Лора Джо Роуланд
Окаеши (30)

29 глава

Докато прекосяваше терена на крепостта, Хирата използваше като прикритие няколко групи войници. Пристъпваше безшумно след тях, ограничавайки енергията, която излъчваше тялото му, вследствие на което те не усещаха присъствието му. Когато се разминаваха с други хора, се скриваше зад войниците, които му служеха за щит. Никой не го забелязваше, но той отчиташе всяко човешко присъствие още преди да попаднеше в полето на зрението или на слуха му. Хората излъчваха енергия, която светеше като маяк за вътрешния усет на Хирата. Щом доловеше, че зад гърба му по пътеката идват войници, той се шмугваше в някоя врата и ги изчакваше да отминат. После поемаше след тях като сянка.

Пътят му го отведе до склада, където бяха затворени двамата айну. Стените бяха обагрени в оранжево от изгряващото слънце. Долови енергията им вътре, два слаби пулса. Почувства се изкушен да влезе и да ги спаси. Това нямаше да го затрудни ни най-малко — трудното щеше да дойде по-късно, когато щеше да му се наложи да ги изведе от крепостта, а после да защити тях и хората им от цялата армия на Мацумае. Дори и най-добрият воин, владеещ бойни изкуства, нямаше да успее да се справи сам. А и дългът му бе към Сано преди всичко останало. Колкото и да се чувстваше изкушен от други интереси, винаги щеше да избере Сано, защото честта му зависеше от предаността, с която служеше на своя господар, а освен това той бе и неговият най-близък приятел. За Сано разкриването на престъплението и убийството на владетеля Мацумае стояха пред всичко останало, което ги правеше най-важни и за Хирата. Освен това имаше следи, които никой, освен него не можеше да се надява да разследва.

Той се отправи към портите на крепостта, през които бе минало погребалното шествие. Приближи се до тях в заслона на един зид и спря. Двайсетина крачки по-нататък един пазач крачеше напред-назад на своя пост. Хирата се отдели от зида, приклекна, пое дълбоко въздух и съсредоточи цялата си физическа сила в нозете си. Сви въображаеми мускули в съзнанието си и скочи.

В тялото му избликна мощна енергия, която рукна като огнен поток през нерви и сухожилия. Тя го оттласна високо във въздуха и описвайки рязка дъга, той стъпи безшумно върху зида, без да привлече вниманието на пазача. Приклекна горе и погледна от другата страна. Склонът на хълма и пътеката бяха безлюдни, гората — тъмна като нощ, единствено върхарите розовееха в заревото на утрото. Скочи от зида и се втурна към гората. Докато следваше пътеката, по която бе минало погребалното шествие, заличи сетивните си възприятия за дърветата и снега, за птичата песен и ледения въздух в дробовете си. Остави само малка част от себе си свързана с онова, което го заобикаляше; останалото премина в друго измерение.

Това измерение бе черна пустота, набраздена от светлинни дири от отминали човешки емоции. Часовете, които бе прекарал в медитация и в настройване към космоса, бяха развили у него умение да ги открива. По протежение на пътеката Хирата видя изблици светлина — скръбта, гнева и ужаса, изпитани от шествието опечалени. Пое по разклонението, което водеше към горещия извор. Пред него енергията избухна в искри и фонтани. Това бе мястото, където войниците на Мацумае бяха посекли местните жители. Хирата забави крачка и затърси наоколо, свел поглед към земята.

Не знаеше къде точно бе извършено престъплението, но спря при валмо от светлина, което потрепваше върху снега. Тук бе паднала Текаре, повалена от стрелата на пружинения лък. Той усети болката й, ужаса, който я бе връхлетял. Сано не бе намерил тук никакви следи, но откакто бе пристигнал в Езогашима, Хирата бе открил ново измерение на съществуване. По време на лова главатарят Аветок му бе позволил да надзърне в него, да усети мощта му и възможностите му за предоставяне на информация, която до този момент бе останала скрита. Сега Хирата се надяваше да използва новото си умение, за да разкрие убийството — както заради местните, така и заради Сано. Истината все още можеше да спаси Аветок, Урахенка и техния народ.

Точно както бе сторил по време на лова, Хирата изпадна в медитативен транс. Отново настъпи усещането за отделяне от тялото, за проникване в един нов, необятен и непознат свят. Духът на Айну Мосир протече през него. Той бе като прашинка, подхвърляна от неговата мощ, носена от енергията на земята, на дивите същества, на гората и небето, които съставляваха могъщата му същност. Гласовете им го връхлитаха отвсякъде. Оглушал от послания, които не можеше да разтълкува, с чувството, че се е изгубил напълно, Хирата обхвана глава с ръце. Дори и светът на природата да пазеше някакви улики за убийството на Текаре, как щеше да ги открие в този хаос?

Той инстинктивно премина към дихателните практики, усвоени след дълги години на тренировки. Техният ритъм го успокои и забави потопа от усещания. Хирата се озова в равновесие между два свята — на хората и на природата, — все едно бе на сал в развълнувано море под бурно небе. В него се бяха задействали едновременно два плана — самурайското изкуство и магичността на айну. Той ахна, обзет от чисто, радостно въодушевление. Това бе пробивът, който диреше от толкова време. Усилните тренировки го бяха подготвили за него, но успя да го постигне единствено тук, в Езогашима. Този пробив обаче бе само поредна спирка по пътя му към върховната съдба. Преди да продължи нататък, трябваше да свърши важна работа.

Завъртя се под изсветляващото небе, в сенките, които се стопяваха с настъпването на деня. От един висок бор излетя кукумявка, устремена към гнездото си след нощния лов. Около птицата, около всеки клон и борова игличка, над цялата повърхност на земята пулсираше прозрачно зелено енергийно поле, което трептеше с жизнената сила на природата. Светлината на мястото, където бе паднала Текаре, и искрите от жестоката сеч се сляха с блясъка на нечовешкия свят. Хирата се позова на още един план — уменията, които бе придобил като детектив в полицията. Потърси нещо необичайно за тази картина — следа.

Зеленото енергийно поле не беше еднородно, вибрациите му на моменти прекъсваха. Имаше зони с нащърбени краища. Той зърна една в гората и излезе от пътеката, за да я огледа. Откри дупка в оголяло дърво, чиято вътрешност бе проядена от насекоми. Дървото умираше, гласът му бе мъчително стенание. Хирата се заслуша. Пронизителни шумове, които наподобяваха удари на метал в каменна повърхност, го отведоха до покрита със сняг купчина. Той отмахна снега и откри под него камък с размерите на човешка глава. Върху плоската му сива повърхност личаха малки бели драскотини. Хирата ги разпозна — беше виждал подобни на стрелбището в крепостта Едо, върху каменния зид зад мишените. Понякога новаците в стрелбата с лък пропускаха целта си с голямо отстояние и стрелите им се удряха в стената. Това бяха следи от връх на стрела.

Хирата плъзна поглед по права линия през мястото, където бе паднала Текаре. Пружиненият лък е бил заложен някъде по нейното протежение, в гората от другата страна на пътеката. Убиецът бе изпробвал оръжието преди решителния удар, бе задействал капана, за да види къде ще отлети стрелата. Хирата огледа стволовете на дърветата около камъка. По грапавата кора на един бор се бяха закачили дребни влакънца от връвта, която бе привела в действие пружинения лък. Те притежаваха едва доловима вибрация в полето. Хирата си представи и проследи връвта, която прехвърляше пътеката и се губеше в гората. Намери влакна по още две дървета. Убиецът бе пробвал стрелба от различни положения и ъгли, за да прецени кой е най-добрият. Това подсказа на Хирата, че неизвестният извършител притежава методична мисъл… но не му разкриваше неговата самоличност.

Сиянието на зелената енергия намаля. Хирата не можеше да задържи завинаги транса, който му позволяваше да я вижда. Звукът на храмова камбана прекъсна гласовете на природата. Хирата напрегна сетивата си, вслушвайки се с всичка сила; главата му болезнено запулсира от усилието. Когато сиянието изчезна, почувства в гората някаква другост, излъчвана от малък чужд предмет.

Гласовете замлъкнаха. Хирата се върна в обикновения свят. Слънцето грееше, небето над дърветата бе синьо, мистичното измерение на гората изчезна. Краката му се бяха вкочанили от студа, сетивата му се бяха притъпили. Той затърси трескаво странния предмет, но не можа да види нищо, което да се откроява.

Спомни си думите на своя учител Озуно: Действителността не е онова, което виждаш на повърхността, глупако! Тя има пластове под безпределни пластове. Когато истината ти убягва, дълбай по-дълбоко!

Хирата впери поглед във влакната върху кората на един от боровете. Издълба окръжност в снега около ствола му. Стигна до пръстта, но не намери нищо друго, освен клонки и листа. Пробва при другия бор, като ровеше припряно с вкочанени от студа ръце. Предметът не се виждаше сред отпадъците по земята, но острото му обоняние долови познат мирис — сладникав, остър, твърде непривичен за това място. Разрови наоколо и накрая вдигна къса тънка вейка от лаврово дърво.

Клечка за зъби.

Една от многото, които Хирата бе видял сдъвкани и изплюти, замърсили земята на Езогашима. Безобидният, но в този случай уличаващ навик на един човек.

Гизаемон.

Победата въодушеви Хирата. Представи си как Гизаемон пробва връвта около дървото с клечка за зъби в уста. Как, преди да прекоси пътеката, за да завърже другия край на връвта за лъка, изплюва клечката на земята. Вероятно го бе направил несъзнателно — навикът до такава степен се бе сраснал с него, че той дори не бе помислил да махне клечката. А и до този момент небрежността му не бе имала значение.

Никой друг не бе забелязал клечката. Но сега Хирата разполагаше с улика, която свързваше Гизаемон с убийството, беше се сдобил с веществено доказателство, което Гизаемон не би могъл да обясни с твърдението, че е изпуснал клечката за зъби, когато се е натъкнал на тялото на Текаре. Тя бе намерена твърде далеч от мястото на смъртта й. Не е имал никаква причина да се мотае около тези три бора… освен, за да подготви престъплението.

Хирата прибра клечката за зъби в ръкавицата си и хукна надолу по пътеката към крепостта. Трябваше да намери Сано и да му съобщи новината, че владетелят Мацумае не е единственият човек, чиято смърт желаеха. Гизаемон трябваше да бъде наказан за убийството на Текаре и за бедствените му последици.

Спокойна утрин озари с благодат женското крило. В градината голите клони на дърветата приличаха на черна бродерия върху лазура на небето, осеян с бели пухкави облаци. Косове кълвяха трохи, разпръснати върху снега. Върху перилата на верандата се проветряваха проснати дебели завивки в ярки багри. Ако видеше тази картина, човек никога не би предположил, че войната е неизбежна, помисли си Рейко. Но когато единият от стражите при кулата й помогна да се промъкне незабелязано до постройката, докато другият наблюдаваше наоколо, тя долови далечни пушечни изстрели от лагера на войниците, които изпробваха оръжия и муниции. След всеки изстрел мъжете избухваха в одобрителни възгласи.

Приклекнала на верандата на постройката, в която живееха наложниците, Рейко продължи да чука по капака на един прозорец, докато накрая Венте повдигна рогозката отвътре. Изражението на момичето издаваше неприязнеността му — тя си спомняше твърде добре последния им разговор.

Съжалявам за вчера — каза Рейко. — Не трябваше да се държа с теб по този начин. Ще ми простиш ли?

— Защо?

— Защото не бях права да те обвинявам в убийството на сестра ти — Рейко би казала всичко, за да спечели отново добронамереността на Венте. — Не исках да става така.

Венте се втренчи в нея с подозрение, но кимна, приемайки извиненията. Очите й блестяха с повече ужас от ужаса, причинен от войната, която заплашваше народа й.

— Случило ли се е нещо? — попита Рейко, отделяйки миг, за да прояви загриженост към другата жена.

— Нищо — Венте поклати глава по-скоро в знак на нежелание да сподели, отколкото на отказ. — Защо дойде?

— Имам новини. За сина ми — радостта на Рейко избликна през усмивки и сълзи. Масахиро е жив!

Когато й обясни какво бе намерила в кулата, Венте бе залята от видимо облекчение. За миг жената затвори очи и изрече нещо на родния си език в универсалния ритъм на молитвата. Лъчезарна усмивка на споделена радост, много по-силна от онова, което бе очаквала Рейко, озари лицето й. Тя се пресегна към Рейко и двете си хванаха ръцете.

— Къде? — попита нетърпеливо Венте.

— Там е работата. Не знам — Рейко описа как войниците бяха преследвали Масахиро в гората. Трябва да те помоля за нова услуга. Ще ми помогнеш ли да намерим Масахиро? Обещавам, че ще е за последен път.

Гласът й затрепери, защото, ако сега се провалеше, Масахиро щеше да умре. В първия миг Венте не отговори. В погледа й проблесна низ от мисли, а от тъмнокафявите дълбини на очите й избликнаха емоции. Накрая каза:

— Добре. Тръгва сега.