Всеволод Овчинников
Корените на дъба (5) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Любители и професионалисти

Култът към частния живот, възвеличаването на домашното огнище дава ключа за разбиране на много от своеобразните черти на англичанина.

Да вземем например противопоставянето на любители и професионалисти, което те обичат да правят. Тези понятия, запазили първоначалния си смисъл може би само в областта на канадския хокей, и до днес остават важен етнически вододел на Британските острови. Много традиционни възгледи на англичаните ти се струват необясними, дори парадоксални, когато не ти е известна общата им изходна точка. Прието е да се смята или поне да си даваш вид, че по-важно място в живота на човека заема това, с което той се развлича в свободното си време, а не онова, с което се занимава в работата си. Ще рече, любителското отношение към работата се цени по-високо от специалните знания, а любителят е на по-голяма почит от професионалиста.

Делението на любители и професионалисти води началото си от крикета. А националната игра крикет е наистина светая светих за англичаните, те я смятат за прамайка не само на спорта, но и на морала. Именно от крикета водят родословието си онези принципи на спортната етика, които са станали за англичаните основа на подобаващо поведение, мерило за порядъчност. Когато заместник-ректорът на Оксфордския университет казва, че неговата цел е да научи младежите да играят с пряка бухалка, смисълът на тази фраза отива далече зад границите на спорта.

Чуждестранният журналист, работещ в Лондон, е длъжен да знае термините и епитетите, употребяващи се при описанието на играта на крикет, тъй добре, както се знаят популярните библейски изрази или латинските пословици, иначе не би разбрал нито полемиките в Парламента, нито уводните статии във вестниците.

Крикетът е първият спорт, където делението на любители и професионалисти било официално утвърдено с правила. При това предпочитанието към първата от тези категории е изразено недвусмислено. Капитани на водещите отбори например до неотдавна можеха да бъдат само любители. И макар че в наши дни е вече невъзможно да се спазва този принцип, предишната градация продължава да се спазва в дребните неща. Съблекалните за любителите по традиция са обзаведени различно от тези на професионалистите и се различават от тях, както корабните каюти първа класа се различават от каютите втора класа. Достатъчно е да вземете програмата, на който и да е крикетен мач, за да разберете кои от играчите са любители и кои — професионалисти; при първите е отбелязано фамилното име и първите букви на името и презимето, а вторите са изредени само с фамилните имена.

Освен любители и професионалисти в крикета съществуват и паралелни термини: джентълмени и играчи. Това второ противопоставяне ни помага да разберем защо любителското отношение към работата се отъждествява с принадлежността към избраната класа.

Статуквото на джентълмен — като владеенето на земя — било върхът на човешките амбиции. Смятало се, че собственикът на извънградското имение дори и да е опитвал силите си в някакво поприще, правил го е не от интерес, а от чувство за дълг пред обществото или за свое удоволствие.

Принадлежността към редовната работна сила се възприемало като следствие от икономическа или социална зависимост. Дори когато джентълменът бил принуден по необходимост да се труди, той се стараел да си дава вид, че се отнася към работата си като към странично увлечение, тоест представял се за любител.

Тази своеобразна скала на социалните ценности дава по-голям престиж на този, който може да си стои вкъщи, отколкото на онзи, който е принуден да ходи на работа. Затова англичанинът подсъзнателно е склонен да смята, че домът заема в живота му по-съществено място, отколкото работата, независимо дали в действителност е така.

В това може би се състои най-очебийното различие от задокеанския му братовчед. Въпросът не е само в това, че американецът по правило отива на работа по-рано и се връща по-късно — той дори вкъщи не може да се откъсне от мислите си за работата. А на англичанина, с култа му към домашното огнище, по-скоро е присъщо обратното.

Сред американците е прието да се смята, че колкото повече работа е съсредоточена в ръцете на един човек, толкова по-голям е престижът му в собствените му очи и в очите на околните. Милионерът от Калифорния, който е поканил гост в извънградската си вила с басейн, ще бъде само доволен, ако по време на къпането му поднесат телефонния апарат и му доложат, че са се обадили по спешност някъде от Цюрих или Сингапур. Но английският аристократ, дори ако отдава на работата си не по-малко време и сили, предпочита да минава пред хората за мързелив безделник. Оттук идва дълбоко вкоренилото се недоверие към професионалистите, вроденият им навик да гледат на съветниците и експертите, както средновековните рицари са гледали на алхимиците, тоест като на хора, притежаващи тайнствени знания, готови да служат и на дявола, и на бога.

Превъзходството на дилетанта над специалиста се утвърждава и от английската литература с цяла галерия герои. Достатъчно е да си спомним Шерлок Холмс, който, бидейки любител, винаги се оказва по-проницателен от професионалните детективи на Скотланд Ярд.

Склонността на англичаните да предпочитат любителя пред професионалиста (и то не само в спорта или в изкуството) се е породила, разбира се, сред определена класа в определена историческа епоха. Когато си имал зад гърба си обширна колониална империя и потенциала на „световната работилница“, е било възможно да си позволиш да се отнасяш към труда с аристократическо лекомислие и да гледаш отвисоко на ония, които с фанатична упоритост правят всичко възможно, за да преуспеят. Но любителският подход към работата, с който някога са се гордеели господствуващите класи, е оставил отпечатъка си върху много страни от живота на народа.

Отличителна черта на англичаните е презрителното им отношение към тъй нареченото „надбягване на мишки“, тоест към ония, които са готови да жертвуват радостите на живота заради голата материална изгода.

Всеки, който попадне на Британския остров, дошъл от другата страна на Ламанша, особено от Атлантика, има впечатлението, че англичаните не са склонни да се лишат от почивката си заради някаква допълнителна печалба.

След като концернът на Форд построи на Британските острови свои автомобилни заводи, американската администрация неведнъж се е опитвала да намали престоя на конвейерите по време на обедната почивка. Въпреки че са уверявали работниците, че това ще им позволи по-рано да завършат смяната си и да си отидат вкъщи, тези опити всеки път са се натъквали на решителната и непреклонна съпротива на профсъюзите.

Шофьорът на такси ще се откаже от изгодния клиент, ако трябва в определения час да изпие чаша чай от термоса или да прелисти вечерния вестник. За да играе тениса си в сряда или за да излезе от града по-рано в петък, борсовият посредник ще пожертвува сделка, която би му донесла печалба. Много е трудно да намериш в Лондон хора, които да ти извършат някакъв срочен ремонт: работилниците разпределят времето си две-три седмици напред, а перспективата да се работи извънредно дори със заплащане в двоен или троен размер, едва ли ще съблазни някого.

Англичаните не демонстрират отношението си към труда, както не са демонстративни в проявата на чувствата си. Отначало може да ви се стори, че вършат всичко без особено усърдие, как да е. Но постепенно започвате да се убеждавате, че спокойствието им отразява общия ритъм на живота. Това съчетание на отпуснатост и склонност към отлагане са характерни черти на английския бит.

В това отношение англичанинът прилича донякъде на опитния играч на тенис: той не тича от единия до другия край, а отбива топката леко, дори сякаш небрежно. Англичаните работят може би именно така. И ако шофьорът на автобуса спре по пътя, за да си купи пачка цигари, това още не значи, че не го интересува графикът за движение.

Отрицателното отношение на английския трудещ се към „мишето надбягване“ се проявява и в това, че той с голямо нежелание се съгласява да работи на конвейер. Най-често се срещат трудови конфликти в отрасли като автомобилостроенето, макар заплатата там да е по-голяма, а работният ден по-кратък, отколкото в остарелите малки работилници. Макар Англия да е родината на промишлената революция, съвременното масово производство, където човек трябва да се подчинява безпрекословно на ритъма на машините, трудно се присажда на местна почва.

Успоредно с това следва да се отбележи, че противопоставянето на труда и свободното време преднамерено се култивира от управляващите класи и от буржоазния морал. Този вододел помага да се отвлича вниманието от сериозните проблеми. Когато бързат за футболен мач или за кръжока по рисуване, или за кварталната кръчма, хората забравят за всичко, което ги е тревожило час преди това.

Англичаните са родоначалници на страничните увлечения, които сме приели да наричаме с измисленото пак от тях название „хоби“. То не е само отдушник от еднообразието на деня, но и възможност да проявиш таланта си.

След като си бил няколко пъти на гости у англичаните, се убеждаваш, че тъкмо търсенето на общите склонности и интереси, свързани с прекарването на свободното време, представлява канавата на общуването помежду им.

Запознавайки се на лондонски приеми с гостите, в началото ти се учудваш колко са неразговорливи, когато, узнал професиите им, започваш да разпитваш лекаря за държавната система на здравеопазване, а индустриалеца — за отношението между труда и капитала.

Едва след време разбираш, че естествената според нашите разбирания насока на разговора тук се оказва погрешна, че е нужно, нека се изразя образно, не да чукаме безцеремонно на главния вход, а да търсим внимателно страничната вратичка. Защото този неразговорлив лондончанин е способен с увлечение да разговаря с първия срещнат за развъждането на гълъби или на златни рибки, за колекционирането на щипци за камина или за тропически пеперуди.

По отношение на хобито фантазията на англичаните наистина е неизчерпаема. Няма да бъде преувеличено, ако наречем Британия страна на колекционери. Къде другаде по света има толкова магазини, предназначени специално за филателисти и нумизматици? Но освен марките и монетите съществуват много, тъй да се каже „оригинални жанрове“ на колекциониране, предвидени за всеки вкус и материални възможности. Лорд Монтегю например се увлича от стари автомобили от началото на века. Но явно не по-малко горд със своята колекция е неговият съотечественик, който събира табелки на хамали с написаните върху тях имена на гари по отдавна закрити железопътни линии. Разхождаш се по лондонските пазари и се чудиш на ексцентричността на тези увлечения. Около една сергия се трупат събирачи на напръстници. До нея се продават корабни кормила и камбани; по-нататък — старовремски дърводелски инструменти, а по-нататък — медни грейки с дълги дървени дръжки, които англичаните в не много далечни времена са слагали под завивката в неотоплените си спални.

Бидейки страна на колекционери, Британия в още по-голяма степен е страна на градинари. Това е най-разпространеното хоби и за борсовия посредник, за миньора, за адвоката и за пощенския раздавач. Между англичаните се наброяват 20 милиона градинари любители. Разбира се, далеч не всички имат възможност да притежават градина. Често това е съвсем малка леха пред прозореца. Ако нямаш и нея, можеш да отглеждаш цветя в сандъка на прозоречната дъска.

Градинарството е национална страст у англичаните, то е ключ за разбиране на много страни от характера им, от отношението им към живота. А времето в Англия, по повод, на което тъй много мърморят, е безспорно най-добрият приятел на градинаря. То позволява на жителите на мрачния Албион през цялата година да имат с какво да се занимават, малко народи имат тази възможност.

Благодарение на влажния, умерен климат в Лондон тревата през цялата година е зелена и почти винаги нещо цъфти. Тъй че градинарят може не само да се труди на чист въздух, но и да се радва на плодовете на своя труд. Розите и хризантемите цъфтят върху открити площи почти до Коледа, а в края на февруари пъпките на минзухарите и нарцисите вече напомнят за настъпването на пролетта.

Ежегодната изложба на цветя в Челси е също такова важно събитие през летния сезон, както надбягванията в Аскът, тенисният турнир в Уимбълдън или гребната регата в Хенли. Тук се събират колекционери любители от цялата страна.

Като казваме, че англичаните са изключително привързани към дома си, понякога ни е трудно да определим към какво преди всичко се отнася тази страст — към домашното огнище или към лехата пред прозореца. Физическият труд в градината, практическите навици в него са на еднаква почит сред всички слоеве на британското общество.

Накрая като трето увлечение на англичаните наред с колекционерството и градинарството трябва да посочим домашните животни. Но би било кощунство да отнесем към хобитата пламенната им любов към кучетата и котките. Поради местните особености тази тема навлиза в областта на семейния живот и затова за нея ще говорим в следващата глава.

В Англия хората имат повече развлечения, увлечения и интереси извън еднообразието на всекидневната им работа, отколкото американците. Процентът на ония, които освен свързаните с професията и бизнеса им грижи, имат някакво хоби, е много по-висок, отколкото у нас. Тук са учудващо много хората, които отглеждат коне, кучета, свине, овце или крави; които играят крикет, голф, тенис или се занимават с гребане, изучават някакъв древен език или пътешествуват в непознати страни; които се увличат от лов и риболов или ботаника, изучават някаква област от археологията или изследват корените на родословното си дърво.

Прайс Колиър (САЩ). „Англия и англичаните от американска гледна точка“, 1912 г.‍

За британеца градинарството е нещо повече от хоби, дори повече от страст. То е кодекс на моралните ценности, почти религия. Именно в такива моменти той разкрива истинската си същност. Когато е в градината, англичанинът отхвърля своята грижливо всадена сдържаност, позволява си да разпусне в усмивка стегнатата си горна устна, сякаш съблича закопчания си догоре мундир. Вкусовете и поведението му в градината говорят за личността и характера му много по-точно, отколкото всяка биография. Тук той проявява дълбоката си любов към природата, която според него трябва да се поправя и облагородява колкото може по-малко.

Антъни Глин (Англия). „Кръвта на британеца“, 1971 г.‍