Всеволод Овчинников
Корените на дъба (16) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Маршрутът на позлатената карета

Станало е традиция навъсеният ноемврийски ден да служи за фон на най-ярката и най-пищната лондонска церемония през годината — тържественото откриване на Парламента. Шест впрегнати по двойки бели коне извеждат от вратите на Бъкингамския дворец позлатената карета на кралицата. Придружава я ескадрон от конната гвардия в парадна униформа от времето на битката при Ватерло — драгуни с блестящи ризници и шлемове, украсени с пера.

Кралският екипаж с форрайтери в средновековни камизоли и традиционният двигател от шест конски сили заедно с почетния ескадрон на врани коне излиза на Уайтхол, след това тръгва към площада пред Парламента, към Уестминстърския дворец.

Под звуците на фанфари, с корона и бяла рокля с шестметров шлейф в Камарата на лордовете се появява кралицата и заема мястото си на трона. Перовете на кралството в яркочервени мантии с яки от бял хермелин получават разрешение да седнат, за депутатите от Долната камара се изпраща пратеник.

И тук в предвидения минута по минута ритуал настъпва една доста продължителна пауза. Първо, пратеникът трябва да премине през сградата от единия до другия й край. И, второ, буквално под носа му вратата на Камарата на общините плътно се затваря. Едва след като пратеникът на монарха почука почтително три пъти, му се позволява да влезе вътре, да се поклони на председателя на Камарата и да произнесе заветната фраза:

„Кралицата заповяда на Камарата на нейно величество още този час да дойде в Камарата на лордовете.“

За да се направи това, е нужно да се мине през целия Уестминстърски дворец. Депутатите следват пратеника по двама — главата на правителството с лидера на опозицията, министрите — със съответните опозиционни кандидати. Неволно ви се налага сравнението с два футболни отбора, които точно така — вратар с вратар, нападатели с нападатели — излизат на футболното игрище.

На тях не им се налага да чукат на вратата на лордовете, в Горната камара няма и място за такава голяма тълпа. Само двайсет-трийсет депутати от шестстотин тридесет и пет могат да се промъкнат през прохода. Така застанали до вратата или зад вратата, членовете на Камарата на общините слушат тронното слово на кралицата.

Тържественото откриване на Парламента съвсем не е просто една колоритна туристическа атракция. Маршрутът на позлатената карета е символичен. Бъкингамският дворец, Уестминстър, Уайтхол са за англичаните нарицателни понятия, олицетворяващи схемата на държавното устройство на Великобритания — монархия — парламент — правителство.

Камарата на лордовете, където се произнася тронното слово, е украсена със статуите на осемнадесетте барони, които през 1215 година са накарали крал Йоан да подпише с печата си Магна карта — Великата харта на свободите. Тази осигурителна грамота била първият успешен опит на феодалите да наложат на краля правила на играта, задължителни не само за поданиците му, но и за него самия; казано с думите на шахматистите — да го накарат да признае, че макар царицата да може да се движи като пешката, като офицера и като топа, тя няма право да се движи като коня. Въпреки че авторът на Магна карта е мислил само за тясно класовите интереси и съвсем не за интересите на нацията в съвременното разбиране на тази дума, англичаните още от училищния чин учат, че политическата демокрация води началото си от Великата харта на свободите и че понятието граждански права се е родило именно в тяхната страна през 1215 година.

А това твърдение на свой ред поражда характерната за англичаните склонност под борба за свобода да разбират преди всичко борба за суверенитет на Парламента в противовес на абсолютизма на кралската власт. Следите от тази многовековна съпротива и до днес дават окраска на току-що описания ритуал в Уестминстърския дворец.

Когато се говори за Британския парламент, обикновено се има предвид Камарата на общините. Именно нейните депутати е прието да бъдат наричани „Ем Пи“, тоест „член на Парламента“, парламентарните избори представляват преизбиране именно на нейния състав. В това се изразява първенствуващата роля на Камарата на общините, макар че освен нея в Уестминстърския дворец заседава още и Горната камара, чийто състав трябва официално да се нарича „лордове на Парламента“.

Но от гледна точка на конституционното право британската държавна пирамида е не двувърха, а тривърха. Кралицата върху трона, пред която тържествено седят перовете, а зад тях се тълпят членовете на Камарата на общините — ето трите компонента, които олицетворяват законодателната власт.

Това, за което днес ни напомня само ежегодният ритуал на откриването на Парламента, на времето си е било всекидневна практика. Предложението да се внесе нов или да се измени старият закон, като се мине през двете камари, означавало нещо като петиция до „краля в Парламента“. Когато той бивал одобряван, формулата „Кралят желае това“ превръщала законопроекта в закон.

Външната страна на тази процедура се е запазила до наши дни. Строго казано, върховен законодателен орган в страната е не Камарата на общините и не двете камари, взети заедно, а триумвиратът, наречен „кралицата в Парламента“. Всеки акт на Парламента трябва да получи (днес вече задочно) кралската санкция, и до днес той неизменно започва с думите: „Да стане закон, издаден от нейно величество кралицата по съвета и със съгласието на лордовете, духовни и светски, а също и на Камарата на общините по време на свикването на днешния Парламент…“

Много подобни белези напомнят за съществуването на монархията. Портретът на Елизабет II е изобразен върху паричните знаци и пощенските марки. Пликовете на всички официални учреждения носят щемпела „В служба на нейно величество“ (дори ако съдържат сметката за телефона или съобщение за данъците). Кулминация на всеки официален обед неизменно е „тостът за вярност“. Той се състои само от две думи: „За кралицата!“ и в същото време означава сигнал, че желаещите могат да запушат. В названието на всяко наказателно дело се упоменава монархът до името на престъпника. Да речем, ако някой си Джон Браун е заловен при ограбване на банка, съдебният процес срещу него ще се нарича „Кралицата против Джон Браун“.

Съдържа ли се нещо зад цялата тази външност? Съдържа ли някакво що-годе реално влияние „По божия милост кралица на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия и другите подвластни ней владения и територии, глава на Сдружението на нациите, пазителка на вярата, суверен на британските рицарски ордени.“?

Често чуваме да се казва, че притежателката на тази обширна титла „царува, но не управлява“. Наистина в условията на конституционната монархия кралските прерогативи имат по-скоро формален, отколкото практически смисъл. Те се свеждат до това, че имат сила да свикват и разпущат Парламента, да назначават и сменят министър-председателя, да одобряват законите, приети от Парламента, да произвеждат перове на кралството, да раздават награди и да ползуват правото за помилване.

Но при всички тези случаи монархът действува по съвета на Уайтхол или по решение на Уестминстър. Ако, да речем, на Парламента му хрумне да произнесе смъртна присъда над кралицата, той трябва да поднесе на нея този законопроект за утвърждаване, а тя на свой ред ще трябва да му даде ход, е писал още през 1867 година по време на разцвета на Викторианската епоха Уолтър Беджет, автор на книгата „Английската конституция“, която и до днес се смята за най-сериозният труд върху британското държавно право.

От 1707 година насам не е имало случай законопроект, приет от Парламента да не може да стане закон, заради това, че кралят не го е одобрил. От 1783 година насам не е имало случай монархът да смени министър-председателя. Правото на назначаване шеф на кабинета също е твърде условно — министър-председателят трябва да има на своя страна болшинството в Камарата на общините и да бъде в състояние да състави правителство от свои привърженици.

Но дори ако кралските прерогативи не се ползуват, това съвсем не означава, че те са отменени. „Ако в хода на по-нататъшното развитие на английската политика днешната двупартийна система бъде заменена от система от три или повече партии, при която нито една от тях няма да има нужното болшинство, правото на краля да назначава министър-председателя, може да се окаже голямо преимущество за управляващата класа.“ — пише Джон Голън в книгата си „Политическата система на Великобритания“. Може да се добави, че също такова важно резервно оръжие представлява и другият кралски прерогатив — разпускането на Парламента.

Ролята на Бъкингамския дворец в държавния механизъм може да се прояви и по друг начин. В Англия са широко известни думите на Уолтър Беджет, че на монарха остава „правото да бъде информиран, правото да поощрява и правото да предпазва“. Като коментира формулата на Беджет, бъдещият наследник на престола Йоркският херцог (впоследствие Георг V) казва, че тези права „откриват пред крали широко поле за дейност и могат да му дадат възможност да влияе съществено върху държавните дела“.

Правото да бъдеш информиран е без съмнение важна предпоставка за политическо влияние. Червените кожени папки с държавни документи всекидневно се поднасят на кралицата, където и да се намира тя. Това й позволява да бъде в течение на всички решения на кабинета и обсъжданите от него въпроси, да следи преписката със задграничните правителства и донесенията на посланиците. Освен това министър-председателят всяка седмица посещава Бъкингамския дворец. С една дума, кралицата и по-точно групираният около нея дворцов кръг имат възможност да виждат дейността на държавния механизъм „отвътре“ и при това да познават хората, които заемат ключовите постове в него. Всички назначения на важни правителствени постове трябва предварително да бъдат одобрени от Бъкингамския дворец, имащ правото „да поощри или предпази“ при предлагането на кандидатурите.

Всичко това, заедно с широките възможности за лични контакти с чуждите държавни дейци, позволява на монарха да бъде едно от най-информираните лица в страната. По думите на английския социолог Айвър Дженингс кралицата всъщност е член на кабинета и при това единственият му постоянен член, независещ от смените на партийните правителства и заради това влиятелен по силата на опитността и осведомеността си.

Казано по-просто, монархията в Англия си остава един от елементите на ръководството, тоест на устоите на властта. И това всекидневно влияние, което кралицата упражнява върху процеса на приемането на решения, може да играе не по-малка, а понякога дори и по-голяма роля, отколкото официалните кралски прерогативи.

За издръжката на кралския двор Парламентът ежегодно отпуска от тъй наречената цивилна листа около два милиона лири стерлинги. При което със специален акт на Парламента е предвидено, че размерът на тези асигнации автоматично се увеличава съответно на ръста на поскъпването, което ще рече, че е застрахован от инфлация.

Но цивилната листа представлява приблизително само една трета от всички разходи. Правителството допълнително заплаща издържането и обслужването на персонала на Бъкингамския и Сейнтджеймския дворец и на Уиндзорския замък. Военновъздушните сили издържат със средства от своя бюджет кралската ескадрила, а Военноморският флот издържа тъй наречената кралска яхта, представляваща в действителност голям океански лайнер с екипаж 250 души, който не без основание наричат плаващ дворец.

Кралицата се смята за втория едър земевладелец в страната. Тя получава като лична собственост доходите от Ланкастърското херцогство, а престолонаследникът — тия от Корнуолското херцогство, при това от тях не се събират данъци. Собственост на кралицата са замъкът Белморал в Шотландия и замъкът Сандрингхайм в графство Норфок, където кралското семейство отива на почивка.

Що се отнася до другите земи на короната, които дори по мнението на британските юристи отдавна вече трябва да се смятат за държавна собственост, доходите от тях още от времето на Георг III се внасят в държавната хазна. При всяко избухване на критики, че блясъкът на кралския двор струва много скъпо на страната, този факт се използува като аргумент, че монархията до голяма степен покрива разноските си.

Да, от гледна точка на британските управници монархията наистина покрива разноските си, и то в много по-широк смисъл. Нищо, че издръжката й възлиза на 6 милиона лири стерлинги, в края на краищата това е само сумата, която се изразходва за реклама на перилните препарати в Англия. А нали тук става дума не за избелване на ризи, а за излъскване, за представяне в по-привлекателна светлина системата на властта, за заздравяване на вярата в непоклатимостта на устоите й.

Позлатената карета, този средновековен екипаж с двигател от шест конски сили, има идеологически смисъл и до днес. Преди всичко монархията апелира към историческото чувство, което е дълбоко вкоренено у англичаните. Тя възславя приемствеността и непоклатимостта на традициите, като по този начин заздравява корените на политическия консерватизъм в националния характер. Нека в този менящ се свят да има поне едно нещо стабилно, непроменящо се, което да свързва навъсения днешен ден със славното минало — ето към какво призовават преди всичко лъскавите ризници на конните гвардейци и блясъкът на позлатената карета.

Съществуването на монархията помага да се затвърди митът за неутралност и безпристрастност на държавния механизъм, митът за това, че уж държавата служи не на интересите на определени класи, а на целия народ. Според тази версия правителството също като кралицата уж стои вън от борбите на политическите партии.

В следващите глави ще стане дума за това, как всички тези фактори помагат за преразпределянето на реалната власт между членовете на Парламента в Уестминстър и чиновниците в Уайтхол.

Монархията е анахронизъм, който увенчава британското общество. В тази най-политическа от западните страни, където винаги кипят нови идеи за пътищата и средствата, по които хората сами да се управляват, продължава да съществува хилядагодишната монархия, едни я почитат, други я уважават, трети я търпят, но малцина я критикуват.

Дру Мидълтън (САЩ). „Британците“, 1957 г.‍

Когато един или друг политически институт в Британия престане да функционира, не го премахват. Неговите функции се прераждат в ритуали, реалността се замества с мит. Пример за такава метаморфоза представлява монархията. Но колко малко хора са осъзнали, че Парламентът — този вечен факел на англофилите — е последвал монархията блестящо импотентен. Той се е запазил като символ на демократични дебати, но отдавна е престанал да притежава каквато и да било реална власт.

Клайв Ървинг (Англия). „Истинският британец“, 1974 г.‍