Робърт Дохърти
Скалата (20)

Завръщането

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 23:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:30 ч. по Гринуич

На повърхността се беше спуснала нощ, но това нямаше значение за Фран долу в кухината. Впила очи в Стената, тя седеше на скалния под, сякаш ако просто я съзерцаваше достатъчно дълго, погледът й щеше да проникне отвъд и да разбере какво се е случило с Хокинс и Дебра.

Дежурството на Томкинс бе свършило преди час и на негово място застъпи млад лейтенант. За Фран присъствието му представляваше постоянен дразнещ шум, защото военният работеше по дистанционно управляемата камера, която искаха да вкарат през Стената. Дон Батсън беше останал с нея и очите му постоянно търсеха нейните за кураж в собственото му личностно изпитание. На няколко метра от тях доктор Пенкак наблюдаваше неподвижна като пода, на който седеше.

— Дебра като че ли знаеше какво прави. — Думите се изплъзнаха от устата й още преди Фран да осъзнае какво казва.

Тя хвърли поглед към Дон, който навярно за петдесети път през последния час прокарваше ръка по гладката каменна стена, намирайки утеха в самата скала — нещо, което тя отлично разбираше.

— Доколкото ни е известно, тя е луда — отбеляза геологът. — Може да е на някаква своя система на лечение — иронично добави той и протегна леко треперещата си ръка с палец нагоре. Лам е убеден, че Хокинс и Леви са излезли в тунгуската тайга и че руснаците са ги хванали.

— Руснаците! — горчиво рече Фран. — Винаги руснаците. Или иракчаните. Или кубинците. Или либийците. Или пък който е нашият враг за тази седмица.

Дон сви рамене, доволен, че има да мисли за нещо друго, вместо за собствения си проблем.

— Била си на срещите на „Хермес“. През повечето време обсъждаха най-неблагоприятното развитие на нещата и гледаха на всеки като на враг. — Той обърна очи към нея. — По дяволите, Фран, та нали ти се занимаваш точно с това — да предвиждаш най-неблагоприятното развитие на нещата. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че една от основните причини дори само да присъстваме на някой от тези срещи беше твоят анализ на съвременните тенденции и докъде най-вероятно ще ни доведат.

— Това бяха статистически прогнози, основаващи се на събитията — каза Фран. — Тези прогнози ще станат действителност, ако не се направи нищо, за да се отклоним от ужасния път, по който сме поели.

— Да, зная — съгласи се Дон. — По дяволите, последната задача, която получих от „Хермес“ — заедно със стипендия от сто и шейсет хиляди долара — беше да открия естествени подземни скривалища, които военните с минимални разходи да превърнат в бункери. Накараха ме даже да разработя въпроса как Мамонтовата пещера може да се използва за военни цели по време на криза.

— Бомбоубежища! — избухна Фран. — Искат да решат световните проблеми като строят бомбоубежища, така ли? Този начин на мислене е от петдесетте години.

— Е, и аз съм оттогава — тихо рече Дон.

Това мислене е насочено по-скоро към оцеляването, а не към живота — продължи Фран, сякаш не го бе чула.

— Каква е разликата? — попита геологът.

— Оцеляват животните — отвърна Фран. — Хората живеят.

— Животните не правят ядрени бомби, които после да изчезват — възрази Дон. — Какво всъщност, мислиш ще стане, ако бъде взривена втората бомба?

— Зависи къде бъде взривена — каза Фран.

— Без значение къде бъде взривена — настоя Дон. — Какво според теб ще стане?

Фран го погледна.

— Мисля, че ще затънем в още по-дълбоки лайна, отколкото сме сега. Променливите величини са много, следователно има и много възможни резултати, но над деветдесет процента от тях са ужасни.

Дон кимна.

— Добре, виж сега, Фран, През последните петнайсет години, докато работех за правителството, може да съм крил главата си в пясъка — правех каквото ми казваха, взимах парите им и не се замислях много за това. Не се замислях много за нищо. Почакай — вдигна ръка той, когато Фран понечи да го прекъсне, — остави ме да довърша. — Геологът посочи Стената. — Но събитията от последните четирийсет и осем часа ми отвориха очите. Не съм сигурен какво става тук, но приемам, че отговорността ми надхвърля границите на собствения ми малък свят.

До този момент Пенкак беше седяла толкова тихо, че когато заговори, те се сепнаха.

— Много добре, но дори сега ти продължаващ да не допускаш възможността, че може да се наложи да допуснеш недопустимото. — Думите й увиснаха в продължително мълчание.

— Мога да допусна недопустимото, ако зная какво е то. Всичко е толкова… — Батсън млъкна по средата на изречението, когато Стената неочаквано просветна и от нея излязоха Хокинс и Дебра. Не изглеждаха по-различно, отколкото ако бяха минали през въртяща се врата. Майорът бе сложил ръка върху рамото на Дебра и я държеше, докато премигваха под блясъка на насочените към стената мощни прожектори.

Лейтенантът викаше нещо в радиостанцията си. Фран, Батсън и Пенкак се струпаха около новодошлите.

— Добре ли сте? — попита Фран.

— Да — отвърна Хокинс, като хвърли поглед през рамо към портала.

— Какво стана? — попита Батсън.

— Срещнахме се със създателите на всичко това — каза Дебра и от начина, по който го каза, Фран веднага разбра, че не говори за руснаците.

Отрупаха ги с въпроси, но Хокинс вдигна ръка.

— Ще ви разкажем всичко, но искам да го направя само веднъж. Нямаме много време.

— За какво нямаме много време? — попита Фран.

В отговор майорът посочи към дупката.

— Да се качим горе. Трябва да информираме Лам, за да може да го съобщи на президента.

 

 

22 декември 1995 г., 23:07 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:37 ч. по Гринуич

Фран слушаше с удивление подробния разказ на Хокинс за случилото се с Дебра и него от момента, в който бяха минали през Стената, до завръщането им. От време на време Дебра добавяше по някоя забележка или дребен факт, но за Фран бе очевидно, че майорът е много опитен в такива доклади. Предполагаше, че го е правил след всяка акция — в същото време обаче беше сигурна, че никога не е преживявал нещо подобно.

Когато им съобщи за двайсет и четири часовия срок, Лам поклати глава. Фран не знаеше какво да мисли. Тъй като не го бе преживяла лично, всичко й се струваше прекалено далечно и жестоко. Сухото фактологично излагане на събитията не ги правеше да изглеждат достоверни. Приличаха на разкази от жълт вестник, а не на доклад на военен.

— Видяхте ли руснаците да се връщат през техния портал? — беше първият въпрос на Лам.

— Не — отвърна Хокинс. — Въздухолетът ни остави първо при нашия. После се издигна и се насочи натам, накъдето би трябвало да е руският — към отсрещната стена.

— Значи е възможно все още да са там — заключи Лам.

На лицето на Хокинс се изписа раздразнение.

— Тази възможност е съвсем малка. Сигурен съм, че са бързали да се върнат при началниците си и да докладват за случилото се също толкова, колкото и ние.

— Освен ако не са инсценирали всичко това — отвърна Лам.

Хокинс се наведе напред.

— Не са го инсценирали. Нямаше начин да го направят. — Той посочи през вратата на палатката към шахтата. — Как ще обясните портала? Как минахме през него? Никога не е имало и намек, че Русия притежава такива възможности. А и къде сме били пренесени?

— Тъкмо това бих искал да узная — рече Лам. — Казали са ви, че не сте на Земята, но ако тези извънземни толкова лесно могат да пренасят хората, как така не са дошли тук?

— Щяхте ли да дойдете тук, ако вие контролирахте нещата? — възрази Хокинс.

— Ами Ричман? — попита Батсън. — Ако трябва да минете през една Стена или портал, за да дойдете тук, и през друга, за да стигнете в тунгуската тайга, как е стигнал от тайгата направо тук?

— Представителите на Коалицията казаха, че те са го задържали през онези осем часа — поясни Хокинс.

— Каза, че сте били в някаква огромна сграда — може би подземна. Защо смяташ, че не е била тук на Земята? — попита Лам.

— Нямах усещането, че съм на Земята — отвърна майорът. — Зная, че звучи странно, но въздухът, сградата, машините, които не успях да разпозная — усещането беше много различно от всичко, което съм изпитвал.

— Защо са се крили от вас? — попита Лам.

— Доколкото мога да преценя, изобщо не са се крили — каза Хокинс. Гласът му издаваше, че едва се владее. — Навярно дори не са били на същата планета. Приличаше на предаване. Възможно е също точно онези точки светлина да са били представителите на Коалицията.

Фран за първи път заговори, опитвайки се да върне разговора в конструктивна посока.

— Какво точно искат от нас?

— Не казаха, че искат нещо — отвърна Дебра.

— Тогава за какво е двайсет и четири часовият срок? — попита Фран.

— Дадоха ни тези двайсет и четири часа, защото ние ги помолихме — или, за да съм по-точна, помоли ги подполковник Тускин. Имах чувството, че така или иначе имат намерение да затворят системата след двайсет и четири часа и просто ни информираха за това. Ние поискахме възможност да се върнем и да съобщим на ръководителите си какво е положението. Ако изобщо ще се прави нещо, трябва да го направим ние и после да го представим пред Коалицията.

Лам вдигна ръце.

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал. Не мога да го съобщя на президента. Ще ме помисли за луд. Освен вашия разказ нямаме други доказателства.

— Ако незабавно не информирате президента, може би ще обречете планетата на гибел — разпалено отвърна Хокинс. — Ако не ви повярва, помолете го да се качи на самолета и да дойде тук. — Той посочи надолу. — Точно под краката ни има убедителни доказателства. С Х-27 президентът може да стигне дотук за по-малко от четири часа. — Майорът говореше за свръхсекретния шпионски самолет, който летеше със скорост, осем пъти по-голяма от тази на звука. — Може да мине през портала заедно с нас и лично да се убеди. Ако чакате прекалено дълго, порталите ще се затворят и никога няма да разберем дали съм бил прав, или не.

Лам го погледна недоверчиво и попита:

— Откъде знаеш за Х-27? Не ти е съобщавано за него.

— Зная много неща, за които не ми е съобщавано — зловещо отвърна майорът. — Знам, че ще предпочетете да се размърдате и да информирате президента какво точно става, след което ще му препоръчате да дойде тук, за да можем за първи път да направим нещо положително. Трябва да използваме възможностите си за добро.

— Няма начин да дойде тук — възрази Лам.

— Той трябва да направи нещо! — възкликна Леви.

Батсън се опита да умири духовете.

— Не разбирам защо извънземните — ако наистина са били такива — трябва да правят каквото и да било. Защо просто не оставят положението каквото си е? Ако всичко това е вярно, нещата са си вървели добре в продължение на много време.

Хокинс поклати глава.

— Очевидно загубата на предавателната им станция под купола Вредефорт е свела капацитета на отбранителната им система под допустимата граница.

— Тогава защо просто не я възстановят? — попита геологът. — Щом са способни толкова лесно да ви придвижват назад-напред, защо не пратят някого тук да поправи проклетата им система? Сигурен съм, че обектите могат да бъдат защитени от нови инциденти.

— Ти не разбираш въпроса от тяхната гледна точка — отвърна Леви. — За Коалицията ние сме съвсем незначителен дразнител. Все едно че по време на война сме разположили радар за ядрената ни предупредителна система на остров в Тихия океан. И на този остров има стадо маймуни, които хвърлят кокосови орехи по радара. И накрая един ден някой кокосов орех го разбива. Каква ще е нашата реакция?

— Ще унищожим маймуните — лаконично отвърна Хокинс и се обърна към Лам. — Струва ми се, че Дебра е права. Трябва да сме благодарни, че изобщо са си направили труда да разговарят с нас. Дадоха ни двайсет и четири часа и навярно смятат, че не е нужно да ни обясняват мотивите си. Онова, което трябва да сторим, е да им направим предложение, което да ги подтикне или да поправят системата тук, или да разширят границите си.

— Според мен е много по-вероятно и двамата да сте жертви на някаква хипноза — каза Лам. — Възможно е тези спомени да са били вкарани в мозъка ви или да са ви устроили компютърна симулация. Може и да не сте направили повече от три крачки от другата страна на Стената. — Той посочи малкия червен белег на ръката на Хокинс. — Навярно сте били упоени и всичко това ви е било внушено. Ние също сме постигнали известен напредък в разработването на въздействащи върху ума вещества и компютърни симулации, които са в състояние да постигнат същия ефект.

Хокинс се изправи.

— Това не беше компютърна симулация, нито пък бърникане в мозъка. Случи се наистина. Онази проклета кухина там долу е действителна, порталът също. Ричман влезе от тунгуската тайга и излезе тук — това е действително. Действително е, че „Вояджър“ беше унищожен. Съобщението е действително. И с абсолютна сигурност знаем, че липсата на втората бомба също е действителност!

Лам се изправи. Изглеждаше всичко друго, но не и убеден.

— Ще предам това на президента. Ще видим какво ще реши да направи. — Той излезе от палатката и остави членовете на групата да се гледат. Фран се стресна, когато Пенкак наруши мълчанието.

— Няма да направят нищо. — Тя погледна Хокинс. — Вие го знаете, нали?

Майорът неохотно кимна. Фран усети, че стомахът й се свива от тревога. Когато отначало чу разказа на Хокинс и Дебра, тя бе изпитала надежда, че прогнозите й могат да се опровергаят. Сега разбираше, че надеждите й са били преждевременни. Всъщност, ако до двайсет и четири часа не се предприемеше адекватна реакция, с извънземната заплаха, допълваща онази от страна на самите хора, нещата можеха да станат още по-лоши. Затварянето на порталите просто щеше да е възклицателният знак след разказа на Хокинс и Леви — без шанс за промяна на края, освен да чакат заплахата от Рояка, която можеше да не се реализира в продължение на поколения, но можеше да дойде само след ден. Във всеки случай Фран не вярваше след няколко поколения да е останал някой, който да се сблъска с тази заплаха.

— Разкажи ми за мястото, в което сте били — каза Батсън.

Хокинс описа пещерата и машините колкото можеше по-добре. Останалите от групата внимателно слушаха.

— Освен руснаците забелязахте ли някакъв признак на живот?

— Не.

— Ами осветление? — попита геологът.

— Доколкото мога да си спомня, в далечината имаше източник на светлина — отвърна Хокинс.

Хвърляхме бледи сенки само в една посока — допълни Леви.

— Мисля, че бяхме във военна база — каза майорът. Въздухолетът, с който пътувахме, и другите два в хангара определено имаха отпред нещо, което приличаше на оръжие. Помещението, в което после разговаряхме, беше много надълбоко под земята и това показва стремеж за защита.

— Предполагам, че сме били на недалечна планета — рече Дебра. — Навярно в границите, които ни показаха, близо до Земята. Времето, през което казвате, че сме отсъствали, отговаря на времето, което прекарахме от другата страна. Така че както и да сме стигнали там, пътуването е било сравнително кратко.

— Навярно е било отправен пункт за космическите сили, за които ни казаха — предположи Хокинс.

— Всичко това добре — вметна Пенкак, — но не ни помага да решим непосредствения проблем.

— Чакайте малко — каза Фран и се приближи до статива, на който по време на предишните разисквания Хокинс бе поставял схемите си. Тя ги запрелиства, докато не откри каквото търсеше. После прокара пръст по схемата и спря на ЯДРЕН ВЗРИВ ПОД КУПОЛА ВРЕДЕФОРТ. — Това е събитието, от което започна всичко — ако приемем случилото се с Хокинс и Дебра за вярно. Тя вдигна ръка, за да предотврати ядосания отговор на майора. — Вижте, аз вярвам на всичко това. Говорителя е казал, че един от факторите, които имат предвид при обсъждането на пригодността на човешката раса за членство в Коалицията, е липсата на втората ядрена бомба.

— Важен фактор — поправи я Хокинс.

— Чудесно — каза Фран. — Още по-добре, важен фактор. Това е разбираемо, защото другата бомба е онова, което забърка цялата тази каша. Е, няма ли да е израз на добра воля, ако липсващата бомба бъде открита и взета под контрол?

Замислен, Хокинс бавно кимна.

— Да. Мисля, че това може да им окаже влияние при взимането на решение.

— Най-малкото може да ги накара да ни дадат още време, за да принудим политиците да предприемат повече позитивни стъпки — отбеляза Пенкак. — Може да оставят порталите отворени още малко. Предполагам, че откриването на онази бомба би бил отличен първи ход.

— Всичко това хубаво — рече Хокинс. — С изключение на факта, че като участник в издирването на бомбата от американска страна мога да ви уверя, че си нямаме и представа къде може да се намира.

— Но може руснаците да знаят — отвърна Пенкак. — Може този подполковник Тускин да има представа.

— Само че в момента той е на хиляди километри — каза Батсън. — И навярно началниците му го приемат по същия хладен начин, по който ви прие Лам.

 

 

22 декември 1995 г., 23:23 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:53 ч. по Гринуич

Въпреки че работеше с президента повече от осемнайсет години — още от началото на кариерата му като губернатор — Лам не беше сигурен какво означава изражението на лицето, което се виждаше на видеомонитора. Току-що му бе предал разказа на Хокинс и до този момент президентът беше слушал, без да го прекъсва.

— Господи, Стив. И какво се предполага, че трябва да направя? Вярваш ли във всичко това?

Откакто бе изслушал Хокинс, самият Лам, си задаваше същия въпрос.

— Не, сър. Не вярвам. Но мисля, че не би трябвало направо да го отхвърляме. Тук става нещо — нещо, което, е много важно. Има вероятност историята за Коалицията да е истина, вероятност, която не можем да си позволим да пренебрегнем. Даже да не е вярна, ние си имаме работа с някаква много напреднала технология и ако някой на Земята стои зад нея, трябва адски бързо да разберем кой е. Най-очевидният отговор са руснаците, но ако са те, не разбирам какво правят. Няма никаква логика.

Лицето на президента се напрегна: изражение, което Лам познаваше — беше раздразнен.

— В такъв случай ми се обади, когато разбереш нещо определено, Стив, но не ми стоварвай всички тези глупости на бюрото, като очакваш аз да се оправям с тях. Това си е твоя работа! Имам си достатъчно други сериозни кризи и Бог знае още колко по-незначителни — за тях зная, че са действителни. Да не би да се предполага, че трябва да се обадя на Памаров? И да го оставя да ми хвърли в лицето онова, което се случи с „Орион“ в тунгуската тайга? Да не би да се предполага, че трябва да поставя въпроса пред Конгреса? И какво точно да им кажа? Какво би трябвало да направим? Може би ще е най-добре, ако онези неща наистина се затворят след двайсет и четири часа.

Лам не отговори. Президентът помълча няколко секунди, като се опитваше да се успокои. Когато отново заговори, гневът му се бе стопил и бе заместен от дълбока умора.

— Когато разбереш какво точно става, можеш да ми се обадиш и да ми дадеш препоръките си. Щом смяташ, че е толкова неотложно, положи повече усилия да решиш въпроса.

Екранът угасна. Лам изключи своя приемник и четири-пет минути остана неподвижен. После натисна един от бутоните на бюрото си.

В комуникационната палатка влязоха полковник Толивър и майор Хокинс. Лам първо погледна към Толивър.

— Докладвайте.

Морският пехотинец започна от най-далечната заплаха.

— Получихме информация от въздушното и електронното разузнаване за руския флот. Руснаците стоят на позициите си. Предупредихме австралийските власти да внимават за руски агенти. Досега не са ни съобщили за подозрителни личности. Външният и вътрешният ни периметър са обезопасени.

— Искам от този момент да поставите под прякото ми командване взвод от вашите хора. Нека командирът им се яви при капитан Томкинс при шахтата.

— Слушам, сър.

— Това е всичко. — Лам изчака полковникът да излезе и се обърна към Хокинс. — Получихме нова информация за Пенкак. — Той извади от куфарчето си бежов плик и му го подаде. — Това е досието на Феликс Зигорски — руския учен, с когото е имала връзка.

Хокинс извади съдържанието на плика и погледна най-горния лист.

— Тя ни каза, че е работил с космонавтите им. — Майорът продължи да чете. — Тук няма нищо съществено. Изглежда съвсем обикновен учен, макар че това не изключва възможността да е работил под прикритие за старото КГБ.

Лам посочи плика.

— Вътре има снимка на Зигорски. Предлагам да я погледнеш.

Хокинс бръкна и извади лъскава снимка, погледна я и после вдигна очи към Лам.

— Какво, по дяволите, се е случило с него?

— По време на Великата отечествена война е бил танкист — отвърна Лам, като използва руското наименование на Втората световна война. — Танкът му бил улучен в битката при Курск и изгорял. Но Зигорски някак си оцелял.

Хокинс отново погледна към снимката и проучи белезите на мъжа. Кожата на учения беше яркочервена и изглеждаше като току-що попарена. Дясната му ръка липсваше и той седеше в инвалидна количка. От снимката бе трудно да се установи състоянието, в което бяха краката му.

— Е, вече разбирам с какво е привличал Пенкак — саркастично каза той. — Но има ли признаци двамата да са участвали в някакъв план, свързан с това, което става сега? Знаем, че са били заедно в тунгуската тайга. Има ли данни някой от тях да е идвал в Австралия?

— Не.

Лам остави снимката и досието на бюрото.

— Ами Батсън? Каква е последната му психологична и разузнавателна преценка за работа в „Хермес“?

— Достатъчно добра.

— Последният му медицински преглед?

— Чист е.

— Чист? — изненадано попита Хокинс. Хората ви са дали чист медицински картон на един алкохолик?

— Последния път, когато са го подлагали на преглед, не е бил толкова зле — отвърна Лам.

Хокинс промени темата, разбирайки, че е безполезно да говори по въпрос, по който не може да направи нищо.

— Нови данни от тунгуската тайга?

Лам поклати глава.

— Не. Проверихме сателитните снимки от момента, в който мина през Стената, до онзи, в който се върна, и като че ли няма никаква необичайна активност.

— Дали руснаците също са се върнали?

— Не можем да видим какво става под платнищата. Сега в района има повече войска. Поне един моторизиран пехотен полк. Освен това денонощно патрулират с хеликоптери. Не можем да пратим нова група, без да я заловят. — Лам замълча и заби поглед в Хокинс. — Кажи ми честно, Хок. Не смяташ ли, че може да са те манипулирали — наистина да не си пътувал никъде и всичко това да е било вкарано по някакъв начин в спомените ти?

Майорът се замисли. Спомни си убождането и как усети метален вкус в устата си — каква ли беше целта на всичко това? Също и начина, по който гласът звучеше в главата му, а не идваше отвън. Но в същото време можеше да разговаря с другите в стаята.

— Признавам, че е възможно — отстъпи Хокинс. — Но не мисля, че е така. Сигурен съм, че беше в действителност. Освен това не виждам причина, поради която да не е истина. Кой на Земята би могъл да спечели нещо по този начин? Мисля също, че ако не приемем това за истина, можем да загубим много неща.

Лам поклати глава.

— Ами другата бомба?

— Нищо. Ако е при Кадафи, той пази пълно мълчание по въпроса, както и всички наши агенти там. Моите хора от „Орион“ не са научили нищо. Предприели ли сме някакви действия срещу Либия?

— Президентът все още задържа заповедта. Седемнайсети флот да пресече трийсет и третия паралел. Руснаците продължават да мълчат кой е продал бомбите.

Хокинс се изправи.

— Какъв е следващият ни ход?

Лам му махна с ръка да излезе.

— Остави ме да помисля.

 

 

22 декември 1995 г., 23:27 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:57 ч. по Гринуич

Хокинс излезе от медицинската палатка в топлата нощ и вдигна очи към звездите, като се чудеше дали не е бил на някоя от тях. Ричман се възстановяваше нормално — раната на рамото му беше чиста и не бе загубил много кръв. Майорът го беше разпитал за липсващите осем часа и за онова, което е видял в тунгуската тайга, но не научи нищо ново. Ричман не помнеше никакво огромно затворено пространство, пълно с машини.

— Карат те да се чувстваш дребен, нали? — Фран се появи от мрака под блясъка на прожекторите от охранителната система.

Моля?

— Всички тези звезди толкова надалеч оттук.

— Да, така е. — Хокинс кимна към сградата над шахтата. — Още ли спорят?

— Да. Мисля, че Дон е на края на силите си изразходва ужасно много енергия просто за да стои на краката си. Пенкак настоява, че става дума за извънземни и че твоят разказ потвърждава предишните й хипотези. Не съм сигурна какво точно смята Леви.

Хокинс се втренчи в нея в мрака.

— Ти вярваш ли ми?

Фран не се поколеба.

— Мислих за това и реших, че ужасно ми се иска да ти повярвам. И че щом ми се иска, ще го направя.

Това едва ли беше най-окуражителният отговор, който бе чувал.

— Какво според теб би трябвало да направим?

Тя отмести поглед към пустинята.

— Лам е разговарял с президента. Преди няколко минути го видях да приказва с Томкинс. Работят по вкарването на камера с дистанционно управление и със сателитна връзка. Ако излезе където и да е на тази планета, би трябвало да са в състояние да установят контакт с нея.

— Няма да стане — заяви Хокинс.

— Знам, че няма. Но той трябва да опита. Не ми каза нищо, но останах с впечатлението, че президентът не е бил особено впечатлен.

Майорът се отдалечи от палатката и застана до тройната бодлива тел, която заобикаляше лагера. Ръбът на Скалата бе на по-малко от петнайсет метра. На самия й край на фона на лунното нощно небе се очертаваше силуетът на морски пехотинец.

— Знаех, че няма да е впечатлен. Всъщност ние не му дадохме много информация, защото извънземните не дадоха много информация на самите нас. Идеята на Пенкак е единственото разумно нещо, което чух, откакто се върнах.

— Да открием втората бомба ли? — попита Фран. — Но ти каза, че вече се работи по въпроса. Какво можем да направим ние?

Хокинс потърси очите й в мрака.

— Има нещо, което не съобщих на Лам. Когато се качихме на въздухолета, за да се върнем при порталите си, двамата с подполковник Тускин разговаряхме. Казах му, че според мен няма да реагират добре на онова, което сме видели и чули. Поне няма да реагират навреме.

— А той какво отговори?

— Съгласи се.

На лицето на Фран се изписа бледа усмивка.

— И какво решихте да направите двамата?

— Откъде разбра, че сме решили да направим нещо?

— Защото самият ти ми каза да не вярвам на никого. Освен това мисля, че от момента, в който си чул какво имат да казват извънземните, ти си започнал да планираш по пет хода напред. Знаел си какво ще се случи, когато се върнеш — точно както току-що ми каза. И ми се струва, че си разработил алтернативен план.

Хокинс приклекна и докосна с длани набраздената повърхност на Скалата. После свали камуфлажното капаче от часовника си и погледна фосфоресциращия циферблат.

— Разбрахме се, ако не получим положителен отговор, осем часа след завръщането си да минем пак от другата страна.

— И какво ще направите?

— Ще намерим бомбата.

Фран седна до него.

— Но как?

— Тускин знае кой е руският генерал, който е продал бомбите. Знае и къде го държат. Преди не разполагахме с тази информация. Той казва, че руските власти го пазели в тайна, защото за тях това е голям срам и само допълнително ще влоши обществения им облик.

— Как ще се доберете до генерала?

Хокинс сви рамене.

— Нямахме достатъчно време да решим. Планът ни не е най-добрият, но все пак е някакво начало. Ужасно е да седиш тук и да чакаш всичко да свърши.

— Не те разбирам — каза Фран.

Хокинс я погледна в мрака.

— Какво не разбираш?

— Как е възможно през последните седем години да си вършил всичко това и в същото време толкова много да те е грижа за хората и за света. Как можеш да реагираш толкова дълбоко за жена си и в същото време да си в състояние да убиваш, без изобщо да се замисляш.

— Това ми е работата — отвърна Хокинс.

— Глупости — без да повишава глас, рече Фран. — Не съм съгласна.

— Добре. Искаш да знаеш какви са мотивите ми? Ще ти кажа истината — не зная. Отначало си вършех работата, защото смятах, че съм един от онези хора, които държат пръста си в дупката на бента и не му позволяват да се отприщи. Но после започнах да осъзнавам, че моята страна на бента е също толкова гадна, колкото и отсрещната. И че там може да има някой, пъхнал пръст в същата дупка, в която е и моят. Но какво трябваше да направя? Много е лесно да се приказва, но когато си до кръста в тресавището и се биеш с алигаторите, не е време да мислиш за отводняването му.

— Може пък тъкмо това да е най-подходящото време да помислиш за отводняването му — възрази Фран. — Тогава няма да се наложи да се биеш с тях.

— Чудесно — изръмжа Хокинс. — Ще ида съвсем сам да променя целия свят. — Очите му проблеснаха. — Искаш ли да ти кажа нещо? По време на последната си акция преди да дойда тук убих жена. Просто пуснах един куршум между очите й и си тръгнах. Защото беше на неподходящо място по неподходящо време с неподходящ човек. Така стоят нещата. Такъв е светът. Не съм аз онзи, който е създал правилата. Просто играя по тях, доколкото мога.

— Така ли мислиш и за катастрофата с жена ти? Неподходящото място, неподходящото време и неподходящият човек? — тихо допита Фран.

Хокинс се напрегна и дълго остана потънал в мълчание. Когато накрая отговори, гласът му бе толкова тих, че Фран едва го чуваше.

— Не. Не мисля така.

— Тогава не прилагай това правило и за останалата част от света. Можеш да промениш нещата. С Тускин сте направили добър план. Повярвай в него и направи каквото можеш.

— Така или иначе щях да го направя — отвърна Хокинс.

Фран протегна ръка и го докосна по рамото.

— Но ще го направиш по-добре, ако повярваш.

Майорът рязко се изправи.

— Трябва да науча някои неща. После малко ще поспя. — Той отново погледна часовника си. — Следващите седем часа и двайсет и пет минути са на Лам. Струва ми се, че и ти би трябвало да поспиш. — После се отдалечи и остави Фран сама в мрака. Тя вдигна очи към звездите, сетне отиде да намери Дон и да разбере как е той.