Лора Джо Роуланд
Окаеши (17)

16 глава

Придвижването със снегоходки се оказа по-трудно, отколкото Хирата бе предполагал. Докато стъпваше тежко по една пътека през гората северно от град Фукуяма, той се опитваше да подражава на двамата варвари, които крачеха така леко, все едно ходеха по гола твърда земя. Но неговите снегоходки загребваха сняг и потъваха в преспите. Някогашната рана на крака, която не го беше боляла от години, започна да се обажда. Той и детектив Маруме все повече изоставаха от двамата езо, кучетата им и шейната и дори от Плъха, който си бе припомнил техниката на използване на снегоходките, която бе усвоил като младеж. Хирата се измъкна от една стигаща до бедрата му преспа, отърси снега от снегоходките и спря за момент да си поеме въздух.

Задъхан и потен въпреки студеното време, изруга при мисълта за предупреждението на войниците, че езо ще се отърват от него и ще избягат.

— Ако се върнем във Фукуяма без тях, войниците ще ни засипят с подигравки — рече Маруме пъхтейки, спря и се преви на две до Хирата. — Сано сан ще се ядоса, че сме загубили двама от неговите заподозрени в убийство, а и Небесата знаят как ще реагира владетелят Мацумае.

— Хайде — рече Хирата мрачно.

Забързаха упорито напред, докато настигнаха групата. Урахенка заговори, а Плъхът преведе:

— Защо се туткате така? Бавите ни.

Хирата нямаше възможност да отговори, защото главатарят Аветок заяви на безупречен японски:

— Вече сме достатъчно далеч от града, тъй че можете спокойно да ме попитате за нещата, които ви интересуват.

— Вече сме достатъчно далеч от града, тъй че можете спокойно да престанете да се преструвате, че не говорите езика ми — усмихна се Хирата.

— Той говори японски? — възкликна Плъха. — И вие сте знаели? — после, обзет от негодувание, добави: — А вие ме накарахте да бия целия път дотук, без дори да имате нужда да ви превеждам! Е, аз си тръгвам!

И той пое сърдито надолу по пътеката, но Хирата го сграбчи за ръката.

— Не, не може. Ние все пак се нуждаем от преводач — Аветок не беше единственият варварин, с когото Хирата трябваше да говори. — И ако кажеш на някого, че той говори езика ни, ще ти извия мършавия врат!

Хирата тръгна с главатаря, който забави крачка заради него. Детектив Маруме пое след тях, но Урахенка се втурна напред.

— Какво искахте да ме питате? — поде главатарят Аветок.

Освен за убийството Хирата имаше много въпроси за света на варварите и за духовните практики.

— В Езогашима има някаква особена енергия, подобна на пулс. Усетих я още щом пристигнахме тук. Какво представлява?

Главатарят изгледа Хирата, все едно бе изненадан, че е забелязал нещо, на което японците обикновено не обръщаха внимание.

— Това е сърдечният ритъм на Айну Мосир.

— Кой е той? — попита Хирата, чудейки се дали главатарят нямаше предвид някакъв бог на варварите.

— Айну Мосир е името, е, което наричаме това място. То означава „човешка земя“. Айну — човеци — е думата, с която назоваваме себе си. Вие сте тези, които ни наричате варвари, а дома ни „варварския остров“.

— Ясно.

Хирата не си бе давал сметка, колко оскърбителна бе японската дума за местните. Изпита срам, защото не знаеше, че те имат нещо против или че не се смятат за диви, звероподобни същества, за каквито ги възприемаха японците.

— А защо… Айну Мосир има сърдечен ритъм? — оттук насетне трябваше да избягва думите езо и Езогашима в присъствието на местните. — В никоя друга земя не съм усещал такъв.

— Айну Мосир е жива — отвърна главатарят Аветок. — Все още не е унищожена от хората, които секат дървета, орат земята и строят градове — От японците, подсказваше тонът му, в собствената ви земя.

— Сърдечният ритъм се усилва.

Той отекваше в костите на Хирата, зад очните му ябълки.

— Кланът Мацумае изгони духа на Айну Мосир от крайбрежието. Сега е най-мощен във вътрешността.

Всичко това изкушаваше Хирата, приканваше го, обещаваше да му разкрие тайни. Искаше да научи повече за него, но бе завалял сняг. На земята снежинките бързо се превръщаха в част от плътна бяла пелена. Ловната дружинка трябваше бързо да се залови за работа или да се върне у дома с празни ръце. За Хирата обаче най-важно бе разследването на убийството.

— Дочухме някои неща — подхвана той.

— Хората приказват какво ли не — отвърна главатарят Аветок. — Това не означава, че трябва да им вярвате.

Това безспорно бе мъдър съвет, макар и не този, който Хирата очакваше от мъжа.

— Онова, което чух, беше за Текаре — макар че главатарят не реагира, Хирата почувства как бдителността му нарасна. — Изглежда, не е била особено почтена жена.

Той описа какво бе наумил от търговеца на злато за ненаситната, безогледна природа на Текаре.

— Истина ли е?

— Истината е многолика — отвърна Аветок. — Човек може да види само част от нея, защото предразсъдъците му го заслепяват за останалата.

Хирата забеляза, че главатарят можеше да бъде също тъй преднамерено неразгадаем и възпрепятстващ както Озуно, наставникът му. Трябваше ли винаги съдбата му да се намира в ръцете на хора, които караха по-младите да работят усилено за всяко късче изпросена информация?

Нетърпелив, Хирата попита:

— Текаре наистина ли се е предоставяла на мъжете, а после се е възползвала от тях, за да се издига, докато се домогне до положението си на любовница на владетеля Мацумае?

— Всъщност да — призна Аветок. — Но истината не е само във фактите. За да опознаеш Текаре, не е достатъчно да знаеш какво е вършила.

— А какво още?

Аветок се взря през пелената от сняг. Пред тях Плъха и Урахенка едва се виждаха, неясни сенки на фона на белеещия се пейзаж.

— Животът е опасен за нашите жени. Японци като търговеца на злато нападат селата ни и се възползват от момичетата ни. Когато Текаре беше четиринайсетгодишна, група търговци я хванали в гората, докато събирала растения. Открихме я чак след три дни жестоко пребита и оставена да умре. Минаха месеци, докато тялото й се възстанови. Но не и психиката й.

Хирата се замисли над тази история и евентуалната й връзка с убийството.

— Не разбирам. Ако Текаре е била насилена от японци, защо е продължила да си има вземане-даване с тях? Как е могла да понася да я докосват? И вместо да спи с тях, защо не е дирела отмъщение?

— Отплатата може да бъде различна.

Текаре очевидно бе постигнала своята, подлудявайки японците със своя чар, бе измъквала от тях подаръци, а после се бе наслаждавала на болката им, зарязвайки доскорошните си покровители. Но имаше и друго, което Хирата не можеше да проумее.

— Поведението на Текаре беше ли приемливо за езо… искам да кажа… за айну?

— Ни най-малко.

Главатарят се навъси, сякаш Хирата бе обидил народа му, че опрощава неморалността.

— Тогава как може да е шаманка на селото? Това не е ли твърде важно положение за жена като нея? — „Все едно куртизанка да стане игуменка на метох“, помисли си Хирата. — Не е ли твърде важно оръжие… бих предположил, че селото би си избрало някой по-добродетелен.

— Ние не избираме нашите шаманки — рече Аветок. — Това става в духовния свят.

— Така ли? По какъв начин?

— На крехка възраст момичето, което е предопределено да стане шаманка, дава знак, че духовете са го избрали за техен съсъд. Още като малка Текаре се разболя много тежко. Дълго време остана в безсъзнание. Но оцеля. Това беше знакът. Докато лежеше в несвяст, душата й напусна тялото и се свърза с духовете. Те се съгласиха да говорят единствено чрез нея от нашето село.

Обзет от съмнения, Хирата попита:

— Е, добре тогава, духовете нямаха ли нищо против, че тя създава неприятности? Това не нарушаваше ли равновесието на космоса?

Главатарят Аветок отправи към него едва доловима, укорителна усмивка.

— Доколкото виждам, ти все още си готов да вярваш на всичко, което си чул от хората, решили да клеветят нашия народ. Но иначе да, поведението на Текаре наистина сериозно застрашаваше отношенията ни със света на духовете.

— И беше твое задължение като главатар да я върнеш в селото и да я накараш да се държи подобаващо?

— Да.

— И да се отървеш от нея, ако не желае да се подчини?

Усмивката на Аветок се превърна в мрачна цепнатина върху обветреното му лице:

— Като казваш да се отърва, предполагам, имаш предвид да я убия? Не си разбрал правилно традицията ни. Ние, айну, нямаме смъртно наказание за престъпления.

За разлика от вас, японците. Хирата схвана посланието, скрито зад думите на Аветок: Кой от двата народа е по-варварски?

— Щях да извърша заклинания, за да прогоня злите духове, които я бяха обсебили — заяви главатарят.

— А това какво представлява?

— Ритуал, а не капан с пружинен лък.

Хирата искаше да вярва, че главатарят е невинен, но не беше сигурен, че един ритуал може да изкорени навика да се предизвикват неприятности. А и не биваше да забравя думите на Аветок: Хората приказват какво ли не, което не означава, че трябва да им вярвате. Този съвет се отнасяше за всички, в това число за главатаря.

— Да си представим, че беше приложил този ритуал на Текаре — рече Хирата. — Това означава ли, че всичко лошо, сторено от нея в миналото, щеше да бъде опростено?

— Да, всичко — отвърна Аветок. — Такъв е нашият обичай.

Но Хирата се съмняваше, че един ритуал бе в състояние да заличи години на непристойно поведение. Опрощението не идваше толкова лесно, а и Хирата се сещаше за един айну, когото Текаре бе засегнала най-болезнено. Втренчи се през снежния воал в Урахенка. Младият мъж бе избързал толкова напред и така бе посипан с бели снежинки, че бе станал почти невидим. Хирата долови, че целта на Урахенка бе по-скоро да избяга от евентуален разговор, отколкото да се добере до мястото за лов. Той викна след него:

— Ей! Чакай!

Урахенка се обърна неохотно и спря. Когато двамата с Плъха го настигнаха, той ускори крачка, за да се отърве от тях. Измърмори нещо недоволно и Плъхът преведе:

— Пита какво искаш от него.

— Да говорим за съпругата ти.

Хирата се опитваше да не пъхти, докато се мъчеше да върви редом с него. Аветок и детектив Маруме вече бяха изостанали.

— Още вчера казах всичко, което знам.

— Не всичко — възрази Хирата.

Пътеката бе изчезнала и вече се промъкваха през гъста гора. Теренът бе станал стръмен и хълмист. Хирата имаше чувството, че все повече потъва, отделяйки се от собствената си същност.

— Каза, че владетелят Мацумае ти е откраднал жената. Но това не е истина, нали? Вчера не спомена, че е отишла при него по собствена воля.

Урахенка отвърна троснато и предизвикателно:

— Той ми я открадна!

— Не само е отишла да живее с владетеля Мацумае, ами и преди него е имала куп японци — заяви Хирата.

Плъхът преведе, но Урахенка не отвърна. Зад мустаците устните му бяха здраво стиснати.

— Текаре те е зарязала — продължи да го предизвиква Хирата. — Предпочитала е японци, защото са й давали далеч над твоите възможности. Предоставила се е на владетеля Мацумае, тъй като той е бил купувачът, който е предлагал най-висока цена.

По челото на Урахенка се сипеха снежинки и миг по-късно изчезваха, сякаш стопени от лумналия в него гняв. Но дали яростта му бе насочена към мъртвата му съпруга или към Хирата, задето сквернеше паметта й? Накрая той заговори припряно:

— Нямам какво повече да кажа за Текаре. Време е за лов. Пазете тишина, че иначе ще уплашите дивеча.

Примитивен не означаваше глупав, отбеляза мислено Хирата. Отказът от разговор бе добър начин един заподозрян да избегне евентуален капан и възможността да бъде подведен да се признае за виновен, което очевидно Урахенка отлично осъзнаваше.

Към тях се присъединиха главатарят и детектив Маруме. Мъжете айну оставиха кучетата при шейните и навлязоха още по-навътре в гората.

— Стойте зад нас, за да не ви уцели някоя стрела — предупреди главатарят, обръщайки се към Хирата, Маруме и Плъха.

Двамата с Урахенка пристъпваха предпазливо, поставяйки снегоходките една пред друга, за да облекчат тежестта си. Хирата и другарите му ги следваха, като се стараеха с всички сили. Мъжете айну оглеждаха пейзажа за дивеч, извръщайки се ту на едната, ту на другата страна, с настанена върху лъка стрела. В гората цареше такава тишина, че Хирата чуваше как наблизо сняг се посипва върху мъртво листо или тупва на земята от отрупан клон. Взираше се и се вслушваше за някакво движение, но дърветата и плътната снежна завеса замъгляваха видимостта. Земята изглеждаше пуста, безжизнена. Внезапно айну замръзнаха. В следващия миг пуснаха едновременно стрелите си, които се устремиха към група борове. Хирата чу тъпия звук, с който остриетата се удариха в кората. Измежду дърветата изскочи елен със сребриста козина и избяга невредим.

Урахенка измърмори нещо, което прозвуча като ругатня. Главатарят Аветок просто извади нова стрела от колчана си. Удивен, Хирата възкликна:

— Аз дори не знаех, че там има елен. Ако беше човек, щях да усетя присъствието му.

Упражненията му по мистични бойни изкуства го бяха научили да разпознава енергията, която излъчваха хората. Никой не можеше да се промъкне покрай него незабелязан. Аветок се изкиска:

— Вие, самураите, твърде много се съсредоточавате върху света на хората. Пренебрегвате света на природата, който е не по-малко важен. Докато не се научите да обръщате внимание на всичко, което има да ви каже и да ви покаже онова, което ни заобикаля, ще си останете като слепи, глухи и хроми.

Хирата бе връхлетян от усещане за внезапно прозрение. Дали природата не бе измерението, което отсъстваше от неговата осъзнатост? Тя ли държеше ключа към просветлението? Идеята изглеждаше твърде проста и все пак изкусителна. Дали единението с природата и сливането с космоса не бе онова, което бе дошъл да научи от главатаря в Айну Мосир?

Ловът продължи, но Хирата се отклони от останалите. Пое дълбоко въздух и издиша бавно, после отново и отново, в техниката на медитация, която бе усвоил от Озуно. Във всяка негова фибра проникна свеж зимен въздух, зареждащ и в същото време успокояващ. Остави мислите си да се зареят в сивото небе. Мразовитата белота на пейзажа и жилото на снежинките върху лицето му заляха сетивата му, освободиха духа му. Той изпадна в транс.

Духът му обитаваше тялото, което вървеше тежко през гората, и в същото време се носеше в измерение, освободен от него. Почувства как осъзнатостта му нараства, все едно енергията на ума му бе избликнала навън от черепа му, който я ограничаваше. Изпита ужасяващо, благоговейно възприятие за света — по-необятен, богат и сложен, отколкото някога си бе представял. Около него и през него течеше духът на Айну Мосир. Пулсът му отекваше в мощен ритъм с ударите на собственото му сърце. Гората се изпълни със сили, които не бе забелязвал досега — живота, скрит в оголелите дървета и в зверовете, потънали в зимен сън в бърлогите си, енергията, изпълваща скалите, земята и леда. Природата отекна в него с гласове отвъд прага на човешкия слух и му заговори на езици, които той не познаваше. Разперил ръце, с лице към небето, той потърси разбиране.

Внезапно усамотението му бе нарушено от нечие присъствие. Трансът му бе прекъснат. Гласовете замлъкнаха. Измерението на природата се оттегли от Хирата подобно на рак отшелник, който се бе прибрал обратно в черупката си. Духът му се озова обратно в желязната клетка на тялото му. Прониза го предчувствие за опасност. Той се завъртя рязко в посоката, от която бе доловил заплаха.

На десетина крачки от него сред дърветата стоеше Урахенка. Държеше лъка си с опъната тетива и поставена върху нея стрела и се целеше в Хирата. Щом погледите им се срещнаха, Урахенка се ухили. Хирата се бе втренчил право в лицето на смъртта.

Тържествуващи викове стреснаха и двамата. Газейки в снега и размахвайки ръце, измежду дърветата се появи Плъха.

— Хей! — изкрещя той. — Главатарят застреля елен!

Урахенка побърза да сведе лъка със стрелата.

— Огромен е! — продължи възторжено Плъха. — Вече можем да се прибираме вкъщи, слава на Небесата — той погледна Хирата, после — Урахенка, навъси се и попита: — Какво става тук?

Урахенка махна към Хирата и измърмори нещо. Хирата нямаше нужда да знае езика на айну, за да разбере думите му:

— Той се изгуби. Аз го намерих.

Хирата се втренчи в Урахенка, докато мъжът минаваше покрай него. Урахенка посрещна погледа му с невинна благост. Дали бе възнамерявал да предупреди Хирата да не разследва него и главатаря? Или действително бе възнамерявал да го убие… а после да твърди, че е било нещастен случай… защото е извършил убийството и бърза да попречи на Хирата да го установи?