Джой Адамсън
Зовът на Пипа (5)

Смърт в семейството

Туристическият сезон беше в разгара си и аз се радвах, когато посетителите не се намесваха в живота на гепардите. Това беше важно, за да може малките на Пипа да израснат като диви животни, но, от друга страна, разваляше отношенията ми с туристите, които не можеха да разберат защо отказвах да им покажа гепардите. Но аз винаги съм поддържала своя принцип дивите животни никога да не загубват страха си от хората.

Пипа, изглежда, споделяше моето мнение и се сърдеше дори на мен, ако ставах по-близка с малките й, отколкото тя намираше, че е редно.

Един ден малките се заинтересуваха особено много от мен, нарочно се търкаха в краката ми, клатушкаха се около мен и не обръщаха внимание на звуците „прр-прр“, с които тя им намекваше, че тази игра трябва да престане. Пипа три пъти ги отнасяше в един гъсталак и те упорито се връщаха към мен веднага щом ги оставеше. Особено „любезен“ беше най-малкият — той вървеше след мен, където и да отидех. Когато Пипа не направи никакъв опит да кърми малките в определеното време (10 часа), аз си тръгнах за вкъщи. На следващата сутрин застанах зад един храсталак, скрита от семейството, и гледах как малките се катереха по гърба на майка си и се плъзгаха от другата страна, захапваха ушите й, а щом тя поклащаше глава, те полетяваха на различни страни. После игриво се търкаляха по земята, като се опитваха да задържат другия отдолу, пляскаха се и се хапеха или седяха на главите на другите. Пипа им дойде на помощ и като ги ближеше и мъркаше, тя легна за кърменето точно в 10 часа. Като гледах колко спокойна беше Пипа този ден навярно защото знаеше, че съм наблизо и все пак не докосвам малките, аз бях развълнувана, но все пак озадачена и се замислих дали тя не искаше нашето приятелство да остане ограничено само между мен и нея? Дали това не се дължеше на някакъв инстинкт да запази естествените отношения между нея и малките независимо от това, че тя беше имала доверие в мен и ме приемаше като майка осиновителка още когато беше 6-месечно гепардче? И на следващия ден, когато намерих семейството под един нов храст, тя се държеше по същия начин. Равнината тук беше по-открита и с по-ниска трева, така че малките можеха по-лесно да се движат.

При моето пристигане Пипа излезе на открито, помириса месото и бързо се върна при малките си. След като се увери, че те бяха добре скрити, тя ме поведе на около 100 ярда настрани, преди да започне да се храни. Тя никога не беше протестирала, когато Локал присъствуваше на храненето, затова се изненадах от ръмженето й, когато той се приближи, а тя тръгна бързо към семейството си.

На другата сутрин Пипа се беше преместила под огромно акациево дърво с ниски клони, които образуваха колиба над един термитник, заграден с непроходим гъсталак. Тук гепардчетата можеха да се забележат само когато се движеха. Най-после различих малките, които лежаха абсолютно неподвижно. Малко по-късно Пипа се зададе откъм река Мулика, огледа се подозрително наоколо и като се убеди, че малките са в безопасност, отново се отдалечи. Аз я последвах и вървях след нея в продължение на 15 минути, като й предлагах месото, но тя яде толкова малко, че когато се завърна при малките, сложих остатъците от месото на земята. Това очевидно беше последното нещо, което Пипа очакваше от мен и като се обърна на другата страна, тя се отдръпна още по-навътре в леговището. Междувременно малките дойдоха да разгледат това „нещо“ с новата миризма и се приближиха внимателно към месото, но когато дойдоха до него, те намръщиха носовете си и с отвращение започнаха да плюят по него. Скоро след това аз си тръгнах.

Следобеда реших пак да отида при семейството и за мое учудване Пипа ни чакаше на известно разстояние от леговището си, въпреки че това беше необичайно време за наше посещение. Тя беше много жадна и бързо изпи всичката вода, която бяхме донесли, и като направи няколко големи кръга, се върна при малките. Когато се приближихме до тях на около 50 ярда, Пипа втренчено се вгледа в Локал и застана като закована на едно място, докато не го изпрати да си върви. Едва когато той се скри от погледите ни, тя отиде да кърми малките си.

На следващата сутрин цели два часа напразно търсихме семейството, докато без малко не стъпихме върху тях на едно съвсем открито място. Предложих на Пипа месо недалече от малките й, но тя едва се докосна до него и изглеждаше повече заинтересована да намери убежище за гепардчетата. Изглежда, ги бяхме пресрещнали по пътя им към Мулика, защото тя скоро отново тръгна в тази посока, а малките се заклатиха след нея. Пипа трябваше да носи най-малкото почти през целия път. Макар че гледаше с нетърпение към реката, тя трябваше да даде малка почивка на гепардчетата и най-после се съгласи да хапне. Като си спомних, че само предишния ден малките се намръщиха на месото, беше много чудно да видим как едното мъжко гепардче сега го дърпа с такова настървение, че Пипа от време на време трябваше да го спира да не преяде. Този ден малките навършиха 5 седмици и Уайти, Мбили и Тату точно на тази възраст за първи път вкусиха месо. Изминаха още три дни, докато и другите малки усвоиха новата храна. През това време Пипа на няколко пъти се мести в нови леговища.

Сега, когато малките ядяха месо, аз особено много внимавах да не остават следи, за да не привлекат хищници, и винаги слагах месото на парче брезент, за да не премине в земята миризмата му. Пипа винаги беше примерна майка, затова не можех да разбера защо пляскаше малките веднага щом сложех месото пред тях или ги викаше със своето „прр-прр“ и ги водеше настрана, преди да успеят да хапнат. Те имаха желание да ядат месо, зъбите им бяха достатъчно развити, за да се справят с него, а понякога трябваше да се задоволяват да дъвчат пръчки вместо месо. Малките гепарди бяха слабички, но много пъргави. Те играеха енергично в ранните утрини и лягаха да спят само когато настъпваше голямата горещина.

Едва на 6-ия ден след като малките бяха проявили интерес към месото, Пипа реши да им покаже как да го ядат. Тя изсмукваше съдържанието на тънките черва през зъбите в устата си. Показа им също как да пият вода от купата, но това малките успяха да усвоят едва след няколко дни.

Напоследък семейството се беше преместило на една много по-открита равнина, където имаше разпръснати редки храсти. Те бяха идеални скривалища, защото сгушена в гъстите листа и добре запазена от слънцето, Пипа виждаше надалече в кръг и можеше да различи и най-малката опасност на голямо разстояние. Бях много изненадана, когато една сутрин намерихме мястото заето от седем слона, два от които бяха точно до храста, от който Пипа излезе, за да яде. Тя изяде месото, без да обръща внимание на слоновете, които в продължение на 10 минути кършеха клонки от храста, под който се криеха малките. Дори когато един от тези великани разрови земята с предния си крак и вдигна огромен облак прах, тя спокойно дъвчеше месото. Трябваше да чакаме много дълго време, докато слоновете се преместят, за да се приближим към малките. Като съдехме по следите, разбрахме, че тези гиганти дълго време са били на 2 ярда от семейството. Когато дойдохме до малките, те бяха толкова гладни, че започнаха да се бият за своя дял. Те дори пазеха дела си от майка си и се опитваха да го завлекат навътре в храста, където навярно се чувствуваха в пълна безопасност, за да го изядат спокойно. Щом се нахраниха, малките започнаха да играят с Пипа, скачаха игриво върху нея, като че ли тя беше скала и дърпаха козината и ушите й не съвсем на шега: но тя, изглежда, харесваше играта, и като затваряше очи, мъркаше още по-силно, когато малките блъскаха главата й.

През следващите няколко дни слоновете не ни даваха покой. Често трябваше дълго да чакаме, докато ни се даде възможност да погледнем под някой храст, където Пипа можеше да се скрие с малките; но очевидно тя нарочно се държеше в средата на стадото. Пипа никога не беше проявявала страх от едрите бозайници — носорози, хипопотами и слонове — и сега явно добре използуваше стадото слонове като охрана за малките си от тълпите бабуини, които също бяха нахлули по тези места.

Една сутрин особено внимателно търсихме гепардите в околността на три трънливи храста, където неотдавна беше леговището им. Не видяхме никакъв знак от семейството, но се натъкнахме ма шест слона, които упорито обикаляха храстите. Към обяд, изтощени, прекратихме търсенето. След 5 часа продължихме да ги търсим и видяхме, че един от слоновете още обикаля трите храста, от които Пипа излезе в отговор на моето повикване. В същия миг шест слона с буреносен тропот и тръбене се понесоха по равнината, но за щастие бързо се обърнаха назад, като усетиха нашата миризма, а самотният слон се отправи към пътя. Дадох на Пипа само малкото парче месо, в което бях скрила нейната порция калций, а задържах останалото, като се надявах, че тя ще ни заведе при малките. Но човек не можеше лесно да излъже Пипа; тя упорито отказа да се помръдне от мястото си, докато почти се стъмни и тогава аз отстъпих. След като се нахрани добре, тя тръгна много внимателно и безшумно. Така вървя около половин миля към пътя, където срещнахме самотния слон. Аз с безпокойство търсех малките и изведнъж ги видях добре скрити в гъстата трева почти в краката ни. Бързо сложих месото пред тях, но те останаха неподвижни, докато не чуха от майка си „прр-прр“, след което се спуснаха към месото. Вече съвсем се беше стъмнило и ние се безпокояхме, че малките ядат на такова открито място, затова останахме при тях, докато се нахранят. Това не стана много бързо, защото с малките си зъби те дъвчеха много бавно, а аз трябваше да отвличам вниманието на Пипа да не изяде всичкото месо сама. Докато малките дъвчеха, за първи път чух как едно от тях произнасяше „прр-прр“, като подражаваше на майка си.

Гепардчетата вече бяха навършили 6 седмици, за което време бяха сменили 14 различни леговища, но до този ден не бяха се местили толкова надалече. Те бяха прекрасна четворка: двете по-едри мъжки почти през цялото време бяха заедно, като едното беше малко по-едро от другото и се държеше по-самоуверено, което у двете по-малки гепардчета липсваше. Особено несигурно беше малкото женско гепардче, което беше много нервно и често стоеше настрана, докато братята й играеха заедно. Всичките обаче бяха много нежни един към друг и винаги се сгушваха до Пипа, която изцяло беше отдадена на тях.

Рано на другата сутрин намерих гепардите на същото място, все още близо до самотния слон; Пипа разглеждаше местността от едно паднало дърво. Голямото мъжко гепардче се опитваше да се изкачи при нея, но макар че много се стараеше да запази равновесие, непрекъснато падаше. После дойде и енергично изпи водата от купата. След като всички се нахраниха, гепардите побягнаха и се настаниха за следобедната си почивка под едно клонесто дърво на 100 ярда от пътя. Безпокоях се да оставя малките толкова близо до пътя и се върнах следобеда с надежда да ги подлъжа за разходка и да ги отведа навътре в равнината. Пипа обаче беше неспокойна, стоеше навътре в гъсталака и не искаше да помръдне.

През цялата нощ бях много разтревожена и едва се беше съмнало, когато тръгнахме да търсим гепардите. На мястото, където ги оставихме, сега ги нямаше. Вместо гепардите недалеч край пътя видяхме пресни следи на лъв. Около половин час разглеждахме околността и тогава Пипа се появи откъм Петата миля, мястото, където Мулика пресича пътя. Като душеше земята, тя ме поведе в кръгове към едно разлистено дърво, но остана седнала, а аз заобиколих дървото. Когато стигнах другата страна, скрита от Пипа, сърцето ми замря. Най-голямото мъжко гепардче лежеше мъртво с прехапан врат близо до храста. Нямаше никаква кръв по тревата, нито следи от борба. Кръвта на раната му не беше още засъхнала, когато вдигнах леко втвърденото му телце, за да го занеса в колата. Пипа не видя какво носех и тръгна нататък.

Локал и аз тръгнахме след нея, а тя душеше земята в обратната посока, от която беше дошла. След 200 ярда видяхме сутрешните й следи заедно със следите на малките. Оттук тя се върна към трите храста. Като душеше земята все по-внимателно и не пропускаше да се изкачи на всяко дърво и термитите, тя разглеждаше околността с очи, пълни е тревога. После седна близо до един храст, от който не се помести, и непрекъснато слушаше и наблюдаваше всяко най-малко движение. Възползувах се от този момент и изпратих Локал за месото. Когато Локал го донесе, тя така дълго го яде, че аз започнах да се страхувам, че всичките и малки бяха загинали. Най-после тръгна нататък и като минахме покрай един голям храст, аз чух много тих звук, който напомняше цвъртене на птички. Пипа не обърна внимание на звука и отмина нататък, но аз добре разгледах вътре в храста и различих трите гепардчета. Пипа се спря на около 100 ярда по-нататък и постоя там около половин час, като непрекъснато се ослушваше за други звуци. Ние не можехме да разберем държанието й. Може би вече не ни се доверяваше и не искаше да издаде убежището на останалите живи гепардчета. Това, изглежда, се потвърди, защото когато по-късно тя се върна към пътя, старателно избягваше големия храст. Когато дойдохме до завоя, където гепардчето беше убито, тя седна.

Оставих Локал да следи Пипа, а аз отидох по пътя нагоре до Петата миля, за да потърся други следи от трагедията. Намерих следите на Пипа, които на около 300 ярда се преплитаха с отпечатъците от лъвица или млад лъв, а после те се разделяха и отиваха в противоположни посоки. Следите на Пипа водеха към равнината на Мулика, където, както сега знаех, тя криеше малките си. Опитах се да разбера по следите, как беше станало нещастието. Навярно лъвът беше тръгнал по пътя и после, като е доловил миризмата на гепардите, беше отишъл към разлистеното дърво. Най-голямото и храбро мъжко гепардче сигурно беше изпълзяло напред, за да запази семейството, както много пъти се беше опитвало да ги пази от мен, когато отивах много близо до тях, и лъвът го беше убил веднага. В това време Пипа може би е излязла от другата страна на храста и лъвът се е спуснал след нея до онова място, където следите им напускаха пътя и тръгваха в обратни посоки. Възможно е тя след това да се е върнала при малките и дори да ги е пренесла на мястото, където намерихме следите на семейството по пътя. После, след като е скрила малките в големия храст на около 800 ярда от това място, Пипа е тръгнала към Петата миля, за да търси изчезналото гепардче. Когато я срещнахме, тя идваше именно оттам. Изглежда, още не разбираше, че то никога вече нямаше да се върне при нея.

Когато се присъединих към Локал и Пипа на пътя, тя тръгна обратно към малките. Помолих Локал да поизостане назад и Пипа ме поведе направо към големия храст, който сега се пазеше от самотния слон. За да му дам малко време да се оттегли, аз отидох да взема месо и вода за малките. Когато се върнах, слонът не беше там. Малко след това Пипа произнесе своето „прр-прр“ и в отговор на него гепардчетата изпълзяха от храста, но бяха много изплашени. Дори когато Пипа ги окуражаваше, като им показваше как да ядат червата, те ядяха много внимателно и непрекъснато се озъртаха. Особено изплашено беше малкото женско гепардче. Щом направех някакво движение, то веднага побягваше към храста. За да не смущавам повече гепардите със своето присъствие, аз ги напуснах и отидох с колата си до директора на парка, за да му разкажа какво се беше случило. С него разгледахме зъбите на мъртвото гепардче и видяхме, че на възраст 6 седмици и 4 дни всичките му кътни зъби бяха вече поникнали. След това взех гепардчето в лагера, за да го заровя там, и докато мъжете копаеха гроб, аз го държах в ръцете си. Колко красиво и чисто беше то независимо от страшната рана на тила му! Реших да нарисувам гепардчето, за да остане спомен от него, преди да го заровим в земята.

Докато рисувах най-силното и най-красивото малко на Пипа, аз се опитвах да разбера защо такова съвършено същество в самото начало на своя живот трябваше да загине без всякаква видима причина. Оставаше единственият логичен отговор, че възрастните хищници често убиват малките на другите хищници, за да отстранят един възможен съперник. Много пъти бяхме намирали малки лъвчета, убити от леопарди, и обратното; жертвата винаги беше оставяна непокътната. В този случай храбростта на малкото гепардче го беше обрекла на смърт. Много странно наистина, но докато бях погълната от рисуването, моята скръб постепенно утихваше и колкото повече портретът на мъртвото телце оживяваше на хартията, толкова по-леко ставаше на душата ми. Не мога да си обясня странния преход, през който преминах, но когато рисунката беше завършена, ужасът пред смъртта беше затихнал.

Погребахме малкото гепардче под дървото, където Пипа често почиваше със семейството си.

На другата сутрин, докато търсехме гепардите, Локал вървеше няколко крачки зад мен, когато из тревата изскочи лъв и се насочи към него. Локал бързо смъкна пушката от рамото си и щракна предпазителя. Лъвът беше вече на 5 ярда, когато познах Угас, едноокият лъв на Джордж! В същия миг извиках: „Не, не, Угас, стой!“ и за миг предотвратих една трагедия. Локал щеше да има пълно право да застреля Угас в самозащита, но за щастие това не стана, защото Угас ме послуша и отново потъна във високата трева. Навярно той си почиваше близо до пътя и ние го бяхме изненадали, когато минахме покрай него. Въпреки всичко това събитие ни разтревожи, още повече че то стана на около 200 ярда от мястото, където беше загинало малкото гепардче.

Не ми харесваше Угас да бъде толкова близо до Пипа и аз изминах с колата 19-те мили до лагера на Джордж, за да го помоля да примами лъва обратно в своите владения. Угас често беше идвал близо до моя лагер и дори беше влизал вътре. Това не ни застрашаваше, когато аз бях там и можех да извикам Джордж да го контролира, но с малките на Пипа наблизо нещата се променяха. Уговорихме се с Джордж да донесе малко месо и с него да се опита да подмами Угас в ландроувъра с клетка от метална мрежа и да го отведе обратно. Макар че Джордж прекара цялата нощ в моя лагер с примамката и ландроувъра, Угас не се показа, защото бил зает да ухажва една дива лъвица. Може би именно тази лъвица беше убила малкото на Пипа, защото после Джордж я видял заедно с Угас в любовна игра на около миля от мястото, където беше станала трагедията.

Междувременно през последните два дни напразно търсехме Пипа. Разбира се, това можеше да се очаква, но тези дни много ме изтощиха и физически, и психически. Когато разглеждах внимателно храстите, натъкнах се на сервал, който го криеше в един от тях. Като разбра, че няма да може да избяга от мен, той застана като вкаменен и само ужасените му очи показваха, че е жив. Като не сваляше очи от мен, сервалът лежа напълно неподвижно около 10 минути. Помислих, че е болен, и тръгнах да търся Локал, за да му помогне. Когато се върнахме, сервалът беше изчезнал. Добре известно е, че много животни симулират смърт, като се вцепеняват, когато се намерят в безизходно положение, но аз се възхитих от самообладанието на котката, която остана абсолютно неподвижна толкова близо до мен, докато издебна минутата, за да избяга благополучно.

Къде обаче беше изчезнала Пипа? Търсихме я из високите до раменете ни тръстики покрай бреговете на Мулика, когато ръмженето на лъв ни прикова на място. По движението на тръстиките разбрахме, че почти сме щели да настъпим лъва, който навярно е спял. Скоро след това без малко щяхме да попаднем на нова беда, понеже бяхме прекъснали следобедната дрямка на един бивол. Беше ужасно горещо и той беше легнал под един храст, който ние се канехме да разглеждаме. Биволът обаче, както и лъвът, си намери свободен път за отстъпление и ние продължихме търсенето.

Едва на третия ден вечерта намерихме Пипа недалече от Мулика. Сигурно беше ни чувала, когато я викахме предишните дни. Тя беше страшно гладна и може би и малките бяха гладни, но Пипа не им позволи да излязат, докато тя самата не изяде огромно количество месо, и накрая трябваше да се върнем, без да видим гепардчетата.

Разбирах страха на Пипа да извежда малките, след като се стъмни, и от този момент се стараех да храня семейството сутрин. Гепардчетата ядяха малки количества на един път, но с удоволствие по-често през целия ден. Затова нерядко останах с гепардите през целия ден и режех месото на тънки парчета, за да могат малките по-лесно да го нагълтат, преди Пипа да се намеси. Бях озадачена защо не даваше на малките си да се наядат до насита, тъй като аз винаги носех повече месо, отколкото тя самата можеше да изяде. Като препрочитах бележките си, видях, че тя окончателно беше престанала да кърми предишните си малки на възраст 8 седмици, а сегашните на същата възраст се хранеха главно с мляко. Женското гепардче се нуждаеше от много предумване, преди да вземе своя дял месо, и беше толкова плашливо, че беше много трудно да го получи.

Локал предложи да извикам Големия доктор да даде на женското гепардче „синдано“, тогава и то щяло да стане така силно като братята си. Той, както много местни жители, вярваше в магичната сила на „синдано“, което на езика суахили означава игла, но в този случай значеше спринцовка. От каквато и болест да страдаше, той самият винаги беше убеден, че никое лекарство не можеше да бъде така ефикасно, както убождането със „синдано“, дори и когато спринцовката е напълнена само с вода. Локал вярваше, че висша интелигентност може да се развие у човека от употребата на мощни „синдани“ и въпросът беше само в това да имаш достатъчно пари да платиш за такова средство.

Аз много разчитах на употребата на необходимите добавъчни храни и затова давах на малкото женско гепардче по-големи дози бебешка храна, поливитамини я костено брашно, за да стане по-силно и да устоява на закачките на братята си, които често бяха доста буйни с нея.

Обикновено семейството започваше да се храни сутринта веднага щом отидехме при него и ядеше в продължение на час и половина. После независимо от пълните си стомаси малките започваха да се гонят. Пипа често се присъединяваше и като тях игриво лудуваше и скачаше, докато всички се изморяваха. След това малките задрямваха, а Пипа, като се бореше с дрямката, ги пазеше в продължение на един час. Когато се събудеха, те получаваха второто си ядене. След него пак играеха, но за по-късо време, за да постръскат храната си, а после всички дълбоко заспиваха и спяха през горещите часове на деня. Това беше най-безопасното време, защото само най-изгладнелите хищници бродеха в горещината, когато въздухът трептеше в зноя и никакъв звук не издаваше някакво движение.

Решихме, че вече е време да дадем имена на гепардчетата. Женското гепардче нарекохме Сомба, голямото мъжко — Биг Бой (Голямото момче), а по-малкия брат — Тайни (Дребосъчето). Тайни беше моят любимец. Не само защото беше копие по вид и по характер на Мбили, която аз обичах най-много от предишните малки на Пипа, но и затова, че той също беше „слабакът“. Тайни имаше обаяние и смелост, които компенсираха липсата на физически сили, а очите му бяха много красиви и изразителни.

Биг Бой също беше много привлекателен, но по различен начин. Той не само че беше най-красивият от трите и най-добродушният, но беше много уверен в себе си и внушаваше уважение у другите и дори в тази ранна възраст безспорно беше признат за водач.

Сомба беше най-интелигентна, но най-сложна по характер от тримата. Като съзнаваше своята слабост, тя с женски инстинкт се защищаваше, като нападаше. Извиваше гръбнака си като пред скок, насочваше очите си под странен ъгъл, свеждаше главата си ниско, внезапно замахваше и удряше с двете предни лапи едновременно. Не можех да разбера как го правеше, без да се прекатури, но това наистина беше отличен начин за защита и независимо че беше толкова малка, аз не се решавах да се помръдна, когато тя беше в такова настроение. Тя приложи особено енергично тази тактика, когато един ден й дадох цяла глава. Дали не свързваше това с главата на убито от нея животно, макар че, доколкото ми беше известно, тя не беше още ловувала сама? Беше ми много интересно, като гледах как малките си затваряха очите, когато се съсредоточаваха при дъвкането на дребни кости. Знаех, че аз също затварям очите си, когато се съсредоточавам, например, когато говоря пред микрофон или когато диктувам нещо; предполагам, че затварянето на очите помага на съсредоточаването.

Когато Биг Бой стана на 11 седмици и 5 дни, видях го за последен път да суче от Пипа. Подозирах, че той прави това само за успокоение и от този ден всеки ден проверявах дали Пипа има мляко. За голямо мое учудване тя имаше мляко, докато гепардчетата станаха на 24 седмици и 3 дни. Това беше възрастта, при която предишните малки на Пипа бяха проявили леки признаци на рахит и когато бяха получили три счупвания на краката си. Радвах се много, като виждах, че при тези гепардчета нямаше такава опасност и че те бяха в отлична форма и пълни с енергия.