Джой Адамсън
Зовът на Пипа (13)

Гепардите помагат да спасим Бой

На следващия ден рано сутринта Бен замина за Найроби, а Локал и аз намерихме гепардите на хълмистия гребен на около миля и половина от управлението на парка — недалече от мястото, където ги бяхме оставили предишния ден. След като ги нахранихме, те се отправиха към едно голямо акациево дърво малко настрана и се настаниха за обедната си почивка. Знаех, че по-късно гепардите с удоволствие ще хапнат отново, затова ги последвах с останалото месо и като седнах наблизо, успях да направя много снимки.

След известно време отново ме обхвана странното чувство, че някой ме наблюдава и като разгледах внимателно местността с бинокъла си, забелязах един лъв, който лежеше в тревата на около 300 ярда от нас. Той гледаше право в мен, без да се помръдне. Тревата почти скриваше тялото му, но доколкото можех да видя, изглеждаше толкова слаб, че ребрата му се очертаваха под кожата. След това забелязах една игла от африканско бодливо свинче да се подава на два инча под окото му. Знаех, че иглите на бодливите свинчета крият смъртна опасност за всеки хищник, който се полакоми да опита вкусното месо на свинчетата, и разбрах, че този изтощен лъв беше сериозно наранен и вероятно в краката му имаше още забити игли, които правеха движението на животното мъчително, ако не и невъзможно.

Междувременно нашите гепарди съвсем не забелязваха присъствието на съседа си и спокойно дъвчеха месото. Как да ги накарам да напуснат мястото, без да ги изплаша прекомерно? Направих знак на Локал да дойде по-близо до мен; той не беше забелязал още лъва. Застанахме между лъва и гепардите и наблюдавахме и него, и тях. Изведнъж Тайни заподозря нещо. Втренчен в лъва, той издаде някакво странно гърлено ръмжене като стон и побягна, а след него се втурнаха Биг Бой и Сомба. Въздъхнах с облекчение, че те сами са забелязали лъва, защото не ми се искаше да ги плаша и прогонвам при нашите все още твърде деликатни отношения.

Започнах да викам лъва, като повтарях имената на лъвовете на Джордж — Бой и Сусуа, — но той само ме гледаше, без да помръдне дори ухото си. Не знаех как да си обясня поведението му; невероятно беше така да се държи диво животно или лъв от групата на Джордж. Понеже не можех да оставя ранен лъв толкова близо до канцеларията на парка, изпратих Локал да заобиколи отстрани и да се върне до колата, а аз тръгнах към управлението на около миля и половина оттук, за да поговоря с директора. За мое учудване намерих Джордж в кабинета на директора и двамата разискваха бъдещето на Бой. Като изслуша моя разказ, Джордж се разтревожи много, защото когато преди три седмици видели за последен път Бой на 5 мили оттук, той силно куцал, а оттогава не могли да го намерят. Когато казах, че лъвът очевидно се беше набол на игли от африканско бодливо свинче, директорът добави, че от лъвовете, които в миналото е трябвало да застреля, 90% били наранени по този начин. От една лъвица той извадил 60 игли на бодливи свинчета. Той всякога и при най-малката възможност се опитвал да спаси живота на нещастните животни и естествено щял да се опита да спаси живота и на този лъв, но все пак взе със себе си голямата пушка, в случай че той вече не може да бъде спасен.

Отидохме с колата до акациевото дърво и намерихме лъва на същото място. Щом директорът слезе от колата, лъвът изръмжа и куцайки, тръгна навътре към храстите, за да се скрие. Тогава видяхме, че предният му десен крак беше страшно подут, а гръбнакът и тазовите му кости стърчаха — нещастното животно почти умираше от глад. Джордж тихичко тръгна с колата си по-близо до лъва; след това излезе от колата и напълни с вода стария стоманен шлем, който не се поддаваше на никакви зъби и беше служил за пиене още от времето на Елза. Сега даде и на лъва да пие от него. Джордж беше оставил вратата на ландроувъра отворена и преди да успее да спре лъва, той с мъка се покатери в кабината и седна на седалките. Джордж му предложи още вода. Така го измъкна обратно от колата и му помогна да се успокои с познатия съд за вода. След това Джордж издърпа иглата и се върна при нас. Като държеше в ръка иглата, дълга 6 инча, Джордж произнесе само думата „Бой“. Можех да си представя какво ставаше в умовете на Джордж и на директора, макар че и двамата мълчаха. След като Бой беше наранил сина на директора, той беше потиснал личните си чувства и му беше позволил да остане в парка, но ако му се случеше да срещне лъва близо до управлението, винаги имаше гръм и мълнии. Сега му се предоставяше възможност да застреля лъва, който му беше причинил толкова неприятности. Мълчанието продължи дълго. После директорът заговори и каза, че е съгласен да помогнат на Бой. Той предложи да извикаме по радиото ветеринарен лекар от Найроби, който да упои Бой и да му сложи диагноза. Отидох до моя лагер за месо и за сулфатиацол, а Джордж остана при Бой.

Когато се върна, директорът вече беше получил съобщение, че ветеринарният лекар може да дойде едва на другия ден. Понеже не можехме да оставим Бой самичък, без да рискуваме да бъде нападнат от хищници, Джордж реши да прекара нощта близо до него. Той отиде да си вземе някои необходими вещи и още една коза, а в това време аз останах да пазя лъва. Макар че малко бях виждала Бой през последните години, той знаеше, че съм негова приятелка и ми позволи да седна близо до него. Гледаше ме, без да мигне, както и сутринта, очевидно имаше доверие в мен.

Животните усещат много по-добре истинските чувства на другите същества към тях, отколкото хората и докато хората може да бъдат излъгани с думи, животните с първосигналните си възприятия някога не се мамят. Винаги се чудех, когато първият ветеринарен лекар в приюта за животни всеки ден ме питаше дали Пипа не ме е ухапала още и виждах неговото учудване, когато го уверявах, че Пипа винаги ми ближеше ръката и мъркаше по време на лекуването й. Дори ако понякога моите превръзки й причиняваха болка, тя знаеше, че аз исках да й помогна и затова не само не ми пречеше, но и изразяваше благодарност. Днес Бой беше показал същото доверие в Джордж, беше му позволил да извади иглата и да докосне подутия му крак. Джордж не намери други игли в крака, но той допускаше, че те може би са се впили дълбоко навътре и затова бяха причинили подуването на крака.

Докато седях с Бой, мислех си за невероятната редица от съвпадения, която беше довела до сегашното положение. Най-напред в продължение на 46 дни се опитвахме да намерим младите гепарди, преди да започнат дъждовете, когато търсенето на следи става невъзможно. След това Бен го заболя коляното и това ни застави да отидем за бензин в управлението на парка, а това беше същата сутрин, когато наблизо бяха видели нашите гепарди. След това гепардите ме заведоха до мястото, където лежеше Бой, който непременно щеше да загине, ако не го бях намерила именно в този момент. Раните му трябва да бяха най-малко от преди 3 седмици и явно, той се беше влякъл до най-близкото човешко жилище, за да получи помощ, когато е разбрал, че няма да може сам да се справи със своето затруднение; точно както беше направила и Пипа. И накрая, още едно съвпадение — срещата на директора с Джордж, когато и двамата бяха необходими точно в този час, за да спасят живота на Бой. Всичко ми се струваше нещо повече от редица съвпадения, но с каква цел само бъдещето можеше да покаже.

Джордж прекарал спокойна нощ близо до Бой и останал при него до пристигането на ветеринарния лекар. Като упоил Бой, лекарят установил счупване на раменната кост на десния преден крак и изместване в раменната става. Това беше най-лошата комбинация, която можеше да се случи с хищник, който използува предимно дясната си лапа. Директорът, ветеринарният лекар и Джордж решиха да се направи операция на Бой в съборения лагер на Джордж, където оградната мрежа беше останала и можеше да послужи за волиера на лъва. Три дни Бой трябваше да остане във волиерата, а после Джордж щеше да го пусне, но в продължение на две седмици щеше да следи как върви оздравяването му. Ако след изтичането на този срок Бой можеше отново да живее на свобода напълно самостоятелно, Джордж трябваше да се оттегли; ако до това време той не се поправеше, Джордж или трябваше да го отстрани от парка, или трябваше да го убият.

След това ветеринарният лекар се върна в Найроби за необходимите за такава сериозна операция инструменти, а Джордж пренесе Бой в предишния си лагер. Там той опъна за Бой палатка, а самият Джордж спеше в ландроувъра си близо до палатката. Това продължи четири дни, докато ветеринарният лекар се завърна с асистент. Досега никога не беше правен опит да се оперира лъв на полето, и то при такива първобитни условия. Джордж беше направил плътен навес от платнище, под което беше поставил три походни маси, за да служат за операционна маса. След това упоиха Бой, повдигнаха го на тези маси, а козината около счупеното място обръснаха. За да се даде възможност на ветеринарния лекар да оперира спокойно, трябваше да му се помага. Един човек трябваше да държи главата на Бой в определено положение, за да може да се следи дишането и рефлексите на зениците му, а друг помощник трябваше през време на цялата операция да слага многобройни дози упойка. Трети помощник вкарваше разтвор от сол и гликоза във вената на опашката, за да се предпази организма от обезводняване и шок. За да не я дръпне Бой ненадейно, опашката трябваше да се завърже с въже. След това кракът беше поставен в такова положение, че счупените кости да се опънат със специална макара, за да дойдат точно една срещу друга. Когато всичко беше готово, ветеринарният лекар направи в натъртената тъкан дълъг разрез, за да напипа счупените кости. Тъй като нямаше рентгенова снимка да му покаже точното място, той трябваше да реже доста преди да стигне до костта, в която можеше да пробие със свредел дупки и да вкара два дълги гвоздея от неръждаема стомана, за да съедини счупените кости. При рязането, докато се стигне до костта, Бой губеше много кръв и трябваше непрекъснато да се обира с тампон; освен това трябваше да се употребят много разширители и щипци, за да се държи кожата настрана да не пада върху откритата рана и хирургът да може да работи спокойно. Когато накрая всичко беше готово и лекарят искаше да забие двата гвоздея, оказа се, че кухината на раменната кост беше много малка. Това обстоятелство много усложни закрепването на гвоздеите и едва след три часа напрегната хирургическа работа раната можа да се напълни с антибиотичен мехлем и да се зашие.

Като че ли тази изтощителна работа не беше достатъчна, та след нея ветеринарният лекар оперира и появилата се наскоро коремна херния на Бой. Джордж гледаше на тази операция с особен интерес и съчувствие, защото неотдавна и на него бяха правили такава операция. Хирургът направи малък разрез, колкото да изтегли увисналата торбичка, сряза я, след това отдели излишните тъкани и ги изряза; после акуратно заши краищата със стоманена тел.

Накрая всички можехме да си отдъхнем и да изпием по чаша чай. Бях във възторг от ветеринарния лекар за голямото изкуство, с което извърши операция на такова сложно счупване и при такива неподходящи условия. Обикновено при операция му асистирали четирима лекари, а тук ние всички трябваше да помагаме според силите си.

Скоро след това се разпръснахме и аз тръгнах да търся гепардите. Всичките ни действия в тяхната територия през последните няколко дни ги бяха прогонили надалече; затова търсенето беше трудно, но накрая ги намерихме на едно плато от лава между реките Мулика и Вазоронги, на няколко мили от мястото, където ме бяха завели при Бой. Тук почвата беше безплодна и нямаше почти никакви животни, освен два носорога. Не можех да разбера защо младите гепарди бяха харесали тази камениста пустиня без никаква сянка наоколо, където можехме да спрем и да ги нахраним. Ние се влачехме след тях и носехме тежката кошница с месо, като се препъвахме в горещи буци лава и камъни.

Днес имахме късмет, понеже ги намерихме на пясъчното островче, което беше любимото място за игра на Уайти, Мбили и Тату. На същото трънливо, дърво в бодливата му кора, на която те често точеха ноктите си, сега видях Тайни да, прави същото. Какъв контраст бяха тези великолепни млади гепарди в сравнение с бедния Бой. Молех съдбата те никога да не изпитат нещастията, които бяха постигнали Бой и Пипа. Всичко, каквото можех да направя в краткото време, което ми беше позволено да прекарам с тях, беше да ги храня колкото може по-добре, за да станат по-здрави костите и зъбите им, с които по-добре да се борят с всички опасности в бъдещия си живот.

Биг Бой сега беше станал най-лакомият от гепардите и беше най-малко придирчив към това, което ядеше. Единственото нещо, което го интересуваше, беше храната да е в изобилие. Беше си създал навик да пуска месото, което ядеше, в млякото, като по този начин пазеше и месото, и млякото да не бъдат откраднати от Тайни и Сомба. Сомба сега безгранично ми се доверяваше и знаеше, че винаги се опитвам да й помогна, но аз се държах на разстояние, когато тя ядеше. Тайни и сега обичаше да играе с мен, спускаше се, за да получи някое допълнително вкусно парченце месо, но когато на върха на пръчка му подавах близо до носа малки парченца шкембе, той гледаше през тях, като че ли нищо не виждаше; беше истински клоун.

Няколко дни по-късно гепардите убиха млад щраус и ние ги намерихме сред разпръснатите пера на птицата с все още покрити с кръв муцуни и с подути кореми. Особено се радвах, че те можеха да се хранят сами, без да зависят от мен, тъй като ежедневните проливни дъждове правеха придвижването ми много трудно. Бен ле беше при нас и аз не само трябваше да търся младите гепарди, но и да гледам винаги да има готово месо за тях, в случай че се окажат гладни. Същевременно трябваше да снабдявам Джордж и Бой с всичко, от което се нуждаеха, защото Джордж не можеше нито за минута да остави Бой самичък, а те бяха на 30 мили от мястото, откъдето вземахме козите. Понякога ми се случваше да пътувам два пъти по невероятно хлъзгавия път, често бях принудена да измъквам ландроувъра от канавки, а после, като потегляше бавно, той буксуваше в калта.

Бедният Бой — сега той трябваше да възстанови силите си и все ядеше, но винаги беше гладен. С болка в сърцето го гледахме как куцаше, когато идваше да ни посрещне на вратата на оградата, като креташе и падаше изтощен дори и от това малко разстояние. Новината за завръщането на Бой и на Джордж бързо обиколи околността и аз често заварвах лагера, обсаден от лъвове и лъвици заедно с малките си, за които Джордж се беше грижил. Те явно бяха озадачени, като виждаха Бой толкова болен и затворен зад решетка, откъдето той гледаше своя огромен харем с тъжно изражение.

Малката Сенди сега беше непрекъснато с прайда на лъвовете и като съдехме по нейния закачлив вид и добро състояние, разбрахме, че тя отново беше приета като пълноправен член. Изглежда, тя самата се беше определила да бъде пазач на най-малките лъвчета на другите лъвици от прайда и много сериозно изпълняваше ролята на „леля“.

Съвсем ясно ни беше, че Бой нямаше да успее да се оправи достатъчно добре, за да живее на свобода в срока, който директорът ни беше дал, затова посъветвах Джордж да направи по-голяма волиера до нашия нов дом край езерото Найваша, където Бой щеше да може спокойно да оздравее. Като допълнение на това решихме да поставим едно от готовите бунгала до волиерата, за да може Джордж да бъде нощем близо до Бой, а и да бъде колкото се може по-дълго време с него. Обсъдихме с директора тези наши решения и той се съгласи да остави Бой в парка до края на ноември, когато всички постройки ще бъдат завършени.

А дъждът все валеше и валеше и скоро по-голямата част от Националния парк се превърна в блато. Една сутрин намерихме удавено новородено биволче, което течението на реката беше залостило в моста до кухнята. Бързо го махнахме оттам, за да не привлечем крокодилите, които обикновено стояха по-далече от лагера.

Отново загубихме младите гепарди в продължение на няколко дни, но после ги намерихме отвъд Леопардовата скала — на 15 мили от мястото, където ги бяхме видели последния път. Очевидно те бяха прогонени от лъвовете, които на няколко пъти срещнахме. Участниците в една ловна експедиция ни бяха дали малко месо от слон и ние го предложихме на гепардите. Сомба и Тайни вдигнаха високо носовете си, но Биг Бой с апетит яде жилавото месо до претъпкване. Два дни по-късно ми дадоха биволско месо, което гепардите обичаха и бързо изядоха до последното парченце, като всеки гледаше да издърпа за себе си колкото може повече.

На следващата сутрин гепардите се бяха преместили на 4 мили до завоя на обиколния път в равнината Голо; там наблизо имаше огромна акация и скоро тя стана любимото място за срещи. Фотографирах ги, като ядяха в положение на „звезда“, характерен навик за гепардите; така те се стараят да бъдат на еднакво разстояние един от друг, за да има достатъчно място за всеки. В момента, в който слагах нов филм в апарата, се появи носорог и бързо се запъти към нас. Мигновено гепардите залегнаха ниско, притиснаха се до земята, но не изпускаха от очи дебелокожото животно, което вървеше през тревата към тях. Навярно носорогът беше доловил миризмата им, защото изведнъж се завъртя, започна да души подозрително въздуха и после се отправи към нас. Той вървеше, като че ли танцуваше, и закръгленото му тяло се повдигаше при всяка крачка, а после отново спря на едно място. Сомба се спусна към носорога като мълния. Той с шум побягна, а тя тичаше след него. Бях готова с апарата да направя снимка на тази комична сцена, но за нещастие пристигна кола с посетители и по-нататъшното ни забавление се прекъсна.

На другия ден намерихме Сомба високо на едно дърво да наблюдава стадо газели на Грант. После тя се спусна след газелите, но се върна при нас за месото, което бяхме донесли, и се нареди с братята си, които вече бяха започнали да ядат лакомо. Биг Бой, както всякога, беше взел „лъвския дял“ и се оглеждаше за още, макар че коремът му беше опънат като барабан. Сега той беше великолепно животно, много по-голям от останалите, извънредно красив, но се държеше сдържано и с него най-малко можех да установя контакт. Когато накрая и той се наяде достатъчно, гепардите започнаха да се гонят около млади палми дум, които им даваха много хубаво прикритие за засади. Колко красиво съответствуваха елегантните им движения на групата стройни млади палми, очертани на фона на яркосиньото небе, оградено с бели облаци, каквото е почти винаги небето на Кения.

Известно време младите гепарди останаха близо да Леопардовата скала. Там се намираха и шестте бели носорога, които през нощта държаха в оградено място, а през деня пасяха лениво наоколо, придружени от двама ловни надзиратели.

Една сутрин нахранихме гепардите и те легнаха да си поспят за смилане на храната, когато носорозите минаха покрай нас. Младите гепарди избягаха като светкавица. Те може би бяха виждали и подушвали много пъти опитомените бели носорози и затова ме учуди, че сега побягнаха от тях като от опасен враг. Спомних си, че само преди няколко дни те гониха див черен носорог, само за забавление. Дали разбираха, че белите носорози бяха чужди за тези места и поради тази причина се отнасяха с тях като към непознати, както беше се отнесла и Пипа в миналото, когато беше забелязала два от тях на голямо разстояние?

Пътищата в целия парк станаха толкова непроходими по време на дъждовете, че беше необходимо да извикат трактор, за да поправи пътя за лагера на Джордж. Той обаче разчисти само до половината, после се повреди и пътят остана като едно дълбоко до колене тресавище. В опитите си да стигна до Джордж често трябваше да балансирам ландроувъра по тесните краища на дълбоките коловози, иначе затъвах в течната кал и прекарвах часове, докато изляза от нея. Пътят към Леопардовата скала не беше по-добър и един ден трябваше да чакам 7 часа, преди да ме извлекат на буксир от калта. За мое щастие това стана недалече от мястото, където бяха гепардите, и аз прекарах целия ден с тях.

Гепардите бяха намерили пясъчна площадка, която бързо изсъхваше, и между отделните поройни дъждове аз лягах на земята при тях. Отначало Сомба беше недоверчива, когато главите ни бяха на такова близко разстояние, че почти се докосваха, и беше готова при най-малкото ми движение да ме нападне. Когато обаче я погледнах в очите, без да издам нито звук, тя почувствува моите приятелски чувства и се успокои. Братята й въобще не ме забелязваха. Мократа земя изпускаше пара под палещите слънчеви лъчи. Докато си почивахме, слушах дишането на гепардите и чуруликането на няколко сънливи птички. Освен тях наоколо цареше пълна тишина. Колко много обичах този разкошен парк и всичките му животни! Познавах го повече от 27 години, когато Джордж изпълняваше длъжността главен инспектор по лова. Преди 12 години Националният парк стана дом на Елза, а по-късно и на Пипа. Ние и двамата се привързахме още повече към това място и сега го смятахме за наш духовен дом, макар че, разбира се, нямахме никакви законни права над него.

От самото начало знаехме, че ще дойде времето, когато ще трябва да се разделим с тези места. Това ще стане, когато нашите животни започнат сами да се грижат за себе си, което беше и целта на опитите ни. Макар че Тайни, Биг Бой и Сомба можеха да живеят самостоятелно без нашата помощ от 14-месечната си възраст, искаше ми се да поживея с тях, докато те станеха на същата възраст като Уайти, Мбили и Тату, които останаха под покровителството на Пипа до 17,5 месеца, главно за да видя как щяха да се развият техните отношения, когато са готови да дадат потомство.

Пипа и малките прескачат кухненския мост

Търпеливо очакване на храната

Лагерът — кухненският мост се вижда отпред

Джой храни гепардите в лагера

Спор за правото на първенство

Скарване на дървото — мост

Сомба маркира територия

Тайни

Бял носорог и малко на 3 месеца — първото, което се роди в Кения

Сомба не можеше да повярва — кокалът й беше паднал във водата

Цялото семейство

Стадо женски антилопи импала

Пипа с Биг бой

Пипа с Джой

Пипа учи малките как да се прехвърлят над нея по дървото — мост

Последната снимка на Пипа с младите гепарди

Пипа в приюта за животни

Пипа в приюта за животни

Гробът на Пипа

Младите гепарди самостоятелни, 44 дни след смъртта на Пипа

Младите гепарди преди разразяването на буря

На един термитник

Акробатика

Сомба

Бях съкратила лекуването си в Лондон, за да бъда с тях през този важен период от живота им, а да ги наблюдавам сега щеше да бъде още по-интересно, тъй като младите гепарди нямаха майка да им помогне да намерят своите територии. Ето защо за мен беше неочакван удар, когато получих писмо от администрацията на Националния парк, в което ме молеха да напусна парка заедно с Джордж и Бой в края на ноември. Понеже не бях извършила нищо, което да изисква съкращаването на срока, за който се бяхме уговорили, написах писмо до администрацията и бях неизказано облекчена, когато получих съгласието им да продължа опитите си до края на годината, както се бяхме уговорили първоначално.

В това време Джордж се опитваше с всички сили да премести Бой, но невижданите силни дъждове често правеха връзките по радиото трудни, да не говорим за приземяването на самолет; а за пренасяне с кола и дума не можеше да става. Джордж и Бой сега живееха в малка палатка. Раната на Бой през всичкото време силно гноеше и беше необходимо превръзките да се сменят непрекъснато. Три пъти пилотът се опитва да прелети през опасните бури, за да доведе ветеринарния лекар в Меру, но всеки път трябваше да се връща победен в Найроби, защото приземяването на блатистите летателни площадки беше невъзможно.

Най-после пилотът успя да кацне. Бяха ме помолили да го чакам и когато летецът с удивително изкуство успя да приземи самолета върху плъзгавата земя, можах веднага да заведа ветеринарния лекар при Джордж, а директорът на парка с пилота и шестима ловни надзиратели трябваше да дойдат наскоро след това. Беше щастливо, макар и неочаквано съвпадение, че Бен пристигна със същия самолет и в трудната работа, която ни предстоеше, имахме още един помощник. Той беше идвал два пъти на кратки посещения преди, но сега имаше намерение да остане и да ми помага, докато напусна Националния парк.

След като се хлъзгахме в продължение на 10 мили до планината Мугуонго, ние изненадахме Джордж. Време за губене обаче нямаше, защото стена от черни облаци заплашваха с още по-проливни дъждове. Докато ветеринарният лекар упояваше Бой, аз събрах вещите на Джордж в една чанта и му помогнах да натовари колата си с лагерните съоръжения. Междувременно останалите се готвеха спокойно да внесат Бой в ландроувъра веднага щом се упои.

И в цялата тази суетня изведнъж пристигна Гърл. Тя скочи върху покрива на ландроувъра, който беше вън от оградата и който трябваше да пренесе всички вещи от лагера на новото място. Гърл гледаше през оградата, как вдигаха Бой и го слагаха вътре в колата, за да го отведат завинаги далеч от неговото семейство. Директорът взе в колата си всички нас освен Бен, който трябваше да кара най-отзад ландроувъра със съоръженията. Той обаче не беше очаквал Гърл. Тя седеше упорито на покрива на ландроувъра и нищо не можеше да я накара да слезе. Като че ли знаеше, че никога вече нямаше да види нито Бой, нито Джордж… Бен нямаше какво да прави, освен да подкара колата заедно с лъвицата на покрива и така продължили около миля и половина, където видели стадо жирафи с малко жирафче. Гърл моментално скочила от колата, подгонила малкото, ударила го по крака, свалила го и веднага го удушила. Когато по-късно Бен ни разказа тази случка, аз се радвах, че ловът беше отвлякъл Гърл от раздялата с брат й. Тя беше го обичала предано още от детството им и беше раждала два пъти от него.

В това време приспособили малкият четириместен самолет да носи лъв с тегло от 400 фунта, Джордж, ветеринарния лекар и пилота. За да може да стане това, извадили задната седалка и Бой и Джордж били натикани в това място. Всичко трябвало да става много бързо, за да могат да стигнат до Найваша, преди да се е стъмнило и да избягнат силната буря, която идвала насреща. Аз едва се решавах да погледна Джордж. Лицето му беше бледо и опънато, когато слагаше Бой, колкото може по-удобно в малкото пространство, а после сам той се сви до него. Ветеринарният лекар седна до пилота, който включи двигателя и самолетът излетя. Отначало малкият бял самолет ясно се виждаше, а после изчезна в почти черното небе. Цялата вечер чувствувах странна пустота.

Макар че тази драматична раздяла тогава беше непоносимо тежка, впоследствие се изясни, че това беше най-доброто, което можеше да се направи за Бой при тези обстоятелства. Наскоро след това той трябваше да понесе още две такива операции и след това прекара във волиерата в Найваша цели 9 месеца.

Дъждовете отново бяха превърнали сухите и жълти като слама равнини в пищни пасища, където всеки ден разцъфтяваха безброй нови цветя. Младите гепарди изглеждаха великолепно, когато преминаваха през поляните с небесносините пентанизии. Искаше ми се майка им да бъде тук и заедно с мен да се радва на красотата на своите прекрасни деца. Те все още живееха на около 1 миля от Леопардовата скала, където почвата беше сравнително суха и в резултат от това — пълна с дивеч.

Напоследък Биг Бой изглеждаше силно привлечен от Сомба и те се прегръщаха и ближеха почти през всичкото време. Тя беше станала истинска красавица и безспорно беше най-интересна по характер; виновно си спомнях времето, когато мислех, че може да стане ненормална. Сега тя искаше да си поиграе с моите сандали, докосваше с лапи гумените им подметки и сама непрекъснато се приближаваше все повече до мен. Колко трудно ми беше да се въздържам да не отговоря на нейната дружелюбна покана, но никога нямаше да си простя, ако в тези последни месеци, които ни оставаха да прекараме заедно, със собствените си ръце провалех всичко, което бяхме постигнали.