Робърт Дохърти
Скалата (13)

Вторият контакт

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 10:15 ч. местно време

22 декември 1995 г., 01:45 ч: по Гринуич

— Къде е Дебра?

Въпросът на Фран ги свари неподготвени. Майорът я погледна. Рядко беше виждала в нечии очи толкова дълбока скръб. В Хокинс имаше нещо повече от хладнокръвния военен, за когото се представяше пред света, разбра тя и съжали за забележката си в столовата по повод продажността.

— Трябва да е излязла, когато положението по радиостанцията се напече — отвърна Батсън. — Нали беше тук.

— Ела да я намерим — каза Фран и като хвана Хокинс под ръка, го повлече навън.

Излязоха и замижаха срещу яркото слънце.

— Виждали ли сте госпожица Леви? — попита Хокинс един от морските пехотинци.

— Да, сър. Преди минутка тръгна към комуникационния център.

Намериха я там. Дебра седеше пред един от пултовете и пишеше на клавиатурата.

— Какво правиш? — попита я Фран.

Леви й хвърли поглед през рамо.

— Информирам ги, че онова, което стана току-що в тунгуската тайга, е грешка.

— Кого информираш? — попита Хокинс. В главата му продължаваха да отекват крясъците на умиращите мъже.

Леви натисна „ЕНТЪР“.

— Онези, които са в Скалата или които стоят зад нещото вътре.

— И как го направи? — сепнат попита майорът.

Леви посочи екрана.

— Просто излъчих съобщение.

Екранът представляваше неразбираем хаос от нули и единици.

— Какво е съдържанието на съобщението ти? — попита Хокинс:

Леви натисна друг клавиш и екранът се изчисти.

— Точно това, което казах — че не сме искали да причиним вреда и че желаем единствено мир.

Майорът хвърли поглед към Фран и сбърчи лице. На съседния пулт седеше Спърлок, сложил на ушите си слушалки. И представа се нямаше какво се е случило току-що.

— Знаеш ли дали Скалата е получила съобщението ти? — попита Фран.

Леви са усмихна.

— Скоро би трябвало да разберем.

 

 

22 декември 1995 г., 11:40 ч. местно време

22 декември 1995 г., 02:10 ч. по Гринуич

— Какво общо има между нас четиримата, че нещото в Скалата да иска да сме тук? — зададе Фран въпроса, който я измъчваше още откакто й казаха за съобщението в края на първото предаване.

Леви все още беше с тях, макар че на Хокинс му се бе наложило яростно да спори с Лам, за да не я задържи под охрана. Тя продължаваше да отказва да разкрие точното съдържание на съобщението, което беше излъчила. Майор Спърлок можеше да потвърди, че съобщение е било пратено — автоматичните датчици бяха регистрирали поне това, но Леви бе изтрила самия текст. Беше го пратила по същия начин, по който бяха получили второто съобщение — на променлива дължина на вълните от четиринайсет цяло и двайсет мегахерца нагоре. Никой не знаеше дали Скалата го е приела.

Членовете на групата седяха в оперативната палатка заедно с Лам и се опитваха да се възстановят от двойния шок след военната операция в Сибир и опита за излъчване на Леви.

— Зададох същия въпрос и моите хора направиха сравнителен анализ на миналото ви в опит да открият връзката — каза Лам. — Не успяхме да стигнем до нищо. — Той погледна Хокинс — бе убеден, че Леви е откачила съвсем.

Сякаш усетила това, Дебра тихо каза:

— Мислите, че съм хахо, нали? — Никой не се обади и тя продължи: — Предполагам, че знаете за заболяването ми. И за престоя ми в болницата? — Гласът й придоби леко иронична интонация. — Лекарите смятат, че случилото се с мен се дължи на бързото ми умствено развитие изпреварило емоционалните умения, необходими, за да се справя с него. — Тя се засмя. — Уверявам ви, господа, и вас, госпожо — кимна с глава към Фран Дебра, — в момента аз навярно съм най-здравият човек тук.

— Значи знаете и зя моя проблем — тихо рече Фран и погледна Лам.

На лицето на Хокинс се изписа изненада.

— Да, знаем, но лекарите са ви излекували — отвърна Лам.

Батсън се размърда, после попита Хокинс:

— Ами ти? И ти ли си бил в психиатрия?

— Не. Аз просто убивам хора — с опасен блясък в очите отвърна Хокинс.

Батсън се обърка.

— Е, аз не съм психясвал, нито пък се е налагало да ме тикат в лудница. Не съм и убивал никого. Защо тогава съм тук?

Внезапният тътен на експлозия не му позволи да получи отговор.

— Какво е това? — попита Фран.

— Използваме взрив, за да стигнем до кухината — обясни Лам.

— Мислех, че няма да го правите — рече Батсън.

— Положението се промени — сви устни Лам.

— Страхувате се, че ще ни изпреварят, така ли? — попита Хокинс.

— Вече ни изпревариха — каза Лам. — Руснаците или са зад всичко това, или са толкова объркани, колкото и ние. Така или иначе, те вече откриха нещото, което е при тях. Не можем да си позволим да губим повече време.

— Какво ще правите, когато стигнете до кухината? — попита Фран.

— Зависи какво има там — сви рамене Лам. — Може да е същото като в тунгуската тайга, но спомнете си, че обектът там не е излъчвал нищо. Ние седим върху предавател. Възможно е тамошният обект да е просто приемник.

Някакъв мъж пъхна глава в отвора на палатката и даде знак на Лам. Той се изправи и каза:

— Ако успеете да се сетите за нещо общо помежду ви, което хората ми са пропуснали, съобщете ми. Трябва да се погрижа и за други неотложни дела. — И излезе, понесъл вечните си папки.

Фран погледна Хокинс и после Батсън. Геологът с въздишка се отпусна на стола си.

— Виж, Фран, струва ми се, че зная защо съм тук. А и защо си тук и ти. Мога даже да разбера защо и ти си тук. — Той посочи Хокинс. — Но не разбирам защо е тук Леви.

— И защо си тук? — попита майорът.

— Аз съм един от най-добрите специалисти в света по геология. Това нещо — каквото и да е то — е по средата на най-голямата хомогенна скала на земята. — Батсън махна с ръка, за да накара Хокинс да замълчи. — Най-важното обаче е, че съм член на проекта „Хермес“. Както и Фран.

— Вече няколко пъти чувам да се споменава за това — рече Хокинс. — Какъв е този проект „Хермес“?

Батсън с трепереща ръка потърка наболото по брадичката му стърнище.

Сформираха го преди две години. Някой умник във Вашингтон решил, че президентът трябва да разполага с научен резервоар и да може да се обръща към него, когато му трябват отговори на мъчни въпроси. Тъй като не знаеше от отговори на какви въпроси ще се нуждае той, правителството събра по един-двама от най-добрите учени във всяка област и ги обедини в проекта „Хермес“, Аз бях включен в него преди година и половина. През това време съм присъствал на пет общо ориентиращи срещи в Западна Вирджиния, но това е едва вторият случай, когато ме викат за действителна работа.

— Ами ти? — попита Хокинс Фран.

— Аз съм един от първите членове на „Хермес“. Последния път, когато проверявах, бяхме осемдесет и седем пълноправни членове. В рамките на проекта обаче съм вършила много повече работа от Дон. Всъщност единственото ми занимание от почти година и половина е да правя прогнози за Лам и хората му.

— Научен ясновидец.

Всички изненадано се обърнаха към неочаквания глас. Подпряна на бастуна си, на входа на палатката стоеше доктор Пенкак. Тя се приближи до масата и седна на един от столовете.

— Никога не съм чувала да наричат статистическото прогнозиране по този начин — отбеляза Фран.

— Как се вписва в прогнозите ви сегашната ситуация? — попита Пенкак.

— Изобщо не се вписва — призна Фран.

— В такъв случай продължават ли да са валидни?

— Зависи — отвърна Фран. — Трябва да разглеждате хода на историята като дълбока река. Можете да хвърляте камъни в нея, но тя ще продължава да си тече в същата посока. За да я промените, ви трябва нещо наистина значително. Не се опитвам да си играя с думите, но засега това е просто камък. Много объркващ, но все пак просто камък.

— В каква посока се движим сега? — попита Батсън.

— Не в много добра. — Фран затвори за миг очи. Не й се искаше да навлиза в темата. Знаеше числата наизуст. — Съществува изключително голяма вероятност през следващите няколко години да изпаднем в тежка глобална икономическа депресия. Унищожаването на онази мина в Южна Африка може само да ускори процеса. Има също много голяма вероятност, когато световната икономика достигне критичната си маса, да избухне нова световна война — този път по-скоро между Севера и Юга, между индустриалните държави и слабо развитите. Между производителите и доставчиците на суровини.

— Няма ли вероятност после да се оправим? — попита Хокинс.

Нова експлозия разтърси Скалата.

— Не. Ако не се самоунищожим с ядрени бомби, най-вероятно ще ни унищожи онова, което правим с околната среда.

— Това ли е причината за психичния ти проблем? — тихо попита майорът.

Фран го изгледа, после кимна.

— Толкова много негативна информация не може да не се отприщи. Съпругът ми не ми помагаше и аз избрах най-лесния път, който успях да открия. Започнах да пия. Много. Мислех си, че ще съм в състояние да се справя с всичко, но след година не издържах.

— А информацията не е станала по-позитивна, нали? — отбеляза Пенкак.

— Не, но сега по-добре се оправям с нея отвърна Фран.

— Да, ти можеш да се оправяш по-добре с нея — каза възрастната жена. — Но хората, които са на власт, не могат. Защо цялата тази операция трябва да е секретна? Защо не можем да съобщим какво сме открили?

Фран погледна Хокинс и разбра какво си мисли. Ако знаеше за мъжете, загинали преди малко при Тунгуска, Пенкак наистина би имала за какво да говори.

— Какво мислиш за второто съобщение? — зададе Батсън въпроса, който вече се въртеше в ума на Фран.

— Какво съобщение? — намеси се Пенкак.

Фран бързо й разказа за странното предаване, което се беше появявало и изчезвало.

Мисля, че Дебра има право — завърши тя.

— Чакайте — каза Хокинс. — Затъваме прекалено надълбоко в подробностите. През последната седмица се случиха много неща, повечето от които не разбираме. Нека се върнем малко назад и да видим дали можем да открием във всичко това някаква система.

Фран скри усмивката си, когато майорът се приближи до статива и започна да пише с флумастер. Харесваше й навика му винаги да скицира нещата, за да може да ги вижда по-лесно.

Когато свърши, той бе изброил седем точки:

Ядрените бомби

(куполът Вредефорт/Втората Все още в неизвестност)

 

Излъчванията от Ейърс Рок

(съобщението/две през 1945 г. след ядрени експлозии)

 

„Вояджър“

 

Нашите имена

(защо ние четиримата?)

 

Другите обекти

(забележителни геологични особености/местоположение)

 

Тунгуската тайга/руснаците

(Стената)

 

Второто съобщение

— Възможно е ядрените бомби да нямат нищо общо със Скалата почна Хокинс. — Единственото, което знаем, е, че малко след експлозията в купола Вредефорт натам е било насочено съобщение. Ако приемем, че под Купола е имало нещо подобно на онова, което руснаците са открили в тунгуската тайга, можем също да приемем, че предаването е било опит за контакт с него, каквото и да е то. Навярно нещото тук в Скалата е регистрирало експлозията и е искало да провери какво е положението на обекта в купола Вредефорт.

— И не е успяло — отбеляза Фран, — защото бомбата е унищожила всичко в Купола.

— Не съм съгласен — възрази Батсън. — Залежите в района около Вредефорт са екстензивно разработвани и в случай че под него е имало нещо, досега щяха да са го открили.

— Също толкова вероятно е и обратното — противопостави се Пенкак. — Червената жила е първата мина, която действително минава под самия Купол, но това е на повече от километър и половина под земята. Следователно имаме километър и половина непроучена скала.

— Освен това — добави Фран, — спомни си, че съобщенията от 1945-а са били излъчени след пускането на бомбите над Хирошима и Нагасаки. Възможно е това нещо да предава всеки път, когато ядрено оръжие се използва за унищожение.

— Как е възможно нещото каквото и да е то — да направи разлика между действителен ядрен взрив и обикновено изпитание? — попита Батсън.

Без да обръща внимание на геолога, Пенкак обърна поглед към Хокинс.

— Не са ме информирали за всичко, което се е случило досега. Какво имате предвид, като казвате „онова, което руснаците са открили в тунгуската тайга“?

Майорът й показа сателитните снимки и й разказа за случилото се с хората му. Фран наблюдаваше лицето на възрастната жена, за да види реакцията й. Ако Лам бе прав, информацията за Сибир не би трябвало да я изненада. Лицето на Пенкак не изразяваше нищо, но гласът й звучеше възбудено. Тя не обърна внимание на съобщението за загиналите мъже и се съсредоточи върху откритото от руснаците.

— Това е удивително! Когато бяхме там, изобщо не сме копали. Може Феликс наистина да е знаел нещо, но се съмнявам. Ако бяха подозирали за съществуването му, отдавна вече да са го изкопали. Щом в тунгуската тайга има нещо, определено трябва да смятаме, че същото се отнася и за Купола.

— Ами другите три обекта? — попита Фран.

— Най-вероятно са били унищожени много отдавна.

— Чудесно — каза Батсън. — Да речем, че приемем това. Ами „Вояджър 2“? Как е станало така, че беше унищожен едва вчера?

Пенкак поклати глава.

— Не зная. Но си мисля, че този факт също насочва към извънземна връзка.

— Руснаците притежават оръжия със заредени частици, с които биха могли да унищожат сондата — възрази Хокинс.

— Чак толкова надалече? — усъмни се Пенкак. — Ако притежаваха оръжия със заредени частици, които да стигнат от Земята до отвъд орбитата на Плутон, сигурно щяхме да знаем къде са разположени или поне да сме чули нещо за тях.

Хокинс не искаше да се предаде толкова лесно.

— Възможно е да са ги разположили на борда на някоя от космическите си станции. Това би премахнало всички проблеми с преминаването през атмосферата.

Пенкак тихо се засмя.

— Все още предпочитате врага, когото познавате, пред непознатия, нали?

— Предпочитам го пред най-лошата възможност — отвърна Хокинс. — А за мен тя е руснаците да стоят зад унищожаването на „Вояджър“, съобщенията наистина да са излъчени от Скалата и накрая, да бъде използвана и втората ядрена бомба. — Той почука с пръст по статива. — Общият знаменател, за който се сещам, е Русия.

Фран трябваше да признае, че заключението му е логично.

— Нямате представа с какво сме се сблъскали, нали? — попита Леви. — Сега не е като на кино или по телевизията. Извънземна цивилизация, която е била в състояние да пресече космоса до други звездни системи, най-вероятно ще е от необозрима за нас величина. — Тя огледа всички. — Някой да е чувал за формулираните от съветския астроном Кардашев три равнища на цивилизация, основани на енергията? — Видя, че никой не се готви да й отговори, и продължи: — Кардашев извежда три равнища на цивилизация — ние тук на Земята сме на първото равнище, което се основава на горене на леснодостъпни изкопаеми и планетарни ядрени горива. Цивилизацията на второто равнище трябва да е в състояние да изсмуква енергия от звездата си, което според повечето учени в света е следващата логична стъпка през следващото хилядолетие, ако, разбира се, оцелеем чак дотогава. Изсмукването на енергия от слънцето увеличава енергийния потенциал трилион пъти. Обществото на третото равнище ще е в състояние да взема цялата си енергия от галактиката, от която е част. Това количество енергия е почти необозримо.

— Добре — каза Хокинс. — Ако това е съобщение, генерирано от извънземни, на какво равнище на цивилизация според теб би трябвало да са те?

— Очевидно на второ — отвърна Леви. — Трябва да са в състояние да пътуват между звездите и най-вероятно това е форма на живот, основана на въглерод.

— Защо мислиш така? — попита Фран.

— Заради честотите — между четиринайсет цяло и двайсет и шестнайсет цяло и шейсет и две — изворите на междузвездната комуникация. Водородната линия е на четиринайсет цяло и двайсет мегахерца, а първата хидроксидна линия е само на двеста четирийсет и два мегахерца по-високо, при шестнайсет цяло и шейсет и две. Между двете лежи най-тихата част от скалата. Но в същото време е извънредно интересно, че тя лежи между линиите на молекулярните градивни единици на основания на въглерод живот — водата. Всъщност…

Тя замълча, защото на входа на палатката се появиха майор Спърлок и Лам.

— Засякохме трето съобщение — каза Спърлок и бързо се приближи до компютъра. — Точно като второто, само че по-късо. — Написа някакви команди и после махна на Леви. — Вие се справихте с предното. Вижте какво ще успеете да разберете сега.

Леви седна пред екрана й пръстите й се понесоха по клавишите. Докато работеше, тя обясняваше на другите.

— Съобщението е в дигитална форма и се плъзга по скалата от четиринайсет цяло и двайсет също като второто. Всъщност то е точно като него и по средата изчезва. Ето какво излиза…

На лицето й изгря широка усмивка, когато на екрана се появиха четири думи.

ЕЛА ПРИ НАС, ДЕБРА

— Страхотно — измърмори Хокинс и хвърли поглед към Лам.

Лам се обърна към Спърлок.

— Можете ли да потвърдите това съобщение?

В отговор майорът седна на мястото на Леви и след няколко минути се появиха същите думи.

— Какво означава това? — попита Фран. — Защо очакват да идеш при тях?

Леви сви рамене.

— Те ще кажат.

— И отново нищо за средната част, така ли? — попита Лам.

Леви поклати глава.

Просто изчезва.

Хокинс притисна длан към лявото си слепоочие.

— Още колко време остава, докато стигнем до кухината в Скалата?

Лам погледна часовника си.

— Шест-седем часа.

Фран се изправи.

— Не зная за вас, но аз съм скапана. Можем да си седим тук цял ден, да размишляваме и да спорим, но докато не се случи нещо, спокойно можем да си дадем почивка. Ще ни трябват сили, когато стигнем до онова, което е в Скалата.

Малко се изненада, когато Хокинс я последва.

— Хайде да се поразходим — предложи той.

Тръгнаха по Скалата. От набраздената повърхност се издигаше мараня. Хокинс спря до ръба, ограден с бодлива тел. Камуфлажните мрежи на морските пехотинци на Толивър осейваха пустинята.

— Какво мислиш за теорията на Леви? — попита майорът.

Фран въздъхна.

— Не зная. Но зная, че не съм в състояние да предложа логично обяснение на всичко, което се случи.

— Смяташ ли, че дъската й се е разхлопала?

— Възможно е. Ако приемем извънземната теория, защо им е да се свързват с нея, а не с останалите от нас? Всичко е прекалено странно.

— Навярно защото тя е единствената, която изглежда, че вярва — замислено отвърна Хокинс, после попита: — Ами Дон?

— Какво Дон?

— На ръба е.

— Да, не изглежда много стабилен — призна Фран.

Гласът на майора се изостри.

— Препалено мек начин да кажеш, че е в алкохолна абстиненция. Ти си работила заедно с него в „Хермес“. И там ли беше същото, или са му давали да пие?

Фран не отговори нищо.

Хокинс въздъхна.

— Добре. Предполагам, че и аз съм на ръба. Направихме всичко по силите си при наличната информация. Всички сме под напрежение. В скалата под краката им изтътна взрив. — Да се надяваме, че когато свършат, ще научим отговорите — каза той. — Права си, че в момента не можем да направим нищо. Просто не мога да понасям чакането.

Хокинс за първи път изразяваше лично мнение пред нея. Тя усещаше, че нещо го тревожи и че иска да разговарят.

— Имаш ли някаква представа защо са избрали нас четиримата?

Той поклати глава.

— Никаква. И не съм съгласен с Дон, че е тук, защото е геолог. Тогава защо съм избран аз — един военен? Предполагам, че има нещо друго.

Фран проучи с поглед лицето на Хокинс под ярката слънчева светлина.

— Не се опитвам да любопитствам, но в столовата ти направи много странна забележка за жена си. Каза…

— Знам какво съм казал — изръмжа Хокинс, извърна се и се взря в пустинята. Фран неспокойно пристъпваше от крак на крак, без да знае какво да направи.

— През последните четири години жена ми е в кома. Всъщност мозъкът й е мъртъв.

— Съжалявам — припряно рече Фран. — Не исках да… хм, просто се чудех дали… — Тя млъкна, изненадана от онова, което виждаше — Хокинс се обърна към нея и тя можеше да се закълне, че сред капките пот на лицето му се стича сълза.

— Не. Имаш право да питаш каквото поискаш. Всички заедно сме в тази ужасна ситуация. — Той въздъхна. — Катастрофирахме с кола. Блъснахме се в ремарке, спряло на пътя.

— Ти не си ли бил ранен?

— Не. Бях си сложил предпазния колан. Мери не беше. — Хокинс замълча за кратко. — Следващият въпрос, който повечето хора задават, е кой е карал.

— Не можеш да се самообвиняваш. Било е случайност.

Хокинс за миг затвори очи.

— Да, беше случайност. — Той я погледна право в очите. — Но мислиш ли, че това ме кара да се чувствам различно?

— Ти каза, че не се нуждаела от теб — напомни му Фран. — Вярно ли е?

— Не зная.

— Ходиш ли да я виждаш?

— Всяка вечер, когато не съм на акция. Лежи в държавна болница. Пазят тялото й живо. — Очите му се разфокусираха. — Понякога се чудя дали някаква част вътре в нея не е все още жива — нещо от онова, което беше преди. Лекарите твърдят, че уврежданията били прекалено големи, но ако си жив, кой може да каже? Кой може да каже, че не е впримчена там вътре от тяло, което не реагира, и от мозък, който е увреден, но не и унищожен?

Последва продължително мълчание, нарушавано от воя на генераторите и далечния рев на хеликоптерите.

— Стори ми се изненадан, когато казах, че съм имала психически проблеми — рече Фран.

— Така е.

Защо?

— Приличаш на човек, който, извини ме за израза, е стегнат като кокоши гъз.

— Ти също — отбеляза Фран. — Изобщо не бих могла да си представя, че си толкова емоционален.

Хокинс не отговори.

— Тогава потънах — направо потънах — тихо рече тя. — Изчислявах толкова безброй пътища, по които светът би могъл да загине. Никой не проявяваше интерес към прогнозирането на начини, по които да обединим силите си. Това би изисквало истински действия и разклащане на статуквото. Всичко направо ме смазваше — нещо, което не бях в състояние да контролирам, но което ежедневно стоеше пред очите ми.

— Да, — отвърна Хокинс. — Разбирам те.

— Но проблемът ми беше — продължи Фран, — че започнах да се чувствам отговорна за всичко това. Сякаш само аз можех някак да променя нещата. И в същото време знаех, че не мога. Пиех, за да не се налага да мисля, и когато престана да ми действа, откачих. Просто се оттеглих от целия свят. Заключих се в стаята си цели три дни, после мъжът ми разби вратата и ме отведе в болница. Единственото нещо, на което ме научиха там и което всяка сутрин ми помага да ставам от леглото е, че съм отговорна само за себе си и за своите действия. Друго не може да се очаква от нас като човешки същества. Да правим каквото е по силите ни.

— Ако повече хора разсъждаваха така, светът би бил по-добър — отбеляза Хокинс.

— Ако разсъждаваш така, животът ти навярно би бил мъничко по-щастлив — добави Фран.

Хокинс продължително я изгледа, после по устните му пробяга нещо като усмивка.

— Добре, доктор Волкърс. Ще го имам предвид. А сега бих те посъветвал да поспиш.

Фран тръгна към палатката си и каза през рамо:

— И ти трябва да поспиш.

Хокинс й махна с ръка и се обърна към червените пясъци. Когато след десет минути, преди да легне, Фран погледна от палатката си, той все още стоеше там, самотен силует, очертан на фона на блестящо синьото небе.

 

 

22 декември 1995 г., 11:45 ч. местно време

22 декември 1995 г., 02:15 ч. по Гринуич

— Какви ще са последиците от загубата на тримата от „Орион“? — попита президентът.

— Би трябвало да са минимални — отвърна Лам. — Бяха абсолютно чисти и от снаряжението им не може да се научи нищо. Руснаците ще заподозрат, че зад акцията сме ние, но всъщност не разполагат с никакви доказателства. Според мен не трябва да се тревожим, че ще се опитат да разкрият операцията на света. Основният проблем сега е, че ще се помъчат да внедрят свои хора тук. Ние вдигнахме залога и те могат да отговорят съвсем скоро.

— Нямаш ли представа какво са видели тримата преди да ги открият?

— Не, сър.

— Нито дали руснаците знаят какво са открили, или пък даже дали самите те не стоят зад него?

— Не, сър.

Президентът поклати глава.

— Трябват ми отговорите, Стив. Ти имаш да се оправяш с проблем там, но и аз трябва да се справям с проблем тук. — Президентът се намръщи и погледна документите, пръснати по бюрото пред него. — Нещата не изглеждат добре. Прогнозите на Волкърс като че ли ще се окажат верни. Конгресът ме притиска да замразя плана си за помощ на страните, които понесоха най-тежък икономически удар от загубата на мината.

Лам разбираше неохотата на Конгреса. Защо да харчат за чужденци парите, от които толкова отчаяно се нуждаеха? Знаеше също, че малцината от лидерите в Конгреса, осведомени за статистическите прогнози на Волкърс, не са впечатлени. Дългосрочното планиране не бе силата на американската политическа система.

— Ами другата бомба? — попита президентът.

— Още нищо. Издирването продължава.

— Колко време остава, докато проникнете вътре?

— Шест-седем часа.

— Добре. Съобщи ми какво сте открили.

Лам изчака, докато телевизионният екран пред него помръкне, и поиска да го свържат с полковник Толивър. Охраната около Скалата трябваше да се подсили. Не беше казал на президента за последните две съобщения — смяташе, че за момента това е негов проблем, а не нещо, с което да товари ръководителя на страната.

Щом свърши с Толивър, прати един морски пехотинец да повика Хокинс.

— Намерихте ли нещо ново за Леви? — попита майорът, щом влезе и седна.

Лам отвори една от папките си.

— Имам копие на транскрибирания запис от последната й среща с нейния психиатър отпреди една седмица в Ню Йорк.

Хокинс не си направи труда да пита как Лам се е сдобил с тази информация — всъщност изобщо не му хрумна да попита. Приемаше като даденост, че Лам е в състояние да открива такива неща.

— Кажете ми най-важното.

Няколко секунди Лам проучва пратения по факса документ, после каза:

— Докторът й се казва Майкъл Престън. Пето авеню №1065. Има голям опит с хора като Леви — наричат ги интелектуално акселерирани личности. Срещала се е с него осем месеца, още откакто са я изписали от болницата. Психиатърът се е съсредоточил върху това да я накара да се опита социално да се приспособи към свят, от който тя емоционално не се чувства част. Последната среща обаче е била различна и в крайна сметка Леви е сложила край на сеансите.

— Била ли е на някакви опиати? Антидепресанти или нещо подобно?

— Не. Само терапия.

— Защо се е отказала?

— По-лесно ще е, ако просто ти прочета разговора — рече Лам. — Не е много дълъг.

Майорът се отпусна назад и затвори очи.

— Давайте.

— Разговора започва тя. Цитирам:

Леви: Мисля, че това просто няма да подейства.

Психиатърът: Кое няма да подейства?

Леви: Срещите ми с вас.

Психиатърът: И защо?

Леви: Защото не можете да ме разберете. Вината не е ваша. Никой никога не ме е разбирал. А вие не можете да проумеете дори само това, нали?

Психиатърът: Можеш да ми помогнеш да го проумея, Дебра.

Леви: Не, не мога. Вече опитах и не стана. Моята глава е мой враг. И не съм в състояние да се избавя от нея, без да се избавя от самата себе си.

Психиатърът: Затова ли се опита да се самоубиеш?

Леви: Опитах да се самоубия, защото съм опасна и колкото повече научавам, толкова по-опасна ставам.

Психиатърът: За какво да научаваш повече?

Леви: Не бихте го разбрали. Свързано е с работата ми.

Психиатърът: Опасна за кого? За себе си ли?

Леви: Не. За света.

Психиатърът: О, я стига! Какво искаш да кажеш? Как можеш да си опасна за света?

Леви: Не е ли вярно, че хората, които са работили по проекта „Манхатън“, са едни от най-опасните, които светът е виждал?

Психиатърът: Но те ни дадоха и ядрената енергия.

Леви: Тя също не е много безопасна. Не, докторе, не мисля, че можете да ми помогнете. Щом не сте в състояние да мислите като мен, как можете да се надявате да ми помогнете? Не се тревожете. Ще се оправя.

Лам затвори папката.

— И с това всичко е свършило. Тя е излязла от кабинета му и не се е върнала повече.

— С какво се е занимавала? — попита Хокинс.

— Давала е консултации на няколко екипа, работещи по проекти, свързани с ИСО^[1], но нищо чак толкова опасно — отвърна Лам. — Основно е разработвала теоретични въпроси в МТИ.

Хокинс потърка брадичката си. Нищо чак толкова опасно сега, но Леви бе само на двайсет и три години. Кой можеше да каже по какво ще работи тя в бъдеще и дали теориите й няма да се превърнат в реалност? По дяволите, Лам му беше казал, че са я включили в списъка за участие в проекта „Хермес“ — само на двайсет и три години!

— Започва да ми се струва, че сме хванали това нещо за опашката и че то ще се завърти, за да ни отхапе главите, — каза Хокинс и се замисли за смъртта на хората си в тунгуската тайга. Още много отдавна бе свикнал със смъртта — поне така смяташе. Но сега усещаше в гърдите и стомаха си някакво чувство, което не се съгласяваше с тази студена логика. Спомни си съвета на Фран и се изправи. — Ще се помъча да поспя малко.