Лора Джо Роуланд
Окаеши (33)

32 глава

Залезът обагри небето с блестящи медни ленти. Рейко и Венте се носеха с шейната през ливада, чиято снежна покривка сияеше с пламтяща отразена светлина. Заедно с кучетата, тичащи пред тях, те бяха съвсем сами сред пустия пейзаж, който се простираше, докъдето им стигаше погледът.

Бяха прекарали дългия ден, следвайки диря, на която Масахиро вероятно се бе натъкнал, бягайки от преследващите го войници. Видима преди падането на снега, сега тя бе затрупана. Не бяха срещнали жива душа, не бяха зърнали нито една следа от човешки крак. Първоначално Рейко съзираше в далечината малки селца, заселени с японски търговци и земеделци, но в късния следобед вече бяха навлезли в територията на айну.

Сега тя се чувстваше така, все едно се бе откъснала от всичко познато. Земите на айну бяха най-самотното място, което някога бе виждала. Тя изпита характерния за един градски жител страх от природата, останала неопитомена от човека, и ужас, че няма да успее да намери Масахиро. Единственото, което я свързваше с него, бе невидимата диря на мириса. Беше се притиснала във Венте, докато шейната подскачаше върху леда. Тялото й се бе вкочанило от студа. Изгря пълна луна; небето стана кобалтово и угаси заревото на залеза. Звездите — по-многобройни, отколкото Рейко бе виждала някога — искряха подобно на късчета кристал. Студът се усили. Как щяха да оцелеят и една нощ в това ледено царство?

Гората внезапно обгърна шейната. Лунната светлина по снежната диря не проникваше между гъстите сенки на дърветата. Следата бе тунел, заслонен от осеяно със звезди небе, път за никъде. Рейко бе почнала да се ужасява от онова, което щеше да открие в края му, когато пред тях изникна неголямо открито пространство. Венте викна на кучетата да спрат и слезе от шейната. Кучетата се разлаяха срещу една колиба, която се бе появила внезапно, все едно бе плод на някакво вълшебство. Венте се втурна към колибата, а Рейко се изправи непохватно.

— Какво е това място? — не можеше да повярва, че наоколо съществуваше нещо, съградено от човешка ръка.

— Мъжете спират тук, когато ходят на лов — отвърна Венте.

Ловната хижа бе обезопасена с отрупани със сняг сламени рогозки — заслон срещу студа. Цял ден Рейко бе отказвала да признае възможността кучетата да открият само вкочанения труп на Масахиро. Сега изпита неимоверно облекчение. Пое с несигурни нозе към хижата, викайки:

— Масахиро! Масахиро!

Венте повдигна една от покриващите стените сламени рогозки. Все още впрегнати в шейната, кучетата се хвърлиха към вратата, която се показа зад тях, петимни да застигнат плячката, която бяха преследвали цял ден. Венте надзърна вътре и се обърна към Рейко с помръкнало лице:

— Не е тук.

Колкото и да не искаше да приеме истината, Рейко бе пронизана от разочарование.

— Трябва да е тук! Масахиро!

Олюлявайки се, влезе в хижата. На бледата лунна светлина, която проникваше през вратата, видя боклук, натрупан покрай покритите с рогозки стени, и яма за огън, пълна със студена пепел. Хижата бе празна. Рейко се свлече на колене, а мъката, която я връхлетя, бе тъй силна, че не й позволяваше да се разплаче.

Венте вкара кучетата в колибата и те настървено взеха да душат наоколо. Тя коленичи до ямата за огън, разрови пепелта и помириса пръстите си.

— Ловци отишли не дълго.

Рейко предположи, че Венте можеше да прецени преди колко време са угасили огъня си, но какво значение имаше това? Масахиро не беше тук. Кучетата лаеха и ръмжаха, разтревожени от нещо, което бяха намерили в един ъгъл. Беше купчина рогозки за под.

— Мирише на момче — рече Венте. — Той седи там, спи там.

Това не утеши Рейко.

— Но къде е сега? — изплака тя.

Неволно си представи Масахиро да лежи в снежна преспа със затворени очи, неподвижен. Но във видението й гърдите му се повдигаха, макар и бавно. Надеждата да го спаси бе тъй упорита, че отказваше да умре.

Венте излезе от хижата, а Рейко изтича след нея.

— Трябва да продължим да търсим. Да тръгваме!

Но Венте свали вързопа с провизиите от шейната и го внесе в колибата.

— Остава тук през нощта. Утре тръгва пак.

— Не можем да се бавим толкова! — възкликна Рейко ужасена.

— Нощ студена, опасно — Венте разопакова храната и завивките. — Трябва топло, яде, спи.

— Не ме е грижа! — въпреки че беше премръзнала, Рейко възкликна: — Трябва да намеря сина си, преди да е станало твърде късно.

— Утре — тонът на Венте бе изпълнен със съчувствие, но категоричен. — Кучета трябва почива.

Изтощени, кучетата легнаха на пода на колибата и се сгушиха едно до друго. Рейко отстъпи, тъй като животът й зависеше от доброто им здраве. Тя помогна на Венте да донесе съчки от гората и да накладе огън. Венте извади къс метал и кварцов камък и взе да ги удря един в друг. Искрите подпалиха дървесните стърготини. Тя поднесе горяща съчка към фитила на една керамична лампа с масло и я настани на ръба на ямата за огън. Безутешна, Рейко впери поглед в пода. Пламъкът на лампата освети върху рогозката размазани черни орнаменти от разсипана пепел, които наподобяваха изписани йероглифи…

Венте понечи да мине през тях. Рейко възкликна:

— Чакай! Недей! — и посочи към пода. — Това е ново писмо от моя син. Написал го е с пепел — тя прочете:

„Мамо, тате, срещнах едни много добри хора. Те са местни ловци. Сега отивам с тях в селото им.

Масахиро“.

Огромно блажено облекчение заля Рейко. Кошмарната картина, в която Масахиро умира в снега, се смени с щастливо негово изображение, в което нахранен и закрилян, местни ловци го отвеждат на безопасно място. За пореден път момчето й бе надхитрило смъртта!

— Село не далеч — поясни Венте. — Утре стига там.

Тя стъкна малък огън и нахрани кучетата, които скоро след това заспаха. Двете пиха горещ билков чай и хапнаха супа с нишестени топчета от корени на лилия и сушена сьомга. Храната, яркият пукащ огън и хъркането на кучетата, както и увереността, че на другия ден ще види Масахиро, успокоиха Рейко. Макар че в колибата съвсем не беше топло, тя потъна в приятна, спокойна дрямка. Венте обаче беше неспокойна; често отиваше до вратата и надзърташе навън в нощта.

— Какво има? — попита Рейко. Мисълта за опасност, която до този момент не й беше хрумнала, внезапно я стресна така, че тутакси я разсъни. — Мечки ли има навън?

Венте поклати глава и седна, но продължи да се ослушва, а на лицето й бе изписано безпокойство. Миг по-късно отново скочи на крак, за да надзърне навън.

— Нещо не е наред — рече Рейко. — Кажи ми какво има!

 

 

Сано, Хирата, Маруме и Плъха лежаха един до друг под постройката на двореца и надничаха през решетката. С падането на нощта дейностите в крепостта Фукуяма бяха стихнали и теренът бе пуст, ако не се смятаха двамата войници, които вървяха нагоре по пътеката към предния вход.

Фукида прошепна:

— Какво ще кажете за онези?

— Твърде нисши са по ранг за целите ни — отвърна Сано.

— Скоро вече ще е твърде късно да намерим, когото и да било — предупреди Маруме, но след няколко минути пред тях се появи капитан Окимото. — Аа, ето този вече става.

Маруме изскочи през решетката. Сано и останалите го последваха с извадени мечове и се хвърлиха върху Окимото.

— Ей, какво… — възкликна той и замръзна намясто слисан.

Сано и хората му го обградиха. Хирата го сграбчи изотзад, взе му мечовете и го стисна през гърлото в желязна хватка.

— Пуснете ме!

Хриптейки, Окимото се вкопчи в ръката на Хирата и се опита да я махне от гърлото си, като подритваше безпомощно. Хирата обаче го държеше без всякакво усилие. Пазачите при портата на двореца дотичаха да му помагат.

— Хвърлете мечовете си или е мъртъв! — предупреди Сано. Оръжията тупнаха на снега — мъжете бяха приятели на Окимото. — Добре. Сега отворете вратата.

Макар и с неохота, пазачите се подчиниха тутакси. Маруме и Фукида хукнаха по стъпалата. Хирата задърпа Окимото, който затътри нозе и едва поемайки си дъх, изхриптя:

— Какво искате?

— Да говорим с владетеля Мацумае — отвърна Сано.

— Ти ще ни помогнеш да стигнем до него — минавайки заднешком през вратата, той викна на стражите: — Не си и помисляйте да ни преследвате.

Подкараха Окимото през вътрешността на двореца. Срещнаха неколцина войници, които възкликнаха изненадани, извадиха оръжия и препречиха пътя им, но Сано извика:

— Не приближавайте! Капитанът ви е в ръцете ни!

— Хирата стегна хватката си около гърлото на Окимото и той взе да хъхри. — Пуснете ни да минем или ще го убием.

Нахлуха в стаята, където владетелят Мацумае виеше в леглото си, все още омотан в завивката и овързан с въже. Двама слуги държаха главата му. Лицето му бе изцапано с кръв, която се стичаше от устата му на алени струйки. Той се зъбеше и ръмжеше към слугите, които се опитваха да му отворят устата. Лекарят стоеше наблизо с керамична чаша в ръка.

— Какво става? — попита Маруме.

Лекарят изглеждаше по-разтревожен от състоянието на своя пациент, отколкото от внезапната поява на избягалите затворници.

— Владетелят Мацумае направи опит да се нахапе до смърт. Мъчим се да му дадем успокоително.

Той изсипа течност от чашата в устата на владетеля Мацумае. Владетелят Мацумае изрева и я изплю. Устните и езикът му бяха с дълбоки рани. Явно Текаре не се бе отказала от намерението си да го убие.

Окимото извика:

— Господарю!

Хирата го пусна. Окимото коленичи до владетеля Мацумае и избухна в сълзи. Сано видя, че този коварен, жесток човек наистина се вълнува от съдбата на своя господар, чието окаяно състояние го бе потресло. Той се обърна към лекаря:

— Не можете ли да го излекувате?

Лекарят поклати глава със съжаление. Сано каза:

— Нека опитам аз — даде знак на всички да се отдалечат от леглото и клекна до владетеля Мацумае.

— Текаре, чуй. Открих убиеца ти.

Тя озъби кървава паст срещу Сано.

— Вече знам. Той е! — и шумно прехапа устната на владетеля Мацумае.

Неговият глас нададе писък, а от устата му отново бликна кръв.

— Не — възрази Сано. — Той е виновен единствено за това, че е наказвал други хора за смъртта ти. Твоят убиец е сестра ти.

— Венте? — в гласа на Текаре прозвуча презрение. — Тя е твърде слаба и хрисима. Никога не би посмяла да ме докосне с пръст.

Сано поне бе успял да отвлече вниманието й от владетеля Мацумае. Сега трябваше да я убеди.

— Била е с теб в нощта на смъртта ти. Втурнала се е в гората, а ти си я последвала.

— Да. Откъде знаеш?

— Твоят стар приятел Дайгоро ми каза. Бил е там. Видял ви е. Искаш ли да знаеш защо е тичала Венте?

— Защото беше разстроена. Защото искаше да избяга от мен.

— Искала е ти да смяташ така, но не това е истинската причина. Примамвала те е към собствената ти смърт.

Макар че Сано бе успял видимо да я разколебае, Текаре възкликна:

— Това е нелепо! Венте не е толкова умна, че да й хрумне да използва пружинен лък.

— Не е било необходимо — отвърна Сано — Имала е съучастник, който е бил достатъчно находчив. Двамата са скроили план да те премахнат. Единият да постави капана, а другият да се увери, че си го задействала.

— Не!

Вече убедена, Текаре изплака в безсилен гняв. Нейната сестра, която бе смятала за по-низша, която бе тиранизирала цял живот, накрая я бе унищожила! Докато тялото й се гърчеше, стегнато в завивката, и изпъваше въжетата, властта й върху владетеля Мацумае поотслабна. Неговият глас изрече:

— Виждаш ли, любима, не съм аз. Аз съм невинен.

— Не искаш ли да научиш кой е бил съучастникът на Венте? — попита Сано.

Текаре изхлипа и изруга.

— Няма да се отърве безнаказано. Ще я преследвам и в гроба!

— Кой е бил? — успя да зададе въпроса си владетелят Мацумае.

— Гизаемон — отвърна Сано.

Владетелят Мацумае отграничи чертите си от чертите на Текаре. Те застинаха в потрес.

— Чичо!? Той никога не би навредил на човек, който е от значение за мен.

Капитан Окимото също изглеждаше изумен.

— Гизаемон никога не би предал нашия господар.

Хирата вдигна клечката за зъби.

— Всички знаете, че принадлежи на Гизаемон. Хвърлил я е, когато е поставял пружинения лък. Аз я намерих. Той е извършителят.

— Чичо!? Беше ми като роден баща. Толкова му вярвах, че бях готов да му поверя живота си — владетелят Мацумае имаше изражение на дете, което, припкайки по пътеката, внезапно усеща, че земята под нозете му е изчезнала. Гласът му прозвуча така, все едно долиташе от бездната на непоправимата загуба.

— А той ми е отнел любимата — гневът му се възпламени. — Ще отговаря за деянието си. Доведете го тук незабавно!

— Опасявам се, че няма да е възможно — отвърна Сано. — Той е заминал.

— Заминал ли? Къде?

Текаре отново се показа:

— Къде е Венте? Настоявам да я видя.

— Венте е избягала тази сутрин — отвърна Сано. — Гизаемон иска да я премахне, за да не й позволи да разкаже как заедно са замислили убийството на Текаре. Тръгнал е след нея — Сано не спомена за съпругата си; владетелят Мацумае и Текаре не биха проявили загриженост за Рейко. — С моите хора ще ги заловим. Но имаме нужда от помощта ти. Трябват ни шейни, кучета и войници.

— И водач — добави Хирата. — Позволете на двамата местни да ни придружат.

— Ваша воля — отвърна владетелят Мацумае. — Но аз идвам с вас.

— И аз — обяви Текаре чрез него.

Възможността двамата да обезумеят далеч не се понрави на Сано.

— Това не е добра идея. Пътуването може да се окаже дълго. А ти не си добре със здравето.

— Ако не дойдем, няма да ви дам нито войници, нито шейни, нито кучета, няма да пусна и варварите — обяви владетелят Мацумае. — А сами едва ли ще стигнете далеч.

Ако искаше да спаси Рейко, Сано нямаше време за губене в спорове, а и шансът за успех все повече намаляваше.

— Добре.

— Ако някой ще въздава справедливост на тези двамата, това ще съм аз — заяви владетелят Мацумае.

— Аз — прозвуча като ехо и гласът на Текаре.

— Тръгваме утре на разсъмване — обяви владетелят Мацумае.

— На разсъмване е твърде късно — възрази Сано.

— В Езогашима не бива да се пътува по тъмно, става твърде опасно — поясни владетелят Мацумае. — Трябва да изчакаме да се развидели. А сега да се заемаме с подготовката. Развържете ни.

 

 

— Бои се, намери нас тук — рече Венте.

— Хората на владетеля Мацумае ли имаш предвид?

Венте кимна.

С отдалечаването от Фукуяма този страх у Рейко все повече намаляваше.

— Не видяхме никой да ни преследва. Може би дори не знаят, че сме избягали от крепостта. Или пък не ги е грижа.

Рейко допускаше, че според войниците не си е струвало да се втурнат да преследват две жени. Единственият човек, който със сигурност се тревожеше за нея, бе Сано. Мисълта за него я прониза със скръбен копнеж. Вероятно съпругът й дори не знаеше, че е заминала; тя пък нямаше и най-малка представа, какво бе станало с него.

Без да обръща внимание на успокоенията й, Венте закрачи из колибата, кършейки ръце. Рейко също започна да се напряга.

— Какво те кара да смяташ, че ни преследват?

Венте се поколеба, очевидно разкъсвана между желанието си да не засяга лични въпроси и изкушението да сподели опасенията си, за да й олекне. Тя въздъхна:

— Той не иска аз отива далеч.

— Кой?

— Гизаемон.

— Защо би те преследвал?

Коленичила до огъня, Венте сведе глава и заговори с едва доловим глас:

— За да не кажа.

— Какво да кажеш?

Огънят се бе превърнал в тлееща жарава, но внезапните тръпки, който побиха Рейко, не бяха от студ.

— Че той убиец Текаре.

— Убиецът е Гизаемон?

Рейко не бе толкова слисана от разкритието на Венте, колкото озадачена. Този човек бе главният заподозрян на Сано; това, че се оказваше виновен, не бе потресаващо.

— Ти си знаела?

Венте кимна безмълвно.

— Откога?

— От нощта, когато Текаре умря.

Смущението на Рейко премина в неверие.

— И досега си мълчала? — тя се приближи до Венте, която упорито избягваше погледа й. — Даваш ли си сметка, колко беди щеше да предотвратиш, ако беше казала още тогава?

Нещастна, Венте сведе глава:

— Съжалявам.

— Съжаленията не вършат работа — макар че искаше да разтовари своята приятелка от напрежението, Рейко почувства в тази история нещо повече, някакво зло. Опита се да проучи останалото. — Откъде знаеш, че Гизаемон е убил Текаре? Видя ли го да нагласява пружинения лък?

— Не — прошепна Венте.

Въздухът около нея бе наситен с тайни, подобно на мухи около развалено месо.

— Тогава откъде?

— Беше грешка — заяви Венте с жален тон.

Това бяха думите й, когато Рейко първоначално я бе попитала за убийството. Сега тя осъзна смисъла им — Венте не е имала предвид, че според нея смъртта на Текаре е злополука.

— Кажи ми какво се случи. Този път искам да чуя истината.

Втренчена в огъня, Венте подхвана глухо:

— Един ден аз бия с Текаре. Японски жени не обича шум и казва на Гизаемон. Той ни кара да престане.

Съчките в ямата на огъня изгоряха до бяло, описвайки кухина, която наподобяваше гръден кош. Между струйките дим, които се виеха около алени искри вътре в него, Рейко видя изображенията на Венте и Текаре, които крещяха една срещу друга, докато се биеха, деряха и скубеха, а Гизаемон се опитваше да ги разтърве.

— Той чува какво говорим — продължи Венте. — Разбира аз бясна на Текаре, защото тя мен държи лошо. По-късно идва при мен. Казва може прави така, че Текаре повече не причинява зло. Аз питам как. Той казва само изпълнява каквото нарежда.

Рейко ахна от удивление. Дори и в най-смелите си предположения не бе допускала, че убийството може да е таен замисъл между японец и някой от местните. Още по-малко заговор между начумерения и груб самурай и тази хрисима, блага жена, които нямаха нищо общо… освен желанието да се отърват от един и същ човек. Усети, че я обзема ужас.

— На другия ден казва вадя Текаре от крепостта по тъмно — продължи Венте — на пътека в гора. Казва Текаре гони мен към горещ извор. Вика аз не ходи чак до горещ извор, спира до голям дъб. Аз крия в гора, докато той минава. После аз тича вкъщи. Това всичко.

Тонът на Венте отразяваше удивлението, което бе изпитала, че проблемите й с Текаре може да се разрешат с толкова малко усилие от нейна страна. Рейко бе изненадана, защото събитията не се бяха развили според очакванията й. Очевидно заговорниците изобщо не бяха обсъждали идеята за убийство.

— И аз прави какво го казва Гизаемон. Текаре помага. На вечеря вика, хока мен. Аз бяга навън от крепост. Тя идва след мен. Аз вода до пътека, тича. Става точно както иска Гизаемон. Но на друго утро…

Споменът помрачи лицето на Венте.

— Текаре мъртва. Тогава аз разбира защо Гизаемон иска водя Текаре на пътека — тя отправи скръбен поглед към Рейко. — Да може убие нея!

— И ти изобщо не си го заподозряла? — възкликна Рейко удивена.

— Не! — Венте стовари юмруци върху коленете си. — Мисля той само види Текаре в гора, говори с нея. Може плаши, да остави мен на мира.

— И не си се запитала защо Гизаемон ще си прави труда да ти помага?

— Мисли жали мен — рече Венте, все едно едната жалост можеше да накара чичото на владетеля Мацумае да си създава грижи заради някаква си местна, чийто народ презира. Тя настоя: — Това грешка.

Нейна грешка, която се бе оказала фатална за сестра й.

— Аз само иска отърве от Текаре! Не мисли тя умира!

Рейко си даде сметка, че отговорността на Венте за извършеното престъпление бе далеч по-малка от отговорността на Гизаемон; вината й бе по-скоро за проявената наивност, отколкото за убийството. Но, така или иначе, Текаре бе мъртва, независимо от намеренията на Венте, а действията й бяха допринесли за ужасяващите последици от убийството.

— Трябваше да кажеш! — възкликна Рейко разгневена. — Поне това дължиш на сестра си. Колкото и зле да се е отнасяла с теб, не е заслужавала да умре. А ти заслужаваш да бъдеш наказана!

Венте се сви унизена от обвиненията на Рейко.

— Аз иска каже. Гизаемон вика убие мен, ако говори. Аз мъчи изкупи вина — погледът на Венте бе изпълнен с угризения и молба. — Аз помага теб намери син.

Най-накрая Рейко проумя защо Венте се бе съгласила да поеме този риск, защо се бе сприятелила с нея. Не само защото Рейко я бе защитила от госпожа Мацумае. Венте обвиняваше себе си за случилото се с Масахиро; искаше да изкупи вината си за стореното и за убийството на сестра си. Изгубеното момче и отчаяната му майка й бяха предоставили този шанс. Но Рейко я заподозря и в друг, не толкова благороден мотив.

— Не си ме довела тук само заради мен и сина ми — предположи тя. — Била си уплашена от Гизаемон, особено след смъртта на Люляк. Вероятно си предполагала, че убийството й е негово дело.

Огорчението, което се изписа върху лицето на Венте, бе нейният безмълвен отговор.

— Значи затова бързаше толкова да потеглим — продължи Рейко. — Гизаемон се опасява, че ще се пречупиш и ще признаеш. Искала си да избягаш от него, за да не убие и теб. Сега разбирам защо ни преследва.

Рейко си даде сметка, че Венте не е единственият човек, застрашен от Гизаемон. Откриеше ли ги, тя самата щеше да се озове в положението на поредния свидетел, който трябва да бъде премахнат.

— Съжалява — прошепна Венте.

Но Рейко не можеше да й прости, макар че Венте се бе държала добре с нея. Ако Венте бе предала себе си и Гизаемон, владетелят Мацумае вероятно щеше да ги накаже и да постигне удовлетворение; тогава може би нямаше да обезумее или да затвори Езогашима. Докато разсъждаваше така, опитвайки се да следва логиката на събитията, усети, че я обзема негодувание. Масахиро нямаше да бъде пратен тук и взет в плен. Никой от семейството й нямаше да изпадне в това ужасно положение. Тя се премести от другата страна на огъня и се втренчи гневно във Венте над изстиващата съскаща жарава.

След известно време Венте рече хрисимо:

— Ние тръгва по изгрев, по-добре сега спи.

Рейко бе твърде разстроена, за да заспи, но се чувстваше изтощена. Нуждаеше се от почивка. Донесе си една рогозка и легна на нея. Венте постла няколко рогозки и разгъна върху тях дебелите подплатени завивки, които бяха донесли.

— Ела спи с мен.

— Не, благодаря.

След всичко, което се бе случило току-що, Рейко не можеше да повярва, че Венте ще й предложи подобна интимност.

— Трябва — поясни Венте. — Сама студено. Заедно топло.

Рейко си даде сметка, че малкият огън, който Венте бе успяла да стъкне, няма да топли помещението цяла нощ. Вече трепереща, с неохота отиде при Венте.

— Махни дрехи — рече Венте, докато си сваляше ботушите, палтото и робата.

Рейко се втренчи в нея с неудобство и обида. Тя не изпитваше сексуално влечение към жени, а идеята, че може да докосне точно тази, я изпълваше с отвращение. Ръцете на Венте бяха изцапани с кръв, макар и без умисъл.

— Маха дрехи, по-топло — поясни Венте делово и с вещина. — Остава с тях, замръзва.

Осъзнавайки грешката си, Рейко реши, че ако иска да оцелее, трябва да слуша Венте. Съблече се по най-бързия начин. Треперейки неудържимо, тя се сви до Венте върху покритата със завивки рогозка. Голите им гърбове се докоснаха и тя потръпна. Венте натрупа още завивки върху им, така че накрая се озоваха завити през глава. Телата им стоплиха тъмното задушно пространство. Венте скоро заспа. Рейко се заслуша в тихото й дишане, усети наситения й мирис на жена. Докато се унасяше, почувства, че я обзема удивление. Намираше се насред снежната пустош, плът до плът с една убийца, от която зависеха животът й, както и намирането на сина й.