Джой Адамсън
Зовът на Пипа (9)

Малките растат

Когато се върнах, гепардите все още ги нямаше, но имаше една неприятна новина — на 9 март Бой нападнал детето на директора. Бой беше един от лъвовете на Джордж; той и сестра му Гърл играха две от главните роли във филма „Родена свободна“. Когато снимките свършиха, собствениците на лъвовете подариха тези два лъва на Джордж да ги върне към свободен живот. По-късно към тях се присъедини и Угас, а после още четири малки лъвчета — един лъв и три лъвици. Независимо от различната им възраст и възпитание те образуваха един прайд^[1], макар че Бой и Гърл никога не се разделяха, а неотдавна им се бяха родили две малки лъвчета. Понеже още от малки бяха свикнали с хора, те бяха най-дружелюбни.

Нещастният случай беше станал на няколкостотин ярда от Фотодървото. Джон Баксъндейл срещнал Бой на пътя (на около 19 мили до лагера на Джордж) и се надявал, че ще успее да го върне. Той позволил на Бой да се качи на покрива на ландроувъра и продължил пътя си. Срещнал ги директорът, който пътувал в обратна посока в открита кола със съпругата си и двете си деца, всички насядали на предната седалка. Директорът спрял на няколко фута^[2] от колата на Джон и излязъл да поговори с него. Докато разговаряли, Бой слязъл от покрива на ландроувъра и бавно отишъл към колата на директора. Директорът помислил, че Бой иска да скочи в неговата кола, затова бързо седнал до волана и включил двигателя с намерение да се отдалечи. В това време Бой бил до колата. Той мигновено се надигнал на задните си крака, навел се над директора и захапал ръчичката на 4-годишния му син, който седял между майка си и баща си. В този момент колата потеглила напред и повлякла Бой, който вървял на задните си крака и не изпускал от устата си ръката на момченцето. През това време директорът блъскал Бой с юмрука си, а майката здраво стискала сина си и момиченцето бебе, седнало на коленете й. От самото начало до края Бой не проявил никаква злоба и макар че зъбите му се били забили дълбоко в горната част на ръчичката на малкия, нямаше нито един скъсан мускул и нито една счупена кост. Тази злополука беше станала късно в неделя следобед и за нещастие не можело да се намери самолет да закара малкия в болницата в Найроби. Затова баща му го завел с колата си до болницата на мисията, която беше на един час път нагоре към възвишението Ниамбени. Там раните на детето били почистени, зашити и превързани. А именно това не трябвало да правят, защото рани, нанесени от хищник, никога не трябва да бъдат напълно затваряни, а да се оставят малко отворени, в случай че се образува гной. На следващата сутрин ръката на малкия била възпалена и първата работа на лекаря, който долетял със самолет, била да отвори отново раните. Голяма радост и облекчение изпита всеки от пас, когато след 6 седмици малкият се завърна от болницата в Найроби напълно оздравял.

Този случай привлече вниманието на журналистите и предизвика горещи пререкания. Правителството разреши Бой да остане в Националния парк при условие че от този момент Джордж ще престане да показва своите лъвове на посетители и ще престане да ги храни. За щастие всички те вече бяха станали напълно самостоятелни.

По това време и за мен беше разработена подробна програма, в която се казваше как ми се разрешава да провеждам работата си с гепардите. Преди това се бяхме уговорили с ръководството да привърша работата си по приучването им да живеят на свобода до края на текущата година. До това време малките гепарди щяха да навършат 17,5 месеца, възрастта, на която предишните гепарди на Пипа бяха изоставени от нея. От 1 октомври козите трябваше да бъдат преместени от Кенмейър и да се държат някъде извън парка, а храненето на гепардите трябваше постепенно да се намалява до 1 декември, когато трябваше съвсем да се прекрати.

Когато преди 4 години Джордж и аз започнахме работа по приучване на нашите диви животни към свобода, решихме да построим лагерите си на около 19 мили един от друг, като смятахме, че е напълно достатъчно за лъвовете и гепардите да не навлизат в чужда територия. Напоследък обаче лъвовете започнаха да навлизат в територията на Пипа и естествено й пречеха свободно да се движи. Така че за мен беше съвсем неочаквано, когато един ден семейството се появи към обяд в моя лагер. Това ставаше за първи път, откакто бяха родени малките преди 8 месеца. Те ужасно нервничеха и подозрително наблюдаваха всяко движение на моите помощници, въпреки че мъжете отидоха чак на другия край на лагера. Сложих месото от другата страна — близо до дървото — мост, за да може семейството незабелязано да се скрие, ако при мен пристигнеха гости. Малките бяха отслабнали, но не бяха много гладни и аз допуснах, че Пипа поне веднъж беше убила някое животно през тези 5 дни. Докато изваждах кърлежите от козината й и я милвах, тя мъркаше нежно и ближеше ръката ми. Навярно малките забелязаха това, почувствуваха се в безопасност и скоро започнаха да ядат. За съжаление ние нямахме достатъчно месо, за да ги нахраним до насита, а това, което имахме, беше леко вмирисано, така че не след дълго Пипа поведе малките си по дървото — мост към равнината Гамбо, откъдето се върнаха чак след залез-слънце.

През това време донесохме трупа на друга коза от Кенмейър и гепардите лакомо се нахвърлиха върху него. Докато те ядяха, аз седнах наблизо и ги пазех от хищници, които можеха да се появят отнякъде. Тишината беше нарушавана само от ритмичното цвъртене на щурците и цикадите, които винаги започваха своя синхронизиран хор със свечеряването; чуваше се още и дъвченето на гепардите. Без съмнение гепардите можеха да чуват много повече и по-разнообразни шумове от нас и те напрегнато се вслушваха във вечерната тишина. Към 8 часа вечерта те си тръгнаха през рекичката. Малко по-късно не много далече от нас зареваха два лъва.

При тези обстоятелства, изглежда, Пипа смяташе лагера за най-безопасното място, защото на следващия ден следобед тя отново се появи при нас. Малко след като гепардите бяха започнали да ядат, Джон Баксъндейл дойде с колата си. Бързо изпратих Мери да го спре да не идва наблизо, но младите гепарди бяха вече избягали по дървото — мост и се върнаха само когато Пипа ги извика със своето „прр-прр“.

Още два дни семейството продължи да идва в лагера; малките бяха много страхливи и неспокойни, каквито не ги бях виждала никога и никак не се учудих, когато Пипа ги заведе в долината на Мулика. След последните дъждове тревата там беше израснала много високо и за гепардите беше опасно. Ето защо Пипа прекарваше по-голямата част от времето на дърветата, за да избегне опасностите или да забележи някое животно, което да й послужи за храна. Веднъж тя седеше на един и същ клон с ястреб, който прекара цялата сутрин неподвижно, като чакаше парченца месо, и не обръщаше внимание на нашите движения точно под него. Пипа изобщо не го забелязваше.

Един ден за месото се появиха само малките, а Пипа остана на около 300 ярда настрана. Аз й занесох малко месо и я погалих, но нищо не можеше да я накара да яде или да пие. Вместо това тя не снемаше очи от равнината и тръгна нататък, като душеше въздуха. Изпратих Локал да разгледа наоколо, но той не намери нищо, което можеше да я разтревожи. Особено неспокоен беше Биг Бой и аз за пръв път го чух да издава същите тихи звуци като стон, които Пипа издаваше винаги когато се тревожеше за своите малки. Докато Биг Бой и Тайни душеха в посоката, в която Пипа беше изчезнала, Сомба заграби със зъби всичкото месо, което можеше да носи и едва тогава побягна в тръс след тях.

Малките растяха бързо и не ни беше лесно да доставяме достатъчно кози, за да задоволяваме увеличаващия им се апетит. За стадото ни от кози дотогава се грижеше едно момче в Кенмейър, където живееше с двама пазачи заедно със семействата им. Жилището обаче беше толкова западнало, че бе решено да бъде изоставено и пазачите да бъдат освободени от работа. Понеже не беше добре да оставим момчето само, наех един доста стар човек, който умееше да пази стадо с копие в ръка. Когато той и жена му пристигнаха, аз им обясних, че той трябва непременно веднага да ми съобщава, ако някой хищник нападне козите, и да ни покаже следите на хищника или да ни донесе остатъка от убитото животно. Всичко вървеше добре в продължение на няколко дни, докато една сутрин козарят съобщи, че предишната вечер някакъв лъв задигнал една коза, но понеже вечерта валяло дъжд, не могъл да намери следите на лъва, нито да донесе остатъка от убитото животно.

След три дни козарят съобщи, че два лъва задигнали две кози веднага щом ги пуснал рано сутринта да пасат. Всичките кози се разбягали из тревата, а той не могъл да ги прибере, понеже се страхувал, че лъвовете са още наблизо. Отидох с колата при Джордж, който дойде и внимателно претърси околността, но никъде не намери следи нито от разбягалите се кози, нито от някакви лъвове.

Имахме голяма нужда от месо за гепардите и затова на следващата сутрин тръгнах към Кенмейър за нова коза. Козите още бяха запрени в плевнята, която отдавна не беше чистена, а козарят все още спеше дълбоко. Той стана да почисти плевнята, а аз отидох при жена му, която беше в една от празните хижички недалече. В хижата видях три кози кожи, опънати на земята да се сушат, тенджера, пълна с варено месо, и половин труп от коза, закачен на стената. Не беше трудно да се разбере защо Джордж не беше намерил остатъци от лъвските трапези, а камо ли следите на лъвовете! Добре разбирах гнева на човека от това, че го уволнявам неочаквано и го лишавам от безгрижния живот, за който му плащахме добре. Той имаше на разположение самостоятелно, макар и полуразрушено жилище и разполагаше през ден с по една цяла коза, за която хвърляше вината върху някакъв въображаем лъв. Докато търсех по-благонадежден козар, Стенли дойде да се грижи за козите. През това време Мери трябваше да замине за една седмица в Найроби, за да уреди някакви домашни въпроси, които се бяха натрупали от пристигането й в Кения, затова Локал и аз оставахме сами да се грижим за гепардите.

Ние трудно се придвижвахме към тях: аз — натоварена с кинокамери, бинокъл, магнетофон и мегафон, а Локал — с кошницата с месото, бидона с вода и пушката. Намерихме ги далече в равнината на Мулика. През следващите няколко дни гепардите направиха голям кръг и се върнаха обратно към нашия лагер. А това беше нещо, което никак не исках — малките да свикнат с лагера. Всичките хитрини обаче, които употребих, помогнаха само да се преместят отвъд реката, където останаха няколко дни около Ловната акация.

Един следобед видяхме Пипа да следи стадо от 12 водни козли. Тя почти улови едно малко, но в последния момент майката на козлето го спаси. Със страх гледах как майката, защищавайки своето малко, се опитваше да ритне Пипа. Възрастните водни козли тежат до 400 фунта^[3], а теглото на Пипа не беше повече от 120, така че майката на козлето действително беше опасен противник.

Понеже не успя да убие нищо, Пипа реши на другата сутрин да дойде в лагера, придружена от Сомба и Тайни. Нямаше никаква следа от Биг Бой. Докато хранех гепардите, Локал отиде да потърси Биг Бой и го намерил доста далече зад Ловната акация. Той се опитал да го накара да тръгне след него, но пак се върна самичък. Тогава с месото подмамихме останалите членове на семейството да се върнат към Ловната акация, за да може Биг Бой да ги види. Макар че ни забеляла, като носехме кошницата с месото, той не се помръдна. Само когато всички отидохме при него, той тръгна с нас към Ловната акация. Не можех да разбера тази ненадейна проява на самостоятелност, тъй като Биг Бой беше само на 8,5 месеца, съвсем млад, за да се отдели от майка си, а от начина, по който се нахвърли върху месото, разбрахме, че беше много гладен.

В лагера Сомба се беше държала много дружелюбно, а тук веднага изпадна в нападателното си настроение при защищаване на храната и започна да се нахвърля върху мен така яростно, че не смеех да се помръдна, докато семейството се хранеше. Накрая, когато дори и самата Сомба не можеше да яде повече месо, тя тръгна след другите към един трънлив храст, за да поспят, докато им се смели храната. По пътя Сомба мина покрай Локал и Стенли, които спокойно седяха на тревата. Направих им знак да стоят абсолютно неподвижни, докато Сомба обикаляше около тях и нахално душеше главите им. Наистина положението беше твърде неприятно и можеше да завърши с някакво нараняване, ако някой от мъжете направеше погрешно движение, но те и двамата гледаха Сомба право в очите и не проявиха никакъв страх независимо колко близо минаваше край тях. Накрая, изглежда, тя остана доволна от проучването си, защото тръгна след другите, за да подремне.

Късно следобеда семейството отново се появи в лагера. Предложих на гепардчетата малко мляко и Сомба се държа съвсем различно от друг път — тя дори ми позволи да дръпна съда изпод носа й, за да дам и на другите да изпият своя дял. На следващата сутрин семейството на нашите гепарди се беше преместило на около 5 мили далече от лагера по пътя за Леопардовата скала. Едва се бях навела да закача кошницата с месото на едно дърво, когато Сомба силно ме удари по главата; за мой късмет бях с тропическата си каска на главата, иначе щеше да ме скалпира. Дълго след това тя дебнеше всяко наше движение и ние не можехме да нахраним гепардите, без тя да се нахвърли върху нас. Накрая напъха главата си в съда за мляко, ние се възползувахме от това и бързо се заловихме с месото. Едва когато Сомба разбра, че никой няма да я лиши от нейния дял месо, тя се успокои. Понякога Сомба можеше да се държи като малка разбойничка, но друг път беше много мила с нас в усилията си да разреши несъвместимите си противоречия; тя се нахвърляше върху всеки, който се осмеляваше да се движи, когато тя се хранеше на „своя територия“, но когато се хранеше в лагера, не забелязвахме нито едно движение на враждебност и отбрана. Понеже Сомба толкова явно различаваше яденето в храсталаците и в лагера, аз се учудвах дали не чувствува, че в жилището на хората тя не е на своя територия. Независимо от това, какви бяха нейните съображения, аз категорично бях решила да държа семейството гепарди далече от лагера и да запазя малките да не привикват много с хората, освен когато неизбежно се налагаше.

Напоследък често записвах на магнетофон различните звуци, които издаваха гепардите. Много от тях поразително напомняха цвъртене на птици. Имаше едно метално чуруликаме с високи тонове, което особено много напомняше гласа на птица. Много често, когато търсех гепардите, аз вземах цвъртенето на птиците за звуци на малките гепарди. Често пъти пусках на гепардите записите, които бях направила на собствените им цвъртения, когато се дърпаха за парче месо, когато чуруликаха или мъркаха, но те оставаха абсолютно равнодушни към тях. Днес обаче пуснах магнетофона със записа, който бях направила на тяхното свирепо ръмжене предишния ден, и те веднага побягнаха. Почти по същия начин бяха реагирали малките лъвчета на Елза, които не обръщаха никакво внимание на записа на собствените им гласове, но когато пускахме рева на Свирепата лъвица, техния смъртен враг, те мигновено побягваха.

По това време Джордж се грижеше за женското лъвче, близнакът брат, на което беше отвлечен от леопард. Тези лъвчета бяха родени от лъвица, която Джордж беше върнал на свобода и макар че беше отлична майка, след трагедията тя изгуби всякакъв интерес към останалото живо женско лъвче. Джордж беше намерил малкото да се скита гладно и самотно и сигурно щеше да умре, ако не го беше взел със себе си. Той нарече малката лъвица Сенди и я държеше във волиера в собствения си лагер. Сенди беше съвсем диво и необщително същество и отблъскваше всеки опит за сприятеляване. Когато я приближаваха, тя бягаше от едно скривалище в друго, а когато Джордж протягаше към нея храна, тя ръмжеше и плюеше. Винаги когато можех да отделя малко време, отивах да помагам при храненето й. Понякога пълзях под легла и коли, играех с нея на криеница между бидоните с бензин или бавно се провирах из лехите с царевица, които готвачът на Джордж беше насадил близо до кухненския навес, и упорито протягах съдовете с мляко и малките парчета месо. Постепенно успях да спечеля нейното доверие до такава степен, че измъкнах няколко кърлежа от козината й, макар че трябваше да внимавам да не прекалявам с излишни фамилиарности. Единственото време, когато Сенди изглеждаше щастлива и спокойна, беше, когато чуваше рева на лъвовете надалече или когато в лагера идваше някой от лъвовете на Джордж. Тогава тя започваше да тича напред и назад във волиерата, викаше ги непрекъснато и се опитваше да провре малката си лапа през мрежата, за да се докосне до тях. Много рисковано беше обаче да я пуснем да се присъедини към прайда, преди да е пораснала достатъчно, за да успява да се движи заедно с големите лъвове. Майката на Сенди не й обърна много внимание, когато я видя зад решетката, но не прояви и някаква враждебност. Затова няколко седмици по-късно Джордж реши да пусне Сенди от волиерата в присъствието на майка й, като се надяваше, че те ще се познаят и пак ще тръгнат заедно. Едва отвориха вратата и Сенди се спусна радостно към майка си, но вместо да бъде посрещната с нежност, тя получи свирепо ухапване. Горкото малко лъвче пропълзя и, се скри във високата трева вън от лагера, където Джордж едва успя да го намери и да го върне във волиерата. Сега то трябваше да се оправи не само от ухапването, но и от удара, че беше отхвърлено от собствената си майка. Сърцето ми се късаше, като гледах как Сенди наблюдаваше майка си през мрежата, седнала безропотно и тихо на едно място, без да проявява някаква радост, както преди. Не мислете обаче, че Сенди се беше примирила да остане в пленничество. Наскоро след това две от по-младите лъвици от прайда на Джордж започнаха да проявяват интерес към Сенди и беше много приятно да се наблюдава как тази дружба се засилваше от ден на ден, независимо от това, че ги разделяше решетката. Накрая Сенди „пое съдбата си в собствените си лапи“ и избяга на свобода при своите приятелки.

Това упорито нежелание на Сенди да се превърне в питомно животно, както и отношението на малките на Пипа към моя лагер, ми позволиха да се убедя, че ние можем да се грижим и за лъвове, и за гепарди, но трябва да върнем животните още в ранната им възраст в естествената им среда.

Една сутрин Сомба се държа много по-необуздано, отколкото можех да понеса, като пръсна всичкото мляко в лицето ми. Тя се държеше толкова диво, че започнах да се чудя дали не беше ненормална. Дори и да беше така обаче, много интересно беше как Пипа се справяше с нея. Защото досега тя успяваше да я обуздава поразително добре.

Схващането, че гепардите са кротки и неопасни в сравнение с лъвовете и леопардите, е вярно само отчасти — дотолкова, доколкото гепардите не ядат хора; но когато бъдат разгневени, те могат да бъдат много опасни. Самата аз бях свидетелка на един нещастен случай, когато бях на посещение в каньона Олдауей — близо до Серенгети. Като излизахме с колата от каньона, видяхме един старец от племето масаи да подкрепя малко момче, обляно в кръв, което едва можеше да се движи. Трудно разбрахме възбудения разказ на стареца, но историята беше страшна. Момчето пасяло стадото, когато видяло един гепард да дебне една от козите му. За да запази стадото, то хвърлило копието си към гепарда, но не го улучило и останало обезоръжено, когато гепардът се нахвърлил върху него. Тогава малкият пастир извадил нож и няколко пъти ударил гепарда, но бил жестоко наранен от него. Накрая ножът останал забит в тялото на гепарда и той избягал с него, като оставил кървава диря след себе си. Като чул виковете на малкия, старият масай се притекъл на помощ и видял гепардът да се скрива в гъсталака. Заведохме пастирчето в лагера Олдауей, където промиха и превързаха раните му, а оттам го изпратиха в болница. Аз, разбира се, исках да узная какво беше станало с гепарда, затова с колата се върнах на мястото на произшествието. Там намерихме няколко масаи, които вече обикаляха храсталака с копията си и хвърляха камъни, за да прогонят гепарда. Те ми поискаха кибрит, за да запалят храсталака, но аз им обясних, че не пуша и затова нямам у себе си. Всъщност това не ги смути, защото те прибягнаха към стария начин и започнаха да трият една суха пръчка в сухо парче дърво, докато дървото запуши и след това избухна пламък. Докато те бяха погълнати от това, аз обиколих гъсталака и за мое облекчение никъде наблизо не забелязах следи от гепарди.

Напоследък Пипа се държеше доста отчуждено и беше намалила времето, през което бяхме заедно, само колкото беше нужно, за да се наядат. Преди да се появи Мери, Пипа винаги проявяваше чувствата си към мен или като неочаквано се търкаше, или като ме удряше по краката, или като захапваше игриво ръката ми, като мъркаше и ме гледаше нежно, когато беше доволна. Без да говорим, ние знаехме, че сме приятелки. Сега наоколо имаше много хора и на нас не ни оставаше нито минутка спокойствие, а още по-малко възможност за някакви нежности. Каквото и да направеше Пипа, веднага слагаха микрофон близо до лицето й, насочваха към нея кинокамери или минаваха коли с непознати хора, които я гледаха през бинокъл.

Както Елза, така и Пипа не обичаше да я фотографират и особено да я рисуват. И Елза, и Пипа ясно разбираха кога ги разглеждах „субективно“ и кога „обективно“; те разбираха, кога ги гледах заради самите тях и кога ги използувах за модел, макар че държането ми беше винаги еднакво.

Сега с болка забелязах, че нашите близки отношения бяха накърнени. Разбира се, аз водех Мери с нас всеки ден, понеже исках да се сприятелят, особено като знаех, че скоро трябваше да отивам в Лондон за друга операция на ръката ми. Искаше ми се през това време Мери да спечели пълното доверие на гепардите, за да може да се грижи за тях, докато отсъствувам. Казах на Мери за отчуждаването на Пипа напоследък и решихме, че отсега нататък Мери ще седи при гепардите само докато се нахранят, а после ще отива в колата и ще си чете там. В това време аз ще оставам при Пипа, докато се възобнови нашето предишно старо приятелство. Беше много трогателно, когато видях как на следващия ден Пипа веднага забеляза, че сме сами. След като се нахраниха, гепардите се отдалечиха от Мери и от моите помощници. Последвах ги и легнах на земята между Пипа и малките, които се сгушиха на малка пухкава купчина в сянката на храсталака. След като известно време милвах Пипа, тя сложи главата си близо до моята и замърка така силно, че почувствувах цялото й тяло да потръпва. Разбрах, че отново бях приета в нейния свят и реших отсега нататък строго да пазя нашето уединение. Пипа, изглежда, чувствуваше същото, защото стана почти някакъв ритуал за нея да оставаме известно време сами всеки ден и тя много хитро осигуряваше това удоволствие като своя привилегия.

Напоследък семейството беше отишло на разстояние миля и половина от Фотодървото и Пипа си създаде навик да си почива на покрива на ландроувъра, за да избягва буйните игри на малките. Те никога не отиваха след нея във високото й убежище, но след като се изморяваха от гоненето и искаха да отидат да си почиват, започваха с остро, метално чуруликане да викат майка си да слезе долу. Сомба я викаше най-силно и никакви думи не можеха ясно да изразят обидата на малките, когато Пипа не обръщаше внимание на задружното им чуруликане.

Една сутрин малките забелязаха нещо интересно в тревата. Като ги гледах колко внимателно пристъпваха и после често отстъпваха назад, реших, че това е змия. Взех пръчка и също много внимателно приближих по-близо и видях, че това беше един варан — голям тропически гущер. Този безвреден гущер беше попаднал в обкръжение и нямаше откъде да се измъкне, затова, за да изплаши малките, той се издуваше като малък дракон, удряше с опашката си и така силно съскаше, че дори и аз се изплаших, макар да знаех, че това беше само едно представление. Изглежда, че за гущера беше много да понесе и моето появяване наред с това на гепардите, затова събра всичката си смелост, силно засъска и като светкавица пропълзя край слисаните гепардчета. Те не се спуснаха след него и бавно се отдалечиха от мястото, като че ли нищо не се беше случило.

После малките отидоха към Фотодървото, където ги чакаше Пипа. Този ден Сомба се държеше по-дружелюбно, макар че венците й, както и венците на Биг Бой кървяха между долните кучешки зъби и кътниците. Тайни не се чувствуваше добре и се държеше резервирано. Всеки път, когато Пипа леко го бутваше, като че ли за да го насърчи да вземе участие в играта, той тихичко отиваше по-надалече и от безопасно разстояние гледаше другите с големите си тъжни очи. Колко много приличаше на Мбили, когато беше на същата възраст и колко много се тревожех за него, както и за нея!… Може би малките имаха болки от никнещите зъби? Те вече бяха навършили 9 месеца и ако съдехме от предишните малки на Пипа, по това време и на тях трябваше да се появят постоянните зъби.

Няколко дни по-късно Локал забеляза гепардите близо до Хансовия ров, там, където преди 5 месеца Мбили беше „капитулирала“ пред Пипа. Сега Пипа твърдо беше завладяла територията на своята дъщеря. И понеже блатата в собствената й територия бяха вече пресъхнали, нямаше извинение за временното заемане територията на Мбили. Наскоро след това Локал забелязал Мбили на около 400 ярда от Фотодървото, което също се намираше в нейното владение. Тя го допуснала да се приближи достатъчно, за да я види добре, но когато дошъл съвсем наблизо, побягнала. За да не избяга далече, той оставил Мбили и дойде да ме повика, но когато отидохме на мястото, Мбили се беше скрила. От следите й разбрахме, че беше пресякла пътя, преди Пипа и малките да отидат до Фотодървото, където всеки ден играеха и където ги намерихме да чакат. Очевидно бедната Мбили беше отстъпила пред Пипа, която живееше в нейната територия вече няколко седмици.

Мбили, Уайти и Тату бяха навършили 2 години и 8 месеца, а 14,5 месеца бяха изминали от времето, когато за последен път бях хранила и трите заедно. Когато и да ги срещнехме след това, те изглеждаха великолепно и трите бяха по-едри от майка си.

Една вечер намерих в спалнята си една млада птица-мишка. Тя още не умееше да лети, трепкаше и подскачаше несръчно наоколо, а после видях, че стъпваше само на единия си крак — другият като че ли беше дървен. Бързо взех картонена кутия, постлах я с трева, сложих в нея изплашената птица и през нощта я държах близо до себе си. Нарекох я Стампи (Куцичкото). Преди да се разсъмне, птицата започна да крещи. Напразно се мъчих да я нахраня с хлебни трошици и зрънца. Изведнъж от храсталака се разнесе викът на майка й. Тогава занесох Стампи, колкото може по-близо до нея. Малкото затрепка с крилата неуверено, вмъкна се в трънливия лабиринт, но скоро загуби равновесие и увисна на единия си крак, като люлееше безпомощно главата си надолу. Отидох да спася Стампи и много ме учуди това, че то спокойно прие моята помощ. Когато обаче го сложих на тревата, майката беше вече отлетяла. Почаках известно време да се върне, но, изглежда, тя се беше отказала от малкото си. Тогава реших да нахраня гладното малко птиченце с банан — то го хареса много и лакомо го вземаше от ръката ми.

Вечерта отново поставих птиченцето в картонената кутия близо до леглото ми, гледах колко енергично кълвеше банана и се радвах, че няма да умре поне от глад. На следващата сутрин то веднага се отправи към гъсталака, откъдето го викаше майка му. Няколко дни майката редовно го хранеше, а на мен беше предоставено да го спасявам, когато забележех, че се люлее на някое клонче с главата надолу. Така двете се грижехме за Стампи през деня, а вечер аз го пазех у дома. На четвъртата сутрин Стампи излетя високо на тамариндовото дърво, където кацна на едното си краче. По-късно през деня го видях да лети с майка си и се почувствувах щастлива, като знаех, че Стампи вече беше достатъчно силен да побеждава живота, макар и с един крак.

Не така добре обаче премина запознанството ми с дребните растителноядни дървеници, които ненадейно нахлуха в моя лагер. Те нито жилеха, нито хапеха, но покриха с гъсти слоеве цялата растителност покрай рекичката и изядоха всичко до последното листенце и последното стръкче трева, дори великолепните тамариндови дървета се превърнаха в дървени скелети. Когато минавахме под дърветата, имахме чувството, че се намираме в снежна буря; насекомите се сипеха по косите ни, в очите ни, в пишещата машина и фотоапарата и като ги смачквахме, издаваха отвратителна миризма. И независимо от това, че бяхме свикнали да прекарваме цял ден на чист въздух, сега почти се превърнахме на затворници вътре в хижите от палмови дървета, освен рано сутрин и късно вечер, когато зловонните насекоми бяха по-малко активни. В Кения нашествие на такива насекоми става рядко, но ме бяха предупредили, че когато стане, то трае 3 месеца и повече, ако насекомите не се напръскат с някакво средство. Понеже не ми се искаше да тровя птиците и другите безвредни насекоми, реших да изтърпя тези неприятни гадинки, като се надявах, че те ще се издавят при първия дъжд.

В домашните проблеми на Мери настъпи криза и тя реши да се върне обратно в САЩ. След няколко дни се разделихме. Това ме поставяше в затруднено положение, тъй като и на мен ми предстоеше наскоро да замина за Лондон.

Докато намеря нов помощник, реших, колкото се може по-пълно да използувам възможността да бъда с гепардите и отново прекарах с тях един цял ден^[4]. Малките бяха на 9,5 месеца, но от венците им все още течеше кръв, от което дойдох до заключението, че трайните зъби не бяха поникнали напълно. Това може би обясняваше защо Пипа не им позволи заедно с нея да преследват стадото газели на Грант. Те потръпваха от желание, но стояха неподвижни, докато накрая Тайни не се удържа на мястото си и развали целия лов.

През време на обедната почивка всички млади гепарди, с изключение на Тайни, заедно с Пипа се редуваха да стоят на стража срещу евентуална опасност. Тайни дори не си повдигна главата. Той се сгуши до Биг Бой и гледаше учудено наоколо с големите си топли очи, уверен, че всичко е спокойно. Той, изглежда, повече се интересуваше от опашката на Сомба и я хващаше, когато тя минаваше близо до него в патрулните си обиколки. Сомба наблюдаваше всяко най-малко движение в околността със силно стиснати устни и премрежени очи. Най-бдителна от всички, разбира се, беше Пипа.

По-късно Сомба направи демонстрация за маркиране на територия, като остави изпражненията си в една неудобна поза върху паднало дърво, където беше направила същото два пъти преди.

Няколко дни по-късно Пипа отново доведе малките в нашия лагер. Не ги бяхме виждали от 48 часа и бяха ужасно гладни. Добре, че сутринта бях изпратила за коза и сега помолих двама от моите помощници да я убият в едно от помещенията, преди Пипа да стигне до нея. Не знаех, че тази хижа беше вече заета от хора. Оказа се, че там е жената на Локал, нейната сестра и най-малкото дете на Локал, които той държеше скрити от сутринта. Така че, когато козата беше вкарана в хижата, в миг се разнесоха възмутените викове на жените, а козата им отговори със силно блеене. Привлечени от шума, младите гепарди лудо запрепускаха около хижата, а Пипа се опита да скочи на покрива, но не успя, а само свали част от палмовите листа от него. Като резултат от всичко това бъркотията вътре в хижата стана сърцераздирателна, а отвън Локал крещеше, като се опитваше да успокои изплашеното си семейство. Аз не можех да задържа смеха си най-много за това, че Локал знаеше строгата ми забрана да води домашните си тук и нищо не можеше да му подействува по-добре от тази суматоха. После, след като го смъмрих строго, задето беше довел едва ли не цялото си семейство, го накарах веднага да ги заведе обратно. Накрая успяхме да отвлечем вниманието на гепардите от хижата и трупът на козата беше пренесен на тихо място, където те спокойно можеха да ядат.

Когато се нахраниха, гепардите пресякоха рекичката по дървото — мост. Сомба, както винаги, носеше един доста голям кокал. Като се опита да го захапе по-добре, кокалът падна в реката. Зашеметена, тя гледаше как плячката й изчезва във водата. След това затича по брега надолу по течението и правеше много рисковани номера покрай пълноводната рекичка, като се опитваше да си възвърне целия кокал. Два пъти Сомба се връща на мостчето, извиваше глава и гледаше под различен ъгъл, за да го намери; накрая се примири със загубата.

Дъждовете бяха започнали преди два дни и небето навсякъде изглеждаше застрашително черно. Тази нощ дъждът валя непрекъснато от 9 часа вечерта до разсъмване. Сутринта дървото — мост се беше скрило наполовина под водата. Щом се съмна, видях, че гепардите внимателно минаваха по мостчето към нашия бряг, за да получат остатъка от козата. Предполагах, че те ще се задържат откъм нашата страна на пълноводната рекичка, за да не останат отрязани от източника си на храна, но след като се наядоха, Пипа поведе малките по моста към равнината Гамбо. Към обяд водата в рекичката спадна, както беше обикновено, а пътят достатъчно поизсъхна, за да може отново да се пътува с кола.

Малко по-късно в лагера пристигна Джон Баксъндейл, който доведе моя нов помощник. Бях се запознала с него преди известно време, когато беше идвал на посещение в парка заедно с родителите си. Те ме бяха запитали дали не мога да помогна на младия Бен да прекара известно време в парка, тъй като искал да изучава птиците. Понеже той можеше да съчетава това наблюдение с работата, която трябваше да върши за мен, аз му предложих службата. Бен беше жител на Кения и не се нуждаеше от разрешение за работа, така че можеше веднага да заеме мястото като мой помощник. Джон беше взел момчето от една ферма на няколкостотин мили от парка.

Докато си приказвахме, гепардите отново дойдоха в лагера. Пипа внимателно разгледа новодошлия. Накрая тя му разреши да я погали. Като окончателен „изпит“ тя подържа ръката му в устата си и като по този начин се убеди, че Бен е „сигурен“ човек, на когото може да се разчита, извика малките със своето „прр-прр“. Зарадвах се на това приятелско приемане, понеже оставаше само една седмица за Бен и гепардите да се опознаят. Гепардите играха доста спокойно около нас в продължение на един час, след което Пипа поведе малките по дървото — мост. Когато дойде до средата на тесния мост, тя седна и пресече пътя на малките. Те я побутнаха и мушкаха, но Пипа не се помръдваше. Понеже мостът беше тесен и по него можеше да мине само едно животно, необходимо беше гепардчетата да правят много внимателни трикове, подобно на цирковите артисти върху трапец, за да се промъкнат зад майка си, без да се плъзнат и паднат във водата. Едва когато всички бяха преминали покрай нея благополучно, Пипа напусна своето опасно положение и последва семейството си на отсрещния бряг. Не можах да разбера защо тя настояваше да застане на пътя на малките си на такова тясно мостче. Може би искаше да им покаже, че е необходимо да имат пълен контрол над движенията си.

На следващата сутрин Локал намерил семейството до Ловната акация, което тръгнало след него към лагера, но понеже аз не исках младите животни да свикват с човешки жилища, с помощта на месото ние ги подмамихме обратно към равнината Гамбо и там ги нахранихме. Всичките гепарди освен Сомба, изглежда, приеха Бен. Тя се притискаше към земята и се опитваше да го удари всеки път, когато ставаше много близък с тях.

За да използуваме най-добре малкото дни, които ни оставаха да бъдем заедно, посетихме гепардите още един път към 5 часа. Те не бяха отишли далеч от предишното си място. След това тръгнахме да се поразходим заедно на около една миля и там забелязахме няколко зебри на Греви, смесени със стадо водни козли с две малки козлета. Веднага щом Пипа започна да ги дебне, ние се оттеглихме в широк кръг, за да не се месим в лова. Като се провирахме през трънливи храсти, пристигнахме в лагера късно след като се беше стъмнило, и то защо? Само за да намерим гепардите да, ни чакат там! Колко глупаво се почувствувахме! Аз дадох на малките само мляко, като се надявах, че Пипа ще разбере намека и ще отиде да убие някакво животно. Скоро след това те всички се скриха в нощната тъмнина. Както аз бях твърдо решила да заставя Пипа да ловува, тя също твърдо беше решила да получава храна от нашия лагер, така че на другия ден още на разсъмване се появи при нас. Отново занесохме месото отвъд рекичката в равнината Гамбо и оставихме гепардите да ядат там, но рано следобед те пак се появиха в лагера. Сега започна едно надпреварване между Пипа и мен да видим кой от нас беше по-непоколебим. Отново тръгнахме заедно, за да дадем възможност на Пипа да опита късмета си със зебрите и водните кози, които все още пасяха на същото място, където ги бяхме видели предишния ден. По някаква неизвестна причина малките гепарди останаха на около 600 ярда назад, докато Пипа дебнеше малките антилопи и се приближи много близо до едно от тях. Тя все още дебнеше жертвата си, когато стана много тъмно, за да можем да я наблюдаваме.

Очевидно Пипа не беше успяла да стигне малкото, защото на следващата сутрин всичките гепарди дойдоха в лагера много изгладнели. Бях отчаяна и се чудех как да прекъсна този нов навик да използуват лагера като място за хранене, когато по-рано в продължение почти на 10 месеца Пипа нарочно избягваше да идва тук. Ние упорствувахме и отново занесохме месото в равнината Гамбо, но Пипа непоколебимо остана в лагера. До моето заминаване в Лондон оставаха само 4 дни и за да не оставя лош спомен у тях, отстъпих и нахраних всички гепарди в лагера. Пипа беше спечелила.

Наскоро след това гепардите се преместиха на около миля по пътя към купчината едър пясък, който беше идеално място за наблюдение и игра в прохладните часове на деня. Докато малките се забавляваха, като се пързаляха по хлъзгавия пясък, Пипа дремеше на 300 ярда от тях. Към 5 часа се върнахме и намерихме гепардите там, където ги бяхме оставили сутринта, всички налягали отгоре на купчината пясък, по която вече бяха нацъфтели пентанизии. Очертани на фона на яркосиньото небе и обкръжени от небесносините цветя, златистите гепарди изглеждаха великолепни. Не можах да устоя на изкушението да се присъединя към тях и започнах да галя Пипа. Малките също се притискаха едно до друго към майка си, а мен приемаха като законен член на тяхното семейство. После направих много снимки на гепардите и със свито сърце рисувах Пипа, защото се страхувах, че ще измине дълго време, преди да мога да направя нови рисунки на моите, приятели. Никак не ми се искаше да се разделяме и останахме при тях, докато съвсем се стъмни и стана време да се връщаме към къщи. Почти до самия лагер изведнъж усетих как Пипа се търка в коляното ми. Тя беше тръгнала след нас самичка. Почакахме малките, след това се върнахме до купчината пясък, за да ги потърсим, но на моите повиквания не се обади никой. Пипа мълчаливо и нерешително обикаляше в кръг, после се скри в тъмнината. Макар че бяхме само на миля от лагера, все пак ни се стори странно, че Пипа беше оставила малките си в тъмнината. До утрото нищо не можеше да се предприеме и още при разсъмване продължихме търсенето.

Намерихме гепардите на миля и половина нагоре по реката. Всичките бяха много гладни. Ръмеше дъжд. Сомба изглеждаше озадачена от новата ми мушама и веднага се спусна към мен. Когато съблякох мушамата, тя започна да яде, обаче дълго дърпаше парчетата месо от устата на Пипа, като държеше главата си ниско и ръмжеше свирепо. Разбира се, Пипа веднага можеше да я сложи на мястото й, но очевидно по този начин тя учеше младите гепарди, как да защищават храната си.

През следващите няколко дни Пипа водеше малките си в лагера независимо от моето желание да ги храни вън от него. Дори и последната сутрин, на 10 май, когато бяхме заедно, на разсъмване те всички дойдоха в лагера и за нас беше много трудно да пренесем новия труп през реката, докато гепардите танцуваха около нас. Най-после стигнахме до Ловната акация, където ги нахранихме. Нямаше нищо необикновено в тази сцена освен това, че на мен ми беше много тъжно. Знаех, че трябва да отсъствувам най-малко 3 месеца и, разбира се, сърцето ми се късаше. Не се реших да прекъсна зачестилите напоследък посещения на Пипа в нашия лагер поради предстоящото ми заминаване. Вярвах, че тя също искаше да бъде близо до мен през това време, както аз наистина исках да бъда близо до нея.

Всъщност и в миналото бяхме имали случаи, в които взаимно „споделяхме“ някои чувства, за което не можах да намеря друго обяснение освен това, че Пипа просто „знаеше“, че скоро ще се разделим. Надявах се, че и сега, през време на моето отсъствие, всичко ще върви добре.

Когато семейството свърши с яденето, последвах го до една малка горичка, в сянката на която всички се скриха, с изключение на Сомба, която беше останала след тях да изяде остатъците месо, а сега изглеждаше, като че ли се беше загубила. Като се изкачи с мъка на едно малко дърво, тя започна да издава своето пронизително цвъртене, което записах на магнетофонна лента. След това скочи и изтича да се присъедини към останалите… Колкото и болно да ми беше да се разделя с гепардите, аз знаех, че Бен няма да пожали сили, за да се грижи за моите приятели, които се бяха привързали към него удивително бързо. Бяхме се договорили с него да ми изпраща подробен отчет два пъти седмично. Оставих му доста пари, за да купува за себе си нужните провизии и постоянно да набавя нови кози. Оставих му също адресите на двама ветеринарни лекари, в случай че единият не може да бъде повикан, и моя ландроувър. Локал и Стенли трябваше да му помагат с гепардите, а готвачът да върши всичката останала работа в лагера. И така, като се надявах на най-доброто, тръгнах за Лондон.