Лора Джо Роуланд
Окаеши (15)

14 глава

При входа към жилищните помещения на госпожа Мацумае стражите заявиха на Рейко:

— Ние ще чакаме тук. Не се опитвайте да правите каквото и да било.

Рейко се поклони хрисимо, макар че вътрешно едва удържаше негодуванието си. Ако искаше да намери Масахиро, трябваше да заблуди стражите, че могат да й се доверят, за да може по-късно да избяга отново.

В стаята тя завари госпожа Мацумае, нейните помощнички и прислужницата Люляк. Госпожа Мацумае бе коленичила при една маса с разпънати по нея листове хартия и с четчица в ръка. Помощничките й бъркаха и й сипваха мастило. Действията им притежаваха строгата тържественост на религиозен ритуал. Люляк разпалваше въглените в един от мангалите. Тя крадешком отправи приветлива усмивка на Рейко. Останалите дами се поклониха вежливо.

— Добро утро — поздрави господарката Мацумае.

Дори оскъдните думи, които изрече, показваха недвусмислено, че, виждайки отново Рейко, не прелива от щастие. Рейко от своя страна си даде сметка, че ако иска да получи някаква информация, трябва да предложи сериозно обезщетение.

Тя коленичи и се поклони:

— Съжалявам за дъщеря ви. Не трябваше да говоря тъй безчувствено предишния път. Моля, приемете моите съболезнования.

— Благодаря — госпожа Мацумае изглеждаше леко умилостивена. — Беше неправилно от моя страна да се отнеса толкова нелюбезно с една знатна гостенка. Моля да ми простите.

Въпреки това извинение Рейко изпита нов пристъп на неприязън към госпожа Мацумае. Сега, след като вече знаеше за загубата й, не желаеше да стои близо до тази жена. Изпитваше неразумен, но силен страх, че скръбната й орис ще се прехвърли и върху нея. Не биваше обаче да й позволи да усети опасенията й.

— Няма какво да ви прощавам — отвърна Рейко, насилвайки се да вложи в тона си състрадание. — Разбирам.

— Дъщеря ми бе единственото ми дете — госпожа Мацумае топна четчицата в мастилото и нарисува няколко линии на един от листовете — упражнение по калиграфия, предположи Рейко. — Беше едва осемгодишна, когато се спомина.

Рейко проявяваше разбиране към желанието й да говори за дъщеря си, но не искаше да слуша, защото усещаше ужасно сходство между съдбата на една жена, чието дете бе изчезнало, и друга, която го бе загубила завинаги. Тя си представи как реди подобни слова: Масахиро бе единственото ми дете. Беше едва осемгодишен, когато се спомина.

Госпожа Мацумае я наблюдаваше в очакване на някаква реакция. Рейко пък имаше кошмарното усещане, че двете си бяха разменили ролите и сега тя й разказваше своята трагедия. Изрече с усилие:

— Може ли да попитам за името на дъщеря ви?

— Нобуко.

Господарката Мацумае произнесе думата някак проточено, все едно бе магия, която можеше да възкреси умрялото дете.

— Беше такова прекрасно малко момиченце — обади се една от помощничките й.

Предишния път Рейко не им беше обърнала внимание и всички й се бяха сторили еднакви. Беше забравила имената им, но сега забеляза, че всъщност значително се различават по външност. Онази, която се бе обадила, бе прехвърлила трийсетте, слаба като бамбуково стъбло, с интелигентно изражение. Докато подготвяше още мастило за госпожа Мацумае, движенията й бяха точни и премерени.

— Тъй добро и очарователно — изчурулика другата, която смесваше мастилото с вода. Тя имаше заоблена фигура и миловидно, не особено интелигентно лице, което приличаше на теменуга.

— Нобуко бе много сръчна и надарена — рече третата. Седнала най-близо до госпожа Мацумае, тя имаше силно, набито телосложение и едри черти. Ако си обръснеше темето и облечеше бойни доспехи, спокойно можеше да мине за войник. — Свиреше на шамисен^[1], пишеше поезия и бродираше. Почитаемата й майка я бе отгледала и възпитала като истинска млада дама от Едо.

— Нищо особено — отбеляза глухо госпожа Мацумае, постави настрана свършената калиграфия и започна нов лист. — Беше съвсем обикновено момиче.

Въпреки задължителното принизяване тя се усмихна, поласкана от похвалите. После отново се натъжи:

— Климатът в Езогашима е много суров за деца. Миналата зима Нобуко се разболя. Треската и кашлицата все не минаваха. Тя напълно загуби апетита си — господарката Мацумае свъси вежди над калиграфията си. — Макар че лекарят стори всичко, на което бе способен, за да я излекува, усилията му се оказаха безполезни. Скоро тя вече бе толкова слаба, че не можеше да става от леглото.

Всеки изблик на болка у госпожа Мацумае нанасяше кървяща рана в сърцето на Рейко. Политическият климат в Едо е твърде суров за деца. Миналата есен враговете на моя съпруг отвлякоха сина ни. Търсихме го из цяла Япония, но напразно. Рейко изпита желание да затисне с длан устата на госпожа Мацумае, за да сложи край на този поток от пагубна зараза.

— Когато настъпи пролетта — продължи госпожа Мацумае — Нобуко сякаш се посъвзе. Кашлицата вече не беше толкова лоша. Започна да се храни и позакрепна. Но после…

Госпожа Мацумае млъкна по особен, тягостен начин. Цялата трепереше, сякаш завладяна от емоции, които заплашваха да я сринат. После прошепна:

— Държах Нобуко в обятията си, докато духът й се преселваше в отвъдното. Сбогувах се с нея и се молех горещо да бъдем отново заедно след смъртта ми.

Ръката й стисна конвулсивно четчицата, която пръсна наоколо мастилени капчици. Рейко имаше чувството, че вижда собствената си кръв върху белия лист. Притисках Масахиро в обятията си, но бе твърде късно да се сбогувам с него. Неговият дух вече бе преминал в отвъдното. Дано моята смърт един ден ни събере отново. Тя знаеше, че подобни мисли може да привлекат зла съдба, но не беше в състояние да се овладее.

Госпожа Мацумае изписваше лист след лист с маниакална отдаденост, след което се обърна към Люляк:

— Готова съм.

Люляк отмести металната скара, поставена върху мангала с дървени въглища. Госпожа Мацумае взе един лист и го пусна вътре.

— Горите собствените си писания? — отбеляза Рейко слисана.

— Това не са писания.

Преди да го предаде на огъня, госпожа Мацумае вдигаше всеки лист, за да може Рейко да го види. Бяха груби, неумело нахвърляни скици — кимоно на цветя, малка къща, чифт сандали, ветрило и една малка кукла.

— Ето ти някои неща, скъпа моя — прошепна госпожа Мапумае. — Твоята майка те обича.

Страниците се сгърчиха и почерняха в пламъците, към тавана се заизвива струя дим. Господарката Мацумае следваше древния обичай за изпращане дарове на мъртвите. Изкусните малки дървени фигурки вероятно не се намираха тук. Рейко се видя като старица, която изпраща играчки мечове и коне на своя син, не доживял да порасне, чиято смърт никога нямаше да престане да жалее. Не можеше повече да понася този разговор. Трябваше да смени темата, да получи информацията, от която се нуждаеше, и да си тръгне.

— Има и още нещо, за което трябва да ви помоля за извинение — рече тя. — Моля да ми простите, задето вчера застанах между вас и жената езо — макар че нямаше угризения, особено сега, след като Венте й бе станала приятелка, тя продължи: — Съжалявам, просто не разбрах.

Върху лицето на госпожа Мацумае отново се изписа част от първоначалната враждебност.

— А сега вече смятате, че разбирате?

Температурата в стаята падна под нулата. Помощничките изгледаха укорително Рейко. Люляк я стрелна с предупредителен поглед.

— Два дни в Езогашима и вече сте веща — отбеляза с презрение господарката Мацумае. — Чужденците правят една и съща грешка. Решават, че знаят всичко за взаимоотношенията на това място, което е пълна заблуда.

Враждебността й разпали гнева на Рейко подобно на искри, припламнали от ударите на кремък върху прахан. Госпожа Мацумае познаваше болката по изгубено дете, но въпреки това нямаше да помогне на друга майка да спаси своето. Изоставяйки любезностите, Рейко попита:

— Защо сте настроена срещу наложниците езо?

— Те са грозни и смешни. Тези ужасни татуировки! Освен това са мръсни — госпожа Мацумае избърса четчицата си с гъба. — Вонят.

— Разнасят болести — обади се помощничката, която Рейко мислено бе нарекла госпожа Умница. — Съпругът ми се зарази от една от наложниците си и предаде болестта на мен. Затова съм бездетна.

— Те са вещици — обади се и госпожа Теменуга. — Правят зли магии, които…

Лишената от женственост госпожа Войнска се прокашля. Госпожа Теменуга тутакси затвори уста. Тя хвърли уплашен поглед към госпожа Мацумае. Рейко разбра, че госпожа Теменуга бе навлязла без позволение в друга опасна зона. Общуването в Езогашима бе изпълнено със скрити ями подобно на езеро, покрито с тънък лед.

— Сега, след като вече сте в Езогашима, по-добре внимавайте — заяви на Рейко госпожа Войнска. — Ако съпругът ви си легне с местно момиче, може да родите чудовище.

— Това е всичко, което ви е необходимо да знаете за езо — заяви решително господарката Мацумае. — Моят съвет към вас е да стоите далеч от тях.

Рейко установи, че тези жени будят у нея отвращение, което не бе изпитвала никога до този момент. Омразата им към езо изглеждаше различна от обикновените предразсъдъци срещу японците от нисшите класи. Това бе категорично заклеймяване на цял един народ, което се основаваше на съмнителни идеи. Отношението, проявявано от госпожа Мацумае, не я сближаваше с Рейко, особено с оглед на факта, че една жена езо бе помогнала на Рейко, докато госпожа Мацумае й бе отказала.

Окуражена от гнева си, Рейко съзнателно постави въпроса, който според нея бе най-болезненият.

— Чух, че наскоро тук е била убита някаква жена езо — рече тя. — Коя е била?

Помощничките поеха рязко въздух между свитите си устни. Вперила в Рейко настоятелен поглед, Люляк помръдна вежди и изрече само с устни: Не сега.

— Текаре — госпожа Мацумае изплю името, все едно бе жлъчка.

— Познавахте ли я? — попита Рейко.

— Едва ли имаше човек, който да не я познава — госпожа Мацумае така усърдно се стараеше да изчисти мастилото от четчицата си, че накъса космите й. — Тя беше любовница на съпруга ми — гласът й бе леден като зимата в Езогашима. — Той даде на Текаре стаи до моите. Отнасяше се с нея така, все едно бе законната му съпруга. Текаре смяташе, че господарката на тази крепост е тя, а не аз!

— Правеше каквото си поиска! — рече госпожа Теменуга, нетърпелива да се включи в обсъждането на тази интересна тема, която, така или иначе, бе подхваната.

— Правеше си гуляи в стаята с други жени езо късно през нощта. Когато господарката Мацумае й казваше, че шумът й пречи да заспи, тя само се смееше.

— Владетелят Мацумае даваше на Текаре куп неща, но на нея все не й стигаха — заяви госпожа Умница.

— Позволяваше си да взема най-хубавите дрехи на госпожа Мацумае.

— В градината има беседка, където господарката Мацумае обича да седи, когато времето е хубаво — обади се и госпожа Войнска. — Текаре я взе за себе си. Когато господарката й нареди да се премести, тя отказа.

— Аз й се скарах. Казах й, че трябва да си знае мястото и да покаже малко уважение и я зашлевих. И тя ме зашлеви в отговор! — господарката Мацумае докосна страната си, все едно още усещаше плесницата. — Каква наглост от страна на тази вещица!

Помощничките й измърмориха неодобрително.

— Обикновено разрешавам сама проблемите в женското отделение — рече тя, — но срещу Текаре се оказах безпомощна. Затова отидох при съпруга ми. Разказах му за лошото й поведение към мен, но той взе нейната страна. Заяви ми, че никой нямал право да се меси, каквото и да искала, каквото и да правела. После ме наби и ме изхвърли навън на дъжда. Каза, че мога да остана там, докато съм готова да приема нещата такива, каквито са. Предупреди ме, че ако още веднъж посегна на Текаре, ще се разведе с мен и ще ме върне опозорена на семейството ми.

Госпожа Мацумае потръпна при тази възмутителна несправедливост. Остави четчицата си и се обгърна с ръце, все едно се страхуваше, че иначе може да се разпадне.

— Е, прекарах три дни навън. Съпругът ми не омекна нито за миг.

— Никой нямаше право да я приближава — поясни госпожа Теменуга, — дори само да й подаде храна или завивка.

— Наистина толкова лошо и бе тъй зле, че накрая трябваше да се подчини — добави госпожа Умница. — От този момент нататък Текаре ни управляваше, все едно бе императрица.

Императрицата на Снежната страна. Рейко си спомни разказа на Хирата, как Текаре си бе спечелила прозвището. Тя несъмнено бе създавала неприятности в женското отделение, както и сред мъжете, от които се бе възползвала.

— И какво направихте? — попита Рейко.

С горчив смях госпожа Мацумае отвърна:

— Какво можех да сторя? Примирих се с положението. Нямах избор.

— Човек би предположил, че Текаре е изпитала удовлетворение след тази победа — рече госпожа Теменуга със скрита наслада от клюката, — че най-накрая се е успокоила. Нищо подобно. Заповяда на бедната ни господарка да коленичи и да й се кланя, когато се срещат.

— И господарката трябваше да се подчини или да бъде изхвърлена — сериозният маниер на госпожа Умница не скриваше удоволствието й от драмата.

— Съпругът ми не прояви и най-малка загриженост — продължи госпожа Мацумае. — Изобщо не ме защити. Дори когато дъщеря ни се разболя и аз не бях на себе си от тревога. Вместо това той…

Гърлото й видимо се стегна, когато преглътна. Тя сведе клепачи, изпод тъмните й гъсти мигли бликнаха сълзи. Помощничките й притихнаха в безмълвно състрадание. Рейко усети, че мълчанието бе наситено с тайни. Хвърли поглед към Люляк, която изду бузи, за да покаже, че ще се пръсне от истории, но не смее да говори.

— Какво се случи? — попита Рейко.

Никой не отговори. Историята в Езогашима бе дълбока и непроницаема като морето около нея. Рейко реши да хвърли въдица и рече приглушено и поверително:

— Сигурно животът ви е станал по-лек, откакто Текаре е мъртва. Тя е откраднала любовта на съпруга ви. Ако сте й отмъстили, аз лично не бих ви винила. Бих ви се възхитила за смелостта да сторите онова, което много жени във вашето положение само биха копнели да извършат.

Госпожа Мацумае вдигна рязко глава. Всички жени в стаята се втренчиха в Рейко, явно потресени.

— Смятате, че аз съм убила Текаре?

— Можете да ми кажете — отвърна Рейко, усмихвайки се заговорнически, както една жена би се усмихвала на друга, когато двете са в съюз срещу света на мъжете. — Аз мога да пазя тайна.

— Нямате ни най-малка представа, за какво говорите. Не съм убила онази жена, колкото и да ми се е искало! — отсече гневно госпожа Мацумае в лицето на Рейко. — Може да сте съпругата на дворцовия управител и гостенка в моя дом, но вие жестоко ме засегнахте с вашето обвинение!

Рейко бе огорчена, че замисълът й се бе провалил. Не биваше да оказва такъв бурен натиск върху госпожа Мацумае.

— Разбира се, че не я е убила — заяви госпожа Умница.

— Тя е твърде благородна, твърде добра — добави възмутено госпожа Теменуга.

Госпожа Войнска кръстоса ръце и впери нагъл поглед в Рейко.

— Изглежда, знаете доста за нещата тук, но може би не чак толкова, колкото си мислите. Разбрахте ли, че Текаре е била застреляна с пружинен лък?

— Така чух и аз — отвърна Рейко.

— Кой ви каза? — попита госпожа Умница.

— Съпругът ми.

За момент върху лицето на госпожа Умница се изписа разбиране.

— Чух за споразумението на вашия мъж с владетеля Мацумае. Успее ли да разкрие убиеца на Текаре, владетелят Мацумае ще пусне на свобода и вас, и вашите приятели. Провали ли се, всички умирате. Сега вие се опитвате да му помогнете, като стоварвате вината върху нашата господарка.

— Само се опитваме да установим истината.

— Истината е, че нашата господарка е невинна — заяви госпожа Теменуга с напориста, детинска преданост.

Госпожа Войнска взе ръцете на госпожа Мацумае в своите, свали им ръкавиците и после ги вдигна.

— Представяте ли си ги как зареждат пружинен лък? — пръстите бяха заострени и меки, типични за дама от висшата класа, която никога през живота си не е вършила физическа работа.

Рейко бе помислила и за друга възможност.

— Не е било необходимо да го вършите лично — обърна се тя към госпожа Мацумае, посочвайки с многозначителен поглед помощничките й.

Но вместо да се стреснат, че подозренията й се бяха насочили към тях, дамите се усмихнаха.

— Е, мисля, че аз знам как се зарежда пружинен лък — заяви госпожа Умница. — Баща ми е служител в търговията, така че семейството ми прекара дълго време в провинцията на езо, докато растях.

— И с мен беше така — обади се госпожа Войнска.

— Аз пък знаех, че Текаре обича да ходи посред нощ на горещия минерален извор — усмихна се превзето госпожа Теменуга.

— Възможно е да сме замислили убийството й — отбеляза госпожа Войнска — и да сме я наказали за оскърбленията, които нанесе на нашата господарка. Но и да сме го сторили, никога няма да успеете да го докажете. А ние пък никога няма да си признаем.

Лукавата й усмивка се отрази върху лицата на двете й приятелки. Госпожа Умница каза:

— Опасявам се, че това ваше посещение при нас бе чиста загуба на време, госпожо Рейко. Дойдохте с мисълта да разкриете един убиец на Текаре, но вместо това намерихте нас четирите. Твърде много заподозрени не са ли също толкова зле, колкото и твърде малко?

Рейко почувства същото странно объркване както в момента на запознанството с тези жени. На повърхността те изглеждаха познати, подобни на жените у дома, но вътрешно бяха заразени с диващината на Езогашима. Насилието и убийството бяха в кръвта им, скрити под лустрото на цивилизоваността.