Джой Адамсън
Зовът на Пипа (10)

Гепардите под опекунство

От по-рано бях записана за голяма операция; налагаше се да присадят сухожилия от крака ми в повредената ми ръка. Операцията трябваше да стане веднага щом пристигна. Като разгледа ръката ми обаче, хирургът ми предписа не само предварително физиотерапевтично лечение в продължение на няколко седмици, но тези процедури трябваше да продължат и след операцията. Това означаваше да не видя своите гепарди цели 5 месеца, което ме натъжи много.

През тягостните месеци, които прекарах в Лондон, единствената утеха ми даваха писмата на Бен, с които ме уверяваше, че всичко върви добре.

Той ми съобщи, че Пипа беше престанала да посещава лагера веднага след моето заминаване и се беше преместила по-нагоре по течението на реката в равнината Гамбо. Там той намерил малките на 12 май, но те не обърнали никакво внимание на неговите повиквания. Малко по-късно обаче Сомба отишла към него и много дружелюбно приела предложеното и мляко. В това време Биг Бой и Тайни отишли доста надалече — на няколкостотин ярда, където била и Пипа. Когато Сомба и нашите помощници тръгнали след тях, те ги намерили пред една прясно убита женска газела на Грант. Сомба веднага променила своето отношение към Бен и започнала да го гони. Пипа току-що била започнала да яде; тя и Биг Бой се занимавали с предната част на трупа, а другите гепардчета започнали да ядат месото от задната част при опашката. Необходимо им било час и половина, докато от трупа на младата газела останали само костите на краката и част от костите на главата.

Няколко дни по-късно, като търсел гепардите, Бен чул, че Пипа вика малките и видял как те бързо изтичали към нея. Когато той дошъл по-наблизо, Пипа спряла гепардчетата и се приближила към него, за да го разгледа внимателно. Бен бил облечен с нова риза. Едва след като се уверила, че е той тя извикала малките. Такива случаи бях забелязала, когато Пипа отглеждаше вторите си малки. При Елза и нейните лъвчета бях наблюдавала същото. Има достоверни сведения за двама служители при диви животни, които били убити от лъвове и тигри, когато влезли в клетките им, облечени в непознати за тях дрехи. Винаги съм се учудвала защо тези големи котки не разчитат повече на други, по-постоянни признаци, като например миризма, външен вид и характерни движения, когато опознават своите приятели, и си мисля дали причината за тяхното подозрително отношение към непознатите дрехи е просто затова, че те самите никога не сменят козината си, както ние сменяме облеклото си.

През следващите седмици Пипа беше разширила своята територия. Бен намираше от значение това, че сега тя беше изявила права и над други местности, извън тези, които беше подбирала за ловни територии на предишните си малки. Това беше в съответствие с решението й да не води сегашните си малки на местата, където обичаха да играят Мбили, Тату и Уайти, с изключение на Ловната акация.

Сега тя се придържала към местността около реката Ройоуеру и четири от нейните притоци, които течаха по хълмистите равнини отвъд новите канцеларии на парка. Виждали я често и на новата летателна площадка, както правеше в миналото със старата писта близо до Леопардовата скала, когато възпитаваше предишните си гепардчета. Бен ми пишеше, че често виждали рано сутрин нашите гепарди да гонят щрауси, газели на Грант или токачки. Веднъж, когато Пипа правела опити да се добере до една брадавичеста дива свиня, Тайни започнал да си дава вид, че я дебне. Той издавал някакви съвсем нови звуци, подобни на звуците, които издава човек, когато си тананика.

Разбира се, дивите животни се събират на летателните площадки във всички паркове или за да ловуват, или за да играят там, но на мен ми се искаше семейството на Пипа да не привиква с хора и човешки дейности и затова написах на Бен да се опита да отвлече гепардите далеч от това място.

Няколко дни по-късно той ги намерил на около 8 мили оттам — близо до Хансовия ров, където очевидно току-що били убили нещо, защото коремите им били издути, а Биг Бой още имал кървави следи около устата си. Бен предложил мляко на младите гепарди, след което Сомба се приближила към него, започнала да ближе коленете му, а после седнала и дори сложила лапата си в ръката му. Няколко минути по-късно Сомба и Пипа си тръгнали, а Биг Бой и Тайни ги последвали на известно разстояние. Сега гепардите най-често се движели в този ред.

Един ден Сомба била ухапана от мравки; тя сигурно си помислила, че месото, което ядяла, било нападнато от мравки, защото започнала да го плюе и да го удря с лапата си; малко след това разбрала, че мравките не са върху месото и продължила да го яде.

Един ден гепардите играели на летателната площадка, когато съвсем близо до тях се приближила една брадавичеста дива свиня. Биг Бой веднага се спуснал към нея, но като я приближил на 20 ярда, спрял. Свинята се обърнала към Биг Бой, а той веднага седнал на земята и я гледал, докато тя се отдалечила. Добре си спомням подобна случка, станала с друга брадавичеста дива свиня и с предишните малки на Пипа, когато бяха на същата възраст — около 11 месеца.

След 6 седмици гепардите отново отишли в лагера и останали там два дни. На следващата сутрин Бен отишъл в Кенмейър за коза, а Локал се отправил да ги търси в околността. Внезапно на него връхлетяла Сомба, която изскочила от гъстите храсти. После Бен намерил цялото семейство на няколкостотин ярда от това място при убито от тях животно. Гепардите били изяли по-голямата част от трупа. Оставали само задните крака и главата, но Бен успял да разбере, че това бил млад воден козел. Бен прибавил тези остатъци към колекцията, която бях започнала да правя от трофеи на глави и долни челюсти от животните, които нашите гепарди убиваха. Когато се приближил на около 20 ярда от убития воден козел обаче, Сомба се нахвърлила срещу него. Както всякога, Бен дал мляко на младите гепарди, след което Сомба се успокоила, по за всеки случай седнала точно до главата на убития воден козел, за да бъде сигурна, че никой няма да се докосва до плячката им. След това мъжете се върнали в лагера за закуска. Когато отново тръгнали към гепардите, видели стотици лешояди да летят в същата посока, а после да се спускат към убитото животно. Щом се приближили, видели Сомба самоотвержено да брани от налитащите птици голите кости на водния козел. Като забелязала, че хората се приближават, оставила те да защищават убитото животно, а тя самата се присъединила към останалите членове от семейството, които спокойно спели, докато се смели храната им.

Същата нощ две лъвици минали покрай лагера, в резултат от което гепардите избягали по-далече. Пет нощи по-късно Бой и Сусуа (друг лъв от тези, които Джордж беше приучил към свободен живот) минали направо през моя лагер и пресекли рекичката по моста, близо до кухнята.

На сутринта моите помощници намерили семейството на Пипа на 13 мили от лагера при реката Ройоуеру, където гепардите били успели да убият още един воден козел — този път женска, малко по-дребна от предишния воден козел. Сомба, както винаги, защищавала убитото животно и се нахвърлила върху неканените гости, но по-късно позволила на Бен да дойде наблизо и да фотографира остатъците от убитото животно. Когато няколко часа по-късно мъжете се върнали с надежда да съберат остатъците от месото, Сомба не пускала никого да се приближи, макар че всичко било изядено и нямало какво да се защищава. За месец и половина, откакто бях напуснала Меру, това беше четвъртия път гепардите сами да си доставят храна.

До това време (края на юни) всичко беше вървяло отлично и бях много признателна на младия Бен; само едно не ми харесваше — той беше свикнал да гали твърде често гепардите. Винаги се бях старала да не привиквам гепардите към съприкосновение с хората — така те по-лесно щяха да забравят нашите отношения, когато станат готови да живеят самостоятелен живот. Изненадана бях също, че родителите на Бен при посещението си в Националния парк си направили лагер на 150 ярда от моя лагер и аз трябваше да му пиша, да си изберат друго, по-далечно място. Директорът на парка неотдавна беше помолил Бен да убива птици за колекцията на парка. Макар че Бен се стараел да не стреля по-близо от 100 ярда от нашия лагер, искаше ми се да го помоля да разшири кръгът поне пет пъти. Дълго се бях опитвала да спечеля доверието на всички животни, които живееха близо до нашия лагер, да ги накарам да разберат, че в наше присъствие те са в безопасност. Изпитвах голяма радост и интерес да наблюдавам отблизо естественото им държане благодарение на това, че животните бяха ни приели като същества, които нямаше да им нанесат вреда, а, напротив, дори ги вземаха под своя закрила. Всяка сутрин преди закуска хранех птиците: най-напред от близките храсталаци долитаха на просото мъничките червеноклюни огнени чинки и естрилдите — те трябваше бързо да вземат своя дял, преди да дойдат черноглавите тъкачи и да ги изместят, като прибавят златистите си пера към и без това вече многоцветната птича тълпа. Заядливите пръстенчати гургулици с удари на човките си на свой ред ги прогонваха, но всички отстъпваха пред сивоглавата горска сврачка, която винаги разгонваше всички птици. Сивоглавата горска сврачка беше много красива, със зелени пера по гърба и жълти — по долната част на тялото, но другите птици явно не я обичаха. Докато се разиграваше тази малка война, около дузина диамантени скорци често влизаха в нашата трапезария, за да чакат за трохичките от сирене и тлъстата кожа на бекона, която едва успявах да нарежа. Един от тези наистина разкошни пъстри скорци стана наш любимец и безстрашно скачаше на крака ми, ако аз се осмелявах да не обърна внимание на неговите крясъци за допълнителна дажба към другата му храна. И много често ставаше така, че скорците изяждаха закуската ми, а аз трябваше да се задоволявам с малко плодове и едно яйце.

Сега тези птици бяха почти като питомни, както и тънкоопашатите лястовици, които имаха на опашките си две удължени като жичка пера. Те вече за шести път отглеждаха малки в моя кабинет. Много обичах моите крилати приятели, които всяка сутрин ме събуждаха със сънливо чуруликане, постепенно минаващо в тържествен хор за приветствие на новия ден. Сега много се страхувах, че тяхното доверие завинаги ще бъде загубено. Оставаше ми само да се надявам, че още не беше станало нищо непоправимо.

Винаги ме беше занимавал въпросът, как Пипа успяваше да не влиза в стълкновение с лъвовете, които толкова често ловуваха на същите места, където ловуваше и тя. Сега разбрах, че Угас неотдавна бил пренощувал в нашия лагер, а летателната площадка близо до главната дирекция на парка била заета от една лъвица. Навярно Пипа я беше наблюдавала от безопасно разстояние, защото веднага щом лъвицата си тръгнала, Пипа се върнала на своята любима площадка. Там Бен намерил цялото семейство с издути от месо кореми. Било изминало по-малко от седмица, откак Пипа била убила за последен път. Мъжете не могли да намерят никакви остатъци от убитото животно, но допуснали, че е брадавичеста дива свиня, защото на следващия ден на летателната площадка вместо четирите брадавичести диви свине те видели само три. Тогава моите помощници започнали да ги гонят към гепардите. Когато се приближили на около 30 ярда, изведнъж брадавичестите диви свине се спрели, без да знаят какво да направят, защото били заградени от едната страна от хората, а от другата — от гепардите. Очевидно брадавичестите свине решили, че гепардите са по-безопасни и, разбира се, веднага се натъкнали на Тайни и Сомба. Сомба обаче скоро се отказала от гоненето, но Тайни упорствувал и почти настигнал едната. Пипа наблюдавала играта и когато Тайни се върнал, тя го нападнала от засада и го съборила.

Тайни растял много бързо и сега бил почти толкова едър, колкото Биг Бой. Той прекрасно защищавал своя дял от месото и така добре отстоявал правата си, че сега именно Сомба се нуждаела от защита от своите войнствени братя. Един път, когато семейството играело около ландроувъра, Сомба открила страничното огледало и като скачала около колата, изглеждала озадачена от образа си в огледалото.

Пет дни Бен хранил гепардите на летателната площадка, а после те отново изчезнали. Открил следите им чак до Ройоуеру, която на това място била дълбока и много широка, за да може да се прескочи. На отсрещния бряг гъсти храсталаци покривали склона, спускащ се към равнините, които се простират няколко мили и стигат до едно огромно блато до лагера на Джордж. В тази равнина на около миля и половина от мястото, където гепардите пресекли реката, мъжете намерили остатъци от възрастна женска газела на Грант. Наоколо имало пресни следи от гепарди, но самите гепарди не се виждали никъде.

В продължение на цяла седмица мъжете внимателно претърсвали мястото и често намирали следи от гепарди, но нито веднъж не могли да видят някой от тях. Накрая гепардите отново пресекли Ройоуеру и се върнали на старите ловни места. Нашите мъже ги срещнали на около три мили от управлението на парка. Гепардите били гладни, но иначе били в отлично състояние. Сигурно Пипа поне още веднъж е била убила нещо през изминалата седмица.

Младите гепарди сега бяха точно на една година и ако съдим по често успешно провеждания лов, те са помогнали на Пипа при убиването на животните. Бях напуснала Меру преди 3 месеца и дори тогава младите гепарди почиваха малко настрани от Пипа. Сега това разстояние се увеличило до 400 ярда и членовете на семейството започнали да се събират само по време на ядене. Следователно мъжете не се изненадали, когато на сутринта срещнали Пипа сама, но се учудили защо не им помогнала да намерят младите. Половин час те търсили из всички храсти и викали, а в това време Пипа лежала под сянката на едно дърво и дремела, като че ли това не се отнасяло до нея. Когато накрая мъжете намерили младите на повече от 400 ярда от Пипа, те също изглеждали безразлични към нейното присъствие, но скоро след това всички се събрали, за да ядат.

Смеех се, като четях как Тайни откраднал парче месо от своя по-едър брат и избягал с него. Трудно можех да повярвам, че Тайни вече не е свенливият и боязливият кротък „изтърсак“, а сега беше готов безстрашно да мери силите си с всеки, просто така, само за развлечение. Много ме учуди и това, че напоследък той и брат му започнали да се поддават на очарованието на женския гепард и се редували да ухажват сестра си. На Сомба, изглежда, й харесвало, когато нежно я ближели и играели с нея, но когато закачките ставали по-груби, тя бягала при Пипа, която спокойно наблюдавала как децата й стават независими.

Очевидно Пипа разхлабваше майчините връзки, но ако се появеше най-малкият признак на опасност, тя никога не оставяше младите сами. Така че на другата сутрин, когато мъжете намерили следи от леопард сред отпечатъците от лапите на нашите гепарди, а също и следите на Угас, които се познаваха по изкривения му пръст, те веднага разбрали, че трябва да се готвят за дълго търсене. През следващите няколко дни гепардите ту се появявали, ту изчезвали и повечето пъти местонахождението им можело да се открие само като се тръгнело по следите им. Един ден следите им водели през пояс от храсталаци до широките равнини към Мурера. Неотдавна тази красива река стана достъпна за посетителите, като се прокара път през полето Голо. Пътят започваше от Леопардовата скала, после в продължение на 10 мили минаваше по покрития с палми бряг, а след това пресичаше сухата с редки шубраци равнина, която гъмжеше от антилопи геренук, носорози, биволи, жирафи, антилопи еланд, зебри и газели на Грант, а антилопи дик-дик тук имаше повече, отколкото в целия парк. След това пътят достигаше до Ройоуеру, в продължение на няколко мили вървеше покрай реката и извеждаше до Кенмейър. Заедно с пътя, който свързваше Кенмейър Лодж с Леопардовата скала и минаваше покрай моя лагер, се получаваше кръг, който беше дълъг към 40 мили. Напоследък гепардите започнали често да посещават тези места поради изобилието от малки антилопи, като дик-дик и дукер, и газели на Грант.

Докато мъжете вървели по следите, лешояди започнали да кръжат близо до обиколния път на полето Голо. Моите помощници тръгнали в тази посока, за да видят какво има и изведнъж на няколкостотин ярда пред тях изскочил черноглав лъв; той не подозирал, че след него вървят хора и също тръгнал в посоката, където летели лешоядите. Лъвът спрял на около 50 ярда от убитото животно. Тогава Бен видял, че Пипа с младите гепарди изскочила и побягнала настрана. Бен извикал, а лъвът, изненадан от неговия глас, побягнал като стрела. Пипа веднага се спуснала след него и го прогонила. Няколко минути по-късно семейството отново се събрало върху остатъците от малко на зебра на Греви, Жребчето не било на повече от месец, но интересно било това, че гепардите се осмелили да преследват малкото на такива огромни животни и да рискуват да понесат съкрушителните удари от копитата на неговата майка. От убитото животно не било останало нищо, което мъжете да приберат за следващия ден, затова те си тръгнали, като оставили гепардите спокойно да си поспят след сития обяд.

Независимо от това пиршество, което било третото през седмицата, на следващата сутрин мъжете отново намерили гепардите на лов. Пипа била високо на едно дърво и оттам забелязала стадо газели на Грант. За да ги разгледа по-добре, тя се изкачила на друго дърво и дълго гледала. След това скочила на земята, извикала младите и заедно — Сомба до нея, Тайни на 50 ярда зад тях, а Биг Бой още по-назад — започнали да пълзят през тревата, като се опитвали да се крият зад всяко стъбълце, докато дошли съвсем наблизо. За нещастие Сомба избързала да излезе от прикритието и това сложило край на лова. За да утеши гладното семейство, Бен им дал прясното месо, което носел, а после Пипа се оттеглила под едно сенчесто дърво. Младите гепарди поиграли малко, после дошли при майка си, но тя изведнъж станала и се преместила на друго място. Малко след това Сомба и Тайни отново се опитали да се присъединят, но щом седнали до нея, Пипа пак се отдалечила. В това време Биг Бой, оставен съвсем сам, започнал да вика другите. Гласът му все още се променял и прозвучал хрипливо. Тайни веднага се спуснал към него да му прави компания, а Сомба успяла да се сгуши до Пипа.

Два дни по-късно гепардите имали по-голям късмет и убили едно малко водно козле. Почувствувах облекчение и гордост, като научих, че Пипа и младите гепарди сега убивали често, но изпаднах в ужас, когато Бен ми писа, че неотдавна в парка се появила банда бракониери и че те вече убили един носорог, един леопард и три гепарда. Отдавна бяхме загубили следите на Уайти, Мбили и Тату и сега ме измъчваше страхът, че една от тях може да е станала жертва на бракониерите. Моят метод да различавам малките на Пипа по петната в основата на опашката сега можеше да се окаже много ценен и аз помолих Бен да намери, ако е възможно, кожите на убитите гепарди. По-късно научих, че бракониерите бяха нарязали кожите, преди властите да ги арестуват.

Вестите за Пипа и сегашните й малки продължаваха да бъдат превъзходни. Братята, изглежда, били предани един на друг и неразделни. Тайни сега бил голям колкото Биг Бой и прекарвал голяма част от времето си, като се катерел по дърветата, в което надминавал Сомба. Сомба се изкачвала по дърветата от време на време, а Биг Бой въобще много рядко се присъединявал към това развлечение. Биг Бой бил вече по-висок в раменете от Пипа, Тайни — малко по-нисък от нея, а Сомба — най-малка от всички.

Семейството изминавало средно по 3 мили на ден и рядко оставало да нощува два пъти на едно и също място. Макар че Пипа почти винаги прекарвала почивката си отделно от младите, тя никога не ги изоставяла за дял ден, поне доколкото можело да се съди по следите им.

На 24 август мъжете намерили младите гепарди близо до пътя, на половината път между нашия лагер и Петата миля. Няколко минути по-късно се показала Пипа, а след нея вървяла една женска антилопа конгони. Понякога антилопата се приближавала на 5 ярда до Пипа, но тогава тя лягала на земята, а антилопата спирала да върви. Щом Пипа ставала и тръгвала срещу антилопата, тя веднага отстъпвала назад. Това странно церемониално шествие продължавало, докато изведнъж от тревата, на около 30 ярда от Пипа, не изскочило едно малко на антилопа конгони. Пипа мигновено се спуснала след него и скоро го свалила, като го ударила с лапата си по гърба. След това тя го захапала за гърлото. Междувременно майката се опитала да се притече на помощ на малкото и за една минута изглеждало, че Пипа ще изпусне теленцето, но Сомба веднага се спуснала срещу майката и успяла да я прогони настрана. Сомба гонила антилопата около 300 ярда, а през това време теленцето било умъртвено. Когато майката се върнала, разбрала, че непоправимото се било случило, и не встъпила в борба, така че, когато Сомба я подгонила втори път, тя вече не се върнала. Пипа задушила малкото теленце за две минути, подпомогната от Биг Бой и Тайни, които започнали да го ядат, преди да е напълно умряло. След 40 минути нищо не било останало освен главата и костите от краката.

За първи път някой от нас виждаше как Пипа убива жертвите си и как младите й помагат. След това Бен измерил разстоянието, на което се извършил ловът. Той разбрал, че от мястото, на което стояла, Пипа била гонила малкото 60 ярда, докато теленцето пробягало 30 ярда — значи, тя била изминала два пъти повече разстояние от малкото за същото време. Това бил шестият лов на семейството в продължение на 24 дни. През следващите 9 дни гепардите още 4 пъти сами си набавили храна; това били две млади водни козлета и една антилопа геренук, а за четвъртия лов говорели подутите кореми на гепардите и изцапаните им с кръв муцуни.

Независимо от тези чудесни новини аз се чувствувах все по-унила и по-унила в Англия. Напрежението да живееш в Лондон, след като си свикнал на безгранично пространство и живот на чист въздух, беше пряко силите ми, а освен това там бях през летните месеци. За щастие имах добри приятели в Сари, при които отидох след известно време, и тяхното забележително гостоприемство и красиви градини ми помогнаха да понеса спокойно този мъчителен период. Всеки ден трябваше да пътувам един час в претъпкани с хора местни влакове до Лондон, а оттам в още по-задушното метро до Кензингтън, където ми правеха физиотерапевтичните процедури. Последната част от пътя до болницата изминавах пеша през Хайд парк и често си тананиках малката песничка, която пеех всякога, когато исках гепардите да вървят след мен: „Пипа, Пипа, Пипаланка и малки гепардчета, напред, хайде, хайде…“ и си представях, че под звуците на тази песен гъвкавите стройни животни бягат след мен. А понякога, като се блъсках в застаналите до мен хора в претъпкания автобус, аз се унасях в мечти да си почивам спокойно до моите гепарди и да почувствувам отново как телата им треперят от доволното им мъркане.

Беше ми много интересно да разбера как в зоопарка в Уипснейд, в Бедфордшър, бяха успели да отгледат малки гепарди и през първия свободен ден, който имах, отидох да посетя парка. Тук животните не са зад решетки. Директорът на зоопарка любезно ми предложи да прочета записаните данни от живота на Хуанита, която беше имала на два пъти малки гепардчета, едно мъжко и две женски^[1]. От тези данни разбрах, че от първите малки, родени през 1967 г., наскоро две умрели от рахит (остеодистрофни поражения), а останалото живо все още беше тежко болно.

Вторите малки, родени през юли 1968 г., сега бяха точно на една година и имаха добро състояние. Видях гепардчетата, сгушени на купчина, в средата на твърде тясно заградено място, където имаше клонесто дърво, но клоните бяха много тънки, за да издържат тежестта им. В далечния ъгъл имаше навес в съседство с малка волиера, където лежеше болното гепардче, родено през 1967 г. Освен навеса за спане нямаше нито едно местенце, където малките гепарди можеха да се крият или да се катерят. Бяха ги преместили в това малко място от друго по-просторно, за да могат посетителите през цялото време по-добре да ги виждат. Като знаех какво значение имаше за децата на Пипа възможността да играят, да се крият от чужди погледи и спокойно да си почиват, аз се чудех дали тези малки гепарди ще бъдат в състояние някога нормално да се размножават.

Трите гепарда в Риджент зоопарк в самия център на Лондон обаче бяха още по-зле. Всеки от тях имаше отделна малка волиера с дървена къщичка в единия ъгъл, а земята беше постлана с чакъл, който, разбира се, беше по-лесно да се поддържа чист, отколкото тревата, но за гепарди това беше съвсем неестествена обстановка. Гепардите можеха да си търкат носовете през мрежата или да гледат леопардите, лъвовете и тигрите в отделните клетки от другата страна на тясната пътека, от която посетителите имаха възможност да сравняват различните видове котки. Забелязах, че гепардите с пълно безразличие гледаха лъвовете и леопардите и отново разбрах какви страдания трябваше да изтърпят дивите животни, за да се приспособят към неестествения живот, който ги заставяше да загубят страх дори от най-страшните си врагове.

Беше студен дъждовен следобед и един от гепардите силно трепереше, но аз разбрах, че това не беше реакция само от лошото време. Когато нов порой дъжд се изсипа върху него, гепардът изглеждаше съвсем жалък, но продължаваше да стои неподвижен, вместо да влезе в къщичката на закрито, както бяха направили другите животни. Извиках служителя и го попитах дали гепардът е болен, но той ми отговори, че нищо му нямало, а просто не желаел да влезе в къщичката, защото му била неприятна миризмата на животното, което по-рано живеело там. Като погледнах към забуленото с облаци небе, помолих да сменят къщичката, но ми обясниха, че нищо не може да се направи до сутринта, когато щял да дойде главният служител. Настоях да направят поне временен навес, където да се приюти болното животно, и не си отидох, преди да издигнат такъв навес.

Как може гепардът да се чувствува нормално при такива условия, а да не говорим за съешаване и размножаване? Дълго беседвах с директора, като се опитах да подчертая, че свободното придвижване и възможността за уединение за гепардите са много по-важни, отколкото за другите котки. Казах му, че територията на Пипа в националния парк „Меру“ заема 160 квадратни мили и че тя ходи свободно навсякъде заедно с малките си. Но понеже нито един зоопарк не може да предостави на гепардите достатъчно просторна волиера и неговата задача не е да скрива животните от посетителите, изглеждаше загуба на време, средства и усилия да се опитват да развъждат гепарди в зоопарковете. По-добре е, ако човек може да отгледа тези чувствителни животни при естествени условия. Пипа беше доказала, че това е напълно възможно и досега на четири пъти беше родила всичко 15 гепардчета, от които 6 бяха живи. Самата Пипа беше едва на 5 години и тъй като продължителността на живота на гепардите е 15 години, можеше да се очаква, че тя можеше да даде три пъти повече живи деца — 18, всички от които ще продължават да се размножават, и така храсталаците ще бъдат населени с нови, родени на свобода гепарди. Опитах се да му внуша също, че гепардите са втори в списъка на животните, които са застрашени от изчезване, и съвсем необходимо е да не се губи повече време, а да се осигури развъждането им в тези места, където животните могат да се размножават естествено.

Посетих и парка за диви животни в Норфолк, където Филип Уейр успешно размножава фазани, европейски рисове и други животни. Той заема поста председател на Комитета за опазване на природата и размножаването на дивите животни във Великобритания и Ирландия и с интерес се отнасяше към всеки метод, който можеше да спаси застрашените от изчезване видове. От него разбрах, че целта на комитета била да се развъждат застрашените от изчезване животни в естествена среда, но досега добър резултат били получили само с бухалите. Те били реаклиматизирани във ФРГ и Швеция, където били напълно изчезнали. Той смяташе, че да се развъждат в естествени условия хищните бозайници и особено големите африкански котки все още било утопичен идеал. Тогава аз му обясних как Елза и Пипа вече бяха доказали, че такъв утопичен идеал напълно може да се осъществи и добавих, че ако тези — най-големите хищници, могат да се запазят по този начин, то спасяването на останалите бозайници, застрашени от изчезване, ще бъде сравнително по-лесно, разбира се, ако се намерят необходимите средства и хора, готови да посветят себе си на тази работа.

Все повече се убеждавах колко наложителен беше новият метод за отглеждане при естествени условия на застрашените от изчезване животни. Все повече смятах, че той трябва да бъде широко разпространен и колкото може по-скоро приложен на практика. Затова все повече се разстройвах, че трябваше да прекарвам толкова дълго време в Англия и да губя най-важните последни няколко месеца, които можех да прекарам близо до Пипа и младите гепарди. Особено много се интересувах да узная дали двата мъжки гепарда ще напуснат Пипа преди Сомба и дали всички те ще започнат да се привличат като партньори за съешаване.

Междувременно трябваше да претърпя много сложна операция, за която беше необходимо цялото майсторство на най-добрия хирург в тази област. А докато лежах в болницата, една медицинска сестра ми донесе рекламен каталог, който съобщаваше за предстоящата изложба на мои рисунки, изобразяващи африканците от Кения в техните национални костюми. Щом ми разрешиха да се движа, посетих изложбата и през целия месец, докато моите рисунки бяха изложени, помагах по много начини, за да се осигури успехът й.

Изложбата съвпадна с отпечатването на книгата ми за Пипа „Петнистият сфинкс“ и аз с радост помогнах за нейното разпространение, макар че това означаваше почти всекидневни интервюта, беседи по радиото и телевизията. Работих и над книгата за деца „Гепардът Пипа и нейните деца“ и водех преговори с различни кинокомпании да съставят телевизионна програма от огромния киноматериал, който бях събрала в продължение на четирите години, прекарани близо до гепардите. Силата, която ме заставяше да се занимавам с тази работа, беше моето желание да подкрепя Фонда за опазване на дивите животни на името на лъвицата Елза и цялата ми дейност там беше в полза на този фонд. В допълнение на това имах среща с моите довереници в Лондон и водех кореспонденция с директорите на фонда „Елза“ в САЩ. Всичко това наистина запълваше времето ми до октомври, когато по предположенията на лекаря можех да се завърна в Кения при моите гепарди.