Джой Адамсън
Зовът на Пипа (12)

Отново с малките на Пипа

Най-важната задача, която ни предстоеше сега, беше да намерим младите гепарди. Сутринта мъжете бяха открили следите им, които идвали откъм моста на Ройоуеру, вървели около 3 мили по пътя и завършвали някъде към летателната площадка, където се губели.

Рано на следващата сутрин те продължиха търсенето, а аз останах да разопаковам багажа. Още не бях успяла да започна подреждането на нещата обаче, когато при нас пристигна група американски туристи, които искаха моя автограф и да се фотографират с мен. Бях свикнала с подобни нашествия от непознати хора, които смятаха, че моят живот в лагера е общодостъпно начинание и не смятаха за нужно да уважават желанието на човека за уединение. Обикновено се опитвах да отговоря на желанията на такива неканени гости, но този ден чувствувах, че това не беше по силите ми. Обясних на техния водач, какво се беше случило. Те виждаха моите зачервени и подпухнали очи и новия гроб и можеха да ме оставят на спокойствие, но вместо това се разположиха с желание да си побъбрят весело, непрекъснато насочваха апаратите си към мен и настояваха за „хубава усмивка“.

На обяд мъжете се върнаха без никаква новина за гепардите. Следобед Локал и Стенли продължиха от мястото, където бяха загубили следите, а Джордж и аз се отправихме в друга посока. В това време Бен и Лю Харкстал отидоха с колата на около 30 мили към водопадите Адамсън на река Тана. Там бяхме забелязали големи гранитни плочи, натрупани около бързеите и гладко полирани от стремителен поток. От тях можеше да стане подходящ надгробен камък за Пипа.

През следващите дни продължихме търсенето по същия начин, но не намерихме никакви следи от младите гепарди. Междувременно издигнахме висок паметник от камъни, които покрихме с плочите, донесени от реката. Когато Лю трябваше да се върне в Найроби, той взе със себе си най-хубавата плоча, за да гравира името на Пипа и датите на нейния живот. По-късно поставихме плочата в средата на издигнатия паметник, циментирахме всичко заедно така, че никой слон да не може да го разруши, и накрая изчистихме всичката трева около гробовете на Пипа и нейния син. Неговият малък паметник прикрепихме към по-големия паметник на Пипа. Като издигах такива тържествени гробници за Елза и Пипа, аз рискувах да ме обвинят, че имам мрачни склонности. Въпреки това исках да изразя своята признателност и към Елза, и към Пипа, затова че бяха ми позволили да взема близко участие в живота им, за да дадем надежда на хората, че и човешкият свят може да стане така добър като техния.

Напоследък Джордж беше получил разрешение да остане в парка и да се премести в моя лагер. Когато той пристигна с вещите си, видяхме облак дим да се издига от посоката, където в продължение на 4 години беше неговият дом и където беше живял допреди един час. Нищо не си казахме — нямаше нужда от думи. Беше ми много жал за Джордж.

Бен беше заминал с Лю Харкстал за две седмици, като каза, че „един отдих ще му се отрази добре“. Това за нещастие означаваше, че няма да бъде по силите ни да обикаляме такава територия, както по-рано, когато се разделяхме на две групи, за да търсим младите гепарди. Настъпи страшна горещина и да се търсят следите по цял ден беше много изтощително. Единственият начин да избягна главоболието беше да се потапям с дрехите във всяка рекичка, покрай която минавахме. Тази система на охлаждане повтарях веднага щом изсъхнех при вървенето. Едва сега разбрах колко много бяхме зависели от Пипа, за да имаме връзка с младите гепарди и че те бяха търпели нашето присъствие само защото тя бе искала това. Бях сигурна, че те ни чуваха, когато ги викахме, но нито един път не отговориха на моя зов, като вървяхме из храстите ден след ден.

На два пъти намирахме следите на самотен гепард и близо до тях веднъж дори го видяхме — тъмният гепард, който може би беше другарят на Пипа. Той отново пресече пътя на около една миля от лагера и изчезна към река Мулика. Надявахме се, че той може да ни насочи къде се намират младите гепарди и тръгнахме по следите му, но попаднахме на два лъва, което правеше по-нататъшното търсене на това място напълно безполезно.

Един ден попаднахме на умряла слоница. Твърдата суха кожа все още покриваше част от трупа и двата й зъба лежаха на няколко инча от главата й. Това показваше, че тя беше умряла от естествена смърт. Не такъв щастлив край на живота си беше имала една жирафа, която намерихме на около миля и половина от границата на парка. Опашката й беше отрязана (може би, за да се пъдят мухи с нея?), а част от кожата беше рязана с ножове, явно работа на бракониери.

Веднъж, като вървяхме из храстите, погълнати от търсенето на следи, почти налетяхме на два лъва, които ядяха трупа на бивол и не обръщаха внимание на нищо друго освен на своето пиршество. Всички се изненадахме от срещата, но за наше щастие лъвовете побягнаха. Помислихме си, че може би Джордж ще се заинтересува дали двата лъва са някои от тези, които бяха под неговото покровителство, затова се върнахме в лагера, за да го вземем с нас. Пътят до лагера и обратно ни отне 5 часа, а лъвовете в това време бяха успели да натъпчат стомасите си до пръсване и сега си почиваха близо до остатъците от бивола. Единият лъв на няколко пъти се спускаше към трупа да разпъди лешоядите, които бяха накацали по съседните дървета и чакаха своя ред. Бяха дошли белоглави лешояди на Рюпел и, разбира се, вечно присъствуващите марабу. Когато Джордж отиде с колата достатъчно близо и видя, че лъвовете не бяха от неговия прайд, ние ги оставихме да продължат пиршеството си и продължихме да търсим младите гепарди на Пипа. Когато след един час отново минахме покрай трупа на бивола, нямаше и следа от лъвовете, но всички лешояди представляваха една купчина от пера, настъпваха се един-друг и късаха последните годни за ядене сухожилия.

Интересно ми беше, когато забелязах, че сега торбичките на гушите на всички марабу бяха надути, а бях сигурна, че бяха в обикновени размери, когато преди това седяха по дърветата. Има много теории, опитващи се да обяснят кога и защо торбичките, които се намират на предната част на шиите на тези птици, се пълнят с въздух, но досега никоя теория не се е оказала убедителна.

Дъждовният сезон приближаваше и отново беше време да се гори тревата. Понеже директорът на Националния парк нямаше достатъчно персонал за тази работа особено в отдалечените райони, той с радост прие предложението ми да запалим тревата в някои от равнините, когато ходим там да търсим младите гепарди. Това особено засягаше местността, разположена между притоците на Ройоуеру, която ние много добре бяхме изучили. Една сутрин, като наблюдавахме внимателно посоката на вятъра, едва хвърлихме няколко запалени клечки кибрит в тревата между два от тези притока, когато сухата трева пламна навсякъде наоколо с такава невероятна скорост, че трябваше да бягаме презглава към близкия поток, за да спасим живота си. До рекичката се добрахме в последната минута и се хвърлихме във водата, за да избегнем бушуващите зад гърба ни пламъци. Когато се изкачихме на отсрещния бряг, намерихме се в извънредно гъст бодлив храсталак, постлан изобилно с изпражнения от носорози и биволи. Чувахме как тези животни сумтяха и чупеха клони наоколо в храстите. Положението ни беше опасно, защото нямахме надежда да избягаме някъде, ако срещнехме някой от тези живи танкове. Към неприятното положение се прибави и това, че аз открих на глезена на крака си дълбок разрез, който бях получила, когато скочих в реката и сега кръвта неприятно се стичаше в ботуша ми. Преди да обърна внимание на раната на крака си обаче, трябваше да решим как по-бързо да се измъкнем от сплетените клони, докато огънят не е прескочил рекичката и ние да се намерим в капан. Когато накрая се измъкнахме към едно по-открито място, едва не се блъснахме в заспал носорог. Той така поразително приличаше на термитник, че ние почти стъпихме върху него, но носорогът скочи, завъртя се със сърдито сумтене и се скри в трънения ад, от който току-що се бяхме измъкнали. Като гледах разкървавените си одрасквания, завидях на дебелата кожа на носорога, но не и на любимото му място, където живееше.

Когато Бен се завърна, отново можехме да се разделяме на две групи по двама и да търсим в различни посоки. Минаваха дни след дни без никакви следи от нашата тройка. Като че ли за да ни дразнят, на територията на Пипа се появиха два самотни гепарда, единият близо до Кенмейър, а другият покрай Ройоуеру — близо до летателната площадка. Техните следи ни заблуждаваха в продължение на няколко дни и едва когато видяхме гепардите, разбрахме, че те не бяха тези, които търсим.

Дъждовете бяха започнали и често правеха невъзможно търсенето на следи. Неприятностите се усложниха, когато Бен получи болки в коляното вследствие на нараняване в миналото; той трябваше незабавно да отиде да се лекува в Найроби. Когато в новото управление на парка наливахме бензин за неговото пътуване, там ни казаха, че рано сутринта малките на Пипа били забелязани близо до водната помпа, на около миля от управлението. И наистина там намерихме отпечатъци от лапите на трите млади гепарда. С приковани към каменистата почва очи вървяхме стъпка по стъпка по следите в продължение на около един час и викахме името на Пипа. Тогава видях да тича малък куду. Като наблюдавах с бинокъла си прекрасната антилопа, изведнъж почувствувах, че и мен ме гледат и като се обърнах видях Тайни, Сомба и Биг Бой да надничат из тревата само на няколко фута от мен. Дали дебнеха антилопата? Очевидно бяха гладни. Дадохме им млякото, което постоянно носехме със себе си и те жадно го изпиха, като едновременно натикаха муцунките си в малкия съд, както правеха, когато бяха съвсем малки. Сега видях колко много бяха пораснали през последните седмици и в какво добро състояние бяха. Бен предложи да отиде със Стенли за коза, а аз да остана с гепардите да се порадвам на нашата нова среща.

Последвах гепардите до едно сенчесто дърво, а Локал вървеше малко по-назад и всички седнахме. Тайни и Биг Бой веднага задрямаха в обедната горещина, но Сомба стоеше будна и не пропускаше и най-малкото ми движение. Тя веднага се преместваше, когато се опитвах да седна по-близо до нея. Разбира се, младите гепарди не бяха ме виждали в продължение на повече от 6 месеца, ако не смятаме онази сутрин преди 46 дни, когато Пипа беше с нас за последен път. Бяха минали 25 дни от времето, когато Бен беше намерил гепардите до убития дукер. Макар да знаех, че те вече можеха самостоятелно да си намират храна, през последните седмици аз често се отчайвах и се питах дали са още живи? Дори преди един час се молех дано ги намерим здрави — и сега моите надежди се сбъдваха.

Спокойствието наоколо беше прекрасно, за разлика от напрежението през последните седмици. Не зная защо, но присъствието на животните ми дава чувството на безкрайно доволство и покой. Щастието ми щеше да бъде пълно, ако и Пипа беше сега с нас. Но макар че физически тя не беше вече тук, аз я чувствувах съвсем близо и вярвах, че тя беше ни помогнала да намерим нейните гепардчета. Разбира се, те бяха се озовали, когато виках нейното име. Това имаше голямо значение и аз реших отсега нататък да използувам името на Пипа за връзка между мен и поколението й.

Всеки един от младите гепарди носеше по някоя мила нейна черта. Биг Бой беше наследил преданата й грижовност за семейството; като ближеше с обич брат си и сестра си, той ги успокояваше и те се сгушваха до него, както по-рано бяха правили с Пипа. Тайни притежаваше присъщото й обаяние и доверчива искреност, а Сомба бдително пазеше с майчина загриженост семейството от най-малките признаци на опасност.

Изведнъж и трите гепарда скочиха и отправиха погледи към посоката, от която Бен и Стенли скоро се появиха, като носеха убитата коза. Щом я хванаха, те я повлякоха под един храст, където никакви лешояди не можеха да ги видят, докато ядяха. След половин час от трупа бяха останали само няколко парчета козина, малко кости и главата. Когато се опитах да разчупя главата, за да могат гепардите да я изядат, Сомба веднага се спусна с наведена глава да я защищава и така бързо замахна с предните си лапи, че аз веднага пуснах козята глава. Надявах се да отвлека вниманието й и й предложих парче от кожата на козата и малко костен мозък, който Локал беше извадил от костите. Тя не знаеше какво да прави с него, но мозъкът събуди любопитството на Тайни. Той винаги беше смятал, че костният мозък е негова привилегия и веднага се хвърли към своето лакомство, но в същата минута го подгони Биг Бой, който не искаше да пропусне играта. И двамата стиснаха със зъби кожата, и започнаха да я дърпат, като разпръснаха мозъка на различни страни. И двамата ръмжаха свирепо, докато накрая Тайни мина тържествено с по-голямата част от парчето кожа, а Биг Бой носеше малкото парченце, което беше успял да откъсне. Той пусна това парченце в съда с мляко и за да запази трофея си, седна до него; после, изглежда, му стана скучно, изпи всичкото мляко и се отмести. Миг след това Тайни грабна парчето кожа и го погълна.

Аз не можех да откъсна очи от младите гепарди, загубих представа за времето и останахме при тях, докато стана съвсем тъмно и вече нищо не можеше да се вижда. Тогава си тръгнахме за вкъщи.