Робърт Дохърти
Скалата (27)

Източникът

Пролетеск, Украйна

23 декември 1995 г., 11:30 ч. местно време

23 декември 1995 г., 08:00 ч. по Гринуич

Хокинс за последен път погледна през бинокъла си към малката дача и после го подаде на Тускин.

— Познато ли ти е това място?

Руснакът се изплю на снега. Трикото му сега беше бяло, осеяно със зелени точки й ивици, и съвършено се сливаше със снега и ниските борове.

— Да. Познато ми е. Това е едно от многото места, на които СВР — бившето КГБ — водят онези, които никой няма да види отново. Пазачите живеят в лукс, затворниците — в мъки. Контрастът е съзнателен — преценен е така, че да помогне в процеса на пречупване на затворника. Имали са много години, за да усъвършенстват методите си. Прекалено много.

— Ами охраната? — попита Хокинс.

Тускин му отправи вледеняваща усмивка.

— Кой би дръзнал да ги нападне? Трябва да си луд, за да тръгнеш срещу СВР.

Майорът се изправи.

— Е, аз май съм луд.

Тускин го последва и го потупа по гърба.

— Никога не е трябвало да бъдем врагове.

Хокинс посочи дачата.

— Как искаш да я превземем?

— Генералът е в мазето. Хората от СВР са отрепки, които живеят от нещастието на другите. — Той погледна Хокинс, сякаш се опитваше да прецени реакцията му. Убиваме всички и извеждаме генерала. Как ти звучи този план, приятел?

Хокинс подхвърли в длан плазмомета.

— Добре ми звучи. Давай да действаме.

Тръгнаха през гората и се спуснаха към малката къща, кацнала на ръба на покритото с лед езеро. Преди малко бяха кацнали с плъзгача от другата страна на склона, по който слизаха сега. Щом излязоха от вратата, тя незабавно се затвори, но Хокинс не се съмняваше, че когато се върнат, ще се отвори.

Полетът от тунгуската тайга беше невероятен. Напомняше на Хокинс за бръснещия полет с хеликоптер с опитен и малко луд пилот. Щом минаха през Стената, автопилотът се включи и ги отнесе от тайгата до мястото, което майорът посочи на видеоекрана. Плъзгаха се ниско — дъното на машината минаваше само на сантиметри над дърветата и винаги се придържаше възможно най-близо до земята. Скоростта им бе невероятна за такава височина — Хокинс пресметна, че са пътували почти с осемстотин километра в час.

Стигнаха края на гората и майорът върна вниманието си към настоящето. Пред тях имаше дванайсетина метра открито пространство. Отпред бяха паркирани две черни коли с вериги на гумите. Нямаше и следа от охрана. Сърцето му туптеше в ушите. Сетивата му се напрягаха и долавяха неща, които иначе биха останали незабелязани. Когато превключи съзнанието си на бойна готовност, времето започна да тече по-бавно. Тускин посочи с ръка и наклони глава — жестове, които повечето хора не биха разбрали. Майорът изпита близост към своя кръвен брат по убиване. Той отлично го разбираше. Хокинс с равни крачки тръгна напред по голия сняг. Цялото му същество бе насочено към къщата в очакване на реакция.

Тускин се движеше в обхвата на периферното му зрение. Хокинс стигна до дачата и хвърли бърз поглед зад ъгъла. Там имаше веранда, по средата на която се виждаше врата. Майорът погледна през рамо и видя руснака, който му кимна и зави зад ъгъла, като се привеждаше ниско, за да не го видят през прозореца. Изведнъж предната врата се отвори и на прага се появи мъж.

Плазмометът го разсече на две и след по-малко от половин секунда Хокинс стоеше на прага, обливайки стаята с огън. Мъжете умираха още преди да осъзнаят какво става. Майорът отпусна спусъка едва когато отсрещната стена се разлетя на парчета. Надясно се виждаше стълбище. Златистият лъч на другия плазмомет разсече въздуха от дясната му страна и улучи двама мъже от СВР, които излизаха от другата стая на първия етаж. Тускин влезе и погледна равнодушно димящите трупове.

Спуснаха се заедно по стълбището. Разнесе се глас — някой попита какво става. Тежката стоманена врата в основата на стълбите избухна и Хокинс влезе вътре. Палачът бе толкова изненадан, че първият му куршум се заби в бетона високо над главата на майора. Втори изстрел нямаше. Хокинс сведе цевта на плазмомета и погледна единствения човек в къщата, останал жив.

Генералът беше гол и завързан за две кръстосани греди, завинтени за стената. Автомобилният акумулатор и клещите, оставени върху една количка, говореха достатъчно за грубите методи за извличане на информация, използвани от СВР. Когато влезе Тускин, очите на генерала се разшириха.

— Пьотър! Дошъл си да ме спасиш!

Руснакът не каза нито дума. Освободиха генерала и го измъкнаха по стълбището и през кланицата горе. Спряха само, за да му вземат палто. Когато излязоха, възрастният мъж се свлече на земята и Тускин го преметна през рамото си. След няколко, минути стигнаха до плъзгача и вратата се спусна пред тях.

Тускин безцеремонно тръшна генерала на металния под, коленичи до него и изсъска:

— На кого продаде бомбите?

Генералът вдигна очи и мъчително се усмихна.

— О, Пьотър. Питат ме това вече цяла седмица. Не беше нужно да избиваш всички, за да играеш на тази игра. Нищичко няма да кажа. Кой те прати? Колгоров ли? Роскин? Какво ги интересува това?

Тускин извади ножа си.

— Това не е игра, другарю генерал. Никой не ме е пратил. На кого продаде бомбите?

Генералът поклати глава.

— Воювах във Великата отечествена. След това служих четирийсет и осем години. И какво получих? Нищо. Затова се погрижих сам за себе си, както и всички останали в страната. Не се ли предполага, че капитализмът е точно това? Да се грижиш сам за себе си? Допуснах грешка, провалих се и ме хванаха. И ще си умра за това.

Тускин допря ножа до гърлото на генерала.

— На кого продаде бомбите?

Генералът дори не трепна.

— За тази седмица СВР направиха каквото им беше по силите. Не можеш да направиш нищо повече. Аз вече съм мъртъв.

— Не още — измърмори Тускин, плъзна ножа надолу по тялото му и го притисна. — Още не знаеш какво е болка. СВР са аматьори. Но не и аз.

Хокинс безчувствено гледаше, докато писъците отекваха в металния корпус на плъзгача. Тускин умело използваше ножа и причиняваше максимум болка с минимум действителни физически наранявания. Гласът му бе леденостуден.

— Аз не съм от СВР. Вече не съм и от „Спецназ“. Не отговарям пред никого. Има неща, по-лоши от смъртта, другарю генерал. Сега ще ги изпиташ всичките. Ако ми кажеш, ще стане бързо и безболезнено. Дотогава обаче мъките ти никога няма да свършат. Мога да те държа жив. На СВР всъщност не им пука на кого си продал бомбите, защото смятат, че клиентите ти са извън страната и че това вече не е техен проблем. Ти им донесе позор и те не можеха да направят нищо повече по въпроса.

Ножът потрепна и генералът отново изкрещя и се сгърчи.

— Не е като електричеството, нали, другарю генерал? — продължи Тускин. — След тока знаеш, че тялото и умът ти са си наред. Но сега, сега не знаеш какво ще остане след като ножът си свърши работата, нали?

— Защо, Пьотър? — простена генералът. — Защо правиш това с мен? Родината ни предаде! Не им дължиш нищо.

— Дължа нещо на хората — отвърна Тускин.

Хокинс хвана приятеля си за ръката, за да му попречи да нанесе фаталния удар, поклати глава и каза:

— Той ни трябва.

— На хората — повтори руснакът. — На всички онези, които са изживели живота си и просто вярват, че в крайна сметка управниците няма да ги унищожат. — Върхът на ножа потъна в плътта.

Генералът изкрещя и повърна.

— Моля те, Пьотър! Моля те!

— На кого, генерале? На кого? — Тускин се обърна към Хокинс. — Подръж му главата, за да не мърда.

Хокинс се наведе и сграбчи бялата коса на генерала, а с другата си ръка стисна шията му и го обездвижи. Тускин доближи върха на ножа точно пред лявото око на възрастния мъж.

— Пьотър! Недей! — Окото хипнотизирано гледаше кървавия връх.

— На кого? Имаш пет секунди или ще ти извадя окото. После другото. Ще спра кървенето, за да не умреш. После ще те кастрирам. След това ръцете ти. И ще те държим жив. Ще прогорим местата на ампутациите, за да не ти изтече кръвта. — В гласа на подполковника не се долавяше никаква емоция.

— Пет. Четири. Три. На кого, генерале? — Тускин замълча за няколко секунди. — Две. Едно. — Ножът се стрелна напред и прониза окото. Хокинс трябваше да напрегне всичките си сили, за да удържи тялото, яростно загърчило се от болка. Тускин натисна ножа и окото изскочи навън, увиснало на очния нерв. Руснакът ловко сряза нерва и окото се търкулна на земята.

— Престани да крещиш, генерале. Това няма да спаси другото ти око. — Тускин се наведе, взе очната ябълка и я вдигна точно пред здравото око. — Имаш пет секунди или никога вече няма да видиш светлината.

От дупката в черепа на генерала шуртеше кръв.

— Не зная кой беше. — Старецът избълва думите по същия начин, по който преди малко бе повърнал.

— Лъжеш — отвърна Тускин, пусна очната ябълка на земята и я размаза с крак. Звукът накара Хокинс да потръпне.

— Наистина! Не зная. Изобщо не се видяхме лице в лице. Той ми уговори явка, свърза се с мен и ми остави там златото. След като го взех, оставих двете бомби на същото място.

— Златото ли? Платил ти е бомбите в злато?

— Да!

— Един и същ човек ли купи и двете?

— Да!

— Африканец ли?

Последва кратка пауза. Тускин приближи ножа до окото на генерала.

— Не зная! — поклати глава старецът. — Не беше африканец.

— Но африканците взривиха едната бомба под купола Вредефорт — отвърна подполковникът. — Да не би купувачът да е бил тяхно подставено лице?

— Не зная.

— Губиш ми времето, старче. Кажи тогава каквото знаеш.

— Африканците може да са получили една от бомбите — може и двете. Но човекът, на когото ги продадох, беше руснак. При това военен.

Тускин размени поглед с Хокинс.

— Как разбра?

— Знаеше прекалено много. Играеше майсторски. Знаеше какво точно иска, знаеше и че аз ще, го направя. Беше някой, който ме познава, но не ми позволи да разбера кой е.

Тускин се намръщи и леко сведе ножа.

— Как точно го направи?

Генералът рязко се дръпна, откъсна се от хватката на Хокинс и набучи гърлото си на ножа. Тускин изруга и започна да се опитва да спре артериалната кръв.

— Мъртъв е — каза Хокинс. Тускин неохотно отпусна ръце. Животът на генерала изтичаше на пода.

— Нищо не научихме — горчиво рече той.

— Научихме, че купувачът е бил руснак. И военен. Все пак е някакво начало — отвърна Хокинс.

Подполковникът се изправи.

— А сега какво?

— Отиваме в Южна Африка — каза Хокинс.

— В Южна Африка ли? — попита Тускин.

— Ще приказваме с онези, които са купили от руснака бомбата за купола Вредефорт. Може да знаят кои е бил.

— Мислиш, че втората бомба все още е у този руснак?

— Да.

— Знаеш ли къде са африканците, които са купили бомбата?

— Да. Преди да мина през портала проверих някои неща. Южноафриканската полиция ги е заловила. Мъж и жена. Мъжът се казва Набакту. Участвал е в радикална групировка, отцепила се от Ксантската партия. Помагала му е жена на име Лона. Пратили са един от групата в мината като камикадзе.

— Моите хора не са успели да се доберат до тази информация — отбеляза Тускин.

— Южноафриканските власти го пазят в тайна. Искат да ги разпитат и после да ги убият. Със сигурност няма да допуснат публичен процес. И сега си имат достатъчно неприятности. ЦРУ е получило сведенията от вътрешен източник.

Тускин разбираше ситуацията.

— Знаеш ли къде ги държат?

— В Брандвлей.

Подполковникът подсвирна.

— Базата на техните командоси парашутисти!

— Да. — Потвърди Хокинс, докато претъркулваше трупа на генерала по рампата.

— С тях няма да се справим толкова лесно, колкото с тези мърлячи тук. — Тускин се насочи към кабината.

— Прав си, няма — съгласи се майорът. После седна пред контролния пулт и издигна плъзгача във въздуха.