Всеволод Овчинников
Корените на дъба (7) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Самотните дървета

Има ли оправдание английската система на възпитание? От полза ли е в крайна сметка за психологията и характера на детето? По този въпрос мненията са различни. Но едва ли може да се спори, че тази система не остава без следи за родителите. Потискане на естествената проява на чувствата към собствените деца, задържане на душевните пориви с юздата на самоконтрола — последиците от това са най-различни, най-очевидна и безвредна е страстта към домашните животни.

Някой трябва да заеме мястото на отчуждените деца в родителското сърце. Емоционалната привързаност трябва да намери някакъв отдушник. Ако не е прието открито и дори насаме да изразяваш нежността си към собственото дете, то бурната и необуздана проява на любов към кучето дори в присъствието на хора не се смята за неприлична. Но може ли привързаността към домашните животни да бъде равностоен заместител?

Струва ми се, че съзнателното охлаждане на родителските чувства, преднамерената суровост към собствените деца оказват влияние и върху другите форми на личните отношения в семейството — на отношенията между мъжа и жената например. Издигайки в култ частния живот, независимостта и самостоятелността на човека, който трябва да разчита само на собствените си сили, англичаните се осъждат на изолация, тоест на самота.

Крепостните стени, предпазващи от нежелано нахълтване, ограждат не само домашното огнище, но разделят и обитателите. Докато японското семейство е затворено за външните хора, английското семейство е затворено и вътре в себе си — всеки от неговите членове в много по-голяма степен запазва неприкосновеността на частния си живот. С други думи, душата на англичанина е негова крепост не по-малко от дома му.

Мъжът и жената тук по-малко се месят в работите един на друг, отколкото е прието в съпружеските двойки в другите страни. Атмосферата в семейството е сдържана, като някаква самоотбрана от прекалена фамилиарност. Както не се дава израз на открити симпатии, така се потискат и признаците на раздразнение, обида или гняв. В случаите, когато съпружеските двойки в други страни биха предпочели една хубава кавга, която като буря да разреди атмосферата, англичаните ще се постараят да не забележат, да оставят без внимание причината за разногласие, ще се придържат към мълчаливото съгласие да не се съгласяват един с друг.

Разбира се, казаното по-горе не се отнася в еднаква степен за различните обществени класи. В трудовите семейства — особено на север, в Ливърпул или Манчестър — хората са по-открити, по-често дават воля на душевните си пориви. А пълно изключение представляват миньорските селища, било то в Йоркшир или Южен Уелс — техните обитатели поколения наред се трудят и живеят един до друг, и се чувствуват едно голямо семейство. И все пак, когато се озовете в многонационалните работнически предградия, винаги ви прави впечатление, че английската беднота е повече изолирана и по-самотна в труда и несгодите си, отколкото съседните общини на ирландци, на западноиндийски негри или пакистанци.

За англичаните съществуват обикновено два етикета: или ги смятат сантиментални като деца, или невъзмутими до безчувственост. Истината може би се намира по-близо до първия от тези стереотипи. Англичаните са болезнено чувствителни към обидата — но те крият дълбоко в себе си тази черта.

Не бива да ни учудва, че за основни човешки достойнства в съпружеския живот три четвърти от запитаните посочиха разбирането, тактичността, внимателността; а като главна пречка в съпружеския живот повече от половината запитани посочиха лошия характер.

Тези данни, основаващи се на сериозно социологично изследване, се привеждат от Джефри Хорър, автор на книгата „Английският характер“. Въпреки относителността на анкетните допитвания, тези резултати са много показателни. Освен това Хорър обобщил мненията на хиляда души, на които бил зададен въпросът, какви съпружески качества ценят най-високо — 33% от жените посочили разбирането, 28% — грижовността, 24% — чувството за хумор, 23% — честността, 21% — верността, 19% — щедростта, 17% — любовта, 14% — търпимостта. Английските мъже смятат, че жената преди всичко трябва да бъде добра домакиня (29%), след това следват качествата сговорчивост (26%), разбиране (23%), любов (22%), вярност (21%), приятна външност (21%), да готви добре (20%), интелект (18%).

В същото време английските мъже най-много от всичко осъждат в жените си черти като свадливост (29%), глупост (24%), клюкарство (21%), прахосничество (17%), егоизъм (16%). А за жените най-непоносимият недостатък у мъжете е егоизмът (56%), липсата на интелект (20%), инертността и нежеланието да помагат в домакинството (18%), неспретнатият вид (17%), нечестността (16%).

Приведените цифри дават повод за размисли. На първо място в представите на англичаните стои компонентът добър характер. На второ място тези цифри посочват преднината на етичните критерии пред емоционалните: за отбелязване е, че не са на първо място в списъците нито любовта, нито верността.

Изобщо английският начин на живот е трудно съвместим с разпуснатост на нравите. Любовни интриги, съпружеска изневяра — тези неща просто не е присъщо да се разискват. Не защото се смята за неприлично да се говори за секс. Англичаните ги избягват по същата причина, поради която избягват да говорят с познатите си за служебните си работи и за доходите си. Да спираш вниманието върху любовните похождения на близките си или на околните, е толкова неуместно, както да се хвалиш с новата си кола или да се интересуваш каква заплата получава събеседникът ти. В представите на англичаните областта на интимните отношения — вътре и вън от семейството — е оградена от свещените граници на частния живот.

В представите на японците, италианците и много други народи семейството е пристанът, откъдето човек потегля на самостоятелно плаване и където се завръща по време на житейски бури. Англичаните обаче не разчитат на поддръжката на близките си, когато имат затруднения, но от друга страна, и те не изпитват към тях чувство на дълг и отговорност. Впрочем това е по-скоро английска черта, отколкото британска, тя не е така присъща на големите ирландски семейства, а също и на шотландците с техните кланове.

Семейните връзки, представата за роднински дълг са отслабени в Англия от правото на първородство. Открай време цялото имущество, в аристократичните семейства и титлата, преминава по наследство само върху най-големия син. Останалите братя и сестри не получават нищо и сами уреждат живота си.

За отбелязване е, че в японските семейства, където също е в сила правото на първородство, нещата стоят съвсем иначе. Бащиният дом, а на село притежаваната земя са нещо като застрахователен фонд, на който при нужда могат да разчитат всички от семейството. Като наследява изцяло бащиния имот, най-големият син приема върху себе си ролята и отговорността на глава на семейството и то не само към старите си родители, но и към по-малките братя. Ако някой от тях остане без работа съпругата и децата винаги ще намерят прием в родителския дом.

А в Англия самата мисъл няколко поколения да живеят под един покрив е напълно несъвместима с каноните на частния живот. Английските баби може много да обичат внучетата си, те с удоволствие ще ги нагостят в съботния и неделния ден, с готовност ще ги вземат да им гостуват няколко седмици, докато родителите ползуват отпуската си. Но никога няма да се съгласят да станат постоянни безплатни детегледачки, те много ценят своята независимост.

За англичаните е характерен практическият подход към морално-етичните проблеми. Иначе казано, присъщо им е да влагат дълбоко практически смисъл и в такива въпроси, които другите народи разглеждат само в духовен план. Училище, религия, правосъдие — всички тези институции в Британия наблягат на поведението на човека, а не на подбудите му, те имат за цел да затвърдят преди всичко определени правила на поведение.

Интересно е например че английската църква обръща внимание преди всичко на нравствената страна на религията. Тя смята, че затвърдяването на морални норми е по-действеният път към усъвършенствуване на човека в сравнение с такива средства за въздействие върху личността, като изповедта при католиците. Не ще бъде преувеличение, ако се каже, че Англия е християнска страна предимно в етичен смисъл, ролята на религията тук в много отношения напомня ролята, която играе конфуцианството в Китай или Япония.

В Британия и правосъдието служи като пазител на общоприетата етика. То прави своите заключения само въз основа на постъпките, а не на подбудите. Ако адвокатът построи защитата си на обвиняемия върху мотивите или обстоятелствата, които са го тласнали към постъпката му, той едва ли ще спечели делото в Лондон, където с много по-голяма сигурност можеш да пледираш, тръгвайки от някаква тясно техническа точка на закона.

Наслушали се за търпимостта на англичаните, много чужденци погрешно я тълкуват като способност на отделния човек да разбере подбудите на другия и така да оправдае действията му. Всъщност под търпимост англичаните разбират ненамеса в частния живот на другите, предполагайки на свой ред, че всеки е длъжен също да уважава частния живот на околните.

Общественият живот във Великобритания е замесен с маята на любителството. В основата му лежи традиционното схващане, че всеки човек, освен основната си работа или занимание е длъжен да отдаде част от времето и силите си на някаква дейност, лежаща извън личните му, грубо казано, користни интереси.

Най-разпространената форма на обществена дейност в Англия са комитетите, създавани по най-различни поводи от хора с най-различно обществено положение. Редки са случаите англичанинът да не е член на комитет за съдействие на нещо, а още по-често против промяната на нещо. Безброй комитети служат за арена за предложения, гласувания, компромиси, доклади на малцинствата.

Представителите на всички класи на британското общество притежават умението да отстояват пред публика възгледите си, да се чувствуват уверено пред голяма или недружелюбно настроена аудитория.

Винаги, когато съм присъствувал на профсъюзни събрания на работнически колективи — дори неголеми, провинциални — ми е минавала мисълта, че всеки ръководител на цех може спокойно да председателствува в Камарата на общините. На заседанията на най-затънтения квартален комитет, където жителите от бордеите се съвещават как вкупом да се противопоставят на изселването, споровете се водят по правилата на безупречна, направо парламентарна процедура.

Независимо от многобройните традиционни ритуали, които правят преди всичко впечатление на чужденеца, англичанинът не смята обществената дейност за нещо откъснато от всекидневието. Управляващите класи умело използуват това вродено схващане за користни цели, създавайки у хората илюзия за участие в процеса на приемане на решения, на управление на обществените и държавни работи.

Ако в личен план англичаните, за разлика от японците, издигат в култ независимостта и самостоятелността на човека, освобождавайки го от бремето на роднинските задължения, то в обществен план те също като японците много държат на своето участие.

Успоредно с общественото начало, на натурата им е свойствено желанието да се числят към неголяма избрана група хора със сродни интереси, възгледи или стремежи.

Тази жажда да участвуват в нещо, която на пръв поглед като че ли е трудно съвместима с индивидуализма, до голяма степен е породена от разединеността в семействата. Тя е форма на бягство от самотата, на която, щат, не щат, култът към частния живот е обрекъл англичаните. Щом семейството престава да е притегателен център, остава да разчиташ на кръг от хора, които са обединени или от общ интерес към колекциониране на марки, или от общи спомени от училище, или от общите усилия да не допуснат строенето на химически заводи на брега на живописното езеро.

Независимост, граничеща с отчужденост — това е основата на човешките взаимоотношения в Британия. Не само приятелите и роднините, но дори родителите и децата не се чувствуват свързани помежду си от дълг или отговорност. Такава липса на морални задължения е напълно противоположна на японския начин на живот, с неговите понятия за дълга на признателност и дълга на честта, с неразривните му брънки на общинна връзка. Обяснението тук не е в отживелиците от феодалната патриархалност. И в Съединените щати човек постоянно изпитва върху себе си различни форми на морален натиск от страна на роднини, съседи и колеги и понякога е принуден да подчинява на тях своето поведение. В Англия личните склонности и дори личните странности не извикват противодействие у околните. Ненамеса в частния живот на другите, ненамеса, която, разбира се, е двустранна — ето крайъгълният камък на английската етика.

Но такава разкрепостеност от роднинския дълг, от бремето на моралните задължения, има, разбира се, своята обратна страна. Тя е нож с две остриета, една от главните причини за онази отчужденост, на която толкова често е обречен човек в Англия. Заради това, че е прието децата да живеят отделно, родителите са принудени да прекарат последните години от живота си в пълна самота, а понякога и напълно забравени. Тези самотни старци, безпомощни, когато се разболеят и беззащитни пред лицето на инфлацията, принудени поради прекалена гордост да крият от децата си нуждите и лишенията си, представляват един от най-трудните социални проблеми в днешна Британия.

Този проблем, разбира се, съществува и в други страни. Но тук той е особено остър именно поради предубеждението, че децата не носят отговорност за съдбата на старите си родители и че е достатъчно, когато се срещат с тях един-два пъти в годината на Коледа или на Великден.

Може би в крайна сметка методът на възпитание е довел до това състояние на нещата? Когато в човека още от ранно детство се развива чувството за самостоятелност, когато му се внушава, че не бива да разчита на другите, той привиква да разчита на себе си. Такава система на възпитание наистина закалява някои хора, помага им да понасят всякакви несгоди. На други обаче тя понякога осакатява живота. Хората тук често се оплакват, че чувствуват неудобство и обтегнатост в отношенията със собствените си деца. Тъй като и тях не са ги подтиквали към искреност, към душевен контакт, и те от своя страна не са в състояние да възпитат тези качества в следващото поколение.

Англичаните обичат да повтарят думите на Чърчил: ако самотното дърво оцелее, то израства здраво. Но всички ли такива дървета оцеляват? Защо се ползува с такъв успех всред читателите вестникарската рубрика „Самотни сърца“? Защо има в Лондон толкова много бюра за запознанство, клубове за неженени хора, брачни кантори, даващи обявления във вестниците и снабдени с компютри?

С една дума, защо са тези разнообразни и, ако се съди по броя им, безполезни средства за борба със самотата?

Американците, попаднали в Англия, с учудване установяват, че това е страна на мъжете. (По същия начин англичаните, които посещават Америка, с учудване констатират, че това е страна на жените.) Тази страна е подчинена на навиците, удобствата и капризите на мъжете, а не на жените. Тук, както в света на птиците, шествува самецът в пъстрото си оперение. Мъжете в тази страна се контят, а жените само се обличат. За да съдят за благосъстоянието на семейството, тук по-скоро гледат мъжа, а не жената.

В Англия животът е така устроен, че са взети под внимание преди всичко удобствата на мъжа, това се отнася еднакво и за бедните, и за богатите, за всички обществени слоеве. А в Америка са взети предвид преди всичко удобствата на жената.

Английските мъже по-често от американските прекарват времето си сред мъже, било то на работа, било в развлечения, на които посвещават свободните си часове. Американката очаква, изисква и получава повече внимание от съпруга, отколкото англичанката. В английското семейство още от ранно детство се отделя повече внимание за сина, отколкото за дъщерята. За неговото възпитание се отдават повече енергия и сили, за него се изразходват повече средства. Така английските мъже още от детска възраст свикват с мисълта, че притежават особени права и привилегии. Атмосферата в английското семейство предполага момичетата да гледат на момчетата от долу на горе и повечето от англичанките никога след това не се отърсват от този навик.

Прайс Колиър (САЩ). „Англия и англичаните от американска гледна точка“, 1912 г.‍

Когато парижкият полицай прави бележка на седящата зад кормилото девойка, която е нарушила правилника за уличното движение, той се държи с нея не както би се държал с мъж. Когато парижкият продавач помага на клиентката да си избере ръкавици, отношението му към нея е отношение към жена. А англичанинът е способен да мисли само за едно: или за забележката, или за ръкавиците, или за любов и никога не смесва едното с другото.

Пиер Данинос (Франция). „Майор Томсън и аз“, 1957 г.‍

Уважението към частната собственост в Лондон кара мъжете да се отнасят с уважение към чуждите жени. И тук, разбира се, съществува съпружеска измяна. Но общо взето и особено към омъжените жени в Лондон са много по-предпазливи, отколкото където и да било другаде. Просто не е прието да се флиртува с омъжена жена. Не е спортсменско, противоречи на правилата на играта, не е честно. А основният принцип на поведение в Лондон е да се играе по правилата.

Мъж, комуто са сложили рога, по-рядко става обект на присмех, отколкото в съседните страни. В края на краищата той е станал жертва на измама в нещо, което му принадлежи. А когато работата опира до престъпление спрямо собствеността, шегите са неуместни.

Уолтър Хенри Нелсън (САЩ). „Лондончани“, 1957 г.‍

Англичаните се различават от американците с по-голяма независимост в личните си навици. Не само установеният ред, но и физическите условия на живот в Съединените щати показват тенденция да поставят всички хора под общ знаменател. Англичанинът учудено ще опули очи, ако го помолят да се откаже от някои свои навици под предлог, че всички други постъпват иначе. Американецът в подобна ситуация ще бъде склонен да отстъпи, макар че тъй наречените общи склонности в действителност са диктувани от нечия лична корист. Англичанинът инстинктивно се съпротивлява на всеки опит за посегателство върху независимостта му. И нищо не може да извика в него по-големи възражения от доводите, че другите мислят иначе.

Фенимор Купър (САЩ). „Англия, скици от столичното общество“, 1937 г.‍

Британците вероятно са най-самотният народ на света. Мнозина живеят във физическа самота. Други дори когато са у дома си или в училище, се чувствуват емоционално и духовно самотни. В тази страна не само се признава, че съществува разрив между поколенията, той се и одобрява; тук човек няма кому да разкрие душата си, освен на лекаря или на автора на рубриката „Самотни сърца“ в местния вестник.

Антъни Глин (Англия). „Кръвта на британеца“, 1971 г.‍

Цялата система на английското мислене, цялата система на образование се върти около принципа на самотата, англичанинът остава самотен едва ли не от шестгодишна възраст — заедно с другите наистина, но той е самотен, отделен от семейството си през цялото време, когато е на училище или в колежа, с изключение на ваканцията. И когато след петнадесет или двадесет години се върне вкъщи с диплома от Оксфорд или Кеймбридж, той естествено иска колкото може по-скоро да замине, за да живее свой личен живот. С други думи, за да продължи да бъде самотен.

Паоло Тревес (Италия). „Англия — тайнственият остров“, 1948 г.‍

Англичаните са честен народ, те имат установени нрави, добър семеен живот, роднински традиции и приятелства… Можем да им завидим! При тях дадената дума, доброжелателството и познанството са сигурни: тук може би действува общият търговски дух, който приучва хората на уважение и пазене на доверието във всичките му оттенъци. Но строгата честност не им пречи да бъдат изтънчени егоисти. Такива са те в търговията, в политиката и в частните отношения помежду си. Всичко е обмислено, всичко е пресметнато и крайното следствие е… личната изгода.

Н.‍ М.‍ Карамзин. (Русия). „Писма на руския пътешественик“, 1790 г.‍