Всеволод Овчинников
Корените на дъба (17) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Чувалът с вълна

Около един милион туристи минават ежегодно под сводовете на Уестминстърския дворец. Въртят насам и натам глави и разсеяно слушат екскурзоводите, замаяни от изобилието на статуи, портрети, стенописи, гоблени. Под пороя от имена и факти посетителят усеща как му се завива свят, като на студент, който пред изпит се опитва набързо да прелисти многотомния учебник по история.

Туристите научават, че добре познатата им от пощенските картички готическа сграда на брега на Темза с кулата на Големия Бен, за разлика от намиращото се до нея Уестминстърско абатство, не е средновековен паметник. Като имитирал сполучливо късната готика, архитектът Чарлс Бъри я построил не по-рано от 1850 година на мястото на почти изцяло изгорелия дворец със същото име. И само прочутият Уестминстър Хол (тронната зала, в която по времето на Хенрих VIII бил съден Томас Мор, а по времето на Кромуел — Карл I) съществува цели шест века, като и до днес ни удивлява с двайсет и пет метровия проход с арково покритие, опиращо се на система от дъбови греди.

Въпреки че днешният Уестминстърски дворец е построен специално за Парламента, той и до днес се смята кралски, тоест само формално е предоставен за ползуване от Камарата на лордовете и Камарата на общините. Ежегодното появяване на монарха е било взето предвид, когато са се планирали анфиландните парадни стълбища и залите.

В съботен ден от 10 до 12 часа предобед всеки желаещ може да мине през Уестминстърския дворец по маршрута на кралицата, когато тръгва за Камарата на лордовете, а после по тоя на пратеника, когото тя изпраща в Камарата на общините. Затова не е необходимо нито да си осигурявате пропуск, нито да купувате билет. Трябва само да почакате пред кулата Виктория, докато екскурзоводът събере поредната група. Съветвам всеки, който попадне в съботен ден в Лондон, да използува дадената му възможност.

След пищната помпозност на „Кралската галерия“ — главната дворцова зала, където между портретите на монарсите правят впечатление две огромни картини, представящи смъртта на Нелсън в Трафалгарския бой и срещата на Уелингтън с Блюхер по време на битката при Ватерло, наредбата в Камарата на лордовете ще ви се види по-сдържана и строга. С ажурно резбованата дъбова облицовка, с тъмното злато на трона, с цветните витражи на готическите прозорци тя напомня средновековна часовникова кула.

Най-колоритната забележителност в Камарата на лордовете е „чувалът с вълна“. Тъй се нарича обвитата с червен плат мека табуретка, от която председателят на Камарата на лордовете ръководи заседанията. Преди повече от шестстотин години Едуард III заповядал на най-видното място в Камарата на лордовете да поставят чувал с вълна, за да напомня винаги какво значение за кралството има тази стока.

През XIV век Англия била постигната от страшно бедствие — откъм Ламанш дошла чумата. „Черната смърт“ покосила почти половината от населението на страната — останали живи по-малко от три милиона души. Цели села опустели, недостатъкът от работна ръка принудил земевладелците да се заловят с отглеждането на овце. Вълната станала основното перо в търговията, тя ознаменувала прехода от натурално стопанство към стоково производство.

Тъкмо по това време в Източна Англия нахлул поток от бежанци от Фландрия, търсещи спасение от испанската тирания. Те предали на англичаните непознатия им дотогава занаят — тъкането на сукно.

Едуард III оценил тези нови възможности. Той забранил в страната да се внася сукно и да се изнася вълна. Това означавало тласък за родното текстилно производство и освен това ознаменувало зараждането на промените, в резултат на които Англия станала владетелка на моретата, работилница на света. Тя за пръв път открила в истинския му смисъл икономическия интерес от връзките с други страни. Станали й необходими отвъдморски пазари. Почувствувала нужда от търговски флот, за да изнася стоките си, и военен флот, за да отбранява тези водни пътища. С една дума, чувалът с вълна отворил на Англия пътя за превръщането й в морска държава, пътя за заграбване на колонии.

Защо тогава се учудваме, че цели шест века този чувал се почита като символ на благополучието на страната!

Камарата на лордовете е сравнително неголяма — приблизително 30 метра дълга и 15 широка. Това всъщност е малка тронна зала. „Чувалът с вълната“ е поставен в предната част, сякаш в подножието на трона. А вляво и вдясно от него по дължината на залата са разположени червени кожени канапета в четири реда, издигащи се като балкони от двете страни, по три шестместни канапета във всеки ред. 1139 перове на кралството имат право да сядат на тях.

Нека не умуваме как се поместват те там. В гласуванията, които стават вечерта, участвува обикновено само една десета част от общия състав на Камарата. А за кворум са достатъчни само трима души. Затова пък, като вземе думата, перът може да говори колкото си иска и никой няма право да го прекъсне.

Има един стар английски анекдот за това как на една титулувана личност веднъж й се присънило, че произнася реч в Камарата на лордовете. Като се събудил, ораторът за свое голямо учудване установил, че наистина произнася реч в Камарата на лордовете.

Тази хаплива шега ти идва наум, когато гледаш от галерията празните червени канапета или се разхождаш по коридорите, пушалните, читалните. Навсякъде цари онзи дух на откъснатост от времето, духът на спокойната старост, който е характерен за прочутите лондонски клубове на Пел Мел и Сейнт Джеймс.

Ненапразно наричат Камарата на лордовете най-добрият клуб в кралството. Къде другаде можеш да намериш такова удоволствие на стари години в толкова изискана компания? При това в клубовете вземат членски внос, а на пера заплащат тринадесет и половина фунта на денонощие за всяко явяване в Камарата, дори ако само се отбие за половин час в бара.

Понякога ти идва мисълта, че обитателите на Уестминстърския дворец би могло да се разделят на три категории. В първата категория са 130-те държавни дейци от миналите времена, увековечени в бронз и мрамор и разположени на всяка крачка. Във втората са 635-те днешни политици, които заседават в Камарата на общините. И накрая в третата категория някъде между настоящето и миналото е неопределеният и непредвидим брой перове в Камарата на лордовете.

Уважавани фигури на възрастни хора. Вглеждаш се в тях и понякога имаш усещането, сякаш прелистваш фотоархив на вестник — пред очите ти минават полузабравени лица на знаменитости, като че ли отдавна слезли от сцената.

В последно време Камарата на лордовете придобива все по-забележимо нова функция — да бъде в политическия живот на Великобритания нещо като лагер за прослужили времето си автомобили или таван, където можеш да натрупаш разклатилите се мебели, които са неудобни за използуване, но ти е жал да изхвърлиш. Както консерваторите, така и лейбъристите чрез Камарата на лордовете се отървават от ония, които още е рано да се „пратят в архива“, но вече не е целесъобразно да се държат в Камарата на общините.

Тази тенденция стана още по-очевидна след 1958 година, когато опасявайки се от искания да се закрие Горната камара, консервативното правителство на Макмилън прие частично да пожертвува наследствения принцип на формирането и. Оттогава кралицата дава титлата пер пожизнено, тоест без право да се наследява.

Членове на Горната камара, които заемат в нея място тъй да се каже по длъжност, е имало и преди. Това са 26-те перове духовници, представители на англиканската църква (Кентърбърийският и Йоркският архиепископ и 26 епископи) и 9 лордове от Висшия апелационен съд. Сега към тях са прибавени още около 300 пожизнени перове, от които приблизително половината са бивши членове на Камарата на общините, а останалите са индустриалци, банкери, дипломати, учени, писатели, профсъюзни дейци.

Но почти три четвърти от състава на Камарата на лордовете както преди се състои от 818 наследствени перове. Сред тях са пет принца с кралска кръв (те по традиция присъствуват само на тронното слово), 27 херцози, 38 маркиза, 203 графове, 138 виконти, а останалите са барони. Рицарите и баронетите не се смятат за лордове, те имат само право да слагат пред името си „сър“. Когато Лоурънс Оливие например получи рицарско звание, той стана сър Лоурънс, а когато получи титлата пер, стана лорд Оливие.

Преди две столетия Камарата на лордовете изцяло се състояла от титулувани земевладелци. Веднъж на лорд Карингтън му напомнили, че когато неговият прадядо бил обявен за пер от Георг III, лордовете възмутени напуснали залата, защото ново удостоеният бил банкер.

В Камарата на лордовете и до днес заседават едри земевладелци. Но те са два пъти по-малко от банкерите и десет пъти по-малко от перовете, чиито имена са вписани в указателите на директорите на компании. В Камарата на лордовете е представена половината от едрите индустриални фирми (преди войната това са били преди всичко притежатели на мини, на корабостроителници, собственици на железниците, а днес — директори на нефтени и химически концерни).

Всъщност днешната практика титлата пер да се дава пожизнено е продължение на стара традиция. Както вече отбелязахме по-горе, британската управляваща класа още от времето на промишлената революция се е стремила да бъде „аристокрация с отворени врати“, да поема в себе си не само влиятелни представители на буржоазията, но и всички ония, които според общественото мнение олицетворяват успеха в дадено поприще. Освен всичко друго, както е известно, това е ефикасен метод за обезвредяване и опитомяване на опасните бунтари. Нагледен пример е профсъюзната прослойка в Камарата на лордовете, които са бивши лидери на трейдюнионите, чиято многолетна борба против съсловните различия, почести и привилегии в крайна сметка е възнаградена с червените мантии на перове на кралството.

Лондонските сторонници на демократичните свободи винаги сериозно се смущават от простия въпрос: как е възможно орган, който от никого не се избира и никому не се отчита, да прави спънки на Камарата на общините, която се слави като „еталон на парламентаризъм“? И въпреки това този „необясним анахронизъм“, както се изрази списание „Икономист“, продължава да съществува и да си действува.

До 1911 година лордовете са можели да отхвърлят всеки законопроект, приет от Камарата на общините. След това си запазили правото само на отлагателно вето — отсрочка за две години, която от 1949 година е намалена на една година, а по бюджетни законопроекти, отнасящи се до кредити — един месец отсрочка.

Но дори и в днешния си вид правото на отлагателно вето е важен коз в ръцете на управляващата върхушка, защото й дава допълнителни шансове за маневриране. Възможността да се блокира неудобният законопроект, макар за една година, на практика често означава да бъде погребан. Та нали до следващата сесия на Парламента може да се създаде съвсем друга, неблагоприятна за дадения законопроект политическа ситуация, ако пък на хоризонта се зададат нови всеобщи избори, още по-добре ще бъде да го забравят.

Британската история от последно време е изпъстрена с примери от подобни саботажи на перовете на кралството. В навечерието на Първата световна война лордовете провалиха приемането на законопроекта за самоуправление на Ирландия, което доведе до разделянето й, чиито трагични последици се чувствуват и до днес. През 1931 година Горната камара се противопостави на законопроекта за задължително училищно обучение до петнадесетгодишна възраст. Този законопроект можа да стане закон едва след Втората световна война. Което означава, че на цяло поколение англичани бе отнета възможността да получат средно образование. Това решение, разбира се, не засегна лордовете. Почти всички наследствени перове се числят към притежателите на „старата училищна вратовръзка“, повече от половината (432 от 818) са възпитаници на „Итън“, останалите са завършили „Хароу“, „Уинчестър“, „Ръгби“ и други привилегировани публични училища.

През последните години лордовете правеха най-различни спънки на политиката за национализиране основните отрасли на икономиката. Всеки път се проявява една интересна тенденция: когато на власт са консерваторите, Камарата на перовете не се обажда, дори когато Парламентът се сблъсква с остри завои във вътрешната и външната политика, влизането на Англия в Общия пазар например или опитът да се спре стачното движение със „Закона за отношенията в промишлеността“. Но щом на власт дойдат лейбъристите, лордовете веднага активизират тактиката си на саботиране, като правят усилия с безброй поправки или да проточат приемането на правителствените законопроекти, или да ги обезсмислят.

По такъв начин, независимо от волята на избирателите, независимо от това имат ли лейбъристите болшинство в Камарата на общините, те предварително са обречени на малцинство в Камарата на лордовете, където за тях гласуват само 155 перове, между които само 28 наследствени. Като че ли това не е чак толкова малко, като се знае, че половината от лордовете са „мъртви души“ за Камарата, а голяма част от останалите се появяват само от време на време (вече споменахме, че във вечерните гласувания обикновено участвуват около стотина перове).

Но Камарата на лордовете има тази особеност, че преди всяко гласуване съставът й е неопределена и непредвидима величина. Така например законопроектът за санкции против расисткия режим на Смит в Родезия беше отхвърлен през 1968 година с болшинство от 193 гласа срещу 183. Мнозина участници в небивалото по многобройността си гласуване се появиха под сводовете на Уестминстърския дворец за първи път от няколко десетилетия.

„Срещнах сума сродници, за които мислех, че отдавна са умрели“ — цитираха вестниците учудената реплика на един барон.

През ноември 1977 година 196 перове начело с лорд Карингтън за пореден път блокираха правителствения законопроект за национализиране на авиационната и корабостроителната промишленост, което беше най-радикалният пункт в програмата на лейбъристите. Те гласуваха за поправка, която да изключи от числото на национализираните предприятия 12 крупни кораборемонтни предприятия. Тъй като правителството не прие тази поправка, законопроектът беше отложен за следващата сесия, а след като лейбъристите загубиха изборите, бе окончателно погребан.

Спомагателна спирачка в ръцете на противниците на социалния прогрес — такава е истинската роля на Камарата на лордовете в британския управленчески механизъм.

Трябва да се помни, че политическото обединение на представителите на долните класи, създадено за техните интереси, представлява зло от първа величина, че постоянният характер на такова обединение би осигурило на долните класи преобладаваща роля в страната и че тяхното господство би означавало власт на невежеството над просвещението и числено превъзходство над знанието. Докато още не са се научили да действуват съвместно, има възможност да се предотврати тази опасност и тя може да бъде предотвратена само с най-голяма мъдрост и далновидност на горните класи… Те трябва доброволно да отстъпват, докато още не е станало опасно, за, да не се наложи впоследствие да отстъпват по принуда.

Уолтър Беджет (Англия). „Английската конституция“, 1967 г.‍