Джой Адамсън
Зовът на Пипа (6)

Пожар и наводнение

Беше вече началото на октомври и сезонът на продължителните дъждове наближаваше. Преди да започнат дъждовете, в Националния парк обикновено се изгаряше сухата трева, за да расте новата по-добре и да се убият паразитите, които вредят на дивите животни. Помолих директора на парка да изпрати работници да изгорят тревата около моя лагер така, че после огънят от равнината да не се прехвърли към нас. Когато хората дойдоха с факли от палмови клонки, не беше необходимо да нареждам на моите помощници да се включат, напротив, те с такова желание палеха огньове навсякъде, че аз трябваше да следя да не запалят лагера. С голямо въодушевление хвърляха кибритени клечки в сухата трева, макар че самите те едва не се задушаваха от дима, а очите им се зачервиха от буйните пламъци. Като ги гледах колко се забавляваха от това, мислех си, че умишленото подпалване е престъпление, което е произлязло от удоволствието, което първобитните хора са изпитвали от пожари като този.

Разбира се, пожарите в степта не бяха нещо ново за Пипа, но малките й изглеждаха ужасени дори от най-слабата миризма на дим, особено Сомба, която през всичкото време тревожно душеше въздуха. През последните няколко дни семейството се беше прехвърлило близо до Мулика, където бяха открили идеално игрище върху термитник в сянката на едно дърво. Малките изведнъж намериха нова игра: да се плъзгат по склоновете като с шейна и да играят на криеница из каналите на термитника. Те много харесваха играта „Кой да заеме престола“ и безкрайно дълго се състезаваха за една вдлъбнатина на върха на термитника, където удобно можеше да се разположи само един от тях. Заставаха на задните си крака, за да използуват силата на цялата си тежест, и се натискаха към владетеля на вдлъбнатината, докато го изблъскат. Най-забавно им беше да прескачат рекичката от едната и от другата страна и скоро се научиха да правят това, без да падат във водата.

Когато огньовете наближиха, Пипа се зае да изведе малките на сигурно място. Макар че пламъците бяха още далече, малките гепарди се опитаха по-бързо да избягат и в страха си шляпаха във водата, забравяйки безупречните скокове от игрите. После побягнаха нагоре по другия бряг и изчезнаха. Беше интересно да се наблюдава отношението на семейството към пожарите и да се сравнява с отношението на другите хищници, които бяхме наблюдавали в Серенгети. Там лъвовете седяха толкова близо до палещите езици на огъня, че понякога се опърляха от искрите.

През време на пожара много животни напускаха временно териториите си, но колко далече отиваха разбрах една сутрин, когато видях стадо от шест антилопи малък куду близо до моя лагер. Обикновено тези красиви антилопи живееха в гъстите храсталаци на около 14 мили от нас и по пътя си насам сигурно бяха пресекли реката Ройоуеру, която гъмжеше от крокодили. Видях ги само тогава, когато навярно бяха напуснали откритите места веднага щом огънят беше стихнал.

През следващите два дни не можахме да намерим семейството. Когато ги търсехме, погледнахме в една изсъхнала дупка за вода и аз се опитах да мина по втвърдената напукана повърхност, но веднага затънах до коляно в течната кал, която се движеше като плаващ пясък при най-малкото ми движение. Бързо затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко и отчаяно извиках Локал, който за щастие беше наблизо. Локал ми подаде дълъг прът, с помощта на който ме изтегли на брега. Без неговата помощ нямаше да мога да се освободя от тази всмукваща каша, която изглеждаше толкова твърда на повърхността.

Най-после намерихме гепардите, скрити в средата на три храста. Успяхме да ги открием само защото едно от малките издаде слабо „чуруликане“. Карахме колата по изгорената черна равнина и внезапното ни опиране до храстите може би го беше изплашило. Съвсем объркани, всички разглеждаха обкръжаващата ги пустиня, покрита с пепел. Пипа беше много неспокойна и бързаше да изведе малките на открито. Тук златистият им цвят още по-силно се открояваше на черната земя. Особено ловка беше малката Сомба. Макар че беше едва на три месеца, тя неуморно (като самата Пипа) искаше да долови отдалече най-малките признаци на пожар. Ако видеше огън, веднага се спускаше да бяга. Напоследък беше станала изумително свирепа и явно знаеше как действува на другите нейният начин на нападение с навеждане на главата надолу и после размахване на предните лапи. Дори Пипа предпочиташе да се държи настрана в такива моменти.

Дадох месо на гепардите и те лакомо го изядоха. След това, докато играеха, Пипа се опита да улови Сомба за главата, но малката котка с ръмжене се въртеше, преобръщаше и извърташе, като не изпускаше майка си от очи, после изведнъж подскочи и яростно се спусна да я удря с лапи. Пипа успя да избегне удара само защото подскочи във въздуха с четирите си крака наведнъж. Сомба нападаше отново и отново, а Пипа продължаваше да подскача високо от земята и после се премести настрана. Вместо да постави разбунтувалата се дъщеря на място, Пипа зачака, докато войнственото настроение на малката се поуталожи. Не след дълго гепардчето прегърна майка си с такава подкупваща нежност, че и двете започнаха да се търкалят, прегърнати и щастливи, забравили предишната караница.

Трябваше да бъда много тактична да не събуждам ревността на Пипа, като давам храна първо на малките. Тя не обичаше това и си тръгваше, като викаше малките си със своето „прр-прр“ да я последват, независимо дали те бяха успели да се нахранят или не. Колкото повече Сомба развиваше нападателния си нрав, толкова повече Тайни губеше желание да се бие за своя дял. Обикновено борбата за ядене беше добър стимул, който заставяше малките да ядат дори когато не са гладни, но Тайни разбираше, че няма да устои пред триковете на Сомба, затова се отдръпваше настрана и чакаше да го нахраня с ръка. Това скоро се превърна в навик и той внимателно следеше как и къде скривах от останалите неговия дял и после чакаше удобен момент спокойно да се нахрани. Всички много обичаха тлъстините на зебра и трахеите на различни животни. В тях аз често скривах костеното брашно, което никак не обичаха. За да не развалям любимата им храна, Сомба често се хвърляше към мен, когато видеше, че сипвам костено брашно върху тези вкусни парченца.

Пожарите бушуваха из цялата област, която Пипа обикновено посещаваше, и единствено равнината отвъд Вазоронги вече не димеше и тлееше. Сега Пипа заведе малките си нагоре по течението на около 5 мили от моя лагер. Там ги намерихме една сутрин около убита наскоро млада газела на Грант. Пипа я беше задушила, като я беше стиснала за гърлото, но трупът още не беше докоснат. Щом се приближих, Сомба връхлетя към мен с невероятна злоба, хвърляше се, фучеше и ръмжеше с такива ожесточени очи, че наистина се изплаших. Разбира се, аз се и радвах, че тя се държеше като диво животно при вида на първото „истинско“ убито животно или по-скоро това беше естественото поведение на един женски гепард, чиято длъжност е да защищава убитото животно за цялото семейство. Мъжките гепарди не възразяваха срещу присъствието ми. За моя изненада Сомба също се присъедини към братята си, когато извадих съда с млякото, но ако се осмелявах да тръгна към нейното убито животно, тя веднага се хвърляше към мен. За нещастие не бях донесла кинокамерата, затова оставих Локал да се грижи за семейството и се отправих към лагера да я взема. Когато се върнах, гепардите не бяха свършили с убитото животно и Сомба го защищаваше все така яростно, както и сутринта.

Междувременно небето се забули с тъмни облаци, които надвиснаха над земята и всеки момент можеше да завали. Честите гръмотевици плашеха малките гепарди, които бягаха от ужас при най-слабия тътнеж така, че накрая Пипа ги извика със своето „прр-прр“ и всички се скриха в храсталака. Взехме със себе си остатъците от газелата на Грант, за да ги запазим за яденето на следващия ден, и се върнахме вкъщи.

Гепардите останаха цяла седмица на тази равнина. За да достигнем до тях, трябваше да газим през придошлата от дъждовете река, която ден след ден ставаше все по-дълбока. След един силно проливен дъжд през нощта вече не можехме да я преминаваме. За щастие намерихме следите на гепардите откъм нашата страна — сигурно бяха преплували реката навреме. Допускам, че Пипа беше направила това, за да не бъде лишена от месото, което й давахме, и тя отново ми показа колко малко можех да чета мислите й. Вместо да дойде близо до нашия лагер, където добре знаеше, че имаме месо, тя беше завела малките си на 3 мили в противоположна посока в една равнина, където пасяха много газели на Грант и зебри. Това доказваше много ясно, че тя предпочиташе малките й да пораснат като диви животни и не искаше да ги приучва към храна на нашия лагер.

След няколко дни те ни дадоха още едно доказателство, колко са диви, когато една сутрин ги видяхме на 300 ярда от нашия ландроувър. Оставихме колата на пътя и понесохме месото към гладните гепарди. Те едва бяха успели да го докоснат, когато се появи кола с туристи. Дълго преди колата да достигне до нашия ландроувър, гепардите изчезнаха, въпреки че оставиха месото неизядено.

Откакто се беше разделила с предишните си малки, сега за първи път Пипа се намираше на територията на Мбили. Мислех, че единствената причина, която можеше да я застави да наруши закона, наложен от самата нея, беше, че почти цялата равнина се беше превърнала в блато. Там беше много трудно да се ловува. Интересно беше, че Пипа никога не отиваше на същите дървета и термитници, където някога често беше ходила с Мбили, Уайти и Тату, а избираше все нови места за игра. Дни наред тя старателно отбелязваше тези паднали дървета по своя обикновен начин — с изпражнения. Дали по този начин искаше да заяви своите права над участъка? Чудех се какво ли ще стане, ако Мбили, се появи.

Една сутрин, след като бяхме нахранили гепардите, Пипа се загледа към далечния хълм със силно стиснати зъби. Погледнах с бинокъла си в същата посока и видях много надалече два бели носорога. Те бяха едната от трите двойки, които бяха внесени преди три години от Южна Африка, за да се аклиматизират и да създадат поколение в Кения. До този момент държаха шестте носорога в едно огромно заградено място при Леопардовата скала и навярно тези два бяха избягали оттам. Белите носорози се различават от черните по това, че са по-едри и имат по-широка уста. Името им е произлязло от погрешното произнасяне на думата „уайд“ — широк, като „уайт“ — бял. Не знаех дали тези различия бяха достатъчни, за да я изплашат, но Пипа нададе своето „прр-прр“ и тя, и малките бързо избягаха. Много се интересувах да узная дали тя наистина различаваше двата вида носорози и дали беше избягала, за да се спаси от непознатия вид, защото обикновено не обръщаше внимание на местните черни носорози. Трябваше да чакам повече от година, за да се потвърди това предположение от малките гепарди, които постъпиха точно по същия начин, както майка си.

Следите на гепардите ни отведоха обратно в територията на Пипа в долината на Мулика, където видяхме, че техните следи се пресичаха със следите на лъв. Следователно нямаше нищо чудно, че няколко дни не можехме да намерим семейството. Накрая Стенли забеляза един гепард, който с ръмжене тичаше към него от посока на Петата миля. Изненадан от това, той ме извика. Като ме видя, гепардът започна да скача в кръг по особен начин и после започна да бяга през гъсталака, като често се спираше, за да се увери, че ние вървим след него, но нито един път не ме допусна да дойда достатъчно близо, за да го разпозная. Докато играехме на гоненица, гепардът подплаши две токачки и скочи във въздуха, за да ги улови, но и двата пъти ги изпусна. Предполагах, че това е Пипа, която беше скрила малките си от лъва и искаше да ме заведе при тях, затова 15 минути се мъчих с всички сили да вървя по следите й. Вече бях започнала много да се безпокоя, защото никога досега Пипа не беше оставяла малките си самички и не беше се отделяла от тях на такова дълго разстояние. Най-после почти се изравних с гепарда, но все пак бях доста далече, за да мога да го разпозная. Малките не се виждаха никъде. Страхувах се да не е станало нещо страшно и извиках: „Пипа“. Като светкавица гепардът се спусна към Мулика и изчезна. Едва тогава се сетих, че това трябва да беше Мбили, понеже Пипа никога нямаше да се държи по този начин. Радвах се, че Мбили беше в такава добра форма, след като беше живяла 8,5 месеца самостоятелен живот. Тя беше в територията на Пипа, но това можеше да се обясни с голямата група работници край границата на нейната територия; явно тя беше се изплашила от тях и беше преминала в чуждата територия.

Наскоро след това намерихме семейството на около миля от това място и всички бяха добре. Тук имаше много животни за ловуване и Пипа се опитваше да се приближи към стадо газели на Грант, но не можа да дойде достатъчно близо, понеже тревата беше изгоряла и нямаше къде да се крие. Отново си помислих какво ли щеше да стане, ако срещнеше Мбили. На другата сутрин намерих семейството близо до мястото, където се беше скрила Мбили; те всички се озъртаха наоколо, като че ли очакваха нещо.

Това място беше на 6 мили от лагера, недалече от пътя. На следващата сутрин отидохме там с колата, която паркирах на около 400 ярда от пътя, тъй като видях, че към нас тичаха стадо газели на Грант. Скоро след това се показаха и нашите гепарди. Докато приготвяхме храната им, Пипа изчезна, но, изглежда, беше заповядала на малките да не мърдат от местата си и те напълно се подчиняваха. Трябваше да носим месото при тях, въпреки че те бяха ме гледали, докато го режех на парчета. Когато започнаха да ядат, Пипа се завърна и седна до един храст на около 15 ярда от тях. Тя дишаше тежко. Когато й занесох месо, забелязах, че на предната дясна лапа и на устата й има кръв. Беше много възбудена и не ми позволи да разгледам окървавената й лапа. Тя не сваляше поглед от пътя, като дори не се докосна до месото. Изпратих помощниците си да видят дали не беше убила някакво животно, но те скоро се върнаха, без да намерят нещо. Тогава занесох на Пипа мляко. Едва сега разбрах поведението й, защото я намерих да пази трупа на една млада газела на Грант, която беше задушила. Тя очевидно се беше опитала да ми обясни какво се беше случило, но аз не я бях разбрала. Трупът беше близо до пътя и Пипа ме викаше, защото не искаше да го остави там. Пренесохме го навътре в равнината, където гепардите можеха да ядат, без да ги смущават колите по пътя.

Щом малките видяха трупа на газелата, те започнаха да „танцуват“ около него силно развълнувани и Пипа ги остави дълго да си играят. Като видя, че не могат да се справят, тя им показа най-добрия начин за разкъсване на труп — да започнат от долната част между задните крака, където кожата е най-нежна и където няма кости.

Много интересно ми беше държането на Сомба. Когато се опитвах да се приближа до трупа, тя се хвърляше срещу мен още по-яростно от преди, навеждаше ниско главата си, фучеше и искаше да ме удари едновременно с двете си предни лапи. Внимателно отстъпвах назад стъпка по стъпка, а Сомба ме преследваше, като продължаваше да размахва лапите си. Но когато видя, че братята й започнаха да ядат, тя се спусна към трупа, за да не пропусне дела си, и ги изгони оттам. За да компенсираме това, дадохме на мъжките гепардчета месото, което бяхме донесли, но видяхме, че и Сомба бързо се приближава за своя дял, който дори взе от ръката ми. Когато отново тръгнах към трупа на газелата, Сомба почти изпусна месото от устата си, за да ме спре да не се приближавам нито крачка повече. Тя повтаряше това през целия ден, докато си тръгнахме. Бедната Сомба, от сърце съчувствувах на нейното объркване. От една страна, аз бях приятелят, достоен за доверие, който всеки ден носи добро парче месо, но в следващия момент нарушавах нейните диви инстинкти, които я караха да защищава от мен естествено намерената храна. И като се разкъсваше между двата противоречиви стимула, тя мигновено се превръщаше от приятелски разположеното животно, което ядеше от ръката ми, в много опасен див звяр. Всичко се усложняваше от това, че тя беше не само един женски гепард, чиито инстинкти за опазване на храната са по-силни от инстинктите на мъжките гепарди, но още и от това, че тя добре знаеше, че е по-слаба от братята си, затова през всичкото време беше нащрек да не изпусне нещо, което братята й вземат. Именно затова се проявяваше като невероятно лакома. За да не насърчавам нейната агресивност, от този момент реших да храня първо нея и да я оставям да си избира парченцата, които предпочита.

Как да се отнасям с малките гепарди, научих от самата Пипа. Тя уважаваше различните им характери, но умееше с голям такт да ги накара да я слушат. Напоследък, изглежда, че Сомба беше обявила война не само на мен, но и на цялото семейство. Тя се държеше толкова опасно, че понякога започнах да мисля как да се отърва от нея; но като гледах как Пипа се справяше с войнствената си дъщеря и винаги успяваше накрая да я успокои, разбрах, че нямам никакво право да се намесвам. Колкото повече опознавах Пипа, толкова повече я обиквах. Тя напълно беше започнала да разгръща прекрасния си характер едва след като стана майка. Гледах с възхищение как се справяше с всички постъпки на малките, като запазваше присъщата си недостъпност и спокойствие.

На следващата сутрин отидохме с колата на същото място, където гепардите бяха предишния ден, и аз натиснах няколко пъти клаксона с ритмични сигнали, които означаваха, че сме донесли храната им. Изведнъж към нас се затичаха два възрастни гепарда и три малки; малките останаха до колата, а големите профучаха край нас към сухото речно корито на около 400 ярда и се скриха в храсталака. Веднага разбрах, че това беше Пипа, която преследваше Мбили, макар че се намирахме в територията на Мбили. Може би Пипа беше чула познатия сигнал и без да подозира нищо, беше тръгнала към колата. По пътя се натъкнала на Мбили, която сега смяташе за съперница. Това, изглежда, доказваше теорията, че често пъти при гепардите майките вземат териториите на предишните си малки. Стана ми жал за Мбили, но се надявах, че като се оправи времето, майка й ще се върне в собствената си ловна територия.

Когато Пипа се завърна запъхтяна от успешната гонитба, нахранихме гепардите с остатъците от убитата от нея газела на Грант. Беше ми много интересно, че този път Сомба не протестираше, като държах месото в ръцете си. Очевидно тя вече не смяташе месото за естествен „лов“, защото беше нарязано и не беше съвсем прясно.

След това се опитахме да тръгнем по следите на Мбили, но нямахме късмет, защото почвата край сухото речно корито беше разкаляна. Сухото корито на реката бяхме нарекли Хансовия ров, на името на един от помощниците на Джордж, който веднъж беше принуден да прекара цялата нощ в малкия си автомобил, затънал в калта, когато се опитвал да го пресече. Цялата нощ бил заграден от семейство лъвове, жилен от хиляди комари, а на разсъмване трябвало да извърви 7-те мили до Леопардовата скала пеша, за да търси помощ за изваждане на колата му от калта.

В Хансовия ров водата се появяваше само през дъждовния сезон, но отделни локви не пресъхваха през цялата година и само там се запазваше вода между реките Мурера и Мулика, които течаха успоредно на разстояние 7 мили една от друга. Понеже равнините от двете страни на рова сега бяха единствените относително сухи места, а наоколо всичко беше блато, тук се бяха събрали много животни, включително хищници, които умело се криеха в гъсталаците на рова. Аз можех да разчитам само на хитростта и ума на Пипа, за да запази децата си от опасности.

Късно следобеда трябваше да отида с колата до Леопардовата скала и по пътя видях Мбили на един термитник, почти на една миля от мястото, откъдето беше изчезнала сутринта. Тя спокойно ме наблюдаваше, като вървях към нея и само когато дойдох много наблизо и можех да я докосна, се озъби, но дори и тогава не се отмести. Започнах да й говоря тихичко, както често бях й говорила в миналото, и я обиколих в кръг, за да видя дали не е бременна, но не можах да разбера, защото през всичкото време тя лежеше. Сега вече бяха изминали 9 месеца, откакто живееше самостоятелно, и 4 месена (като не смятаме последната ни среща преди няколко дни), откакто я бях видяла за последен път. Какво повече можех да искам от това, че тя все още ми имаше доверие и се отнасяше към мен като към приятел, макар че аз вече не й бях нужна.

Дъждът се засили така, че пътуването с кола стана невъзможно. На връщане пресичахме придошлата Мулика и когато бяхме в средата на бушуващата вода, нещо започна да пращи и двигателят на колата угасна. Водата бързо се увеличаваше и макар че бяхме мокри до костите, ние се обливахме в пот в продължение на два часа, докато бутахме ландроувъра към пътя. В това време стана тъмно като в рог. Два лъва ръмжаха някъде съвсем наблизо и навярно се забавляваха, като ни гледаха.

Бедните гепарди имаха дъжд в изобилие и почти никога не бяха сухи. Затова често бяха в лошо настроение. Много пъти ги виждахме да се прегръщат в най-силните дъждове с обърнати към бурята гърбове. Щом преминеше силният дъжд обаче, малките бързо си възвръщаха веселото настроение и като се гонеха едно-друго през локвите, обливаха и нас с вода от краката до главата. След още една нощ с непрестанен дъжд срещнахме семейството на около миля от лагера. За да дойдат тук, те трябваше да са преплували разбушуваната и пълна с крокодили Вазоронги. Не можех да си представя как бяха направили това, тъй като рекичката сега беше много широка, за да се прескочи. Ние самите наскоро преди това се бяхме опитвали да я преминем, нагазили до кръста, вкопчени в увисналите клони, и бяхме почти отнесени от силното течение. Бяхме принудени да се върнем.

Не можех да разбера защо Пипа не правеше усилия да дойде в лагера, където, както тя много добре знаеше, имаше месо. Вместо това Пипа сядаше на мястото, където я срещнахме, и после тръгваше в обратна посока, за да си търси храна сама. Няколко дни по-късно отново я намерихме близо до Хансовия ров да дебне една газела на Грант през време на проливен дъжд. Ловуването обаче се провали и тя седна на едно не много сухо хълмче, обкръжено от вода. Цели 10 мили в продължение на 4 часа бяхме газили и плъзгали в калта с тежките товари, за да се доберем до това място, но аз исках да бъда спокойна, че през тези няколко тежки седмици семейството няма да загине от глад.

Като се наядоха с месото, малките се изкачиха нагоре по едно плъзгаво дърво и както винаги, Тайни прояви удивителна ловкост. Той често се изкачваше на тези високи наблюдателни места, било за да пази краката си сухи, било за да търси някакво животно за убиване. Сомба също отлично забелязваше и най-малкото движение. Само Биг Бой беше мързелив, за да се напряга, но той беше най-добродушен. Бедната Пипа сега често не приличаше на себе си и ставаше заядлива от умора, като се опитваше да ловува и да пази малките си в безопасност. Честите й прозевки доказваха колко беше уморена и дори нямаше сили да играе с гепардчетата.

Не само гепардите преживяваха трудно тези потопи. Веднъж привлечени от лешоядите, намерихме едно новородено биволче, което лежеше във вода. Сигурно се беше родило през време на буря и се беше удавило. Животът на всички животни се беше променил с настъпването на дъждовете. Никога преди не бях си представяла, че скорпионите умеят да плуват, докато не видях един да преминава през локва. Вместо франколините, които обикновено бяха многобройни по тези места, сега тук имаше огромни ята от европейски щъркели и марабу, които ловяха попови лъжички и жаби в блатата. Дори африканските бодливи свинчета бяха напуснали своите сигурни скривалища. Изненадахме двойка африкански бодливи свинчета под една скална издатина, много тясна, за да ги предпази от врагове, макар че те положиха големи усилия да ни изплашат, като тракаха иглите си. Никак не се зарадвах, когато видях, че ми е дошла на гости една червена плюеща кобра. Беше се настанила на сухо зад вратата на трапезарията, където я намерих навита, когато се опитах да затворя вратата. Кобрата остана упорито на това място в продължение на три дни въпреки всичките ми усилия да я прогоня с една дълга пръчка, като обръщах глава, за да не пръсне отрова в очите ми.

Много по-тревожно беше, че моят готвач, отегчен от дъждовете, избяга. Не можех да го обвиня, тъй като Вазоронги, която винаги течеше на 2 ярда под моя лагер, сега се беше издигнала наравно с него и едва не го заливаше, както беше ставало и при предишните дъждове, само защото моите помощници бяха разчистили брега от гъстите храсти, които тогава задържали водата. При пълното отсъствие на превозни средства мъчно и невъзможно беше да се намери нов готвач и аз трябваше да губя ценно време, за да се занимавам с домакинство и да поддържам живота в лагера. А това сега беше особено уморително. Почти целият ден отиваше да изминаваме 10-те мили, за да носим храна на гепардите в равнините на Хансовия ров. Малкото ни стадо от кози, което се намираше в опустошения и изоставен Кенмейър, бързо се стопяваше. Месото лесно се разваляше от влагата, затова не можехме да рискуваме да го носим цял ден, в случай че не намерехме гепардите. Ето защо аз често преди това отивах напред с Локал да ги потърся и като ги намерех, връщах се в лагера да взема месото и да извикам Стенли да ми помогне да го занесем.