Лора Джо Роуланд
Окаеши (7)

6 глава

Прекараха останалата част от деня в бездействие, затворени в крилото за гости, или топлейки се под завивките, или крачейки из помещенията. Ядоха от донесената за тях храна и един след друг се изкъпаха във ваната, която слугите пълнеха, мъкнейки тежки ведра с гореща вода. Настъпилата нощ бе най-дългата и най-студена в живота на Сано.

Японската архитектура не можеше да се сравнява с колибите на езо по отношение на качествата й да предпазва хората от лошото време. Във всички стаи се усещаше силно течение. Мангалите с дървени въглища излъчваха едва доловима топлина. Притиснат до Рейко под натрупаните завивки, Сано не можа да заспи, макар че тя се бе унесла в неспокоен сън, а хората му похъркваха от противоположната част на помещението. Липсваха му обичайните шумове от човешки дейности в крепостта Едо — войниците, правещи своя редовен обход, музиката от увеселенията, звънът на храмовите гонгове. Тук долавяше единствено вой на вълци в гората. Заспа едва на разсъмване.

Малко по-късно се сепна, доловил чуждо присъствие. Седна в леглото и примига срещу застаналата на прага фигура.

— Почитаеми дворцов управителю — гласът бе мъжки, настоятелен. — Владетелят Мацумае иска да ви види.

Сано се надяваше, че това бе знак за добри новини.

— Един момент, само да се облека.

Нареди на Хирата да тръгне с него, а на другите мъже да останат с Рейко, която все още спеше. Когато излязоха навън и се озоваха в поредния ясен, насълзяващ очите мразовит ден, мъжът го поздрави и каза:

— Аз съм Мацумае Гизаемон, чичо на владетеля Мацумае.

Около шейсетгодишен, той изглеждаше като кръстоска между японец и езо. Носеше палто от еленова кожа, обшити с козина ръкавици и ботуши от рибешка кожа. Лицето му бе обветрено и набраздено от бръчки също като на варварите, веждите му бяха гъсти и рунтави; очите под тях бяха присвити, сякаш открай време предпазвани от отразяваното от снега слънце. Но голата му глава бе с обръснато теме, а посивелите му коси бяха събрани на висок кок в стила на самураите. На кръста му висяха традиционните два меча.

Сано представи Хирата. Докато вървяха по закрития коридор към двореца, зад тях поеха трима стражи. Гизаемон каза:

— Съжалявам, че вчера не бях тук да ви посрещна — имаше енергичната походка на значително по-млад човек. — Бях по важни дела на владетеля Мацумае.

— Какво вършиш за него?

— Съдействам му в управлението на областта. Аз съм главният му помощник.

Гизаемон бръкна в палтото си, извади една клечка за зъби и я задъвка усилено. Сано долови сладкия остър аромат на кора от сасафрас^[1]. — Проверявам търговските пунктове, надзиравам японските търговци, както и езо.

— Вероятно доста добре познаваш владетеля Мацумае предположи Сано.

— От самото му раждане. Баща му бе мой по-голям брат. Повери на мен обучението му. Всъщност аз съм го отгледал. Като роден син ми е.

В гласа на Гизаемон прозвучаха нотки на обич и загриженост. Явно бе притеснен от промяната, настъпила у владетеля Мацумае.

— Какво му е? — попита Сано. — Със сигурност не е просто разстроен от смъртта на любимата си?

— Не — съгласи се Гизаемон. — Обсебен е от нейния дух.

— Сериозно ли говориш?

— Да — засмя се сухо Гизаемон. — Очевидно смятате, че обсебването от духове е просто мит. Е, може в Едо да е така. Но тук е различно. Виждал съм как духове завладяват тела на хора, как ги карат да говорят на непонятни езици и да се хвърлят от високи скали — долавяйки недоверието в погледа на Сано, добави: — Не ми ли вярвате? Почакайте само известно време да поживеете в Езогашима.

— Владетелят Мацумае разказа ли ти за нашата среща? — попита Сано.

— Отчасти — отвърна Гизаемон. В тона му прозвуча гняв, но не към племенника му. — Страшни гости, няма що, пристигате тук и изтребвате хората ни.

— Съжалявам, но владетелят Мацумае не е съвсем невинен — отбеляза Сано с равен тон. — Знаеш ли как се държа?

— Пристигнахме — рече Гизаемон, изоставяйки темата за прегрешенията на своя племенник.

— Владетелят Мацумае взе ли решение относно предложението ми?

— Ще трябва да го попитате лично.

Гизаемон изплю клечката за зъби в снега под коридора и отвори вратата към двореца.

Владетелят Мацумае ги посрещна в личното си помещение. Бе обзаведено със същите вградени шкафове, лакирани в черно дървени мебели и приспособена за кабинет ниша, обичайни за всеки служител самурай, без друг местен декор, освен рогозките по стените. Проснат насред завивки, омачкани от безсънна нощ, той изглеждаше като човек, болен от неизлечима болест. Двете му страни горяха в трескава червенина.

— Поздрави, почитаеми дворцов управителю — рече той и надигна купичка с билков чай; докато пиеше, ръцете му не спираха да треперят. — Размишлявах над онова, което каза вчера. И реших да приема предложението ти.

— Добре — рече Сано с облекчение. — Незабавно започвам да разследвам убийството заедно с хората ми. — „И да диря Масахиро“ — помисли си той.

— Не бързай толкова!

Гласът, който излезе от гърлото на владетеля Мацумае, бе висок, различен от неговия. Сано усети, че го побиват тръпки и целият настръхва. С удивление видя как лицето на владетеля Мацумае се променя. Стана някак по-младо и женствено.

— Не може просто да си ходиш, където пожелаеш — гласът имаше странен акцент с извивки, които бе доловил в езика на езо. — Защо да ти имаме доверие? Откъде да знаем, че можеш да откриеш кой ме е убил?

Изумени, Сано и Хирата погледнаха към Гизаемон. Суровата усмивка на Гизаемон говореше: Казах ви.

— По-добре отговори на въпроса ми.

Сано поясни:

— Преди време бях личен следовател на шогуна. Негово превъзходителство ми поверяваше случаите на убийство в двора.

Бе тъй удивен от непознатата, която го гледаше през владетеля Мацумае, че говореше почти като в несвяст. Присъствието на духа зарази атмосферата. Сано усети, че го обзема атавистичен страх.

— Беше доволен от работата ми.

Лицето на владетеля Мацумае възстанови собствените си черти и заговори с естествения си глас:

— Ще ми казваш всичко, което възнамеряваш да правиш, и ще го съгласуваш предварително с мен. Ти и хората ти няма да ходите никъде без придружители.

— Тези условия не влизаха в уговорката — възрази Сано, обезпокоен не само защото вече имаше двама възложители, единият от които плод на въображението, или истински призрак. Наложените ограничения щяха да го лишат от нужната свобода на действие както в издирването на сина му, така и в усилията да разкрие убиеца.

— Решавай — или приемаш, или се отказваш! — отсече владетелят Мацумае. В очите му горяха две ярки светлини — двете души.

— Добре — отвърна Сано, удивен, че приема.

Успокоен, владетелят Мацумае попита:

— Каква ще е първата ти стъпка?

— Обикновено започвам с оглед на трупа на жертвата — отвърна Сано. Само че бе минало твърде много време. Тялото вероятно отдавна бе кремирано и погребано. — Но тъй като това не е възможно, може би ще успееш да ми разкажеш какво се е случило…

— Възможно е — възрази владетелят Мацумае, след което се обърна към чичо си: — Отведи ги да видят Текаре.

Гизаемон подкани с жест Сано и Хирата да поемат към вратата, а очите му искряха в язвителна насмешка, породена от изненадата им.

— Оттук, моля.

 

 

Останала сама в стаята, Рейко се измъкна от леглото. Беше тъй студено, че виждаше дирята от собствения си дъх. Изми се, облече се, натъкми се по най-бързия начин и изяде храната, която й бе донесъл един слуга. После отвори капаците на прозорците, плъзна встрани хартиената преграда и надзърна навън.

По верандата лениво крачеха войници на Мацумае. Рейко изгаряше от непреодолимо желание да се впусне в издирването на Масахиро, но ако се опиташе, дали щяха да я спрат? Сано и Хирата бяха отведени някъде от други войници, които очевидно нямаха намерение да им позволяват да се отклоняват. И тя ли бе под същия арест? В Едо законите бяха ясно установени. Тук се чувстваше потопена в безправен, безсмислен кошмар.

Чу тихо почукване на вратата.

Беше прислужницата от стаята на владетелката Мацумае. Тя донесе вързоп кожи.

— Извинете, почитаема господарке — рече момичето, като се поклони, — но си помислих, че може би ще се нуждаете от тези неща.

Речта й бе преднамерено вежлива. Тя коленичи и постави пред Рейко палто и качулка от еленова кожа, обшити с ивици козина, ръкавици и ботуши от рибешка кожа.

— Благодаря — каза Рейко, признателна за грижата на момичето, и побърза да облече дрехите. Бяха груба изработка, подобни на онези, които носеше прислужницата, и миришеха на животно, но бяха много по-топли от одеждите, които си бе донесла от Едо.

— Не очаквах, че тя ще ви даде каквото и да било — сподели прислужницата, — не и след онова, което се случи вчера.

Тя можеше да бъде само госпожа Мацумае. Рейко изгледа внимателно прислужницата, чиито повдигнати вежди и несигурна усмивка подсказваха готовност за сплетни.

— Можеш ли да останеш малко?

— Да — прислужницата се задъха от доволство. — Хиляди благодарности.

— Как се казваш?

— Люляк.

Очите й напомняха на Рейко за пъстри пеперуди, стрелкащи се в дирене на сладки цветове. Люляк се отправи плахо към тоалетката и гальовно докосна с пръсти сребърния гребен на Рейко, огледалото в рамка от черно лакирано дърво с инкрустации от нефрит и подобната кутийка за грим. Чувствените й заоблени устни се раздалечиха в благоговение.

— В Едо има ли много магазини, където хората могат да си купят такива хубави неща?

— Да — отвърна Рейко. — Не си ли ходила там?

— Не. Родена съм тук, в Езогашима, и никога не съм го напускала. Семейството ми са слуги на клана Мацумае. Но на мен ми се иска да отида в Едо гласът й се изпълни със страст. — Повече от всичко на света!

Тя пристъпи към шкафа, където Рейко си бе наредила малкото дрехи, които бе успяла да спаси от кораба, и попита дръзко:

— Може ли да погледна?

Рейко кимна, тъй като двете бяха сключили безмълвно споразумение, което позволяваше на момичето да надзърта. Люляк отвори шкафа и извади едно копринено кимоно на сини и сребърни пейзажи.

— Толкова е красиво! — възкликна тя, налагайки го върху себе си. После въздъхна. — Дори и да имах такива дрехи, къде бих ги носила тук? А и няма човек, който заслужава да ги види. Как ми се ще да живеех в големия град!

Беше време Рейко да изиска своята половина от споразумението.

— Може би ще успееш да ми отговориш на няколко въпроса.

— Ще положа всички сили — Люляк погали кимоното за последен път, прибра го и коленичи до Рейко.

В нея имаше безцеремонност, която отблъскваше Рейко, но пък тя не бе в положение да проявява каквато и да било придирчивост по отношение на момичето.

— Първо, кои са тези местни жени?

— Наложници.

Рейко се слиса, тъй като варварите изглеждаха толкова странни, че тя не бе допускала възможност за сексуални отношения между тях и японците.

— На владетеля Мацумае?

— Не, собственост са на васалите му.

Това обясняваше защо жените се намираха в крепостта въпреки забраната по отношение на местните жители.

— Защо госпожа Мацумае им се ядоса толкова много?

— Тя ги мрази. И ще ви кажа защо.

Люляк погледна към отворената врата. В дъното други прислужници почистваха помещенията на мъжете. Те се кискаха, докато Маруме, Фукида и Плъха флиртуваха с тях. Люляк прикани с жест Рейко да се наведе към нея и прошепна:

— Тя и придворните й дами смятат, че наложниците езо са по-нисши, като животни. Ревнуват, защото мъжете ги желаят. Наказват ги всеки път, когато им се открие възможност.

„Тъй като не могат да накажат мъжете, изливат ревността си върху наложниците“, осъзна Рейко. А наложниците не можеха да им отвърнат, защото, станеха ли причина за неприятности, и те, и роднините им щяха да бъдат наказани. Рейко изпита жалост към езо.

— Но господарката Мацумае започна да се държи с тях още по-зле след смъртта на дъщеря си.

Рейко започна да схваща.

— Кога се случи това?

— Миналата пролет.

— На колко години беше момичето?

— На осем.

Връстница на Масахиро.

— Има ли други деца?

— Не — Люляк добави: — Владетелят Мацумае разчита на един свой чичо, за да го направи наследник. Твърде стар е, за да има повече деца.

Най-накрая Рейко разбра защо госпожа Мацумае бе реагирала тъй бурно, когато я бе попитала дали има деца и дали знае какво е да загубиш свое. Неволно бе засегнала кървяща рана. Сега изпита съчувствие към нея; съжали за думите си и за това, че бе провокирала жестокостта й към безпомощните наложници. Запита се как ли бе починала дъщеря й, но не пожела да говори за смъртта на едно дете, докато собственият й син продължаваше да бъде в неизвестност. Освен това имаше по-неотложни грижи.

— Искам да намеря сина си — рече тя. — Можеш ли да ми помогнеш?

Люляк се отдръпна от Рейко. Готовността да й угоди бе заменена от тревога.

— Знаеш нещо, нали? — след като Люляк не пожела да срещне погледа й, Рейко възкликна умолително: — Кажи ми!

— Мисля, че го видях — отвърна Люляк с неохота.

Замаяна от надежда, Рейко възкликна:

— Кога? Къде?

— Преди около месец. Тук, в крепостта. Малко момче, с трима войници. Не го бях срещала по-рано.

Трябва да е бил Масахиро, съпровождан от хората на владетеля Мацудайра, помисли си Рейко. Колебанието в думите на Люляк означаваше, че тя не иска да разкаже тази история, защото краят й няма да се понрави на Рейко, но пък Рейко трябваше да узнае истината.

— Какво стана? — настоя тя.

Люляк въздъхна:

Войници на владетеля Мацумае ги въведоха в двореца, в личните помещения на владетеля Мацумае.

Значи владетелят Мацумае бе излъгал, твърдейки пред Сано, че момчето не е пристигало във Фукуяма.

— Не знам какво се е случило вътре, но…

— Продължавай — подкани я напрегнато Рейко, макар и обзета от ужас.

— След известно време войниците изведоха придружителите. Бяха вързани с въжета и със запушени уста. Отведоха ги във вътрешния двор. Накараха ги да коленичат. И после… — Люляк преглътна: — Отсякоха им главите.

Рейко почувства как зловещ мрак затъмнява целия свят. Нямаше основание да смята, че владетелят Мацумае е пощадил сина й, след като е убил придружителите му.

— А момчето? — изрече тя с мъка думите, макар че едва си поемаше дъх.

— Не зная — отвърна Люляк. — Не беше с войниците.

Плахо облекчение се прокрадна у Рейко. Ако Масахиро не е бил убит по време на екзекуцията, която бе видяла Люляк, може би все още беше жив.

— Какво стана с него? — попита тя, едва събрала смелост да изрече въпроса си.

— Не зная. Изобщо не е излизал от двореца или поне аз не съм го видяла.

„Може да е бил убит вътре от владетеля Мацумае, който е достатъчно обезумял да отнеме живота на сина на дворцовия управител“. Гласът на здравия разум терзаеше Рейко. „Владетелят Мацумае е излъгал, защото не е искал Сано да разбере, че е убил Масахиро. Имал е достатъчно разсъдък да се бои от наказание“. Но душата й отказваше да го повярва.

— И повече не си го виждала? — попита отново тя.

Люляк се сви, стресната от настоятелния й поглед.

— Не.

— Възможно ли е да е още в двореца?

Рейко застина неподвижно, наострила слух, отворила широко очи, със зяпнала уста, напрегнала до краен предел всички свои сетива да улови местонахождението на сина си.

— Да — отвърна Люляк, но прозвуча така, все едно по-скоро искаше да угоди на Рейко, отколкото да изрече онова, което мислеше.

Една от другите прислужници надникна в стаята.

— Люляк, владетелката Мацумае те вика.

— Трябва да тръгвам — рече Люляк и стана.

Рейко я стисна за ръката и прошепна:

— Можеш ли да разбереш дали синът ми е още тук? Ще го потърсиш ли вместо мен? Моля те!

Наред със съчувствието в очите на Люляк проблесна лукаво задоволство.

— Ще опитам.

Докато момичето излизаше бързешком, Рейко вече бе осъзнала, че се е поставила точно там, където желаеше Люляк — беше й станала длъжница. Не можеше да има доверие на човек, който би се възползвал от майката на едно отвлечено дете, но би влязла в съглашателство с всички божества на злото, за да намери Масахиро. Сега поне имаше повече надежда от преди, нещо друго, което да чака, освен вести от Сано. Но чакането се оказа още по-тежко. С всеки изминал момент търпението й все повече се изчерпваше и отстъпваше място на отчаянието.

Другите прислужници дойдоха да пометат стаята й. Щом свършиха, жените закопчаха обшитите с кожа палта, дръпнаха кожените качулки на главите и се приготвиха да излязат на студа. Рейко се взря в дрехите им, след което отмести поглед към дрехите, които й бе донесла Люляк. Озари я внезапно вдъхновение. Навлече ги припряно. Хората приемаха слугите за даденост и изобщо не им обръщаха внимание. Прислужниците продължаваха да си бъбрят в компания и, изглежда, не забелязаха Рейко. Тя мина покрай тях с наведена глава и стражите при портата изобщо не й обърнаха внимание, когато излезе навън.