Лора Джо Роуланд
Окаеши (26)

25 глава

Рейко прекоси на пръсти един коридор в женското крило и спря пред вратата, която водеше към жилищните помещения на местните наложници. От вътре се долавяха гласовете им, жените разговаряха на родния си език. Рейко похлопа на вратата и рязко я отвори, без да изчака отговор.

Наложниците тутакси млъкнаха. Рейко спря на прага на стая, чиито стени бяха покрити с рогозки, а прозорците — със сламени завеси. Върху масата имаше дървени вретена и един стан с изтъкано донякъде платно. Седнали около огнището, с дървени купички в скута си и с лъжици в ръце, младите жени ядяха гозба, от която лъхаше на сушена риба и остри подправки. С пълни уста те се втренчиха в Рейко. Тя бе тъй заслепена от гняв, че татуираните им лица й изглеждаха еднакви и не можеше да различи кое принадлежи на онази, която бе дошла да види.

— Венте! — викна тя.

Една от тях остави храната си и стана. Свенливата усмивка на Венте угасна, щом усети, че Рейко не е дошла като приятел.

— Защо не ми каза, че двете с Текаре сте били враждували?

Върху лицето на Венте се изписа страх. Тя погледна към приятелките си, търсейки безопасност сред тях. После, извръщайки очи от Рейко, попита:

— Как разбира?

— Госпожа Мацумае ми каза, че двете с Текаре постоянно сте се карали. Приятелките ви трябвало да ви държат далеч една от друга.

Останалите жени не разбраха какво си казаха Рейко и Венте, но явно усетиха опасност във въздуха, тъй като станаха и напуснаха стаята. Венте понечи да ги последва, но Рейко й препречи пътя. Двете бяха останали сами в задимената, осветена от огъня стая, която приличаше на местна колиба, далеч от всякакво познато и удобно за Рейко място.

— Нямаше време — измърмори Венте.

— Имаше предостатъчно — възрази Рейко, макар че тогава бързаше да открие Масахиро. Съзнанието й се откъсна от спомена за разбитите надежди, от скръбта. Тя се овладя чрез гнева, който бе насочила към Венте. — Щеше да отнеме само минута да ми кажеш истината за Текаре.

Венте прехапа устни.

— Ти пита за господарка Мацумае.

— Остави господарката Мацумае.

Тази жена до голяма степен бе разколебала увереността й, че е убийца. Рейко вече си даваше сметка, колко прибързано и безразсъдно се бе доверила на Венте, колко наивна е била да повярва, че скръбта за сестра й е искрена, и да изпита състрадание към нея.

— Сега се интересувам от теб. Карали сте се с Текаре малко преди смъртта й. За какво беше разпрата?

— Вас каква грижа? — Венте звучеше боязливо и все пак неприязнено към опита на Рейко да надзърне в техните отношения. — Каква грижа кой убива сестра ми?

— Това няма значение — гняв към собствената й небрежност удвои яда на Рейко към Венте. — Кажи ми защо се скарахте с Текаре?

Съпротивата на Венте рухна. Може би навикът да се подчинява на японците бе твърде устойчив. Тя въздъхна и после каза:

— Тя съсипа мой живот.

Рейко почувства как чистият вятър на истината помита задушливата атмосфера на измамата.

— Как?

Върху лицето на Венте се изписа крайна омраза, която така изкриви чертите й, че Рейко едва можа да я познае.

— Когато идва в крепостта, тя иска аз бъде до нея. Аз не иска тръгва от село. Но тя вика трябва, макар че… — тя затърси думите на японски, за да поясни. Не наложница не може живее тук. Затова Текаре намира войник иска жени айну. Той доведе мен тук.

Тя бе обзета от такова нетърпение да даде воля на недоволството си от Текаре, че забрави желанието на Рейко да й припише убийството, загърби предпазливостта.

— Аз не иска него. Но той взема мен — гласът й се изпълни с горчивина. — И тя доволна.

Рейко проумя смисъла на тази грозна история. Венте е била принудена да стане наложница, за да може Текаре да разполага с нейната компания в крепостта. Текаре е принудила Венте да спи с японец, без да се интересува от нейните чувства. Венте е страдала двойно — заради сексуалната принуда и заради сестра си, която жестоко, от чисто егоистични съображения, си е затворила очите за ставащото.

— Значи си се карала с нея заради това? — попита Рейко.

Венте кимна, после поклати глава — стореното от Текаре бе същината, но не и предметът на разпрата.

— Аз иска отива вкъщи. Тя не дава.

Рейко усети, че се е сблъскала с поредния случай, който надхвърляше ограниченото й разбиране за нравите в Езогашима.

— Но след като веднъж вече си станала наложница, не зависеше ли от мъжа къде да ходиш? — така стояха нещата в Едо. — Каква власт е имала сестра ти?

— Войник не иска вече мен, казва праща обратно на село. Но Текаре моли господаря Мацумае остави мен тука. Той прави каквото тя иска — омразата струеше от Вейте, мръсна като гнилоч. — Аз я моля, но тя не дава.

Рейко се запита дали версията на Текаре за случилото се е била различна.

— Може да се е страхувала да остане сама в крепостта. Може да й е било мъчно за дома и да се е нуждаела от присъствието на свой близък, любим човек.

Венте възкликна с негодувание:

— Тя не плаши се. Винаги. „Венте прави това, Венте прави онова“. „Венте, донеси храна, разтрий гърба, реши коса“. Тя не обича мен!

Звучеше така, сякаш Текаре се бе държала със сестра си като с най-обикновена слугиня, добавяйки оскърбления към лошото отношение.

— Също и вкъщи — продължи Венте. — Когато ние деца, аз върша всичка работа — събира храна, готви, шие, мие. Текаре не прави нищо. Тя шаманка. Специална. Аз обикновено момиче — Рейко долови в тона на Венте старото недоволство, остро като бръснач. — Тя винаги най-добро отношение. За нея винаги най-хубаво Венте докосна дрехите си и огърлицата от мъниста. — Когато храна не стига, тя яде. Селото има нужда от нея. Аз ходя гладна. Тя взема всичко. Не оставя на мен. И доволна.

Рейко доби впечатлението за момиче, което е било накарано да повярва, че е по-добро от останалите в селото. Императрицата на Снежната страна, която се радва на привилегиите си, която предизвиква ревността на своята обикновена сестра.

— Цял живот чака махна се от Текаре. Аз по-голяма, жени първа, има моя къща. Става големи, аз намира мъж. Силен, красив, добър ловец. Най-добър в селото — очите на Венте заискриха от спомена. — Ние влюбени — нежност смекчи тона й — Ние…

Тя взе да търси нужните думи и Рейко й помогна.

— … се сгодихте?

Макар че Венте кимна, изражението й помръкна.

— Но тя иска него. Не понася аз има нещо, дето тя няма. Прави магии, кара него обича я, забрави мен. Той става неин съпруг!

Рейко изпита жалост към Венте, задето родната й сестра й бе отнела годеника, но бронира сърцето си срещу всякаква слабост. Тази история само засилваше мотива на младата жена за убийство.

— В село аз опитва не вижда тях, не гледа. Но все още обича. А тя не грижа за него. Тя иска богати японски мъже. Когато печели владетеля Мацумае, доведе мен в града. Аз мисли никога повече няма види Урахенка.

— Урахенка? — при споменаването на познатото име Рейко трепна. — Той не е ли един от мъжете в стана?

Венте кимна. Сега Рейко си спомни как младата жена го бе гледала на погребението. Тогава не си бе направила труда да се замисли за причината. Бе твърде заета със собствените си чувства, за да забележи любовния триъгълник.

— Мъже идва за Текаре, иска води у дома. Но не Урахенка. Той идва за мен. Той казва сватба с Текаре грешка. Няма любов, не иска. Той обича мен — Венте докосна гърдите си, засияла от радост. — Казва кога върнем в село, той вече няма бъде съпруг на Текаре. Ние женим.

— Затова си искала да си отидеш у дома, а Текаре е отказала да помоли владетеля Мацумае да те пусне — проумя Рейко. — Не е била съгласна да се откаже от Урахенка, макар че не го е обичала — алчността й вероятно е разярила Венте още повече. — Затова сте се скарали, затова си я заплашила, че ще я убиеш. Препречвала ти е пътят — но сега Рейко си даде сметка, че Венте не е единствената, чиито надежди Текаре бе разбила. — Ами Урахенка? Той как постъпи, когато разбра, че Текаре те принуждава да останеш тук?

Венте веднага долови скритото обвинение във въпросите на Рейко.

— Той не вреди Текаре! Тя държи с него всякак, той много добър, много… — тя затърси подходящото определение и намери едно, което вероятно бе чувала често в именията на самураите: — … почтен.

Но честта нерядко остава на втори план след любовта. Урахенка не беше първият мъж, решил да се отърве от една жена, за да може да притежава друга. Той имаше не по-малко основания за убийство от Венте.

— Може той да е отнел живота на Текаре — предположи Рейко. — Според мен или си ти, или е той. Кажи ми кой от двама ви? — може би Венте щеше да направи самопризнания, за да предпази Урахенка.

— Не той. Не аз.

За първи път Рейко се замисли над възможността да има повече от един убиец. Хрумна й, че премахването на Текаре може да е плод на заговор.

— Може да сте били и двамата. Ти си казала на Урахенка, че Текаре използва тази пътека към горещия извор през нощта. Той е поставил капана. Тя е попаднала в него. Ако владетелят Мацумае не бе обезумял и не бе взел всички във Фукуяма за заложници, вие двамата с Урахенка щяхте да сте свободни да се приберете у дома и да се ожените.

Венте повтори.

— Не той — имаше вид на подгонено, обречено животно. — Не аз.

Но това е твърде сложно — отбеляза Рейко. — Често най-простият отговор е най-правилният. По-вероятно е да си действала сама. Урахенка не знае, че си убила съпругата му, собствената си сестра. Но според мен Люляк е била наясно. Тя те е видяла. И се е опитала да те изнудва. Затова си я премахнала.

Сега Рейко се разгневи заради себе си, както и заради Люляк, Урахенка и много други.

— Заради деянието ти владетелят Мацумае ще затрие целия ти народ с тази война. Ще загинат и много японци. Ако изобщо имаш някаква доблест, трябва да си признаеш. Може би не е твърде късно да бъдат спасени.

Печал замъгли очите на Венте.

— Грешка — произнесе умолително тя.

— Все още твърдиш, че смъртта на Текаре е била нещастен случай. Предполагам, че и смъртта на Люляк? И на моя син? — Рейко се изсмя язвително. — Спести ми глупостите си — беше готова да обвини Венте за смъртта на Масахиро, да смята, че загубата на сина й е следствие от егоизма на Венте. — Трябва да те убия заради всичко, което си сторила!

Венте се скова от ужас пред Рейко, пред японците, които държаха властта върху смъртта и живота й. Тя протегна трепереща ръка към Рейко.

— Моля — прошепна тя, — вярва!

Думите й бяха отчаян призив към великодушието на Рейко в замяна на услугите, които Венте й бе направила. Те я умоляваха да си спомни краткото и въпреки това силно приятелство, възникнало между две сродни души, изпаднали заедно в тежко положение. Но Рейко й обърна гръб. Не бе напълно сигурна дали Венте е убила Текаре или Люляк, но нямаше никакво съмнение, че искреното приятелство се основава на доверие. Тяхното бе приключило.