Робърт Дохърти
Скалата (31)

Кратерът

Метеоритния кратер, Аризона

23 декември 1995 г., 04:00 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:00 ч. по Гринуич

Фран пристъпи в мрака и леко залитна, когато вместо под усети под краката си неравна пръст. Високо горе светеха бледи звезди, но всичко наоколо й тънеше в мрак. Сякаш се намираше на дъното на огромен котел, над който се очертаваше кръгът на небето.

— Къде сме? — попита тя.

Отговори й Дон.

— В Аризона. Бил съм тук. Намираме се на дъното на Метеоритния кратер. Разбира се, не зная кога сме — прибави той.

— Предположението ти за мястото е вярно — потвърди Пенкак. — А моментът е вашето настояще.

— Значи не се нуждаете от конкретни обекти като в тунгуската тайга и Ейърс Рок, за да пътувате във времето? — попита Фран.

— Не — отвърна Пенкак. — И пътуване не е точната дума. От контролната си зала в бъдещето ние огъваме пространството и времето. Можем да пътуваме до което и да е време и място на планетата. Дебра Леви беше права в предположението си за тунелите, но подцени степента, до която може да се усъвършенства системата — а това е изключително интересно, като се има предвид, че в нашата история тя е един от основните членове на екипа, разработил пътуването във времето.

— Тогава за какво беше целият този театър в Ейърс Рок, щом не е било необходимо? — попита Дон.

— О, естествено, че беше необходимо — отвърна Пенкак, вдигна бастуна си и примижа към дръжката в мрака — Имаме само един час. Ще се опитам по възможно най-добрия начин да ви обясня какво стана. Най-вероятно е тъкмо вие двамата да разберете какво всъщност се случи — какво продължава да се случва. Така и трябва да бъде — вие трябва да съхраните това знание. Много хора отдадоха живота си, за да се стигне дотук. И в продължение на един час няма да разберем дали изобщо сме постигнали някакъв успех. Ако сме успели, аз и другите като мен ще престанем да съществуваме.

 

 

Чернобил, Украйна

23 декември 1995 г., 14:10 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:10 ч. по Гринуич

На хоризонта се извисяваше огромната планина от бетон, която някога беше представлявала чернобилската ядрена електростанция. Тускин спусна плъзгача над двулентов асфалтов път, покрит със снежни преспи.

— Мислиш ли, че е дошъл тук? — попита Хокинс, когато машината се приземи с леко тупване.

— Сигурен съм — отвърна руснакът. — Въпросът е дали все още е в района.

Вратата се отвори и слязоха.

Каква е степента на радиоактивно заразяване?

— Имаме половин час без вредни ефекти. А после… — Тускин сви рамене, — после вече можеш да си стоиш колкото искаш. — Той присви очи срещу пронизващия вятър и посочи през пътя. — Там. Там е масовият гроб. Преди три години заедно със Сергот трябваше да проучим района. Летяхме ниско и бързо с хеликоптери и правихме снимки, които учените да анализират. Всички получихме стабилна доза радиация, но на правителството изобщо не му пукаше. Сергот ми показа гроба. Ужасно е озлобен — излишно прибави Тускин.

Хокинс отлично разбираше злобата на руснака, загубил сина си. Наведе се и огледа земята.

— Някой е идвал тук с камион. — Той се пресегна и разчисти с гола ръка прясно натрупалия сняг. — Виж, има замръзнали следи от гуми.

Тускин ги разгледа.

— Военен камион с осем колела. Трябва да е бил Сергот.

— Къде ли е отишъл? В стария реактор?

Тускин поклати глава.

Може да е навсякъде. Тези следи са отпреди няколко дни. Възможно е да е в предградията на Москва или да седи до сградата на реактора с бомбата и просто да чака подходящия момент да натисне копчето. Едно е сигурно — щом е дошъл дотук, той е получил фатално облъчване, така че няма какво да губи. — Руснакът потърка брадичката си. — Хайде да проверим при сградата на реактора. Може да го открием там. Ако не успеем, на няколко дни път оттук има много вероятни цели, към които да се насочи, за да си отмъсти. Ще трябва да помислим логично.

Качиха се в плъзгача и удивено спряха пред облечената в черна роба фигура вътре.

— Следата тук е студена и няма много време. — Беше същият металически глас, който познаваха като Говорителя.

— Знаеш ли къде е другата бомба? — попита Тускин.

— Той се насочи към Капустин яр.

— Мамка му! — избухна руснакът. — Трябва да го спрем!

— Какво има при Капустин яр? — попита Хокинс.

Тускин залитна към пейката и седна, без да обръща внимание на фигурата в черната роба.

— Трябваше да се сетя. Сергот не би жертвал живота си за безполезен жест. Той е избрал целта, която би имала най-голям ефект.

— Какво има при Капустин яр? — повтори Хокинс, разтревожен от вълнението на Тускин.

— Военен арсенал. За ядрени оръжия. Там са складирани и СС-27.

— Хокинс се намръщи.

— СС-27 ли? Мислех си, че последният ви модел стратегическа ракета е двайсет и четворката.

— Така смятат почти всички. Двайсет и седмицата обаче не е проста ракета — направо може да се нарече оръжието на Страшния съд. Участвах в проверката на охранителната система на арсенала в Капустин яр, Сергот също. Обясниха ни какво има вътре и дори аз се уплаших. Двайсет и седмицата е радиоактивно мръсна. Взеха стари ракети от космическата програма и им монтираха системи за насочване. После поставиха в бойната глава сравнително малко количество ядрен експлозив и го заобиколиха с ядрени отпадъци. Ние имаме много повече ядрени отпадъци, отколкото могат да си представят на Запад. Всички бойни глави, които трябваше да унищожим след края на студената война… Западът не ни помогна да се освободим от плутония, а отпадъците все трябваше да идат някъде…

— Когато бойната глава на СС-27 избухне — продължи Тускин, — отпадъците се разпространяват с горещите частици от самата бомба и предизвикват дългосрочно заразяване. Двайсет и седмиците са само двайсет на брой, но се смята, че това е достатъчно, за да покрие изцяло Европа с такова високо равнище на радиация, че да направи континента необитаем за поколения напред.

— Господи! — избухна Хокинс. — Това е ужасно! Значи не си имаме работа само е една бомба. — Той се обърна към говорителя. — Ако през цялото време си знаел къде е другата бомба, защо не ни каза?

Говорителя не помръдна. Механичният му глас не издаваше никакви чувства.

— Не можем да се намесваме. Вие сами трябва да промените нещата.

— Тогава защо сега си тук? — попита Хокинс.

— Защото времето ни свършва. Повече не можем да контролираме събитията, както си мислехме преди. Променливите величини са прекалено много. Успех.

— За какво говориш? Какви събития да контролирате? Какво изобщо става? — попита майорът, докато Тускин вървеше към кабината.

В отговор се появи черен портал. Говорителя мина през него и изчезна.

 

 

Метеоритния кратер, Аризона

23 декември 1995 г., 04:20 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:20 ч. по Гринуич

— Коя си ти? — попита Фран. Трепереше от студения нощен въздух.

— Името ми няма значение — отвърна Пенкак.

— Но не си Пенкак?

— Спокойно можеш да ме наричаш така. Приех нейната самоличност през 1954-та, когато тя загина в автомобилна катастрофа. Оттогава водя нейния живот.

Фран зададе въпроса, който най-много я тревожеше.

— Защо? Защо правите всичко това? Защо се преструвахте на извънземни?

— В известен смисъл ние сме извънземни — отвърна Пенкак. — Бъдещето, от което идваме, е много различно от онова, което познавате. — Тя замълча за миг. — Но наистина има основателна причина, поради която постъпихме по този начин, и именно ти от всички хора на земята би трябвало да я разбереш. В нашето време също имаме статистическо прогнозиране — много по-усъвършенствано от твоето. Ние обърнахме процеса в търсене на критичния възел, към който да можем да се върнем. Когато попитахме компютрите как да постигнем целта си, най-благоприятното решение — единственото възможно решение — беше да поставим пред хората от миналото извънземна заплаха, нещо, срещу което различните страни и сили да се обединят.

— Каква е била целта ви? — попита Батсън.

— Да променим историята си — отвърна Пенкак.

— Но защо ние? Защо сега? — попита геологът.

Пенкак погледна към някакви блестящи цифри на дръжката на бастуна си.

— Защото в моето минало близо до секретен склад за ядрено оръжие на хиляда деветстотин и двайсет километра югозападно от Москва след трийсет и две минути избухва ядрена бомба. Горещите частици от тази експлозия покриват по-голямата част от Европа, като в крайна сметка обхващат целия свят и оказват драстично въздействие върху, живота на планетата. Следва икономически и политически хаос и светът изпада в нещо, което се нарича Трета световна война, но по-подходящото му наименование е Хаоса. — Тя посочи гърдите си. — Аз съм един от сравнително здравите хора от моето време. Точно преди да тръгнем сами видяхте някои от другите.

— Защо просто сами не спрете бомбата? — попита Фран. — Защо изобщо сте позволили взривяването на първата в купола Вредефорт, щом сте знаели за нея и сте можели да се върнете назад във времето, за да го предотвратите?

— Ако можехте да се върнете назад във времето, какво щяхте да направите, за да предотвратите Първата световна война? — попита Пенкак. — Нима щяхте да се върнете няколко минути преди атентата срещу ерцхерцог Франц Фердинанд и да убиете атентатора? — Тя не изчака да, й отговорят. — Но така няма да разберете дали сте успели чак до момента на убийството и какво би станало, ако сте сгрешили, нали? Може да е имало заговор на няколко конспиратори, за който никой да не е знаел, и ако спрете първия атентатор, по-нататък по улицата би могъл да чака втори, който да постигне същия резултат. И дори тогава, ако успеете да попречите на убийството на ерцхерцога, дали това непременно би предотвратило избухването на войната? Или само би я забавило, с възможност за още по-ужасни резултати? До тази война са довели много фактори, както е с всяка война. Атентатът е бил само искрата. Предотвратяването й просто би позволило на друга, потенциално по-опасна искра, да разпали конфликта. Същото се отнасяше и за нас, когато анализирахме миналото. Що се отнася до това някой от нас да се върне назад и да се опита да ви каже, че сме от бъдещето — щяхте ли да ни повярвате повече, отколкото повярвахте на извънземната теория, дори когато беше подкрепена с категорични доказателства? И даже да бяхте повярвали, щяхте ли да се промените? Знаете също толкова добре, колкото и аз, че хората се променят, когато бъдат принудени. Трябваше да ви принудим и дори сега не сме сигурни в каква степен сме успели. Ето защо вие двамата трябва да сте единствените, които знаят истината. Правителствата трябва да продължават да вярват в извънземната, опасност.

Пенкак се подпря на бастуна си.

— Ние имахме няколко цели, които трябваше да постигнем едновременно. Трябваше да оставим първата бомба да избухне, за да привлече вниманието към проблема. Вие можете да се възстановите от тази експлозия. Всъщност тя би трябвало да ви подтикне към по-сериозен контрол над ядрените оръжия. Предотвратяването на избухването на втората бомба просто е едно от няколкото неща, които стават, за да променят хода на историята ни. Дори в този момент между световните лидери се водят безпрецедентни разговори, съсредоточени върху онова, което те мислят — и което ние искаме да мислят, — че са открили в Ейърс Рок и в тунгуската тайга. Това сътрудничество е жизненоважно за промяната на бъдещето и за оцеляването на човечеството. И ако някъде наистина съществува някаква форма на Коалиция — а нашите компютри показват, че най-вероятно съществува — ние ще бъдем приети в нея като цивилизована раса.

Пенкак неочаквано замълча и изненадано се огледа. Въпреки слабата светлина Фран видя как старицата за миг избледня и после отново се върна в предишното си състояние.

— Какво става с теб? — попита Фран.

— Историята вече е малко по-различна от онази в моето минало — отвърна Пенкак. — Все още не чак толкова много, че нещата да не доведат до същите резултати, но въпреки това различна. Ние не сме в състояние да контролираме времето — можем само да пътуваме в него. Намесихме се в онова, което се е случило в нашето минало, и щом действията ни предизвикат необратима промяна, ще престанем да съществуваме.

Тя мрачно се усмихна.

— Или поне така казва компютърът. Никой не знае със сигурност, защото никой досега не го е правил. В моето бъдеще ние открихме пътуването във времето само месеци преди да реализираме плана си. Аз изживях цял живот на възрастна тук в миналото, но за моите колеги в бъдещето от тръгването ми са минали само няколко седмици. Избледняването ми е резултат от вълните, които промените вече предизвикват. Фактът обаче, че още съм тук, означава, че нито една от настъпилите до този момент промени не е достатъчно значителна, за да промени действително моето минало и вашето бъдеще… Ти, Фран, говори за историята като за река, чието течение много трудно може да се промени. Досега ние само хвърляхме камъни във водата. Но когато течението наистина се промени, за нас в бъдещето това ще е от огромно значение. Нашият времеви канал ще пресъхне и ние ще изчезнем.

— Как унищожихте „Вояджър“? — неочаквано попита Батсън.

— Поставих в него бомба със закъснител още през 1972-ра, докато го сглобяваха. Знаехме точния момент, в който искахме да бъде унищожен, така че през всички тези години той пътуваше през Слънчевата система с бомбата на борда.

— Ами съобщенията за Леви?

— Пратиха ги моите колеги. Изненадах се от бързината, с която тя разбра как ги пращат. Вие трябваше да засечете само предназначената, за вас част — двете съобщения за Леви. Частта, която изчезваше, беше разговор с моите колеги. — Пенкак повдигна странния си бастун.

— Приемникът е в дръжката. Трябваше да поддържам постоянен контакт.

— Ами този кратер? — попита Дон. — Наистина ли е бил образуван от метеорити?

Пенкак вдигна деформираните си рамене.

— Не зная. Наистина съм проучвала кратера и смятам, че най-вероятно е образуван при ядрена експлозия, но нямам представа как би могло да се случи. Събрахме всички възможни съществуващи геологични особености и ги свързахме в правдоподобна история, наред с други фактори, които можехме да манипулираме, за да убедим лидерите на вашия свят, че съществува извънземна заплаха. Остава да видим как сме се справили. Трябва да признаете, че разиграхме много реалистичен и правдоподобен сценарий.

— Защо ние? — върна се към първия си въпрос Фран. — Защо ние двамата с Дон?

— Заради вашия син.

— Нашият син ли? — рече Батсън. — Та ние почти не се познаваме. Защо във вашето минало ще имаме син?

— Защото участвате в проекта „Хермес“. Когато настъпи Хаоса, правителствата евакуираха участниците в проекта „Хермес“. Отначало в Западна Вирджиния. После, след размяна на ядрени удари между Китай и Съединените щати, по-голямата част от Северна Америка стана необитаема и оцелелите бяха преместени в Австралия. Години живяхте в херметично затворен подземен комплекс под Ейърс Рок и работехте по проекти за възстановяване на една вече невъзстановима планета. Вашият син е лидерът, подтиквал ни напред през всички тези години, въпреки че прогнозите ни показваха единствено бавна и мъчителна смърт. Той ни подтикваше до онзи момент, в който разработихме пътуването във времето и после оглави групата, планирала цялата тази операция.

Последва продължително мълчание. Някъде от ръба на кратера се разнесе вой на койот.

— Наистина ли смяташ, че нещата ще се променят към по-добро, ако Хокинс и Тускин предотвратят избухването на втората бомба?

— Нещата вече се промениха — каза Пенкак. — Не може да стане много по-лошо от настоящето, което познавам. Човешката раса загива като вид, плътно следвана от всичко останало на планетата. Нашите най-благоприятни прогнози ни дават само още дванайсет години и три месеца до изчезването на човечеството. Ние в бъдещето няма какво да губим освен още няколко години мизерен живот.

— Ами Дебра? — неочаквано попита Фран. — Защо не дойде с нас?

Пенкак въздъхна.

— Избухването на бомбата в Русия беше само началото на края. Човечеството не се стресна дори тогава. Руснаците подозираха, че зад експлозията стоят американците. Американците пък подозираха руснаците, че се опитват да унищожат Европа. Европейците бяха прекалено заети да умират, за да подозират когото и да било. Със загубата на индустриалните европейски държави и на южноафриканското злато южното полукълбо потъна в икономическа и екологична криза. Китай удари Япония. Размяната на ядрени удари между Съединените щати и Китай беше резултат от опита на американците да попречат на инвазията. Разбира се, фактът, че в резултат на войната японските острови станаха необитаеми, не спря никого. Но дори тогава, сблъскали се лице в лице с изчезването на човечеството, правителствата продължиха да действат едно срещу друго. Леви беше включена в проекта „Хермес“. Тя се присъедини към вас в подземния бункер, но работата й беше далеч по-различна от вашата. Трябваше да работи върху унищожителни оръжия — последният опит на американското правителство за създаване на абсолютното оръжие. И отлично се справи с тази задача. — Пенкак погледна Фран. — Ти позна Ейърс Рок веднага, но скалата беше различна, нали?

— Изглеждаше изтърбушена — потвърди Фран.

— Така е. Когато провеждахме тази операция, войната все още продължаваше — каза Пенкак. — Австралия беше последният обитаем континент и сами можахте да се убедите до каква степен — трябваше изцяло да пречистваме въздуха, който изпомпвахме от повърхността. Останките от американското правителство и проекта „Хермес“ се преместиха в Австралия през двайсет и третата година от Хаоса. Ние построихме и обитавахме този огромен подземен комплекс под повърхността на Скалата. Леви беше основният член на екипа, който разработи теориите, позволили създаването на плазмометите. Една отцепническа група консерватори използва тези оръжия срещу поддържащите ни инсталации извън Ейърс Рок, когато разбраха за плана ни да променим миналото и да унищожим нашето настояще. Успяхме да ги спрем, но само колкото да имаме време да реализираме проекта си. Ти видя какво направиха оръжията им с Ейърс Рок. Руснаците — каквото остана от тях — също разработваха свои собствени оръжия. Другите трима души, чиито имена пратихме на руснаците, бяха участници в тази група. Смъртта им предполага промяна на нашето бъдеще дори бомбата да избухне, защото няма да са там, за да завършат тяхното оръжие, използващо лъчи от елементарни частици, усъвършенствано двайсет и пет години след началото на Хаоса. Не ни е известно дали няма да ги заместят други, които да го довършат. Единственото, което знаем, е, че след двайсет и седем минути може да стане първата голяма промяна. А може и да не стане. Всичко друго е от второстепенно значение.

Фран вдигна поглед нагоре — откъм изток ръбът на кратера започваше да изсветлява. Потръпна от студа и се зачуди къде ли е в този момент Хокинс и колко е близо до успеха.

 

 

Околностите на Центъра за изпитание на стратегически оръжия „Капустин яр“, Русия

23 декември 1995 г., 14:40 ч. местно време

23 декември 1995 г., 11:40 ч. по Гринуич

Руснакът шофираше, седнал в собствените си изпражнения. Вече не беше в състояние да контролира, телесните си функции. Но той дори не го забелязваше, тъй като болката, която разяждаше умиращото му тяло, надхвърляше такива тривиални усещания. Единствено силата на решимостта му позволяваше да продължи да управлява камиона по пустия черен път. Знаеше, че е близо, защото преди петнайсет минути бе минал покрай първите предупредителни знаци за навлизане в забранена зона. След пет-шест километра щеше да стигне до външната ограда. Нямаше намерение да отива чак толкова надалеч. Още един-два километра щяха да са достатъчни, та зарядът на бомбата да превърне в пара по-голямата част от главната сграда на арсенала — и специално подвижните ракетни установки СС-27.

Той плъзна треперещата си ръка по джоба на якето си, за да се увери, че дистанционният детонатор все още е там. Предишния ден бе подготвил бомбата, защото знаеше, че днес няма да е достатъчно добре, за да свърши сложната работа по свързването на жиците. Сега единственото, което трябваше да направи, беше да отвори капака на детонатора, да натисне бутона — и всичко щеше да е свършено.

Гледаше пътя толкова напрегнато, че му трябваше известно време да разбере, че нещо препречва слънцето и че камионът се движи в сянка. После бавно осъзна воя навън. Вятърът се вихреше наоколо и навяваше сняг във въздуха. Руснакът натисна спирачката и като свали прозореца, се подаде навън да погледне какво става.

Пет метра над него Тускин се провеси от отворената врата на плъзгача и във възрастния мъж, присвиващ очи срещу дюзите, позна Сергот. Помисли дали да не стреля с плазмомета, но бързо отхвърли тази идея. Сергот можеше да е приготвил автоматичен детонатор и в този случай бомбата щеше да се самовзриви. Възможно бе и самата бомба да е в кабината, а подполковникът не беше сигурен какво ще е въздействието на плазмомета върху нея.

— Най-близкото място за приземяване е след двеста метра! — извика Хокинс в ухото му.

— Той спира! — надвика рева на дюзите Тускин. — Няма време да кацаме!

Вратата на камиона се отвори и Сергот слезе. Държеше нещо в дясната си ръка. И Тускин взе решение. Прокле се, че бе свалил предпазния си костюм и скочи през отворената врата върху стария си приятел.

Чу изпукване и разбра, че левият му крак е счупен. В същия миг усети, че няколко ребра от страната, с която се блъсна в Сергот, се пукат и се забиват в левия му бял дроб. Без да обръща внимание на болката, той сграбчи ръката на Сергот с всичка сила. Възрастният мъж бе зашеметен от неочакваното нападение и отчаяно се мъчеше да отвори капака на детонатора. Тускин го ритна с дясното си коляно и заби палец в китката му, за да го накара да отвори пръсти. В мига, в който хвана кутията, чу пистолетен изстрел и в корема му се заби едрокалибрен куршум. Тускин запокити детонатора встрани и викна на Хокинс, който висеше от вратата на плъзгача над тях.

— Стреляй!

Сергот стреля втори път, от упор, и Тускин изпусна ръката му. Над очите му се спускаше мрак. Чу пропукването на плазмомета отгоре и на лицето му за стотна от секундата се изписа усмивка. После усмивката изчезна в огнения вихър, обгърнал и двамата.

Хокинс внимателно приземи плъзгача и тръгна към камиона. Заобиколи черното овъглено петно — допреди малко това бяха двама мъже, вкопчени в смъртна схватка — и вдигна платнището на каросерията. Бомбата беше там. Майорът се качи в кабината, откара камиона при плъзгача и качи бомбата на борда.

После полетя към тунгуската тайга.