Анет Бродрик
Служебен брак (11)

Единадесета глава

Джордан бързаше по коридора към офиса на Малори. Отново забеляза как служителите се разпръсват пред него. Поклати глава. Някои неща се променят, а други си остават винаги същите.

Отвори вратата на кабинета и нахлу вътре. Малори говореше по телефона.

Джордан седна внимателно. Докторът побесня, когато той настоя да напусне. Вече три седмици стоеше в тази проклета болница. Какво, по дяволите, чакаха още?

Малори повдигна леко вежди, за да му покаже, че е забелязал присъствието му, но иначе не му обърна внимание. Джордан искаше да махне с вълшебна пръчка и Малори да изчезне. Огледа се и забеляза, че нищо не се е променило от деня, когато преди два месеца бе влязъл в тази стая и целият му живот се бе обърнал наопаки и разбил на пода.

Не знаеше как да събере парчетата, защото едно жизненоважно парче липсваше. Лорън. Малори затвори телефона и попита:

— Защо си напуснал болницата?

— Омръзнаха ми сестрите.

— Едва ли повече, отколкото ти на тях. Разбрах, че е трябвало да дават компенсации на сестрите, отговарящи за твоята стая.

— Много смешно. Къде е тя?

Малори огледа стаята, сякаш очакваше изведнъж някой да се материализира.

— Кой?

— Не се занасяй, Малори. Какво си направил с Лорън Макензи?

Малори се облегна и сложи крака върху бюрото. Бавно си запали цигара.

— Тя си взе отпуск.

— По дяволите, Малори! — каза Джордан и се наведе напред. — Знам, че си е взела отпуск, въпреки че трябваше да изляза от болницата и да проведа малко разследване, за да получа тази информация. Напуснала е и апартамента си. Така че, къде е?

Малори погледна другия мъж. Видя бледото му лице и напрегнатото му изражение. Последното изпитание му се бе отразило. Ръцете на Джордан леко трепереха, но гласът му бе твърд. Разбира се, той доста го бе упражнявал с викане по сестрите.

— Вероятно се е върнала в Пенсилвания.

— Вероятно? Ти не знаеш ли?

— Не водя график за всички служители в тази сграда, Джей Ди.

— Откога? Знаеш всеки мой ход, някой път дори преди да съм го направил. Да не би телепатичните ти способности да са ти изневерили?

— Защо ти е Лорън? Мисията приключи.

— Трябва да довършим нещо.

Малори се облегна на ръката си.

— Не ми е известно нищо такова.

— Не може всичко да знаеш. В крайна сметка, всички сме смъртни.

— Какво ще довършвате?

— Не е твоя работа, Малори, но всъщност кога те е възпирало това?

Джордан бавно се изправи и отиде до прозореца. Лятото бе дошло, но той не бе забелязал. Всъщност няколко неща се бяха случили, без да забележи: на първо място бе загубил сърцето си.

— Трябва да намеря Лорън, за да се оженим.

— Аха! — възкликна Малори. — Значи Лорън се е съгласила да се омъжи за теб.

— Не съм казал такова нещо. Но ще го направи, само да я открия.

Малори не се опита да скрие усмивката си, защото Джордан стоеше с гръб към него.

— Никога не ти е липсвало самочувствие — каза той.

— Ти така си мислиш.

— Значи ти и Лорън ще се жените. Как ще се отрази това върху работата ти?

Джордан погледна през рамо.

— Ти как смяташ?

— Смятам, че е време да научиш как изглежда света зад това бюро — каза тихо Малори.

Джордан рязко се обърна.

— За какво говориш?

— Чаках подходящия момент да ти прехвърля тази работа. Ти имаш най-добрата, или поне най-непочтената мисъл тук. Ако ти замисляш акциите, нашите многоуважавани врагове никога няма да знаят какво да очакват.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

Джордан огледа отново стаята.

— А ти какво ще правиш?

— О, няма да съм далеч. Повишават ме, с голяма благодарност към теб и начина, по който изпълни последната задача. Благодарение на теб похвалиха целия отдел.

— Просто имахме късмет. Никой не позна госпожа Монро и не забеляза размяната, преди да измъкнем Лорън.

— Казаха ли ти кой е виновен за отвличането?

— Не.

— Една група от бъдещи спасители на човечеството е решила да направи промени в западния свят. Френсис Монро е само първата от планираните заложници. Подготвяли са подобно отвличане в Москва.

— Москва! Искаш да кажеш комунистически заложник?

— Да. Между другото, едва не са отвлекли съпругата на Президента.

— Боже Господи! Те са полудели!

— Опитват се да предотвратят световна война. Само дето използват много странен начин.

Джордан поклати глава. Замисли се какво би направил, ако някой вземе Лорън за заложник. Беше готов на всичко, за да я запази в безопасност и…

В края на краищата идеята им не бе толкова налудничава. Беше доволен, че успя да спре развитието й.

— Не променяй темата, Малори. Искам да знам къде е тя.

— Досиетата на служителите са поверителни, Джей Ди. Знаеш това.

Джордан избълва куп ругатни по адрес на Малори. Много образно му обясни какво точно би направил с неговата поверителност.

— Защо ли една разумна жена би пожелала да се омъжи за теб, Джей Ди? — попита той и поклати разочаровано глава.

Малори зададе въпроса, който преследваше Джордан от седмици, от момента, в който разбра, че Лорън няма да се върне в болницата.

Какво бе направил той, за да й покаже какви чувства изпитва? Да й покаже, че тя е най-важният човек за него? Че едва ли ще успее да се справи, ако тя не е част от живота му?

Мисълта, че може да не я види никога вече, го плашеше така, както нищо досега.

— Искам да поговоря с нея — каза накрая той.

Малори сви рамене, бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади едно тефтерче. Откъсна горния лист и го подаде на Джордан.

— Държал си го през цялото време! — повиши глас Джордан. — И не си смятал да ми го дадеш!

— Всъщност, чаках да ме помолиш учтиво, да кажеш „Моля“, или поне „Благодаря“. — Той остави цигарата си в един препълнен пепелник. — За съжаление, и това, че си влюбен, не те е променило особено.

Джордан мълчаливо изгледа по-възрастния мъж.

— Ти кога разбра? — попита той.

— В момента, в който я срещна.

— Сигурно си полудял. Аз дори не я харесах.

— Имаше много дим, за да не се разгори огън рано или късно. Беше само въпрос на време.

Джордан погледна шефа си подозрително.

— Значи ти си го планирал?

— Кой, аз ли? Не, по дяволите! Просто имах нужда от някой за този пост и знаех, че ще трябва наистина да се откажеш от работата навън, за да приемеш.

— И Лорън трябваше да помогне, да подслади тортата?

Малори си позволи една лека усмивка.

— Приличам ли ти на сводник?

— Приличаш ми на най-непочтения човек, когото познавам. Интересно е, че харесваш точно тази черта у мен.

— Е, трябва да притежаваш такава черта, за да я разпознаеш. — Той свали крака от бюрото и се изправи. Погледна листчето хартия и каза: — Получи това, за което бе дошъл, така че защо не ме оставиш да си върша работата?

Джордан сгъна листчето, като карта на безценно съкровище. Излизаше от вратата, когато чу Малори да го вика. Подаде обратно глава.

— Да?

— Имаш на разположение два месеца. Полицията на островите Сантяго установи, че са разбрали погрешно моето съобщение. Търсили са те от правителството, защото си много ценен. Сигурен съм, че ще се отнасят с голямо уважение към теб, ако решиш да се върнеш.

— Благодаря — усмихна се Джордан.

Малори посегна към кутията с цигари.

— Това е най-малкото, което можех да направя — промърмори той.

Джордан затвори вратата и тръгна по коридора, като си подсвиркваше. Няколко души спряха и го погледнаха. Никога не бяха виждали Джордан Трент в толкова добро настроение.

 

 

Джордан видя табелата на улицата. Името съвпадаше с написаното на така грижливо пазеното листче. На ъгъла зави. Къщите бяха строени в друг век. Бяха отделени от улицата с дървета, засенчващи широка поляна. Повечето от домовете имаха веранди със столове и люлки, които сякаш канеха някой да се отпусне в тях.

Това бе улицата, където Лорън бе отраснала. Приличаше на декорите на филмово студио. Очакваше всеки момент от някоя къща да се покаже Джеймс Стюарт, да махне за сбогом на Дона Рид и да потупа ловджийското куче по главата.

Джордан усещаше дружелюбността на хората. Тя липсваше в Чикаго, където той бе отрасъл. Като следеше номерата, той забеляза нейния три къщи по-надолу.

Сърцето му туптеше силно в гърдите и затрудняваше дишането. Усещаше потта, избила по челото му. Това бе смешно. Когато работеше, оставаше по-спокоен.

Джордан осъзна, че не знае какво да каже на Лорън. Ами ако тя не желае да го види? Ако се крие от него? Защо иначе ще поиска отпуск?

Какво търсеше той в Ридинг, Пенсилвания?

Отговорът бе прост: беше страхливец.

„Къде отиде проклетата смелост, на която толкова разчиташ?“ — запита се той, но не намери отговор.

Спря пред къщата и я огледа. Състоеше се от два етажа, а ниско долу един прозорец издаваше голямо мазе. Приятно оцветени капаци украсяваха прозорците. Около входната пътека цъфтяха рози. Всеки момент очакваше да види Джуди Гарланд да седи на люлката и да пее: „Посрещни ме в Свети Луис“.

Той се побъркваше. Напрежението през последните няколко седмици му дойде много. Извади ключовете от стартера, бавно излезе от колата и се запъти към къщата.

Гаражът бе отзад. Нямаше представа дали в къщата има някой. В момента това не го интересуваше. Вероятно един телефонен разговор щеше да бъде по-практичен да уговори кога да се срещнат. Потисна колебанието си и продължи.

Досега бе живял с надеждата да убеди Лорън, че няма да сбърка, ако се омъжи за него. Сега трябваше да се сблъска с реалността.

Не бе съвсем сигурен, че ще се справи.

Качи се на верандата, отиде до вратата и позвъни. Дървената врата бе отворена, следователно имаше някой. Съвсем ясно чу стъпки, които се приближаваха към него. Заради силната светлина навън, вътре в къщата не се виждаше нищо.

Един мъж се появи на вратата. Изглеждаше в началото на петдесетте — висок и в добра форма. Косата му бе пясъчно червена със сив оттенък покрай ушите му.

— Здравейте — каза сърдечно мъжът. — С какво мога да ви помогна?

— Ъъъ, да. — Джордан замълча и добави. — Моля ви, аз, ъъъ… Търся Лорън Макензи и ми казаха, че мога да я намеря на този адрес.

Мъжът излезе на верандата. В ръката си държеше вестник. Сърдечността незабелязано се бе изпарила от лицето му. Той разгледа Джордан от главата до върха на добре лъснатите му обувки. Джордан видя как устните на мъжа се свиха, като че ли бе стиснал здраво зъбите си.

— Вие трябва да сте Джордан Трент — каза той с остър глас.

Толкова за впечатлението върху роднините.

Е, какво, по дяволите! Джордан се усмихна и подаде ръка.

— А вие трябва да сте Матю Макензи, човекът, на който ще бъде кръстен първият ми син.

Мат погледна протегната ръка. Видя силата й, неумолимостта на лицето и очите, които бяха видели твърде много лоши неща по този свят. Бавно премести вестника си в другата ръка и пое протегнатата ръка:

— В такъв случай, по-добре влезте.

Мат отвори вратата. Джордан влезе и се почувства така, сякаш нечии очи пробиваха дупки в гърба му.

Домът излъчваше любов, щастие и гостоприемство до такава степен, че Джордан можеше да се протегне и да ги докосне. Значи затова Лорън бе толкова сърдечна.

Джордан спря в средата на широкия коридор и се огледа.

— Лорън тук ли е?

— Не.

Кратката дума го свари неподготвен и той потрепери.

— Заповядайте, седнете — каза Мат и посочи гостната.

Джордан седна срещу стола, заеман преди от бащата на Лорън. Близо до него лежаха очила и висока чаша чай с лед.

— Искате ли нещо за пиене? — попита учтиво Мат, като забеляза погледа на Джордан. Този мъж определено нищо не пропускаше.

— Не, благодаря. — Джордан изчака Мат да седне. — Откъде разбрахте кой съм? — попита безцеремонно той.

Мат наклони глава и продължи да разглежда Джордан, като че ли бе микроскопичен екземпляр поставен под лупа.

— Лорън спомена, че е срещнала мъж с вашето описание в Калифорния преди няколко седмици.

— Разбирам. — Джордан огледа стаята и се опита да избегне настойчивия поглед. Застави се да погледне мъжа срещу него и попита: — Какво още е казала за мен?

— Много малко.

— Но от него решихте, че не ме харесвате — заключи Джордан.

— Не зная какво точно мисля за вас. Само знам, че откакто Лорън се е върнала вкъщи, е станала друг човек. Нещо я е променило. От начина, по който говори и променя изражението си винаги, когато споменава името ви, имам силното усещане, че вие сте виновен за промяната.

Джордан би желал да приеме информацията за обнадеждаваща, но тя за жалост бе много двусмислена.

— Господин Макензи, наистина бих желал да видя дъщеря ви — каза с дрезгав глас Джордан.

— Защо?

— Искам да се оженя за нея — заяви направо той.

— Защо? — запита още веднъж Мат.

— Защо ли? — повтори Джордан, озадачен. Отговорът бе ясен. — Защото не мога дори и да си помисля за бъдещ живот, който да не е свързан с нея. — Това беше най-искреният отговор, който можеше да даде.

Лицето на Мат омекна за момент.

— Изглежда знаете как да отговорите. Лорън знае ли за вашите чувства?

— Нямам представа. Затова съм тук. Опитах се да се свържа с нея в службата й, но ми казаха…

— Да. Тя си взе отпуск.

— Нещо случило ли се е? Да не би да е болна?

Той долови звуци от задната част на къщата и се огледа. Женски гласове водеха оживен разговор и се приближаваха по коридора. Джордан се изправи, защото позна единия от гласовете. Би го познал навсякъде, независимо от езика, на който говори.

Лорън и една жена, изглежда майка й, се появиха на вратата с форма на арка. Лорън каза:

— Във фурната намерихме любимия ти десерт, татко. Можеш да забравиш за килограмите си тази вечер и…

Погледът й се спря върху мъжа, който стоеше и я наблюдаваше; мъжът, когото не очакваше да види никога вече. Лорън погледна учудено, като че ли пред нея ненадейно се е изправил някакъв дух.

— Лорън… — започна баща й.

— Джордан! — прошепна тя и припадна.