Лора Джо Роуланд
Окаеши (27)

26 глава

Владетелят Мацумае лежеше в леглото си, увит до брадичката в юрган, с омотани около тялото въжета. Той стенеше и се гърчеше, докато Текаре го засипваше с ругатни през собствената му уста.

— Ще се оправи ли? — попита с тревога Гизаемон.

— Не знам — отвърна лекарят. Той се опитваше да сложи игли за акупунктура в главата на владетеля Мацумае, който се мяташе и се въртеше. — Не, ако продължава с опитите си да се нарани.

Охраняван от войници, Сано наблюдаваше от противоположния край на стаята, където го бе отпратил Гизаемон. След като Текаре бе нападнала владетеля Мацумае, Сано и Хирата бяха помогнали да бъде удържан, отведен в стаята му и овързан. След това Гизаемон бе изпратил Хирата обратно в крилото за гости. Сега Сано преплете поглед с Гизаемон.

— Вижте какво сторихте — заяви с горчивина Гизаемон. Заради тревогата изглеждаше с десет години по-стар. — Всичко това е по ваша вина.

Сано не съжаляваше:

— Владетелят Мацумае е убил Текаре. Заслужава да страда. Показателно е, че точно духът на Текаре го убива.

— Той не я е убил — настоя гневно Гизаемон. — Невинен е.

— Виновен е и за всичко, което се е случило тук след убийството.

Сано помисли за Масахиро. Дали бе страдал много?

— Толкова сте убеден в правотата си. Но я си представете само за момент, че грешите. Какво ще стане с племенника ми?

Войници задържаха неподвижна главата на владетеля Мацумае. Той оголи зъби, опита се да ги ухапе и не престана да крещи, докато лекарят поставяше иглите.

— Изобщо не ме е грижа — отвърна Сано.

Но сега, когато имаше достатъчно време да размисли, бе принуден да признае пред себе си, че случаят срещу владетеля Мацумае далеч не бе приключен. Самият той всъщност не бе направил самопризнания, а останалите заподозрени не бяха оневинени. Сано бе обезпокоен от собствената си прибързана преценка. Смъртта на детето му бе накърнила обективността му. Но той бе длъжен да разграничи смъртта на Текаре от останалите престъпления на владетеля Мацумае. Честта изискваше от него да се погрижи за справедливо прилагане на закона.

— Ще разбера със сигурност кой е убиецът на Текаре — заяви той. — Ако не е владетелят Мацумае, това би трябвало да го предпази от нея — Но не и от мен.

Гизаемон го погледна с презрение:

— Мислите си, че ще продължите разследването си? То вече значително влоши положението на племенника ми — докато лекарят въртеше иглите между пръстите си, стимулирайки потока от енергия през тялото на владетеля Мацумае, той крещеше така, все едно го изтезаваха. — Следващото, което ще сторите, най-вероятно ще го убие. Изключено.

Сано бе загубил броя на онези свои разследвания, които бяха възпрепятствани или прекратени. Беше твърдо решен да продължи настоящото, защото убиецът бе предизвикал събитията, довели до смъртта на Масахиро, и по тази причина бе не по-малко отговорен от владетеля Мацумае. Той искаше отмъщение за всички замесени. Това бе единственото, което можеше да донесе покой за него и съпругата му. Но не очакваше този аргумент да убеди Гизаемон.

— Това е мое задължение към владетеля Мацумае — заяви Сано.

Гизаемон се изсмя язвително:

— Все едно е в състояние да го оцени.

— Имаме спогодба — напомни му Сано.

— Аз току-що я отмених.

— Какво ти дава това право?

— След като племенникът ми е извън строя, управлението поемам аз.

Миг по-рано Сано не би предположил, че някой може да бъде по-лош владетел от загубилия разсъдъка си Мацумае, но Гизаемон със сигурност бе такъв. Упорит, ограничен, че и подъл — все качества, които със сигурност щяха да възпламенят искра в бурето барут, което представляваше Езогашима. Освен това, ако владетелят Мацумае не беше убиецът, Гизаемон си оставаше главен заподозрян.

— Аз съм по-висш от теб по ранг в режима на Токугава — заяви Сано, макар и да знаеше, че това беше без особено значение тъй далеч от Едо. — Аз поемам управлението.

— Вие и невзрачният ви отряд? Не ме разсмивайте — Гизаемон насочи пръст към Сано. — Край на разследването ви. И нямате работа тук — и той кимна към войниците.

Бързината, с която изтикаха Сано към вратата, показа недвусмислено, че Гизаемон вече се е провъзгласил за пълновластен господар. Сано заяви:

— Не можеш да излекуваш племенника си, като го държиш завързан. Ако го оставиш така, ще умре. Имаш нужда от помощта ми.

— Продължиш ли с твоята помощ, тя ще го довърши — заяви Гизаемон с неподозирана злостна надменност.

Докато Сано се противеше на мъжете, които го теглеха към вратата, Гизаемон добави:

— Владетелят Мацумае ви позволи твърде много. Аз няма да го допусна. И не си правете труда да ме заплашвате с армията си, с шогуна или с владетеля Мацудайра. Войската ви е твърде далеч, а ако шогунът и владетелят Мацудайра ги беше грижа за вас, никога нямаше да ви пратят тук.

 

 

Рейко бе отведена до крилото за гости под охрана точно когато други войници докараха Сано. Единият от съпровождащите Рейко заяви:

— Съпругата ви създава неприятности, почитаеми дворцов управителю — той я подбутна към Сано. — Дръжте я под контрол.

Госпожа Мацумае се бе оплакала на стражите, след като Рейко се бе опитала да изтръгне информация от нея в банята. Те я бяха открили в помещението на местните наложници и я бяха извели от там. Сега тя с облекчение установи, че Сано е в безопасност, но огромната тежест на скръбта й по Масахиро смаза по-ведрите й емоции.

Сано помръдна устни в нещо, което трудно можеше да мине за усмивка, и попита:

— Добре ли си?

— Да — отвърна Рейко, макар че това бе по-малко вярно от всякога. Чувстваше се така, все едно двамата обитаваха два отделни свята, които все повече се отдалечаваха. — А ти?

— И аз.

Рейко виждаше, че Сано се опитва да я щади точно както и тя не искаше да го натоварва със собствените си вълнения, но умората и скръбта бяха вдълбали дълбоки бръчки по лицето му. В съзнанието й изникна образът му, такъв какъвто го виждаше след двайсет години… ако доживееха дотогава. Опита се да не си представя толкова време без Масахиро — време, което бе възнамерявала да прекара, гледайки го как расте и се превръща в мъж, как се жени и я дарява с внуци. Наложи си да се съсредоточи върху настоящия момент, върху усилието да се придвижва стъпка по стъпка към отмъщението — нейната единствена, горчива утеха.

Войниците затвориха нея и Сано в постройката, където бе толкова студено, колкото и навън. Двамата изуха само ботушите си в преддверието и останаха с палтата си. Докато вървяха към стаята си, Рейко каза:

— Трябва да ти разкажа какво научих.

Вратата на помещението, в което седяха хората на Сано, се отвори и на прага се появи Хирата.

— Какво се е случило?

— Ще ти кажа след малко.

Сано придружи Рейко до стаята им. Вътре беше леденостудено, завивките им не бяха прибрани, нямаше и оставена храна.

— Изглежда, слугите са ни напуснали.

Той отвори мангала и сложи в него въглища. Рейко разбираше, че също като нея съпругът й изпитваше потребност да върши нещо, но не можеше да потисне раздразнението си, защото действията му бяха тъй практични, тъй несъществени.

Трябва ли да правиш това точно сега?

— Не искаш ли да постопля това място?

Сано запали въглищата и използва ръкавицата си, за да раздуха огъня.

— Да, но имам нужда да ме изслушаш.

— Мога да слушам и докато работя.

В гласа му прозвуча остра нотка.

Имаха навика да се дърлят по този начин, но сега Рейко усети, че скръбта не само потискаше положителните емоции, а и усилваше отрицателните; изпита негодувание към съпруга си, задето не й обръщаше достатъчно внимание.

— Спри само за момент. Важно е!

Сано постави капака на един мангал с пресилено старание и изтупа ръкавиците си.

— Добре. Слушам те.

— Мисля, че знам кой е убиецът на Текаре и Люляк.

— Така ли?

Разочарована от липсата на ентусиазъм, Рейко заяви:

— Или е госпожа Мацумае, или е Венте — и тя описа разговора си с двете. — Е? Коя е според теб?

— И двете изглеждат възможни извършители — каза Сано отегчено.

Рейко не можеше да разбере отношението му.

— Не те ли е грижа?

— Не е това — Сано я притегли да седне заедно с него до мангала, който излъчваше слаба неравномерна топлина. — Положението се промени — той й разказа как бе отправил обвинение към владетеля Мацумае въз основа на дневника и как бе реагирал той.

Рейко бе учудена, че духът, обсебил владетеля Мацумае, се бе опитал да го убие.

— Значи според теб убиецът на Текаре е владетелят Мацумае?

— По-скоро той, отколкото някой друг, но духът на Текаре не му даде възможност да направи самопризнания. А Гизаемон обсеби властта. Той постанови край на разследването. Който и да е истинският убиец на Текаре или на Люляк, това вече не е от значение.

Рейко бе съсипана, тъй като усилията й се бяха оказали безполезни, и гневна, защото по никакъв начин не можеше да се съгласи със Сано.

— За теб може и да е без значение, но не и за мен.

— Не казвам, че ми е все едно. Казвам просто, че…

— Че който и да е убил Текаре, истината вече е безсмислена, защото, дори и да я установим, не можеш да накараш никого тук да се съобрази с нея.

Сано въздъхна.

— Казано без заобикалки, да.

— Е, аз все още държа да разбера кой е убиецът, и възнамерявам да се възползвам от информацията. Той или тя са причината за онова, което се е случило с Масахиро. Искам този човек да си понесе наказанието. Искам отмъщение! — гласът на Рейко затрепери от гняв и скръб. — Само това ми е останало.

— Знам как се чувстваш — рече Сано. — И аз изпитвам същото.

— Така ли?

Рейко усети язвителността в думите си. Не смяташе, че смъртта на едно дете може да нарани бащата толкова, колкото майката, която го е родила.

— Разбира се — отвърна Сано, видимо засегнат от неизреченото в думите й. — Масахиро бе и мой син.

Болката от това, че чува как съпругът й го споменава в минало време, усили желанието й да си го изкара на някого, а Сано бе единственият на разположение.

— Тогава престани да се държиш като пораженец. Хайде да разкрием кой е причината за цялото това бедствие!

— Не е толкова лесно — възрази Сано. — Вече не разполагам с предишната свобода да разпитвам заподозрени, да издирвам очевидци и да откривам улики. С Хирата сан вече нямаме възможност за обиколки из крепостта или града. Затворени сме тук. Ръцете ми са вързани.

Рейко разбираше, но неговата безпомощност я разгневи още повече.

— Вината за това май е твоя. Ако не беше обвинил владетеля Мацумае, той все още щеше да е главният тук и нямаше да ти откаже съдействие.

Вече видимо ядосан, а и засегнат от упрека й, Сано каза:

— Съгласен съм, че това беше най-грубата грешка в живота ми, макар че в онзи момент ми изглеждаше добра идея — поклати глава озадачен. — Какво се случва на това място? Добрите идеи винаги се оказват погрешни — разтърка очи. — Ще ми се никога да не бях намирал този презрян дневник и изобщо да не бях опитвал да улича чрез него владетеля Мацумае.

Рейко изпита болка, слушайки самообвиненията му, но едновременно с това възможността да го уязви я изпълни със злорадо задоволство.

— Винаги си толкова загрижен за справедливостта. А справедливостта за собствения ти син? Какво става със самурайския ти дълг да отмъстиш за смъртта му? Ако те беше грижа, щеше да намериш начин!

— Престани! — възкликна Сано. Полагайки усилия да се овладее, положи ръце на раменете й и съзнателно сниши глас: — Знам колко си разстроена, но не си го изкарвай на мен!

Рейко загуби самообладание:

— Пусни ме!

Тя се нахвърли върху него и започна да го удря, подивяла от мъка и ярост. Част от него смътно осъзна, че вероятно така се е чувствал владетелят Мацумае след смъртта на Текаре. Сега тя също обезумяваше.

— Веднага престани — нареди й той, като се бореше да я спре, — преди да си се наранила! Не позволявай всичко това да ни настрои един срещу друг.

Но Рейко заудря още по-ожесточено, ридаейки необуздано. Скъпоценния, любим плод на техния съюз вече го нямаше, нямаше я и любовта помежду им. Смъртта на сина им бе сложила край на брака им.

— Трябва да се поддържаме — настоя Сано. — Трябва да го преживеем.

— Защо? — изплака Рейко. С охота очакваше смъртта, която щеше да сложи край на страданията й.

— Защото у дома имаме друго дете — гласът му бе изпълнен с настойчивост. — В случай че си забравила Акико.

Наистина Рейко почти не се сещаше за дъщеря си. Смъртта на Масахиро бе обсебила мислите й. Но сега споменаването на малкото момиченце я накара да млъкне, все едно безпощадно острие бе пронизало сърцето й. Акико не можеше да й замени първородния син, но Рейко внезапно изпита непреодолим копнеж по бебето, което бе оставила там далеч в Едо. Изведнъж в потрес осъзна, че положението е още по-лошо, отколкото си го бе представяла.

Втренчена с ужас в Сано, тя прошепна:

— Никога няма да се измъкнем от тук, нали? Никога повече няма да видим Акико!

— Не говори така — Сано бе не по-малко ужасен, че предсказанието й можеше да се превърне в истина.

Рейко разбра по очите му, че той също не храни особено надежда да се върнат у дома невредими.

— Гизаемон няма да изпълни обещанието на владетеля Мацумае да ни освободи, ако разкриеш убиеца. Няма да ни пусне да се върнем в Едо и да разказваме истории за случилото се тук. Лично той предпочита да сме мъртви. Въпрос на време е да го осъзнае.

Сано остана безмълвен. Отчаяние бе набраздило челото му. Рейко седеше с него сред отломките на живота им, на брака им, на семейството им. Навън биеха барабаните на войната. Опиянени от вино войници с възторжени викове ознаменуваха днешната сеч, готвейки се за битка. Звуците напомниха на Рейко, че двамата със Сано и приятелите им не са единствените обречени. Местните също щяха да бъдат лишени от живота си, от общността си, от съществуването си като хора. И отново двамата със Сано нямаше какво да сторят, за да ги спасят.

Тогава Сано заговори с глас, приглушен от внезапно прозрение.

— Ако всичко е загубено, тогава нямаме какво повече да губим — на лицето му бе изписано изражение, което Рейко не бе виждала по-рано. Макар и изтерзано, то излъчваше сила и твърда решимост за победа, като същевременно бе озарено от съзнанието за ясна цел. — Ако часовете ни са преброени, нека се възползваме по най-добрия начин от времето, което ни остава.

Рейко си помисли, че сигурно така изглежда самурай, който се впуска в гибелна мисия, обречена да приключи със смъртта му. Долови у Сано плам и заразителна енергия. Въпреки неохотата си тя също усети прилив на бодрост.

— Какво ще правим?

— Онова, което каза. Ще отмъстим за смъртта на сина ни.

Рейко почувства искрица от пламенността, която бе изпитвала някога към своя съпруг. Макар и обречени, те продължаваха да бъдат свързани. С внезапно секнал от очакване дъх попита:

— Как?

— Още не знам — в тона му отсъстваше и най-малка нотка на страх или неувереност. — Но се кълна в честта на предците си, че ще поправя всички грешки, допуснати тук, в Езогашима. И ще измисля как, преди да настъпи утрото.