Робърт Дохърти
Скалата (3)

Участниците

Хокинс

Богота, Колумбия

19 декември 1995 г., 02:00 ч. местно време

19 декември 1995 г., 07:00 ч. по Гринуич

Нищо не помръдваше в нощта. Шумът от автомобилите по магистралата на километър на изток едва се чуваше. Двуетажната къща беше отдалечена от другите сгради край виещия се път признак за богатството и властта на собственика й: Бетонна стена със заключена порта заобикаляше огромното имение. На вратата на къщата проблесна светлинка — пазачът палеше цигара.

Приклекнал до стената, Хокинс внимателно наблюдаваше сградата, заслушан в приглушеното съскане на радиослушалката в ухото си, придружаващо докладите на членовете на групата му.

— Пума готов. Край.

— Тигър готов. Край.

— Леопард готов. Край.

Хокинс пресмяташе. Ягуар имаше трийсет секунди. След това щеше да му се наложи да почне и без него.

— Ягуар готов. Край.

Хокинс се изправи. Висок и строен, той бе облечен в черна униформа, препасана с ремъци, от които, стърчаха смъртоносни приспособления. Черната качулка и плоската муцуна на очилата за нощно виждане скриваха лицето му. В лявата си ръка стискаше автомат. Прикладът му беше свален и дебелата метална тръба на заглушителя сочеше натам, накъдето се местеха и очите му. Спокойно, сякаш говореше за времето, Хокинс каза в микрофона:

— Ангел, тук Гепард. Готов за действие. Край.

— Гепард, тук Ангел. Имаш окончателно разрешение. Действай. Край.

Под качулката лицето на Хокинс остана безизразно.

— Майка, какво е положението ти? Край.

В слушалката се разнесе приглушеният шум на хеликоптерни перки.

— На осем клика съм. Всичко е чисто. Готов. Край.

— Майка, започни приближаване. Групата тръгва. До всички от екипа, тук Гепард. Започвам да броя, тръгваме на десет. — Хокинс тръгна напред. Другите трима от групата му се движеха към предната врата в съвършена координация. Той поемаше най-опасното място — както се полага на командира.

— Пет — прошепна Хокинс. В зелената светлина на очилата ясно виждаше блещукането на цигарата на пазача, сякаш бе мощен прожектор. Пазачът гледаше някъде встрани и нямаше представа за надвисналата буря.

— Три. — Той вдигна автомата си. — Две. Едно.

Деветмилиметровите му инфразвукови куршуми отхвърлиха пазача към вратата. Оръжието издаде само приглушен шум от прещракването на механизма. Един от хората му се пресегна над трупа и постави експлозива точно над ключалката. Отстъпиха назад и се приведоха. Взривът беше кратък и четиримата се втурнаха вътре. Електричеството угасна и всичко потъна в мрак. През очилата си майорът ясно виждаше настаналия хаос — охраната се мъчеше да реагира слепешком.

Изстреля един откос към групата мъже вдясно и ги повали на земята. Тримата от екипа му тръгнаха в редица, за да прочистят първия етаж. По радиостанцията Хокинс следеше напредването на другите си екипи. Пума вече бе обезопасил района отзад за Майка. Тигър и Леопард действаха в двата срещуположни края на втория етаж, след като се бяха спуснали по въже от покрива и бяха влезли през прозорците в коридора. След като беше прекъснал тока, Ягуар следеше за външна опасност и осигуряваше снайперистка поддръжка.

— Тигър. Минус двама в Б-четири. — Хокинс знаеше какво означава това: че Тигър е убил двама души в стаята, обозначена от тях като Б-4. Чу експлозиите, разбили още две врати. Все още нямаше стрелба. Това беше добре — всичките му хора имаха заглушители, което означаваше, че никой не отвръща на огъня им. Бяха изминали три четвърти от първия етаж, когато гърленият рев на автоматично оръжие раздра тишината — първата съпротива.

По радиостанцията се разнесе лаконичен глас:

— Ягуар, тук Леопард. Сгащихме един в Б-седем. Свалихме вратата, но той се е долепил до стената. Ще изчакам малко. Засичате ли нещо вътре? Край.

— Тук Леопард. Проверете с термосензора. — Последва кратка пауза.

— Ясно, Леопард, открихме го. — Хокинс леко наведе глава, когато извън сградата прозвуча мощен изстрел. Нямаше начин да се заглуши 50-калибровата снайперистка пушка — не и при положение че трябваше да стреля през стени.

— Леопард, тук Ягуар. Стаята е чиста. Край.

— Ясно. Влизам в Б-седем.

Заместникът на Хокинс излезе от последната стая на първия етаж е вдигнати нагоре палци. Всичко долу беше чисто.

— Майка, тук Гепард — каза майорът по радиостанцията си. — Положението ви? Край.

— Тук Майка. Всичко е по график. Край.

Хокинс се обърна и се затича към стълбището. Тигър стоеше пред Б-11. Целта им се намираше в тази стая.

— Ягуар, тук Гепард. Какво засичате с термосензора в Б-единайсет? Край.

— Само двама. Единият се крие до леглото. Край.

Намеси се нов глас.

— Тук Тигър. Влизам. Край.

На площадката на втория етаж за миг го заслепи пренатоварването на очилата му от експлозията, разбила вратата на стаята.

— Хванахме го! — разнесе се ликуване по радиостанцията.

Хокинс се втурна в Б-11. Двама от хората му бяха сложили белезници и завързали очите на един дебел гол старец, който плачеше с глас. Майорът погледна към втория човек в стаята — млада жена. Тя лежеше на леглото, придърпала завивката до шията си, и ужасено гледаше тъмните маскирани фигури.

— Изкарайте го оттук! — рязко нареди Хокинс. Двама от хората му изправиха мъжа на крака и го поведоха навън, към мястото, където трябваше да ги чака хеликоптерът.

— До всички групи. Тук Гепард. Оттегляйте се. Оттегляйте се. Край.

Хокинс дръпна микрофона от устните си и дълбоко си пое дъх. Командирът на Тигър изведе хората си от стаята и се върна при него. Не зададе очевидния въпрос, само премести поглед от жената към капитана и после обратно към нея. Тя се беше свила в края на леглото, възможно по-далече от нападателите.

— Аз ще се погрижа, шефе.

Хокинс отговори на предложението на командира на Тигър с откос през средата на челото на момичето. Мозък и кръв опръскаха таблата на леглото. Майорът пристъпи напред и отметна завивката. В дясната ръка на убитата се виждаше малък пистолет с къса цев.

Той хвърли кратък поглед към командира на Тигър и кимна към вратата. Хукнаха към стълбището и излязоха през задната врата.

Хеликоптерът МН-53 „Пейв Лоу“ кацна на моравата точно по график и командосите от „Орион“ спокойно се качиха вътре, като първо натовариха завързания си пленник. Машината се издигна и пое към крайбрежието, придружена от ескорт изтребители „Стелт“. Пилотът летеше ниско над дърветата, като използваше теренния си радар, за да не бъде засечен от радарите на колумбийските въоръжени сили. Щяха да се върнат на борда на самолетоносача още преди някой в страната дори да заподозре какво се е случило.

Хокинс застана по средата на пътническото отделение, където лежеше старецът. Червените светлини на тавана хвърляха отблясъци по бледата му кожа. Вече беше успял да се омърля. Тлъстите му бедра бяха целите в мръсотия. Хокинс махна очилата за нощно виждане и бавно свали черната си качулка. Коленичи до пленника си и се втренчи в него със стоманеносивите си очи. Знаеше, че на борда на самолетоносача чакат професионални майстори на разпита, които щяха да изстискат всичко от този мъж, но бе платил висока цена за залавянето му и го беше дебнал цели две седмици. Искаше да знае. Първият му заместник Ричман, който бе командир на Тигър по време на акцията, клекна до него.

— Успя ли да я купиш?

Мъжът го погледна объркано и попита на испански:

— Какво?

— Успя ли да купиш ядрената бомба? — попита тихо Хокинс също на испански.

— Каква ядрена бомба? — Старецът поклати глава. — За какво говорите?

Майорът се втренчи в очите му. Догади му се. Инстинктът му подсказваше, че пленникът казва истината. Всичко това за нищо. Погледна Ричман, който сбърчи лицеи извика в ухото на командира си:

— Всичко ще си спомни.

Хокинс кимна уморено.

— Изложих се с момичето — каза Ричман. — Не видях пистолета.

Хокинс прокара ръка по челото си.

— Няма значение.

Изправи се и отиде в предната част на товарното отделение, по-далеч, от членовете на групата, и се тръшна на плетената седалка до стената на хеликоптера. Свали тънките си черни ръкавици и погледна златния пръстен на лявата си ръка. Завъртя го и усети как се врязва в плътта му. Спомни си за страха в очите на жената в стаята. Не знаеше коя е. Бе забелязал пистолета в мига преди да стреля, но нямаше как да знае дали е имала намерение да го използва. Това беше рефлекс — рефлексът за убиване, от години набиван в главата му.

Усети, че в гърдите му се отваря черна празнота — празнота, която често изпитваше през последните четири години. Стисна очи и се помъчи да се избави от всички спомени, но не успя. Несъзнателно пусна пръстена, разкопча кобура и извади пистолета си.

Някой го потупа по рамото.

— Сър, получихме съобщение за вас по сателита. — Пред него стоеше човек от екипажа и му подаваше слушалки за сателитната радиостанция. Гледаше любопитно пистолета в ръката му. Майорът проследи погледа му, премигна, несръчно прибра оръжието в кобура и взе слушалките.

— Хокинс слуша.

Хок, тук е генерал Лоури, На, борда на самолетоносача сме ти приготвили един F-14. Излиташ веднага.

Хокинс разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Ами съвещанието?

— Не се тревожи за съвещанието. Ричман ще се оправи. Появи се нещо друго.

— Да не сте открили другата ядрена бомба?

— Не. — Последва кратка пауза. — Качваш се и те откарват, където трябва. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Не можете ли поне да ми кажете къде отивам, сър?

Този път паузата беше продължителна.

— Доколкото разбирам, заминаваш за Австралия.

— За Австралия ли? Защо?

— Да ти кажа честно, Хок, не зная какво става. Заповедта идва от най-горе. Просто прави каквото ти се казва. Край.

Слушалките замлъкнаха, Хокинс ги свали и ги пусна на пода, без да обръща внимание на погледите на хората си. Притисна юмруци до слепоочията си, като се опитваше да изтрие от ума си всички лица и най-вече едно лицето на една все още жива — поне физически — жена, легнала на друго легло и покрита до шията с бял чаршаф. Да изтрие безцелно вперените й право напред, не изразяващи нищо големи очи.

 

 

Батсън

Сокоро, Ню Мексико

19 декември 1995 г., 00:15 ч. местно време

19 декември 1995 г., 07:15 ч. по Гринуич

Петимата мъже на масата вляво от подиума на оркестъра оценяваха жените, които отиваха до тоалетната. Скалата им варираше от минус десет до седем за младо момиче с къса поличка. Дон Батсън не обръщаше внимание на грубия им смях. В пиянската мъгла на седем бири той много повече се интересуваше от жената, която седеше до него. Линда беше една от докторантките му и наскоро връзката им бе станала много повече от чисто професионална.

Дон изглеждаше много по-млад, отколкото беше всъщност. Почти незабележимият сив проблясък в черната му коса едва намекваше за неговите трийсет и осем години. Черните очила в стоманени рамки допълваха удивително гладкото му лице и скриваха тъмните му очи. Червенината на носа му и спуканите капиляри по бузите му можеха да се забележат единствено на дневна светлина. Той поддържаше тялото си в добра форма в университетската спортна зала и всеки ден изхвърляше през порите си изпития алкохол. Дон Батсън с алчни шепи взимаше всичко, което можеше да му предложи животът. В настоящия момент една от тези шепи бе заета с бедрото на Нанси и мачкаше гладката плът в очакване на нощните наслади.

Питър, един от третокурсниците на Дон в Минно-технологичния институт в Ню Мексико, току-що беше завършил разказа за преживяванията си миналото лято по време на стажа си в един минен консорциум в Колорадо. Към края на забавната история Дон допи халбата си и се наведе напред.

— Имам малък проблем, който искам да решите вие. — По-младите студенти простенаха от престорен ужас, а Нанси се усмихна. Беше свикнала с любимата игра на Дон — поставянето на проблеми, които изискваха изобретателни решения. Той я погледна. — Не искам ти да ми отговаряш — вече си го чувала.

Уверил се, че е привлякъл вниманието им, той продължи, като се опитваше да надвика приглушения шум от бара.

— Имате стоманена тръба с диаметър четири сантиметра и дължина шейсет сантиметра, запоена перпендикулярно за стоманена плоскост. Горният й край е отворен. Освен това имате кука, клещи, парче тел, дълго метър и двайсет, и лист машинописна хартия. В горния край на тръбата е поставено топче за пинг-понг, което бавно се спуска надолу. Диаметърът на тръбата е едва с три милиметра по-голям от този на топчето. Вашата задача — ухили се той, — в случай че се нагърбите с нея, е да извадите топчето от стоманената тръба с помощта на това, с което разполагате. И топчето трябва да е непокътнато — не трябва да го пробивате с куката, за да го изтеглите.

Дон се облегна на стола си и изслуша няколко от обичайните решения, като обясняваше защо нито едно от тях няма да свърши работа. Накрая се смили над студентите и каза:

— Добре. Чуйте сега. Както винаги, тук има нещо поучително. Всички се съсредоточихте върху материала, който ви дадох, а не върху проблема. Като кон с капаци. Някой да опише характеристиките на предмета, който искате да извадите от тръбата.

— Кръгъл е — пиянски заяви един от студентите.

— Вярно — потвърди Дон. И още?

— Бял е — през смях отбеляза друг.

— Още? — С периферното си зрение Батсън забеляза, че мъжете до тоалетната вече записват числа върху салфетки и ги вдигат, когато жените минават покрай тях.

— Подскача.

— Добре. На верен път си. По-физични характеристики. Как бихте описали топче за пинг-понг на човек, който никога не е виждал такова?

— Ами… куха пластмасова сфера.

Дон се усмихна.

— Чудесно. Какво прави кухата пластмасова сфера? — Той видя намръщените им физиономии и се опита да им обясни по-подробно. — Вече казахте, че подскача. Какво друго?

— Плува.

— Точно така! — Дон погледна студента, който се беше сетил. — Как можеш да използваш това свойство, за да извадиш топчето от тръбата?

— Ами, наливаш вода и то ще се изкачи догоре. Но в условията, които ни даде, няма вода.

Дон поклати глава.

— Това само подсилва поуката. Трябва да изследваш проблема, без да се ограничаваш от даденостите или от известните ти параметри. С какво разполагате винаги, когато разглеждате, който и да е проблем?

— С ума си?

— Да — отвърна Дон. — Но и с тялото си. Тялото ви не е ли в състояние да даде достатъчно количество течност, за да извадите топчето от тръбата?

— Отврат — обади се една студентка. — Искаш да кажеш да се изпикаем в тръбата, така ли?

— Точно така.

В този момент двама мъже в официални костюми влязоха и започнаха да оглеждат заведението, като постоянно свеждаха очи към снимката в ръката на единия. Изглеждаха неуместно сред каубойските ботуши и шапки.

— И като говорим за това — рече Линда, — ще се отлъча за момент. Поръчай ми още една бира — прошепна тя на ухото на Дон, докато се изправяше.

Батсън я проследи с поглед, докато се движеше между масите, към дамската тоалетна. Когато мина покрай петимата простаци, те вдигнаха числата си. Дон с удоволствие забеляза, че я оценяват високо, най-високо от всички досега — и внезапно Линда спря и бутна каната им с бира.

Единият от петимата — дебел пиян мъж с голяма сребърна тока на колана — се изправи и изруга:

— Шибана кучка! Коя си ти ма?

— Майната ти! — извика тя. — Не мога ли да стигна до тоалетната, без да ме безпокоят?

— Чакайте! По-спокойно — каза Дон, който вече бе до масата им, и хвана Линда за ръката.

— Тая с тебе ли е бе, задник такъв? — Дебелакът се наведе заплашително към слабичкия Батсън.

— Спокойно де — усмихна се Дон — Ще ви купя още една кана бира. — И посегна да извади портфейла си.

Друг от петимата — висок и мършав — се изправи от дясната му страна.

— Ей сега ще ви накараме с гаджето ти да ни оближете масата.

Голяма мазолеста длан сграбчи ризата на Батсън за гърба и той се помъчи да си спомни някой от уроците по карате, които беше взимал по време на един от миговете си на вдъхновение преди няколко години. За съжаление не успя да се сети за нищо полезно.

— Вижте, момчета, няма нужда да…

Ръката го натисна напред и наведе главата му към масата. Линда риташе и хапеше дебелака, който я опипваше.

— Не мърдай! — прониза заведението мъжки глас. — Едно движение и сте трупове.

Каубоите замръзнаха и като хипнотизирани втренчиха погледи в онзи, който бе извикал иззад гърба на Дон.

Ръката пусна гърба на ризата му. Батсън бавно се изправи и се обърна. Бяха двамата в официалните костюми. Единият бе насочил към групата миниатюрен „Узи“, другият се целеше в дебелака с голям, смъртоносен на вид пистолет.

— Вие ли сте професор Батсън? — попита онзи с пистолета.

Дон кимна.

— Моля, елате с нас.

Това „моля“ прозвуча нелепо, като се имаше предвид насоченото оръжие.

— Да вървим, Линда — рече той, като напъхваше ризата в панталоните си.

Прикривани от двамата мъже, те стигнаха до вратата и излязоха на паркинга.

— Кои сте вие?

Мъжът прибра пистолета и му показа служебната си карта.

— Агенция за национална сигурност. Трябва да дойдете с нас.

— Защо? — Дон хвърли поглед към Линда, която продължаваше да трепери. Наблюдаваше го по начин, който Батсън не можеше да определи. Той разтърси глава в опит да проясни мислите си.

Мъжът го поведе към една черна кола със затъмнени прозорци.

— На този въпрос ще ви отговорят щом стигнем там, където отиваме. Настоящата акция е в съответствие с участието ви в проекта „Хермес“.

— Никъде няма да ходя, докато не ми кажете къде ме водите.

Мъжът се обърна и го погледна безизразно.

— Много бихме желали да ни окажете съдействие. В противен случай ни е наредено да използваме сила, а съм сигурен, че никой от нас не би искал това. Вие доброволно сте се съгласили да участвате в проекта „Хермес“. Мога да ви уверя, че всичко ще е наред. Ще ви обяснят всичко, когато стигнем.

Вторият мъж застана плътно зад Батсън. Поведението му изразяваше спокойна заплашителност.

— Колко време ще отсъстваме?

— Не зная, господине. Поне един ден.

— Добре. Засега ще ви окажа съдействие. Но първо нека откараме госпожица Портър. Можем да я оставим в моя апартамент, докато си взема някои неща.

Мъжът отвори вратата на колата.

— Вече бяхме там и ви донесохме багажа.

— Как влязохте? — протестира Дон.

Мъжът изглеждаше леко изненадан, сякаш са му задали глупав въпрос.

— През вратата, професоре. Качвайте се, моля ви. На летището ни чака самолет. Госпожица Портър може да се прибере с вашата кола. Вече сме уведомили университета, че ще отсъствате.

Дон се обърна към Линда.

— Ще ти се обадя веднага щом разбера какво става.

— Не си прави труда — рязко отвърна тя, дръпна ключовете от ръката му и тръгна към неговата кола.

 

 

Леви

Лондон, Англия

19 декември 1995 г., 09:00 ч. местно време

19 декември 1995 г., 09:00 ч. по Гринуич

Всички места в аудиторията бяха заети и край задната стена дори имаше правостоящи.

— Не знаех, че ще са толкова много! — каза Дебра Леви, като надникна иззад завесата.

Координаторът от Оксфорд охкаше, ахкаше и се суетеше около нея — може би си мислеше, че това ще я успокои.

— Имате невероятна репутация. Работата ви е изключително актуална. — Той се усмихна. — Всъщност, що се отнася до мен, тя е свръхактуална. Не съм сигурен, че разбирам последната ви статия върху квантовата теория на гравитацията и физиката на космоса, най-вече онази част за…

Без да го слуша, Дебра стисна бележките си в потните си длани и си намести очилата. Целият този народ се беше събрал тук да слуша едно двайсет и три годишно еврейско момиче от Бруклин! Всичко й се струваше толкова странно! Тя живееше в своя собствена реалност и не разбираше, че другите я намират за удивителна. След като завърши гимназия на девет години, Дебра защити доктората си до физика на петнайсет. Оттогава бе прибавила към това още няколко титли и продължаваше да се съсредоточава в света на физиката.

На хората около нея, изглежда, никога не им беше идвало наум, че както те не я разбират съвсем, така и тя не разбира напълно никой друг извън самата себе си. За нея бе съвсем естествено да напредва по този начин и абсолютно неестествено, че връстниците й все още се бореха с учебна програма, която тя беше завършила почти преди десетилетие. Егоцентризмът на средния човешки разум я смущаваше, откакто се помнеше.

— Две минути — прошепна й координаторът, притиснал тялото си ненужно плътно до нея.

Той я дразнеше. Дебра знаеше, че не е красива, но съзнаваше и че не е грозна. Метър шейсет и осем, петдесет килограма, разпределени равномерно по фигурата й. Тялото й бе приемливо от гледна точка на съвременните обществени стандарти, според които винаги е по-добре стрелката на кантара да показва по-малко, отколкото повече. Проблемът не я вълнуваше особено, но мозъкът й съзнаваше, че това понякога е от значение за други, най-вече за мъжете. Никога не се гримираше. Лицето й бе много бледо и гладко. Очите й се криеха зад безнадеждно демодирани очила с дебели стъкла. Тъмната й коса беше завързана на кок с малка панделка и никога не бе изпитвала благосклонността на фризьорски ножици.

Една минута.

До вратата на подиума се появиха две фигури. Един от професорите се помъчи да им попречи да влязат. Те минаха покрай него, сякаш не съществуваше. По-високият се приближи до Дебра.

— Госпожица Дебра Леви?

Тя кимна. Координаторът и неколцина други тревожно се въртяха наоколо и задаваха въпроси, на които никой не отговаряше.

— Аз съм агент Стоун от Агенцията за военно разузнаване. — Той пъхна под носа й някаква служебна карта. — Имаме основание да смятаме, че животът ви е в опасност. Наредено ни е да ви отведем на сигурно място.

Дебра объркано премигна.

— Какво?

Дори не си направиха труда да й обяснят. Застанаха от двете й страни и я изведоха от аудиторията през задната врата, без да обръщат внимание на възмутения вой, който нададоха хората от Оксфорд. Още преди да успее да осъзнае случилото се, тя седеше в една тъмна кола, която фучеше на улицата.

 

 

Фран

Ню Йорк, Ню Йорк

19 декември 1995 г., 04:42 ч. местно време

19 декември 1995 г., 09:42 ч. по Гринуич

Компютърният екран хвърляше зловещи отблясъци по дървения под на големия кабинет. Франсин Волкърс гледаше дисплея, но нямаше нужда да чете цифрите — тя ги беше създала и те бяха неизличимо врязани в паметта й. Отпи от кафето си и въздъхна, когато в спалнята на Джордж светна лампа. Съпругът й се приближи до нея, наметнал халата си.

— Няма ли най-после да си лягаш?

Франсин поклати глава. През последните четирийсет и осем часа й се бе наложило да се сблъска със собствените си резултати и те изобщо не й бяха харесали. Както беше длъжна, тя ги прати по секретния модем още щом завърши изчисленията. Сега не можеше да направи нищо, освен да ги гледа.

— Не.

Мъжът й тихо изруга. Дълги години бракът им бе взаимно удобен, но сега Франсин се превръщаше в дразнител — тя нарушаваше неписаното примирие.

— За Бога, Фран! Седиш пред този проклет компютър, откакто се прибрах. Светлината от екрана ми пречи.

— Ами затвори вратата. — Тя се изненада, че е забелязал колко време е минало. Съпругът й работеше на Уолстрийт, обработваше свои собствени числа и единственото, от което се интересуваше истински, беше те да му носят печалба, при това поне в шестцифрени стойности месечно. Числата ги бяха събрали преди петнайсет години в колежа, но впоследствие ги бяха отнесли в напълно противоположни посоки. Неговите бяха завършили на Уолстрийт, нейните я бяха отвели в Колумбийския университет, където разработваше областта на статистическото прогнозиране. Събираше факти и диаграми, преобразуваше ги в разбираеми за компютъра числа и после се опитваше да прогнозира каква е вероятността за различни бъдещи събития. В момента прогнозата беше изключително неприятна.

Преди няколко години групата, поддържаща онова, което наричаха „часовникът на Страшния съд“, бе върнала голямата стрелка от две минути преди полунощ почти с тринайсет минути назад. Мотив за този ход беше разпадането на Съветския съюз и съкращаването на военните разходи в световен мащаб. Фран не бе съгласна, но запази мнението си за себе си. Собствените й изчисления биха преместили стрелката за минутите мъничко по-близо до мрачния час. Загубата на относителната стабилност на Съветския съюз и образуването на безброй отцепили се държави, всички притежаващи ядрено оръжие, определено не предвещаваше добро за човечеството нито в ума й, нито в нейните изчисления. Богатите се колебаеха, а бедните ставаха все по-гневни.

Тя дори не си направи труда да погледне мъжа си.

— Върви да спиш, Джордж. Трябва ти почивка, за да можеш утре да правиш пари… е, май би трябвало да кажа „днес“.

Само преди година той яростно би отвърнал на иронията й и би отбелязал, че с неговите пари плащат за изключително скъпия си апартамент в западен Сентръл Парк. Фактът, че сега просто се завъртя и се върна в спалнята си, като затръшна вратата, говореше зле за състоянието на отношенията им. Фран беше на трийсет и пет — висока стройна жена с тъмна коса, вече прошарена със сиви нишки, признак за преждевременно състаряване, който тя не желаеше да скрие с боя. В резултат на това и на бръчките около очите и устата й Франсин изглеждаше десет години по-стара. Това не я безпокоеше. Подобни тривиални въпроси малко я вълнуваха в сравнение с онова, което ден след ден й говореха числата.

Не се изненада особено, когато домофонът иззвъня. Стана за първи път от часове и тръгна с изтръпналите си крака към вратата.

— Да?

— Госпожо Волкърс, аз съм Ед, портиерът. Дошли са двама мъже, искат да ви видят. Казват, че били от правителството. Имат служебни карти.

— Прати ги горе, Ед. Всичко е наред. — Тя отключи вратата и я отвори. После отиде в спалнята си и започна да си събира багажа. Мъжете се появиха само след няколко минути.

— Госпожа Волкърс?

Тя кимна, без да престава да вади дрехите си от гардероба.

— Госпожо, тук сме, за да ви придружим. Акцията е в рамките на проекта „Хермес“.

— Зная. Очаквах ви.

Двамата изглеждаха облекчени, че не задава въпроси и не възразява.

— Във Вашингтон ли отиваме, или в центъра в западна Вирджиния? — попита Фран и седна на ръба на леглото, за да се обуе. Беше пратила данните в столицата, но обикновено се срещаха в бункера под хълмовете на западна Вирджиния.

Лицата на агентите останаха безизразни.

— На нито едно от двете места, госпожо.

Фран се изненада.

Тогава къде?

Двамата се спогледаха, после единият отвърна:

— В Австралия, госпожо.

— В Австралия ли? Защо?

Мъжът, който й бе отвърнал, сви рамене.

— Не знаем. Нашата работа е да ви отведем там. На „Ла Гуардия“ ни очаква военен самолет.

Фран се замисли за онова, което знаеше за Австралия, взе предвид, че в южното полукълбо е лято, и прибави в чантата си няколко тениски и къси панталони.

После преметна сака през рамо. Единият агент взе другия й багаж.

— Мога ли да съобщя на съпруга си, че тръгвам?

— Да, госпожо, но без да му казвате къде.

— О, по дяволите — рече Фран. — Просто ще му оставя бележка на хладилника.