Лора Джо Роуланд
Окаеши (34)

33 глава

Щом следобедът отмести слънцето от връхната му точка на небето, през снежната пустош на Езогашима се понесе дълго шествие от шейни, теглени от кучешки впрягове. Начело бяха Урахенка и главатарят Аветок, които управляваха впряговете с такава лекота, сякаш летяха след кучетата. Сано се бе вкопчил в юздите, а шейната му се люлееше. До него Хирата, изглежда, бе успял да овладее новото си средство за превоз, но Сано чу ругатни зад себе си, погледна през рамо и видя как Маруме падна от шейната си. Фукида спря и му помогна да се качи отново. Четирийсетте войници избухнаха в подигравателен смях. Владетелят Мацумае стоеше прав на своята шейна, приведен леко напред, наподобявайки фигура на носа на кораб. Пазеше равновесие с безупречна вещина, направляван от Текаре, която бе родена да се носи сред снеговете.

Напред Сано виждаше дирите, които следваха още от зазоряване — дълбоки ивици, набраздили снега, които на някои места се движеха успоредно, а на други се сливаха и се пресичаха. Следите, оставени от Гизаемон и войниците му, минаваха върху следите на Рейко и Вейте. Същата сутрин Сано и другарите му бяха забелязали останки от огън, край който Гизаемон и хората му си бяха устроили бивак за през нощта. Недалеч се намираше ловната хижа на айну, където пепелта от друг скорошен огън подсказваше, че жените бяха пренощували в колибата. Гизаемон все повече ги застигаше. Може би вече ги беше заловил, дори и Венте да не беше убила Рейко. Докато спасителният отряд се носеше напред, Сано се молеше да не пристигнат твърде късно.

 

 

Рейко и Венте караха покрай поток, който се виеше сред осеяна с хълмове гориста местност. Под тях на слънцето искряха бързеи. Изсъхнали златисти тръстики стърчаха от леда близо до бреговете, които се издигаха сред покрита със сняг растителност към високи борове и кедри, чиито клони бяха натежали от ледени висулки. В далечината се извисяваха заснежени планински върхове. Въздухът бе тъй чист, че изглеждаха на една ръка разстояние. По тюркоазеното небе се носеха величествени бели облаци. Красотата на пейзажа изпълни Рейко с благоговение. Тя си помисли как от незапомнени времена тази земя бе принадлежала на айну, които щяха да я загубят. Тъгата за тях се смесваше в сърцето й с нетърпението да види Масахиро. Щеше й се да можеше да сподели мислите си с някого, но до нея бе единствено Венте.

Макар че се бе притиснала до нея, а нозете й обгръщаха тялото на другата жена, двете не си бяха разменили и дума от вечерта. Признанието на Венте бе издигнало помежду им непреодолима бариера. Рейко предполагаше, че трябва да прости грешката на Венте, особено след всичко, което Венте бе сторила за нея, но все още бе твърде гневна. Умислена, Венте явно се страхуваше да не предизвика Рейко, като я заговори. Единствено звуците от реката, от вятъра, от кучетата, които търчаха задъхани, и от стържещата по снега шейна, изпълваха тишината помежду им, докато Рейко не долови и някакъв друг шум. Звучеше като странна, нехармонична, но въпреки това ведра музика.

Венте за миг се усмихна през рамо.

— Село — рече тя, сочейки пред себе си.

Музиката се усили. Кучетата залаяха въодушевено и се понесоха в галоп. Шейната взе един завой покрай реката и селото се показа — десетина колиби с рошави сламени покриви и стени върху малко плато над реката. Венте спря шейната при една пъртина, отъпкана в снега от нозе, изминавали разстоянието между селото и брега. Освободи кучетата от впряга и те се втурнаха напред. Рейко и Венте хукнаха след тях. Всички пристигнаха задъхани в селото.

Изглеждаше празно, макар че Рейко вече различаваше гласове, които пееха под съпровода на някакви струнни инструменти, както и бързия ритъм на барабани.

— Къде са всички?

Тя погледна към къщите, скрити зад плетове от върбови пръчки, които бяха подрязани така, че да оформят метли с дълги отвесни дръжки и върхове от навити обрезки, към навесите на нужниците, към издигнатите на колове складове, към висящите дървени скари с наредени върху тях късове риба и еленско месо.

Венте и кучетата се отправиха към гората отвъд селото. Рейко я последва. В неголямо открито пространство между дърветата се бе събрала тълпа от неколкостотин местни. Върху палтата от еленова кожа, гамаши и ботуши от рибешка кожа те носеха съшити от кръпки роби с геометрични орнаменти. Мъжете биеха барабани и дрънкаха на нещо, което приличаше на местна разновидност на шамисен; жените свиреха на тънки бамбукови ленти, които държаха между зъбите си, произвеждайки тихо бръмчене. Приличаше на някакво увеселение с диво, шумно действие в средата, което Рейко не можеше да види през скупченото множество.

— Какво правят? — попита тя.

— Ийоманте — отвърна Венте, — обред на мечка — лицето й засия от радост. — Ние почита божество на мечка, изпраща го у дома в света на духове. Племена идват от други села и празнуват.

Татуирани жени и снажни брадати мъже я наобиколиха, за да я приветстват с добре дошла у дома. Тя отвръщаше с обич на поздравите им. Изведнъж те забелязаха Рейко. Объркани, присъстващите се втренчиха в японката, появила се неканена в тяхната земя. Венте я представи и обясни присъствието й. Рейко обаче се втурна през тълпата, дирейки единствения важен за нея човек.

— Масахиро! — завика тя.

Озова се в средата на разиграващото се действие. Върху отъпкания сняг тежко пристъпваше грамадна кафява мечка. Двайсетина-трийсет мъже я удържаха с дебели въжета. Тя ръмжеше свирепо и в същото време игриво. Десетки кучета й налитаха с бесен лай. Тълпата пееше, пляскаше и надаваше възторжени викове. Майки скастриха група деца, които се бяха озовали твърде близо до мечката. Внезапно от групата се отдели едно момче, което се втурна към нея с вик:

— Мамо!

Беше Масахиро. Звукът на гласа му прониза Рейко с щастие, тъй могъщо, та чак мъчително. Когато дотича до нея, Масахиро протегна ръце, а тя разтвори обятия. Светлината около него заискри, заличавайки всичко останало. Той изглеждаше като илюзия, породена от копнежа й по него, но после се озова в прегръдките й от плът и кръв, съвсем истински. Поемайки дъх, все едно го бе изтеглила от океан, който замалко не бе удавил и двама им, тя го запрегръща като обезумяла, после го отдалечи от себе си и го огледа с върховна наслада.

Момчето носеше същите дрехи, с които бяха облечени и останалите местни деца, и можеше спокойно да мине за едно от тях. Беше отслабнал, косата му бе дълга и несресана, но лицето му сияеше. Очите му искряха.

— Мамо, ти дойде! Намери ли съобщенията ми?

— Да — Рейко усети как лицето й разцъфтява в първата истинска усмивка след изчезването му, която разхлаби мускулите й, сковани от скръбта. — Точно те ме доведоха при теб. Какъв умник си ми ти!

Тя бе изплакала много сълзи за Масахиро, но тези, които сега се стичаха по лицето й, нямаха равни на себе си. Задави се от тях и се свлече на колене, а тялото й се сгърчи в болезнени спазми. Толкова време бе потискала страха си, че Масахиро е мъртъв; бе го изтласкала навътре в себе си и го бе запечатала там с упоритата си надежда, че ще види момчето си отново. Сега той изригна и духът й го освободи, сякаш съществото й се освобождаваше от смъртоносна отрова. Рейко притисна лице до лицето на Масахиро, вдъхвайки сладкия му мирис. Чувстваше се така, все едно не бе поемала въздух, откакто го бе загубила, и сега можеше отново да диша с пълни гърди.

— Мамо потупваше я той по гърба, — не плачи. Всичко е наред.

Когато риданията й стихнаха, тя почувства как я изпълва чист и блажен покой. Стана и избърса очи. Сълзите по страните й не замръзваха на студения въздух; цялото й тяло излъчваше топлина с разпален отново духовен огън. Усмихна се на Масахиро. Усмивката й щеше да грее вечно. Картината около тях искреше със слънчевата светлина, с пъстротата на робите на местните, с блясъка на украшенията им, със смеха и музиката — един свят, възроден за багри и живот.

— Искам да се запознаеш с приятелите ми — рече Масахиро и посочи към две момчета, които стояха наблизо. Едното изглеждаше негов връстник, а другото — вече юноша, с току-що наболи мустаци и брада. Те наблюдаваха Рейко със свенливо любопитство. — Казват се Тоткамару и Вноток — Масахиро им заговори на родния им език — явно го бе понаучил. — Казах им, че си моята майка — те й се поклониха. — В деня, когато избягах от крепостта, бяха на лов с бащите си. Намериха ме, докато се скитах в гората, и ме взеха със себе си. И виж какво ми дадоха.

Той показа на Рейко малък лък и колчан със стрели, които носеше със себе си.

— За да мога да ходя на лов заедно с тях.

Рейко се обърна с усмивка към момчетата.

— Благодаря ви — рече тя с пламенна признателност. — Ще ви бъда задължена, докато съм жива.

Осъзнавайки, че дължи не по-малко благодарности на още един човек, се огледа за Венте. Каквито и да бяха греховете й, Венте поне отчасти ги бе изкупила, събирайки я със сина й. Венте разговаряше с група мъже и жени, като жестикулираше трескаво. Рейко предположи, че им обяснява как владетелят Мацумае е обявил война на езо и как армията му е вече на път. Те откликнаха с изненада, недоверие и въпроси. Когато се отдалечиха бързешком и разпространиха вестта, музиката и празненството секнаха; страх скова събраното множество.

— Мамо, какво се е случило? — попита Масахиро.

Възрастни мъже, които носеха корони от сплетени клонки — племенните старейшини, предположи Рейко, — дадоха нареждания с резки гласове. Жените побързаха да съберат децата. Мъжете, които водеха мечката, я затеглиха към голяма дървена клетка. Венте дотича при Рейко и й каза:

— Трябва крие — и я задърпа към гората.

— Ще ти обясня по-късно — Рейко задърпа Масахиро, да тръгне с нея след бягащите майки и деца.

Но в този момент чу в далечината лай на кучета, които бързо приближаваха сякаш от всички страни. Обзе я отчаяние, защото Гизаемон бе успял да ги застигне. Той и войниците му се бяха справили много по-добре с времето от нея и Венте. Селските кучета започнаха да ръмжат и да вият, усещайки приближаването на врагове. Жените побягнаха, но онези, които първи навлязоха в гората, спряха тъй внезапно, че идващите след тях връхлетяха върху им. Разнесоха се писъци. Прозвучаха резки викове на японски:

— Спрете!

Тълпата се втурна обратно. Жени и деца тичаха покрай Рейко, Венте и Масахиро, преследвани от група войници, които водеха кучета на каиши.

— Бяга! — изкрещя Венте.

Тя, Рейко и Масахиро се втурнаха обратно към селото. Там други войници обграждаха местните и стягаха обръча около колибите, като отрязваха всякакъв път за бягство. Мечката се озова на свобода, докато селските кучета се хвърляха с бесен лай срещу кучетата на войниците. Рейко видя как старейшините се караха с Гизаемон и с командирите, настоявайки да разберат какво са сторили, за да заслужат тази война. Гизаемон ги разпитваше с рязък глас, докато не спираше да оглежда наоколо.

— Не, нека намери нас — настоя Венте.

Тя я дръпна тъй рязко, че Рейко изпусна ръката на сина си.

— Масахиро! — изкрещя тя и го видя насред тълпата, която войниците събираха. Опита се да се отскубне от Венте. — Не мога да го изгубя отново!

Но Гизаемон и командирите се насочиха към тях. Венте я бутна в една колиба, вече пълна с уплашени жени, бебета и деца, и двете се мушнаха сред тях. Отвън войниците завикаха името на Венте и заповядаха на селяните да им я доведат. После се разнесе тропот от тичащи нозе, които спираха пред всяка колиба. Рейко усети как Венте стиска ръката й. Даде си сметка, че, макар и на практика убийца, не заслужаваше да умре от ръката на другия заговорник. Това не бе справедливост, особено ако означавате, че Гизаемон ще се измъкне безнаказано въпреки основния си принос в престъплението.

Войниците дръпнаха рогозката, която закриваше входа към колибата. Нахлулата дневна светлина открои жените, сгушени от страх една в друга. Войниците изкрещяха:

— Излезте! — и започнаха да издърпват жените от колибата.

Рейко опипа стената, намери рогозката, която закриваше прозореца, и я вдигна.

— От тук! — викна тя на Венте, докато се катереше навън през отвора.

Но чу как войниците нахлуха в колибата и хванаха Венте, която се разпищя. Рейко се скри зад колибата, надникна иззад ъгъла и видя двама мъже, които се бореха с Венте, влачейки я към Гизаемон. Местните наблюдаваха озадачени, но Рейко не видя сред тях Масахиро. Гизаемон викна на подчинените си:

— Прекратете диренето! Хванахме я!

Войниците принудиха Венте да коленичи и дръпнаха главата й назад, за да оголят гърлото й. Гизаемон извади ножа си. Тълпата ахна ужасена. Венте пищеше и се молеше. Местните мъже се хвърлиха напред, размахвайки ножове, мечове и копия към Гизаемон. Но войниците им пресякоха пътя и ги атакуваха. Местните се сражаваха яростно, но врагът ги превъзхождаше многократно. Остриетата на японците ги покосяваха. Те падаха, докато жените им виеха и ги оплакваха. Рейко усети, че я обзема ужас. Кръвта им изцапа церемониалните роби и обагри в червено снега. Мечката ревеше, побесняла от масовата сеч.

Гизаемон се изправи високомерно до Венте. Изгледа я с нескрито презрение; очите й бяха затворени, а устните й се движеха в отчаяна безмълвна молба. Той щеше да я заколи, все едно бе животно. Нямаше кой да я спаси, освен Рейко. Тя се почувства разкъсана в различни посоки. Здравият разум й казваше да бяга и да се крие, майката в нея искаше единствено да намери Масахиро, но честта не й позволяваше да бездейства, докато Венте умира. Тя се показа иззад колибата и извика:

— Гизаемон сан!

Всички очи се обърнаха към нея. Гизаемон се спря.

— Аа, господарката Рейко.

В гласа му прозвуча удоволствие, че я вижда, което не беше добър знак. Венте я гледаше, все едно бе спасителят.

— Не я убивайте! — може би поне щеше да отложи неизбежното.

— Не можете да ме спрете — отвърна презрително Гизаемон.

Импровизирайки с цялата бързина, на която беше способна, Рейко заяви:

— Венте не заслужава да бъде наказана, задето ме е извела тайно от крепостта — не биваше да позволява на Гизаемон да разбере, че е наясно с истинските му основания да желае смъртта на Венте. — Вината е моя. Аз я убедих да го стори — Рейко потисна порива си да потърси Масахиро в тълпата; беше вперила поглед право в Гизаемон: — Моля, не я наранявайте!

Гизаемон я изгледа с враждебно любопитство. Рейко почувства как той се питаше дали наистина тя не подозираше за тайния му заговор с Венте, както си даваше вид.

— Това не е ваша работа. Не се месете!

Очите на Венте бяха станали стъклени. Скована от паника, тя бе престанала да се съпротивява. Снегът под нея се оцвети в жълто.

Отчаяна, Рейко каза:

Всички тези хора ще видят как я убивате. Те ще бъдат свидетели.

Гизаемон се изсмя презрително:

— Какъв ужас!

Замахна леко с меча си към Венте. Острието преряза гърлото й. Тя издаде ужасен гъргорещ вопъл. Кръвта избликна от раната в грозен ален гейзер. Гизаемон отстъпи назад, за да не се изцапа. Войниците пуснаха Венте. Тя се строполи в снега; тялото й потръпваше.

— Венте! — Рейко се втурна напред и коленичи до нея. Положи главата й в скута си и застена, докато притискаше ръкавица върху раната в безплоден опит да спре кръвта. — Съжалявам!

Беше твърде късно за извинения. Тялото на Венте застина неподвижно. Духът угасна в очите й. Рейко се разрида за жената, която докрай бе останала нейна вярна приятелка. Накрая Венте заслужи опрощение за участието си в смъртта на сестра си. Беше си платила за ревността, за омразата и за лековерието си.

Върху Рейко падна студена сянка. Тя вдигна поглед и видя, че Гизаемон е застанал над нея; на фона на слънцето фигурата му изглеждаше черна.

— Варварите няма да посмеят да кажат, а и те не са важни. Единственият свидетел, за когото ме е грижа, сте вие, господарке Рейко — Гизаемон бе наясно, че Венте й бе признала всичко, и тонът му го подсказваше. — Само че няма да живеете достатъчно дълго, че да се разприказвате.