Всеволод Овчинников
Корените на дъба (18) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Хората от задните скамейки и камшиците

„Всички гости, шапки долу!“ — този средновековен вик се носи по кънтящите коридори на Уестминстърския дворец, известявайки, че процесията начело с председателя на Камарата се движи към Камарата на общините. И пъстрата тълпа от чуждестранни туристи, ученици с екскурзоводи и пенсионери от провинцията почтително затаяват дъх, чувствувайки се свидетели и участници в някакво свещенодействие. При това централната зала, където се тълпят най-много посетители, наистина прилича на катедрала с мозаечни изображения по сводовете. Тези четири пана изобразяват светците покровители и националните емблеми на всяка от съставните части на Съединеното кралство. Свети Георги и розата символизират Англия, свети Андрей и магарешкият бодил — Шотландия, свети Давид и празът — Уелс, свети Патрик и три листата детелина — Ирландия.

След величавата готика на централната зала впечатлението от Камарата на общините е неочаквано. Преди всичко тя учудва с малките си размери — само двадесетина метра на дължина! Скамейките, облечени в зелена кожа, тук са по-дълги отколкото в Камарата на лордовете и са разположени в пет реда от двете страни на пътеката. Но дори и с по-големия си брой места за сядане Камарата на общините все пак напомня по-скоро приемна на клуб, отколкото конгресна зала.

Тук няма трибуна за ораторите. Депутатите се изказват от местата си. Тази камерна атмосфера придава особен характер на дебатите — участвуващите в тях водят спор, както се казва очи в очи. Членовете на правителството на предната скамейка са отделени от скамейката на кандидатите на опозицията само от една пътека, широка две шпаги.

Чертата, прокарана върху килима пред всяка скамейка, напомня за времето, когато били необходими предпазни мерки словесните престрелки да не преминат във въоръжени. И до днес съществува правило, според което ако някой от депутатите прекрачи чертата пред краката си, тоест „излезе в аут“, заседанието се прекъсва.

Струва ми се, че склонността на англичаните да гледат на политическата борба като на своеобразно състезание между два отбора, е била умело използувана от създателите на британската избирателна система. Тя благоприятствува да се редуват в управлението двете главни политически партии (в ущърб на останалите) и прави дебатите в Парламента най-често да приличат на футболен мач между правителството и опозицията.

Страната е разделена на 635 избирателни окръга (516 в Англия, 71 в Шотландия, 36 в Уелс, 12 в Северна Ирландия), всеки от тях изпраща в Камарата на общините по един депутат. При съществуващата днес мажоритарна система за победа не се изисква болшинството от гласовете. Необходимо е само те да бъдат повече отколкото у съперниците. Например ако от 30 хиляди бюлетини за единия кандидат са подадени 11 хиляди, за втория 10 хиляди, а за третия 9 хиляди, мандат получава първият от тях, а гласовете на останалите 19 хиляди избиратели (тоест на болшинството в дадения окръг) пропадат.

При такава система разпределението на местата в Камарата на общините съвсем не отговаря на частта гласове, подадени от всяка от политическите партии. Например в майските избори през 1979 година консерваторите получиха 339 мандата при 13,7 милиона гласове, лейбъристите 268 мандата при 11,5 милиона гласове, либералите само 11 мандата при 4,3 милиона гласове. След като бяха събрали три пъти по-малко гласове, отколкото консерваторите, либералите получиха тридесет пъти по-малко места в Камарата на общините. Ако изборите се извършваха по системата на пропорционалното представителство, същото съотношение на гласовете би дало за либералите не 11, а почти 90 мандата. Затова не е за чудене, че водещите партии не проявяват желание да се откажат от мажоритарната система.

Като се знае този парадокс, се вижда колко относителни, дори измамни са вестникарските табелки като „Страната гласува за лейбъристите“ или „Избирателите обърнаха погледи към консерваторите“. В действителност махалото на двупартийната система съвсем не се люлее с такава широка амплитуда. Във Великобритания се наброяват кръгло около 40 милиона избиратели. От тях в изборите участвуват обикновено около 30 милиона. И лейбъристите, и консерваторите имат да речем по 10 милиона привърженици. Като разполагат само с половината от гласовете, либералите са лишени от шанса да излязат първи, останалите партии още по-малко. Така че резултатът от парламентарните избори зависи от преместването на два-три милиона „несигурни гласове“ или по-точно от баланса на силите в твърде ограничения брой спорни окръзи. Индустриалните райони в Шотландия, Северна Англия, Южен Уелс обикновено гласуват за лейбъристите, а югоизточният район на страната, с изключение на Лондон, се смята за владение на консерваторите.

Заложеният в мажоритарната система принцип: „На победителя всичко, на останалите нищо“ до неотдавна беше удобен за управляващата върхушка. Той поддържаше ритмичното редуване на виги и тори в управлението, а след това на консерватори и лейбъристи, като пречеше на тенденцията към многопартийност с нейните неустойчиви коалиции.

Самият термин „опозиция на нейно величество“ представлява хитро изобретение на британските управляващи кръгове. Този израз подчертава, че партията, отстранена от управление, запазва пълна лоялност спрямо държавните устои и ще се бори за връщането си при кормилото на властта, спазвайки свято „правилата на играта“. Лидерът на опозицията например се смята за официално лице и наред с членовете на правителството получава заплата от държавната хазна.

В днешния си вид Камарата на общините е така приспособена за двупартийна система, както футболното игрище за два отбора. Техните първи състави — непосредствените участници в мача — седят един срещу друг на предната скамейка, докато всички останали трябва да се задоволят с участта на резервни играчи, очаквайки напразно възможността да ритнат топката.

От новака в парламентарната фракция най-малко от всичко се иска да блесне с ораторски дар, държавническа мъдрост и оригинални законодателни инициативи. Дори участието му в заседанията на Камарата едва ли вълнува някого. От редовния депутат, или както ги наричат депутати от задните скамейки, се иска само едно — той трябва да се подчинява на камшика. Този израз, взет от конния спорт, е влязъл в трайна употреба у „прамайката на парламентите“.

Колкото и да е парадоксално, еталонът за западна демокрация действува на основата на военната дисциплина. „Главният камшик на правителството“, „главният камшик на опозицията“ — това не са вестникарски епитети или жаргонни думи, а общоприети наименования на длъжностни лица — парламентарните организатори на всяка от партийните фракции. Задълженията им напълно отговарят на названието им: в необходимия момент да подкарат паството си през определената врата.

В Британския парламент гласуват не с ръце, а с крака. При всяко разделяне на Камарата, както наричат преброяването на гласовете, депутатите, които гласуват „за“, излизат през западната врата, а гласуващите „против“ — през източната. И за цялата тази процедура се дават само няколко минути от момента на натискането на сигналния звънец.

Повече от сто такива звънци са поставени в различните помещения на Уестминстърския дворец и още няколко десетки в намиращите се наблизо министерства и ведомства, клубове и ресторанти, в частните квартири на видни политически дейци.

По традиция заседанията на Камарата на общините започват през втората половина на деня. Щом чуят сигнала около десет часа вечерта, когато обикновено се гласуват важните резолюции, депутатите трябва през глава да хукнат към Камарата, до този момент те може да са били у дома си или на гости.

Притежателите на „старата училищна вратовръзка“, с които Уестминстър е пълен, често роптаят, че този дворец е същата семинария, като „Итън“ или „Уинчестър“ — целият живот на депутата от задната скамейка преминава със звънец или под камшик.

Впрочем главният парламентарен организатор олицетворява не само камшика, но и хляба. Защото тъкмо той е съветникът на министър-председателя за назначаванията и наградите. Официалната резиденция на главния камшик се намира на Даунинг Стрийт, 12 — през една къща от министър-председателя, той се среща с него на четири очи по-често от който и да било друг.

На практика парламентарната процедура игнорира партийната принадлежност. Прието е към който и да било депутат да се обръщат само с „уважаеми член“ от еди-кой си окръг. Преди сто години такова обръщение имало смисъл, защото голяма част от законопроектите се внасяли от отделните членове на Парламента. Но днес в повечето случаи инициативата произлиза от правителството. Приемането на частен законопроект е голяма рядкост.

След като са завладели по-голямата част от местата в Камарата на общините и са дали по този начин на лидера на партията си възможност да сформира правителство, редовите парламентаристи трябва да се примирят, че главната им мисия е приключила и че занапред им остава само да утвърждават решенията, взети извън Камарата, тоест послушно да превръщат правителствените законопроекти в закон.

Теоретически депутатите се смятат за пълновластни стопани на Парламента, както акционерите на своята компания. Но на практика те, както притежателите на акции, научават как стоят нещата чак когато ги поставят пред свършен факт. За члена на Камарата на общините има само една възможност да получи реална власт: като се сдобие с министерски портфейл. А задължителното условие за такъв пост е известно — да се подчинява на камшика.

Съществува цяла система от средства, предвидени да блокират опитите на депутатите от задните скамейки да се изказват против ония стъпки на правителството, които не им харесват. Една от радикалните мерки е да се обяви изказаното възражение за „важен въпрос, изискващ да се гласува доверие на правителството“. Това застрашава с разпускане на Парламента, с предсрочни избори, тоест поставя под въпрос не само оставането на дадената партия на власт, но и мандата на депутата бунтар, когото окръжната партийна организация може следващия път да не издигне за кандидат…

Ето защо единственият отдушник за този от задната скамейка, когато може да забрави за звънците и камшиците, когато има възможност да се прояви някак — това е „часът за въпроси“. Всеки ден, освен петък от два и половина до три и половина часа членовете на правителството, а във вторник и четвъртък и самият министър-председател са длъжни да отговарят на предварително зададените писмени въпроси от депутатите.

— … Известно ли е на еди-кой си уважаем член, че… Ще вземе ли той думата по дадения въпрос?

— Да — отговаря невъзмутимо министърът, като чете от листчето текста, умело съчинен от чиновниците му — засегнатият въпрос, разбира се, му е известен, правителството непрестанно го има пред очи, вземат се необходимите мерки, за резултатите от тях Камарата ще бъде информирана…

Депутатът сяда на мястото си с чувство за изпълнен дълг или, казано по-точно, с надеждата, че няколкото реда във вестниците за неговия въпрос и отговорът на министъра ще бъдат забелязани в избирателния му окръг. За повече той рядко претендира.

В наши дни уестминстърската политическа кухня е немислима без средствата за масова информация. Но „прамайката на парламентите“ е стигнала до това разбиране по верига от мъчителни и невинаги последователни компромиси. До 1738 година се е смятало за най-грубо посегателство над привилегиите на Парламента да се пише във вестниците за хода на дебатите. След това от немай-къде се съгласили да открият Уестминстърския дворец за репортерите. Обаче и до днес в галерията за журналисти не се допускат фотографи. Цели поколения художници и до днес илюстрират информациите за Парламента не със снимки, а с рисунки.

През 1978 година бях свидетел, как за пръв път в историята започнаха да предават по радиото дебатите в Уестминстър. А що се отнася до телевизията, нея засега я държат зад прага на Камарата на общините, а за Камарата на лордовете се прави изключение един път в годината — в деня, когато става тържественото откриване на сесията на Парламента и кралицата чете тронното слово. Но тази забрана е твърде относителна. Защото след като излезе от Камарата, всеки оратор може веднага да предаде съдържанието на изказването си пред телевизията, както прави това министърът на финансите след докладването на бюджета, или някой член на опозиционния кабинет, когато е имало дебати по въпрос, отнасящ се до него.

Всеки ден, който започва в два и половина с „часа за въпроси“, в Камарата на общините се произнасят около 40 хиляди думи. Както се шегуват на Флийт Стрийт, това представлява цели две многоактни пиеси. И само една съвсем мъничка част от уестминстърското красноречие попада в ефира или пресата. По-голямата част от стенограмите остава на страниците на „Гансард“ — бюлетина на Парламента, който на брошури се събира в кулата Виктория.

Маститите лондонски политици говорят за Камарата на общините обикновено като за живо същество: „Камарата не обича да я държат в неведение…“ „Камарата няма да търпи подобно безразличие…“

А в действителност „прамайката на парламентите“ търпи много, и то преди всичко упадъка на своето влияние. Тя си остава като в миналото център на политическия живот, но в значителна степен е загубила тогавашната си роля в осъществяването на политическата власт.

Показателен признак за това е съставът на посетителите в централната зала за гласуване. За повечето от тях Уестминстърският дворец е туристическа забележителност като, да речем, Тауър. Истинското гласуване по важни въпроси, като например данъчни отстъпки, субсидиите в търговията или разпределението на държавните поръчки, отдавна е преминало от Уестминстър в Уайтхол. Деловият свят предпочита да има работа не с политиците, а с чиновниците, които определят съдържанието на правителствените законопроекти далече, преди да се появят в Парламента.

Парламентарната процедура има за цел да създаде впечатление, че всички важни въпроси се решават именно под сводовете на Уестминстърския дворец по инициатива на членовете на Парламента и в резултат на властни дебати. А на практика суверенитетът на Парламента се губи в заплетените коридори на властта, които го опасват. Камарата на общините представлява само авансцена за спектакъла, който се режисира зад кулисите.

Камарата на общините прилича на парна машина, която изпуска пара, съска и свири, но тайно се привежда в движение от електричество.

Антъни Симпсън (Англия). „Новата анатомия на Британия“, 1971 г.‍

Изпълнен с почит и смирение, посетителят се изкачва в галерията за публиката. И какво вижда? Неколцина полузаспали депутати, които се опитват да следят речта на полубодърствуващия оратор, който от време на време млъква, за да могат хората в бричове, дантелени рюшове и перуки да извършат някакъв непонятен ритуал, внасяйки и изнасяйки символични жезли и дрънкулки.

Парламентът принадлежи към онези английски установености, като кралския преглед с изнасянето на знамето, смяната на дворцовия караул или ежегодната процесия на лорд-мера, които са запазили формата си на церемонии, традиции или ритуали, макар че отдавна почти са загубили съдържанието си.

Девет десети от онова, което става в Уестминстър, е добре репетиран спектакъл. Повечето речи там се произнасят не с цел да повлияят на нечие мнение или действие, а с цел да доведат до знанието на избирателите чрез местния печат, че техният депутат, ако и да не е всемогъщ, то поне е още жив. Дори прехваленият „час за въпроси“ представлява „борба на призраци“, чиито правила са внимателно обмислени, за да не би в двубоя да пострада някой. Това е пантомима, в която депутатът бие министъра с бичи мехур, вързан за пръчка, а министърът в отговор го шляпа с връзка кренвирши.

Членовете на Камарата раздвижват мускули по време на „часа за въпроси“, но достатъчно е звънецът да извести, че започва гласуването, за да забравят приятното усещане на сила, породено от това упражнение и след като изтрият въображаемата пот от челата си, дружно да тръгнат след своя лидер към съответната врата. Не се налага да избират между разума и глупавото решение, между добрия и лошия закон. Те могат да избират само между своята и чуждата партия.

Всичко казано дотук съвсем не означава, че Парламентът не служи на никаква цел. Просто тази цел не е служене на народа, а служене на управниците му. Той е много полезен като бариера между народа и Уайтхол. Той служи за място, където хората могат да се изприказват, да мятат гръм и мълнии, от които няма никаква полза.

Дейвид Фрост и Антъни Джей (Англия). „На Англия — с любов“, 1967 г.‍

Уестминстър е нужен на британските управляващи класи по много причини. Защото им е нужен традиционен институт на буржоазна демокрация като най-приемлива за условията на страната форма на управление, гъвкава и сигурна, изпитана, проверена от времето и в крайна сметка, искаща малко грижи. Уестминстър им е нужен като постоянен и засега безотказно действуващ предпазен клапан за отклоняване на опасни идеи, като корито, по което много удобно могат да се насочват избухващите от време на време политически дискусии, и като вир, в който може, когато стане нужно, да се удави в словесни спорове нежеланата разбунена мисъл.

Уестминстър е нужен на ония хора във Великобритания, които държат властта и парите, още и затова че дава чудесна възможност „да се вентилират“ едно или друго начинание, този или онзи законопроект, преди да се превърне в закон. От тяхна гледна точка не е голяма беда, ако стотина-двеста депутати гласуват „за“ или „против“ финансовия законопроект — представляващ повече от двеста страници гъст текст — без да знаят добър ли е или лош. В края на краищата този законопроект се подготвя от „техните“ експерти с участието или консултацията на най-добрите умове в Сити. Освен това съществува още и обширната област на политиката — вътрешна, външна, военна, икономическа, политика спрямо трейдюнионите, спрямо работническото движение, в областта на образованието и културата — невъзможно е всичко да се прочете. Тук е много важно навреме да се напипат възможните реакции, навреме да се открият собствените слаби и уязвими места, та законопроектът да се пооправи по принципа „и вълкът да е сит и агнето цяло“, с една дума — да направиш всичко възможно да се предпазиш от невнимателна и необмислена стъпка.

В.‍ Осипов (СССР). „Британия — 60-те години“, 1967 г.‍