела в креслото му. (Да направиш такова нещо в чужд дом, би било истинско светотатство.)

Когато съм говорил пред английска аудитория, неведнъж ми се е случвало да разказвам за преживяното от семейството ни по време на ленинградската блокада. Когато слушаха за газеничетата и снарядите, за 125-те грама хляб и труповете върху детски шейни, все се намираше някой да попита:

— А как понасяха глада котките и кучетата, особено останалите без стопани? Даваха ли се за тях купони за храна?

Да разказвам на англичаните, как с брат ми ловяхме подивелите котки с рибарска въдица, носехме ги да ги умъртвят в съседната болница и след като биваха одрани и изкормени, варяхме супа, можеше само, при условие че това е спасявало от страдание бездомните животни, обречени на неминуема гибел.

Когато вече бях в Лондон, прочетох остроумната, много точна и изцяло доброжелателна към жителите на мрачния Албион книга с интригуващото заглавие „Хора ли са англичаните?“. Авторът й, холандецът Г.‍ Рениер, разказва за експеримента, който направил, като задавал на различни групи англичани един и същ въпрос съдържащ предполагаема ситуация: Пътешественик среща просяк с куче, умиращи от глад. В чантата си той има само едно парче хляб, което в никакъв случай няма да стигне за двама. На кого да го даде — на просяка или на кучето? В такава ситуация жителят на континента вероятно ще нахрани просяка. Но трудно е да се каже как ще постъпи англичанинът…

Рениер очаквал, че ще му възразят, ще го обвинят в тенденциозност. Но събеседниците му били напълно единодушни: „Как въобще може да се задава такъв въпрос! Разбира се, че първо трябва да се погрижи за кучето! Та нали безсловесната твар не е способна да помоли за нещо!“

Един настоятел от съседната църква ми се оплака веднъж от своите енориаши: неделният сбор от пожертвования в полза на бездомните кучета и котки винаги представлява много по-голяма сума, отколкото сумата събирана в полза на безпризорните деца. Да си призная, аз се усъмних: навсякъде ли е така? Реших да направя справка. Моето историческо дирене се спря на две забележителни дати:

1824 година — създаване на Кралското дружество за борба с жестокостта към животните.

1884 година — създаване на Националното дружество за борба с жестокостта към децата.

Второто дружество следователно се родило 60 години по-късно от първото, и то с по-малко авторитетно име — в Англия всичко „кралско“ се котира много по-високо от „националното“. А за това, колко е била необходима подобна организация, свидетелствува „Докладът на комисията по детския труд“ от 1842 година. Потресената британска общественост тогава за пръв път осъзнала какво е струвало на страната превръщането й в „световна работилница“, узнала, че седемгодишни деца пълзят по дванайсет часа в тъмните забои. Първото местно дружество за защита на децата от бой било създадено през 1882 година в Ливърпул в едно освободено помещение в дом за безстопанствени кучета.

Националното дружество за борба с жестокостта към децата и до днес има достатъчно работа. В средата на седемдесетте години то всяка година е регистрирало и разследвало 60–70 хиляди случая на малтретиране на деца (през петдесетте години те са били над 100 хиляди).

Но Кралското дружество за борба с жестокостта към животните има далеч по-солидна материална база: три хиляди филиала, стотина клиники, свои ветеринарни болници и главното — щат от инспектори, по техен доклад много лесно може да те изправят пред съда или да попаднеш в затвора.

Мерките против една или друга форма на малтретиране на животните е обикната тема на тъй наречените частни законопроекти, които се внасят в Парламента от името на отделни депутати.

При всяко политическо затишие вестниците възобновяват дебатите за това, как да се сложи край на китоловството, да се спасят от смърт новородените агнета, чиито кожи отиват за получаване на астраган, или как да се убедят английските туристи да бойкотират боя на бикове в Испания. Когато съветските учени изпратиха в Космоса кучето Лайка, знаейки, че то няма да може да се върне на Земята, това предизвика в Британия истинска буря от протести.

Според англичаните много народи (особено италианците) са твърде жестоки към животните и много меки към децата. А италианците упрекват англичаните тъкмо в обратното: че препалено много обичат животните и са прекалено сурови към децата.

Във всеки случай няма съмнение, че всеки акт на жестокост към животните извиква в Британия по-силни протести, отколкото малтретирането на деца. Този проблем съвсем не е нов. Дикенс е един от първите, привлякъл вниманието към него в романа си „Дейвид Копърфийлд“.

От времето на Дикенс, разбира се, много неща са се променили. Експлоатирането на детския труд е забранено със закон. И все пак не ще бъде преувеличено, ако кажа, че англичаните по-малко от другите народи изпитват срам от малтретирането на деца. Що се отнася до физическото наказание в училищата, то и до днес не е отменено.

Дълбоко в душата си англичаните са убедени, че е по-добре родителите да бъдат прекалено строги, отколкото прекалено меки, че „да пестиш пръчките, значи да развалиш детето“ (разпространена пословица). В Британия е прието да се смята, че да се наказват децата е не само право, но и задължение на родителите.

Според англичаните да глезиш децата, значи да ги разваляш. И най-очебиен пример за такива изпуснати деца са, разбира се, децата на чужденците.

Сега ми е достатъчно отдалече да хвърля поглед към семействата, разхождащи се в Хайд Парк — ако детето е възседнало раменете на баща си или се държи за полата на майка си, или хленчи, иска нещо, с една дума иска да му обърнат внимание, или обратното, ако родителите всяка минута се извръщат към децата си, като ги побутват да се движат по-бързо или ги дърпат — аз съм сто процента сигурен, че това семейство не е английско.

В Лондон, с многонационалното му население, този контраст веднага се хвърля в очи. Навикът на италианските и испанските майки шумно да мляскат и притискат децата си и често да ги вземат на ръце не е свойствен на англичаните. А за ирландските и еврейските семейства тук обикновено се говори иронично, като за нещо срамно, че са прекалено любвеобилни към чадата си.

Англичаните смятат, че извънмерната родителска любов и нежност е вредна за детето. У тях е прието да се отнасят сдържано и дори студено към децата. Това принуждава родителите да обуздават чувствата си, а децата щат, не щат, свикват с това. Дори количката с бебето обикновено се поставя така, че майката да не чува плача и той да не породи у нея изкушението да се приближи до детето, за да го успокои.

В Холанд Парк, недалече от къщата, където живеех, имаше детска градина. Там децата могат да вървят по греда, да пълзят по въже, да се изкачват по вантите на корабна мачта, да се смъкват по стръмни могилки.

Пред входа се мъдри изненадващ за московчанина надпис: „Вход за възрастни забранен.“ Ако се съди по всичко, този надпис има предвид немалкото чужденци, които живеят наоколо. Той трябва да им напомня, че естествената потребност на дечурлигата да се катерят, да пълзят и скачат, помага за формирането на самостоятелност и че ако детето падне и си направи синини, то ще си извлече от това поучителен урок за бъдещето.

Ако нашите майки непрестанно без нужда подръпват децата си, англичанките избягват да се месят в постъпките им, дори когато това изглежда необходимо. Спомням си една млада майка, която бе седнала на пейката с книга в ръка. По-големият й син, на около четири години, обут в гумени ботушки, маршируваше надлъж и нашир в една локва. И така силно шляпаше, че калта хвърчеше не само по неговото яке, но и върху по-малкото му братче на около годинка, което бе извадено от количката и беше поставено да стои до пейката. Когато на това още ненаучило се да ходи детенце му омръзна да пристъпва наляво и надясно, хванато за пейката, то седна на влажната земя и започна да размазва по себе си калта, а след това полази на четири крака в локвата.

Следях тази сцена, затаил дъх, и сигурно лицето ми е изразявало ужас, защото жената, откъснала за миг поглед от криминалното четиво от Агата Кристи, ми се усмихна и каза:

— Просто да се чудиш, винаги ще се наврат насред локвата…

И невъзмутимо продължи да си чете.

Нужно е обаче да подчертая, че подобно отношение към децата съвсем не означава, че всичко им е позволено. Напротив, родителите им започват да ги дисциплинират още от най-ранна възраст. Но с ясна насоченост против някои предразположения и склонности, които смятат за необходимо да потискат. Ако детето си е наумило да мъчи котката и кучето или причинява неприятност на по-малко дете, или повреди чуждо имущество, чака го сурово, дори жестоко наказание. Но извън границите на ясно обозначените забрани децата са свободни от дребнав надзор и странично вмешателство, което ги привиква не само на самостоятелност, но и на чувство на отговорност за постъпките си.

Още ненаучило се да върви, английското дете чува обикнатата тук фраза: „Дръж се!“ Още от ранна възраст го приучват да не се притиска към родителите си, когато нещо го боли или са го обидили. На децата се внушава, че сълзите са нещо недостойно, едва ли не позорно. На момченцето, което плаче, защото се е ударило, децата чистосърдечно му се присмиват, а родителите му проявяват мълчаливото си неодобрение. Ако детето падне от велосипеда, никой няма да се затича към него, няма да се разтревожи от разкървавеното коляно. Смята се, че то трябва само да се вдигне, да се оправи и, което е най-важно — да продължи да кара по-нататък.

Приучвано на самостоятелност, английското дете постепенно свиква да не се оплаква, да не безпокои родителите си за дреболии, когато е гладно, уморено, нещо го боли или е обидено.

Английските деца не очакват, че някой ще разпери криле над тях, ще търпи капризите им, ще ги огражда с прекалени нежности и ласки. Те разбират, че живеят в царство на възрастни, където са длъжни да знаят мястото си и че мястото им съвсем не е върху коленете на татко или мама.

Независимо от доходите, децата са облечени много скромно, по-малките износват онова, което е било купено за по-големите. А стане ли осем часа, малките деца и учениците без разговори и увещания отиват да спят, за да не пречат на родителите си, които могат вечерта да имат работа или някакви планове. До петгодишна възраст не е прието да седят на масата заедно с възрастните, дори когато няма гости.

Веднъж с жена ми гостувахме в Северна Англия на семейна двойка преподаватели по руски език. Съпрузите бяха практикували в СССР, доста добре познаваха нашия бит и учеха на руски език шестгодишния си син.

— Я кажи, Тони, слушаш ли мама и татко и ядеш ли? — обърна се жена ми към нето.

Тази обичайна за нас фраза накара стопаните весело да се разсмеят.

— Винаги ни е учудвало и ни е било забавно — казаха те — че в представите на съветските родители да се храниш добре, значи да имаш добро поведение.

Щом детето вече може да държи лъжицата, майката едва ли ще се сети да обръща внимание на апетита му. Как и колко яде е негова работа. Още повече че децата по правило изяждат всичко, което им се дава — нали по-често са недохранени, отколкото прехранени…

Англичаните наистина смятат глада за един от лостовете на възпитанието, ефикасно средство за закаляване на волята и формиране на твърд характер, безразличен към лишенията и несгодите. Предполага се, че който притежава такива качества, трябва да бъде слаб и жилав. И понякога ми се струва, че английските родители по-скоро се страхуват да не би децата им да преядат.

Когато италианската майка иска да се похвали с детето си, тя с гордост показва пухкавите му ръчички и крачета. Но пред тази гледка английската туристка с усилие ще сдържи гримасата си. За нея пълното дете е прехранено и нездраво. Пълните деца са наистина нещастни същества в английското училище. Другите деца не само ги дразнят, а направо ги преследват.

В Лондон рядко ще срещнете, да не кажем пълно, то поне добре хранено дете; ако се срещат изключения, те не са в английски семейства.

Храна за размисли дава и следният парадокс: Англичаните много обичат сладки неща. Прави впечатление при това, че рекламата за шоколад и бонбони в тази страна е отправена не към децата, а към възрастните. И за да не повлияе това пристрастие на фигурата им, на мъжете и жените на всяка крачка се напомня, че трябва да ядат повече зеленчуци и плодове, като изключат от менюто си хляба и тестените изделия. Но когато става дума за децата, които също трябва да бъдат слаби и стройни, никой вече не си спомня за витамини и сокове, а се акцентира на „простата“, тоест предимно тестената храна.

В страната на Оливър Туист децата съвсем не са разглезени с лакомства. Телевизионната реклама много по-често хвали консервирана храна за котки и кучета, отколкото сладолед или бонбони. И ако гледането на домашни животни е включено в семейния бюджет като неприкосновено перо, да се икономисва от храната на детето, се смята за напълно допустимо.

Учениците в Англия се връщат вкъщи в четири и половина. Повечето от тях получават топла храна само в стола на училището. Прочутата английска закуска от овесена каша и пържени яйца с бекон в повечето семейства съществува само в празнични дни. Майките смътно разчитат на това, че децата им се нахранват добре в училище. Но юношите често предпочитат да не си дават парите за обеда в училище, а ги запазват за джобни пари.

С една дума преобладава мнението, че гладът не само изгражда характера, но е и полезен за детския организъм. Пълното дете е лошо гледано дете. Слабото тяло е признак на добро здраве и на добро възпитание.

Разглезените деца, които искат да им се обръща постоянно внимание, непрекъснато нещо искат или плачат за нещо, са голяма рядкост в английските семейства. Детето тук е оставено само на себе си и трябва колкото може по-рядко да напомня на родителите за съществуването си. Когато децата растат вкъщи, гласът им не бива да се чува. А когато тръгнат на училище, идеалното е и да не ги виждат.

Това е характерна черта на английския начин на живот. Влиянието на родителите при възпитаването на учениците и особено на студентите тук е много по-слабо, отколкото в другите страни. Смята се, че старата традиция да се изпращат децата да учат по-далече от родния дом, е проява не на сурово родителско сърце, а напротив, на страх от мекосърдечие. Разпространено е мнението, че сред чужди хора децата се държат много по-добре, отколкото в родителския дом, че по-скоро се изправят на собствените си крака.

Главните грижи и вълнения на заможните родители са свързани с настаняването на синовете в „подходящо училище“, тоест в частен интернат. За това са нужни разходи, връзки, нужно е да се тича тук и там. Но благополучното постигане на тази цел е сякаш откуп от по-нататъшни грижи за възпитанието им.

Ала за това разкрепостяване те заплащат с цената на отчуждението на собствените им деца. Като прекарват по-голямата част от годината сред своите връстници и възпитатели, лишени от възможността да общуват с родителите си в семейна среда, децата започват да се чувствуват като чужди в дома си. Когато се връщат за ваканциите, те са учтиви и любезни към бащата и майката, към братята и сестрите си, но родителския дом ги потиска и те с чувство на облекчение се връщат в интерната.

В работническите семейства, където нямат възможност да изпращат децата си в частни училища, те растат по-близо до родителите си. Но и тук се чувствуват в царство на възрастни и съвсем не са център на семейните грижи. Вече споменах, че английските ученици се прибират вкъщи в четири и половина. Този удължен ден, както бихме го нарекли ние, е само за удобство на родителите. По същата причина английските училища нямат както у нас дълга лятна ваканция. Родителите им просто няма да знаят какво да ги правят, защото в повечето случаи работят не само бащите, но и майките. А летните лагери и летовища за деца тук са неизвестни понятия, както и почивните домове и санаториуми за възрастни. Семейството на трудови хора има право обикновено на двуседмична отпуска, която прекарва във взета под наем стая някъде край морето или на село.

И накрая ще отбележим още една особеност на английския начин на живот. Тук децата често напускат родителския дом, преди да са се ожениш.

Тъй като са любители на отглеждането на птици, англичаните имат следната поговорка: „Птичетата трябва да се изгонват от гнездото, за да се научат по-скоро да летят.“

Независимо от доходите на родителите и от това, дали преместването се налага, юношите и девойките, след като завършат средното си образование, тоест когато станат на шестнадесет години, обикновено се настаняват да живеят отделно и започват самостоятелен живот.

Искам заедно с това да отбележа още един парадокс или по-точно казано, компромис, нарушаващ каноните на частния живот. Обичаят под един покрив да живеят едновременно три поколения, характерен за големите патриархални семейства в Япония или Италия, където децата са свикнали да бъдат постоянно сред хора, да спят с родителите си, а още по-често с бабата и дядото, е за англичаните недопустимо посегателство върху неприкосновеността на частния живот.

Обаче същите тези младежи, за които се смята, че не могат да живеят с другите членове на семейството, съвсем не страдат от казармените условия в училищата и интернатите, много добре се погаждат с двама-трима връстници, с които наемат обща стая след напускането на родителския дом.

„Страна, където кучетата не лаят, а децата не плачат“ — иска ти се да кажеш за англичаните, основавайки се на първите си впечатления. По-късно разбираш, че това са сходни следствия с различни причини. Не бива да се мисли, че кучетата не лаят, защото са много добре дресирани, а децата нямат причини да плачат, защото са оградени с много грижи. По-вярното е, че нещата стоят точно обратно.

Време е обаче да си зададем въпроса: не са ли свързани помежду си двете своеобразни черти от характера на англичаните, проявяващи се в отношението им към домашните животни и към децата? Прекомерната любов към „безсловесните приятели“ се обяснява явно със същата причина, поради която страстно се привързват към кучетата и котките бездетните хора. Щом утвърдените правила изискват, да се потиска откритата проява на любов и нежност, родителите и децата превръщат в емоционален гръмоотвод домашните животни.

Ако домашните животни — безсловесните приятели на англичаните — придобиеха изведнъж дар слово, те не биха имали от какво да се оплачат. Във всеки случай няма съмнение, че в Англия старите хора много по-често имат участта да доживеят живота си в лишения, отколкото котките и кучетата.

Страна, която все още има нужда от Национално дружество за борба с жестокостта към децата, едва ли има право да се прекланя пред животните. Впрочем джентълмените, които разделят времето си между хайки за лисици и заседания на Кралското дружество за борба с жестокостта към животните, не се отличават с особено силна логика. Английските училища не възпитават Хамлетовци.

Г.‍ Рениер (Холандия). „Хора ли са англичаните?“, 1931 г.‍

Съществува заблуждението, че англичаните са подобри и по-милостиви от другите народи. Много англичани — и преди всичко жените — които охотно приемат тази легенда, мислят преди всичко за конете, кучетата и котките, съвсем не за хората и в никакъв случай за децата.

Жестокостта открай време е била, а и днес си остава присъща черта на английския характер.

Джон Б.‍ Пристли (Англия). „Англичаните“, 1973 г.‍

За да опознаеш англичаните, изглежда, е по-добре да бъдеш зоолог, отколкото психолог… Когато учителят чупи пръчките по гърба на учениците, никой не му казва ни дума. Но ако ударите кучето, което ви е ухапало, може да попаднете и в затвора.

Пиер Данинос (Франция). „Майор Томсън и аз“, 1957 г.‍

Винаги ми е било странно, че англичаните, които непрестанно възхваляват своите училища, колежи и университети, не се чувствуват задължени да изпитват благодарност към родителите си.

Нирад Чаудхури (Индия). „На път за Англия“, 1959 г.‍