Лора Джо Роуланд
Окаеши (3)

2 глава

Водопадът се спускаше от върха на висока скала. Залязващото слънце обсипваше с позлата водата, която се разливаше покрай изкорубените борови дървета, хвърлящи сянка върху влажните, напукани от времето камъни. Студена вода се сипеше върху Хирата, който седеше потопен до кръста във вир в една гора, тъй затънтена, че в нея рядко стъпваше човешки крак.

Голо то му тяло се бе сковало под повърхността — не чувстваше задните си части, нито нозете или ходилата си. Горната му половина трепереше на мразовития вятър, а зъбите му тракаха въпреки стиснатите челюсти. Кожата му бе добила цвят на лед, а устните и ноктите му бяха посинели. Косите му бяха залепнали за главата му, мускулите и вените му бяха изпъкнали като метални струни под стегнатата му плът. Спуснатите му клепачи потрепваха, докато се опитваше да пренебрегне физическите несгоди. Това бе ритуал, необходим за преминаването към следващото ниво в овладяването на тайните на дим мак — древното мистично бойно изкуство, което изучаваше от четири години.

По време на последния си урок се бе сражавал със своя учител — стария свещеник Озуно — в тренировъчна битка, която бе започнала призори. Бяха използвали един срещу друг мечове, копия, кинжали, голи ръце и магически похвати. Преваляше следобед, когато Озуно най-накрая успя да повали Хирата на земята и опря острие в гърлото му. После и двамата рухнаха на земята изтощени.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, този път замалко не ме победи — заяви с неохота Озуно, но върху суровото му лице пролича гордостта, с която го изпълваше ученикът му. Проницателните му очи искряха под рошавите му посивели коси. Готов си за изпитанието при водопада.

Хирата изстена.

— Какъв смисъл има в това да си замразявам задните части в продължение на десет дни?

— Какъв смисъл има в това, какъв смисъл има в онова? — изкриви лице Озуно, имитирайки своя ученик. — Не можеш ли поне веднъж в глупашкия си живот да приемеш някакви указания, без да ги поставяш под въпрос? — после все пак поясни: — Твоето тяло е затвор, който държи в плен ума ти. За да сме в същинско единение с Космоса и с царящата там мъдрост, трябва да освободим съзнанието си. Постигаме това, като потискаме сетивата, като подлагаме тялото си на състояние, близко до смъртта. Тогава духът може да премине към по-високо ниво на просветление.

— Какво представлява истинското просветление? — попита Хирата.

— То не може да се опише, а само да се преживее. Ще го познаеш, когато го постигнеш.

Сега Хирата бе погълнат от усилията да забави ударите на сърцето си, да ограничи притока на кръв единствено до жизненоважните си органи, да сведе телесните си процеси до най-ниската степен, необходима за оцеляването, както го бе обучавал Озуно. Най-накрая студът, звукът, обилието на водопада се оттеглиха от съзнанието му. Духът му постигна равновесие на ръба между живота и смъртта. Границите между него и заобикалящата го среда се размиха. Умът му заплува в съвършен, освободен от всякакви ограничения покой.

Той усети хората в непознати затънтени селца. Почувства как се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, отвъд необятния човешки свят, който отекваше с милиони гласове, мисли и вълнения. В най-отдалечените кътчета, доловени с вътрешното му зрение, се появиха звезди и планети. Възнасяше се все по-бързо. Духът му се бе устремил към непознати висини с увереност, че му предстои да премине на по-високо равнище на съзнание.

Внезапно движението му рязко спря. В съзнанието му нахлуха сетивни възприятия. Обзелият го покой бе проникнат от отблясъците на водата, която се сипеше отгоре му, и от острата болка в костите, причинена от студа. Звездите и планетите угаснаха като духнати свещи. И той полетя надолу; умът му бе скала, която падаше от огромна височина към тялото, треперещо във вира. Връхлетя го смазващо разочарование.

Пробивът му бе убягнал. Възприятията му бяха твърде ограничени. Духът му бе лишен от някакво неизвестно, критично измерение.

Докато се гмурваше обратно в света на людете, някакво съчетание от мисъл и емоция, единствено сред хиляди, сграбчи ума му. Той застина неподвижен и остана така достатъчно дълго, за да разпознае този модел, тази неповторима жизнена енергия. Знаеше на кого принадлежи. Тя затрептя през пространството, устремена към него. В мига, в който душата му се озова обратно в своето сковано от студ, мокро треперещо тяло, всяка негова фибра бе проникната от просветналата в съзнанието му мисъл.

Сано е в беда!

Олюлявайки се, Хирата излезе от водата. Премръзнал и вдървен, едва изпълзя на брега. Сано — неговият господар, пред когото бе положил клетва за вярност и който великодушно го бе освободил от този дълг на честта, за да му даде възможност да се посвети на изучаването на бойни изкуства — сега се нуждаеше от него. Хирата не можеше да устои на този призив, макар че онова, което бе доловил, бе неволен вик за помощ, а не пряка заповед от страна на Сано. Колкото и да копнееше да постигне просветление, щеше да му се наложи да почака.

 

 

Вечерите бяха най-тежкото време за Рейко. С настъпването си всяка от тях слагаше край на поредния ден без Масахиро. Започваха да се точат мъчителни, безкрайни часове мрак, преди утрото да донесе нова надежда, че ще намерят сина й. Сега, след като коленичи в осветената от лампите детска стая с едногодишната си дъщеря в скута, тя потъна в отчаяние. Дори и бебето не можеше да я успокои. Акико се гърчеше, дърпаше се и пищеше. Не искаше да спре, макар че Рейко я люлееше и й пееше. Мъничкото й личице бе почервеняло, устата й бе широко отворена, а очите й бяха здраво стиснати и от тях непрестанно се стичаха сълзи.

— Шшш, Акико, всичко е наред — редеше приглушено Рейко.

Но Акико плачеше все по-безутешно, при това без видима причина. Беше капризно дете, което не даваше на Рейко нито миг покой. Тя често се питаше дали причина за това не бяха неприятностите, които бе преживяла по време на бременността си. Акико не приличаше на брат си, който навремето бе енергично, но иначе много по-лесно за гледане бебе.

Мисълта за Масахиро като малък предизвика такава мъка у Рейко, че тя изстена, все едно бе изпитала физическа болка. Знаеше, че трябва да е благодарна, задето все пак й бе останало едно дете, но сърцето й бе изпълнено с толкова скръб, че в него нямаше място за признателност.

— Моля те, престани да плачеш, Акико! — изстена тя.

В стаята припряно влезе приятелката й Мидори.

— Дай ми я за малко — тя коленичи, взе Акико и прегърна Рейко. — Не се тревожи — опита се да я успокои, — ще го намерят.

— Но вече мина толкова време! — разтресе се в ридания Рейко. — Толкова ме е страх, че повече няма да го видя!

Всеки път, когато й се струваше, че бе изплакала всичките си сълзи, установяваше, че кладенецът е бездънен. Акико закрещя по-силно и за пореден път Рейко си даде сметка, че собствената й мъка утежнява състоянието на детето й, но не можеше да престане да плаче.

— Разбира се, че ще го видиш! — взе да я утешава Мидори твърдо и убедено. — Скоро ще се върне — тя отново прегърна Рейко. — Но не знам как ще те познае. Така си се стопила, че усещам костите ти. Днес яла ли си нещо?

Рейко поклати глава. Сложеше ли нещо в уста, гърлото й се свиваше и дори не можеше да преглътне. Плътта й се бе стопила. Изглеждаше толкова слаба и изтощена, колкото бе закръглена и силна, докато носеше Масахиро. Все едно сега бе бременна с мъка.

— Трябва да си пазиш силите — рече Мидори. — Ще ти донеса малко супа.

— Не, благодаря.

Рейко преглътна, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Тя ги избърса с изтъняла ръка. Преди време преливаше от жизненост, упражняваше се в бойни изкуства и пътуваше из града, за да помага на хора в беда така, както никоя друга жена не го бе правила, камо ли съпруга на висш служител. Сега се чувстваше крехка и уязвима, сякаш, ако излезеше навън, щеше да падне и да си счупи нещо или да я стъпче препускащ кон. Но макар че тялото й линееше от мъка, онова, което изпиваше духът й, бе неистовият ужас.

— Ох, Мидори сан^[1] — възкликна тя, — ами ако Масахиро е… ако е… — не бе в състояние да произнесе кошмарната дума.

Мидори се обърна и рече:

— Дворцовият управител Сано е тук.

Рейко вдигна поглед и видя съпруга си, застанал на прага. Бебето престана да плаче и протегна ръчички към него. Той влезе в стаята и пое дъщеря си от Мидори. Акико обожаваше баща си. Загука и се заигра с кичура коси върху обръснатото му теме. Рейко престана да ридае и впери поглед в лицето на Сано, както правеше всеки ден, дирейки някакъв знак за добра вест.

Този път, когато съпругът й коленичи пред нея, тя видя тревогата, която всеки път предизвикваше у него състоянието й, но в същото време очите му блестяха от радост. Сълзите изсъхнаха върху страните й. Сърцето й заблъска неудържимо.

— Какво има? — попита, останала без дъх от надежда.

— Знам къде е Масахиро — отвърна Сано.

Рейко ахна, почти задавена от вълнение, и притисна ръка до гърдите си.

— Милостиви Небеса! — духът й напусна бездната на скръбта и се устреми към висините на радостта.

— Това е прекрасно! — възкликна Мидори. — Ох, Рейко сан, толкова се радвам за теб!

Рейко така се разрида от облекчение, че едва след няколко минути си даде сметка, че всъщност Сано не бе казал, че е намерил Масахиро.

— Къде е той? — попита тя, скачайки на крака. — Защо не ми го доведе?

Сано се пресегна, хвана я за ръката и я дръпна да седне обратно на пода.

— В Езогашима.

— Езогашима? — възкликна Рейко озадачена и радостта й секна, заменена от недоумение.

— Но как се е озовал там? — възкликна Мидори.

— Владетелят Мацудайра е заповядал да го отвлекат. После са го отвели там — гняв изкриви чертите на Сано.

Докато й разказваше подробности, Рейко изпита две противоположни чувства, които я заляха като мощни, връхлитащи една срещу друга вълни. Първото бе радост, че синът й е жив и вече знае къде е. А второто бе ужас, че момчето е тъй далече, че са му сторили нещо ужасно, че вероятно се намира в смъртна опасност. Представи си Масахиро нападнат от разбойници по пътя или от пирати по море, докато се намира под съмнителната защита, осигурявана от хората на владетеля Мацудайра, които бяха способни да отвлекат едно малко момче, за да обслужат политическите цели на своя господар.

— Трябва да го спасиш! — възкликна тя и се вкопчи в Сано.

— Точно това смятам да направя. Веднага щом успея да подготвя кораб, ще отплавам за Езогашима.

Рейко не беше удовлетворена.

— Тръгвам с теб.

Сано я погледна така, сякаш реакцията й, макар и очаквана, бе неприемлива.

— И дума да не става! В Езогашима има сериозни проблеми — и той я осведоми за прекъснатата връзка с областта, както и за вероятните причини. — Твърде опасно е за теб.

— Не е по-опасно, отколкото за Масахиро! — възрази Рейко. Майчината потребност да бъде със сина си надхвърляше всякакви тревоги за собствената й сигурност.

— Дори в най-благоприятния сезон пътуването дотам е тежко. Зимата на север е сурова — предупреди я Сано.

— Не ме е грижа!

— Ще го доведа. Имай ми доверие. По-добре ще е да го изчакаш тук.

— Колко време? — попита Рейко, изтерзана от нетърпение. — Месец? Два? Три?

— При възникналите обстоятелства не мога да кажа — призна Сано. — Преди да се върна, трябва да оправя нередностите в Езогашима, което може да ми отнеме повече време, отколкото да открия Масахиро.

— При това положение не мога да чакам, не съм в състояние просто да седя тук и да се чудя кога ще се върнеш — дори мисълта за подобно непоносимо напрежение й се стори абсурдна. — Трябва да дойда — настоя Рейко. — Трябва да видя Масахиро още щом го откриеш, не по-късно. А и той ще има нужда от мен.

Бебето в ръцете на Сано нададе жален писък. Акико беше усетила, че родителите й я пренебрегват, и това никак не й се нравеше.

— Акико се нуждае от теб — рече Сано. — Трябва да си останеш у дома.

Все едно разбрала, че майка й възнамерява да я изостави, Акико отново се разплака. Рейко бе връхлетяна от чувство за вина, защото бе готова да пренебрегне дъщеря си заради сина си. Обичаше и двамата с еднаква сила, но първородният й син бе превзел сърцето й. Това я изпълваше със срам, но не можеше да го отрече.

— Аз ще се грижа за Акико, докато те няма — каза Мидори и отправи към Рейко поглед, изпълнен с болезнено разбиране и състрадание.

Рейко си даде сметка, че Мидори прекрасно знае какво означава съпругът да е заминал далеч от семейството дори без да е загатнал кога може да се завърне. Хирата отсъстваше вече година, при това, без да проводи никаква вест. Мидори предлагаше да освободи Рейко, за да можеше поне една от тях да е щастлива.

— Благодаря! — възкликна Рейко с искрена признателност, след което се обърна към Сано: — Не дойда ли с теб, може и да не доживея да ви дочакам с Масахиро.

Погледите им се срещнаха. Нейният говореше, че е взела своето решение. Неговият се плъзна изпитателно по крехкото й тяло и недвусмислено подсказа, че няма да има спор въпреки притесненията му за безопасността й, тъй като се опасяваше, че чакането ще я убие.

Сано бавно и с неохота кимна в знак на съгласие.

 

 

Бяха му необходими осем дни, за да установи нахождението на подходящ плавателен съд, да го докара до Едо, да го оборудва и да му набере екипаж. И сега, в това ясно и необичайно топло за сезона утро, бойната джонка^[2] се полюшваше до кея в пристанището на река Сумида. Направена от кедрово дърво, джонката имаше две мачти с няколко бели платна, сложен такелаж и флагове с герба на Токугава, изобразяващ трилистна ружа. На носа й се бе озъбил грамаден дракон. Палубата бе отрупана с оръдия. От корпуса под нея стърчаха гребла; там гребците седяха готови да я подкарат надолу по реката към морето. Детектив Маруме надзираваше носачите, които мъкнеха провизии нагоре по трапа. Детектив Фукида — другият личен телохранител на Сано — погледна надолу от марса към другите два по-малки кораба, които щяха да превозват войници и слуги. Закритата част на джонката представляваше постройка с извит покрив подобно миниатюрен храм. Вътре Рейко крачеше неспокойно сред завивки и сандъци с дрехи и от време на време надзърташе през прозорчето, изгаряйки от нетърпение да потеглят.

Откакто Масахиро бе изчезнал, тя за първи път се чувстваше по-добре. Вдишваше опияняващия въздух на надеждата, който възвръщаше апетита й и наливаше мускулите й със сила. Чакането отиваше към своя край. Неспокойна от изпълващата я енергия, тя се озърна нетърпеливо за Сано.

Той се изкачваше по трапа редом с някакъв човек с такава странна външност, че пред околните складове взеха да се събират хора, които го сочеха и се смееха. Рейко си спомни, че това е техен стар познайник с прозвището Плъха. Беше нисък, с гъста рошава брада и мустаци, които бяха рядкост в Япония. На гърба си носеше вързоп. Върху дивашкото му лице бе изписана печал.

— Плъхът не харесва Езогашима, макар че това е родното му място — заяви Плъха. — Затова я напуснах. Надявам се, разбираш каква огромна услуга ти правя, като тръгвам с теб.

— Услуга друг път — възрази Сано. — Плащам ти доволно.

— Както си му е редът — рече Плъха. — Аз съм единствен в града, няма друг като мен. Кой може да ти служи и като водач, и като преводач в Езогашима?

След като двамата се качиха, моряците издърпаха трапа на палубата и вдигнаха котвата. Сърцето на Рейко биеше учестено, а очакването и нетърпението я изпълваха с въодушевление. Скоро щеше да бъде с Масахиро. Капитанът подвикна на гребците. Изпод палубата се разнесе тяхното припяване, а греблата им се врязваха във водата и отдалечаваха джонката от брега на реката. Зрителите махаха и крещяха възторжено.

— Чакайте!

Викът долетя откъм кея. Рейко отправи поглед натам и видя мъж, който тичаше към кораба. Двата меча на кръста му сочеха, че е самурай. Дългите му несресани коси, излинелите му памучни одежди и вързопът на гърба му подсказваха, че е странстващ ронин^[3] — воин без господар. Първоначално Рейко се запита кой ли е и какво може да иска. После, когато непознатият се приближи, тя забеляза, че леко накуцва. Разпозна чертите му, скрити зад мустаците и брадата. Възкликвайки, изтича навън на палубата, където Сано се бе втренчил в странника изненадан.

— Наистина ли е този, който си мисля?

— Хирата сан — викна Рейко, като му махаше.

Той стигна до края на кея. Корабът се бе придвижил двайсетина стъпки надолу по течението, но както тичаше, Хирата скочи по-високо и по-далеч, отколкото Рейко смяташе за възможно. Кацна приклекнал върху перилото, след което скочи на палубата. Сано и Рейко се засмяха весело и поздравиха приятеля си.

— Не смятай, че не се радвам да те видя — рече Сано, — но какво правиш тук?

— Вие ме призовахте — отвърна Хирата.

Беше се променил, отбеляза мислено Рейко, излъчваше някаква несвойствена за него зрялост и сериозност.

— Така ли? — възкликна Сано озадачен.

— Съзнателно или не — поясни Хирата. — Всъщност къде отиваме?

— В Езогашима — отвърна Сано, докато флотилията се носеше надолу по реката.