Робърт Дохърти
Скалата (7)

Метеоритния кратер

Пенкак

Метеоритния кратер, Аризона

20 декември 1995 г., 16:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 01:00 ч. по Гринуич

Слънцето потапяше пустинята на запад в тъмночервеникава мъгла. Старата жена стоеше на ръба на кратера. Студентите се бяха събрали под нея и дъхът им излизаше на облачета в студения въздух. За тях тя беше просто силует, но това бе достатъчно, за да личат недъзите й. Дясното й рамо беше изкривено надолу сякаш постоянно се опитваше да се промъкне през тесен отвор. Вместо с длан, ръката й свършваше със съсухрено пънче. Когато обърна глава, гаснещата светлина огря безбройните белези и бръчки от дясната страна на лицето й — сякаш преди много време бе получила ужасно изгаряне и не е лекувана както трябва. На мястото на дясното й око се виждаше същата обезобразена кожа.

Студентите гледаха нагоре към нея. Жената стоеше на ръба на кратера и изпълваше хоризонта. Говореше с дрезгав глас, сякаш гърлото й също е било поразено от сполетялото я нещастие.

— Този кратер има много имена, най-разпространеното от които е Планината на миещите мечки. Въпреки че е бил известен на местните индианци от векове, той за първи път привлича вниманието на белия човек през 80-те години на деветнайсети век, когато се е смятало, че тук може да има сребро. Макар и неоснователен, слухът заинтригувал филаделфийския геолог А. Е. Фут. През 1891 година той извършил първото научно проучване на кратера.

Тя посочи със сакатата си ръка.

— Отсрещната страна е на хиляда и двеста метра оттук. Височината му е около сто седемдесет и пет метра, но както сами можете да видите, ръбът, на който стоя, прибавя още четирийсет и пет метра. — Ръката й рязко посочи надолу и осемнайсет чифта очи я последваха. — В кратера няма вода, но в седиментите на дъното са открити мидени черупки, което показва, че някога вътре е имало езеро. Първите проучвания заключили, че е образуван или от вулкан, или от изригване на подземна пара. Откриването на някои железни частици много близо до повърхността обаче скоро опровергали тази теория. През ноември 1891 година двама представители на американската брегова и геологическа служба подложили района на задълбочено проучване и стигнали до извода, че тъй като кратерът е кръгъл, тук трябва да е паднал метеорит приблизително под прав ъгъл. Извършили внимателно магнитно изследване на дъното на кратера и открили оскъдни останки от метал. С помощта на метод, който бих характеризирала като късоглед, единият заявил, че количеството материал от ръба на кратера изцяло ще го запълни. — Кратко изсумтяване показа какво мисли до въпроса старата жена. — По-късно други, по-научни изследвания категорично доказали, че той не е достатъчен, за да запълни кратера.

— През 1895 година на симпозиума на Вашингтонското геологическо дружество геологът Гроув Карл Гилбърт изнесъл доклад за Планината на миещите мечки — продължи тя. — Изложил различните хипотези и подкрепящите ги доказателства — теорията за вулканичния произход, за изригването на пара и за падането на метеорит. Накрая заключил, че не е възможно да се даде категорично мнение, основано на доказателства, но че най-вероятно кратерът е образуван от изригване на пара.

Един мъж с набита фигура, шапка в стил Индиана Джоунс и голяма брада я прекъсна:

— Забележете как доктор Пенкак описва доклада на Гилбърт, изнесен пред Геологическото дружество. За следващото ни занятие ще трябва да го прочетете. Той е истински пример за научно изследване.

Доктор Сюзан Пенкак продължи, без ни най-малко да се смущава.

— Вашият професор е прав за изложението на Гилбърт. Да се надяваме, че ще го прочетете по-внимателно, отколкото са го приели през 1895 година. Според участниците в симпозиума Гилбърт категорично твърдял, че кратерът е образуван от изригване на пара. В продължение на повече от четвърт век никой не се опитал да обори тази теория за произхода на Планината на миещите мечки и всички сляпо я приемали.

Тя се обърна и посочи големите камъни, пръснати по ръба на кратера.

— Едва много години по-късно било подложено на проучване разположението на скалните фрагменти по самия ръб. Големи камъни, някои тежки до пет хиляди тона, се откриват чак на километър и половина от мястото, но което стоя сега. Никое изригване на пара не притежава такава сила. И по ръба на кратера, и вътре в него се откриват огромни количества прахообразна скала, известна като силициев двуоксид. За получаването му от твърда скала са необходими невероятно налягане и топлина. Освен това стопеният кварцов пясъчник в кратера показва, че в даден момент тук е развита температура поне от две хиляди и сто градуса.

Доктор Пенкак замълча и погледна студентите. Някои усърдно си водеха бележки, други изглеждаха доста отегчени. Тя съсредоточи единственото си око върху млад мъж, чието внимание блуждаеше към далечната равнина.

— Вие там. Да, вие. Като имате предвид всички факти, които току-що изложих, и онова, което е пред очите ви, какво мислите за теорията за изригването на пара?

Студентът премигна. Отчаяно му се искаше да е прочел необходимата литература за това пътуване.

— Ами, предполагам, че теорията може и да е задоволителна, но не смятам, че изригване на пара е в състояние да стопи кварцов пясъчник. Трябва да е имало някакъв топлинен ефект или експлозия, за да доведе до толкова високи температури — много по-високи, отколкото може да развие парата.

— А! — възкликна тя. — Топлинна експлозия. Много добре. Някой да ми каже какво би могло да предизвика такава експлозия и да остави толкова голяма дупка като тази пред нас.

Неколцина студенти колебливо вдигнаха ръце. Пенкак посочи едно момиче.

— Метеоритът може да притежава достатъчно количество кинетична енергия, която при удар би могла да се превърне в топлинна. — Студентката обърна страницата в бележника си. — Таблицата на Гифърд, в която енергията е представена в калории на грам тегло, показва, че метеорит, движещ се с шестнайсет километра в секунда, притежава почти трийсет хиляди калории енергия на грам.

Лицето на Пенкак се изкриви в нещо, което можеше да е или усмивка, или гримаса.

— Вярно, Съвсем вярно. Нека сега някой ми каже с каква скорост се е движил метеоритът, за който се предполага, че е образувал този кратер.

— Хм… с деветнайсет километра в секунда?

— Това отговор ли е, или въпрос? — Пенкак не изчака. — Да. С деветнайсет километра в секунда или с хиляда сто и четирийсет километра в час. А един любител на числата е пресметнал, че при удара метеоритът трябва да е бил около четирийсет и един метра в диаметър и да е тежал към триста хиляди тона. Експлозията би трябвало да се е равнявала на петстотин хиляди тона тринитротолуол. Внушително.

Тя замълча и впи поглед в групата. Студентите припряно записваха числата в тетрадките си, сякаш думата й беше закон.

— И така, ако наистина е паднал метеорит, какво друго би трябвало да открием тук освен голяма дупка, стопена и пулверизирана скала и големи камъни, разхвърляни на километри наоколо?

Последва продължително мълчание, след което някой вдигна ръка.

— Да?

— Би трябвало да има парчета от метеорита.

— Точно така. — Тя кимна. — А открити ли са такива?

— Не и в съществено количество.

— Тогава какво е станало с материала, от който е бил изграден метеоритът? Какво е станало с онези триста хиляди тона никел и желязо? Къде са те?

Въпросите й бяха посрещнати с мълчание. Професорът нервно се размърда. Студентите му бяха тук, за да получат информация, а не да им поставят интелектуални предизвикателства. Тези млади умове се стремяха към диплома, а не към знания.

Тя промени ъгъла на атаката в опит да разбуди в сивата маса пред себе си някаква творческа мисъл.

— Някой може ли да ми каже какво друго би могло да образува този кратер? Нещо, което е в състояние да отвори такава дупка в земята, да стопи кварцовия пясъчник, да превърне твърдата скала в прах и петдесет хиляди години по-късно да не остави нито следа?

Тих глас откъм дъното на групата измърмори нещо.

— Какво? — Пенкак се опита да открие източника на гласа в спускащия се сумрак.

Напред пристъпи млад мъж с рошава брада.

— Ядрена експлозия.

— Да. С магнитуд петстотин мегатона. През 1963 година Шумейкър направи нещо извънредно интересно. Познавах го. Невероятен човек. Притежаваше великолепната способност да подхваща проблемите по необичаен начин и много често получаваше съвсем неочаквани резултати. Той проучи кратер в равнината Юка в Невада, образуван от ядрена експлозия, и го сравни с този тук. За огромна изненада, Шумейкър откри много сходства. Всъщност двата кратера се оказаха идентични, макар, разбира се, да се различаваха по големина поради по-малкия заряд на бомбата в Невада.

— Но вие казахте, че този кратер се е образувал приблизително преди петдесет хиляди години — отбеляза нечий глас предизвикателно.

— Да, казах — потвърди Пенкак.

Студентът придоби увереност.

— В такъв случай не може да е било ядрена експлозия.

— Защо не?

Студентът се засмя.

— Защото ядрените оръжия са изобретени едва през 1945-а.

— Ако искате да кажете от човек, вие сте напълно прав.

— Доктор Пенкак понечи да продължи, но професорът бързо пристъпи напред.

— Много ви благодаря за изключително приятната екскурзия до кратера, доктор Пенкак. Съжалявам, но трябва да тръгваме, за да успеем да се върнем в университета навреме.

Студентите измърмориха няколко благодарности и се затътриха към автобуса, готов да ги откара обратно в академичния свят — там отговорите бяха винаги налице, като онези, отпечатани на страниците на учебниците.

Сюзан Пенкак проследи с поглед задните светлини на автобуса, които изчезнаха в сгъстяващия се мрак. Слънцето почти беше залязло и температурата бързо започваше да спада, както винаги в зимната пустинна нощ.

Винаги я прекъсваха, когато започнеше да предизвиква реалността. Колегите й я признаваха за най-големия специалист по Метеоритния кратер и все пак тя ги вбесяваше с това, че не следва утъпкания път и не приема сляпо, че кратерът е образуван така, както показва името му.

Сюзан Пенкак вдигна ръце към звездите, които започваха да се появяват в небето. Петте пръста на здравата й ръка се протягаха все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се мъчеха да докоснат звездите. Обезобразената й ръка беше няколко сантиметра по-ниско, натискана надолу от сакатото рамо. После тя бавно отпусна ръце и сведе окото си към земята. С леко накуцване тръгна към джипа, паркиран край пътя. В далечината се разнесе вой на приближаващ се хеликоптер. Доктор Пенкак спря и зачака.